Лина Гергова: В Румъния опознах по-добре българското

Интервю с антрополога от БАН за българските места в и българските общности в Румъния, за българо-румънските отношения и за живота в северната съседка

Владимир Митев

Гл.ас. д-р Лина Гергова работи в секция „Антропология на словесните традиции“ на Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при Българската академия на науките. Родена е в Пловдив през 1981 г., завършва Етнология, Българска филология и Интеркултурна комуникация. В бившия Институт за фолклор през 2009 г. придобива докторска степен с дисертация на тема „Етнически стереотипи във всекидневната култура“, издадена с грант през 2012 г. (София: Парадигма).

Специализирала е в Австрия, Италия и Словакия. През 2010-2012 г. работи в Естонския литературен музей в Тарту като стипендиант по най-престижната европейска програма за индивидуални учени „Мария Кюри“,. През 2013 г. печели наградата „Млад учен на БАН“ в направлението „Културно-историческо наследство и национална идентичност“. Водила е лекционни курсове в Пловдивския и в Софийския университет, както и в Каунас, Литва.

От 2014 г. живее в Румъния. Продължава да работи по теми като национална празничност в постсоциалистическа Европа, традиционна и съвременна календарна празничност, нови български мигрантски общности и културно наследство в миграция, конструиране на национално културно наследство зад граница. В рамките на различни проекти е провеждала изследвания в десетки селища в България, в Австрия, Словакия, Естония, Турция, Гърция, Франция, Великобритания, Ирландия, САЩ и Румъния.

Съставител е на няколко сборника („Добре дошли в Киберия! Записки от дигиталния терен“, „Българи в чужбина, чужденци в България: институции, организации, общностен живот“, „Бащата на българската етнография“, „Фолклор, разказване, религиозност“ и други), както и на първото по рода си научнопопулярно издание „Културно наследство в миграция: добри практики и проблеми“; член е на авторския колектив и е редактор на монографията „Културно наследство в миграция: модели на консолидация и институционализация на българските общности в чужбина“ (София: Парадигма, 2017) – най-мащабното изследване по темата, правено досега; съавтор на филма „Пъзелът: културно наследство в миграция“ (2016).

Тя е един от авторите на успешната кандидатура за вписване на Събора в Копривщица в Световната листа на ЮНЕСКО за добри практики в опазването на нематериалното културно наследство (2017). Член е на Международното общество за етнология и фолклор (SIEF).

Госпожо Гергова, Вие сте изследовател в Института по етнология и фолклористика на Българската академия на науките. На 8 май 2018 г. представихте пред своите колеги в София местата в Румъния, които „привличат правителствен и неправителствен, групов и индивидуален, патриотичен и религиозен интерес от страна на българите“. До каква степен българите познаваме своите места на памет, свързани с Румъния? Какво не знаем за историческите връзки между българи и румънци, между Румъния и българската история?

Семинарът беше посветен именно на местата, свързани с българската история и с българското изобщо, намиращи се на територията на днешна Румъния. Той е пръв от планирана поредица семинари, посветени на националното ни културно наследство отвъд днешните държавни граници на България. Следващият ще е за Солун, по-нататък ще има за Италия, Чехия, Македония, Турция, Сърбия и пр. В изследването ни екипът ни не се интересува толкова от историческата истина, от материалните остатъци, колкото от практиките, които конструират едно място като част от националното ни културно наследство.

Струва ми се, че по традиция от времето на социализма историческите конфликти между България и Румъния до голяма степен са неглижирани в българското образование. И това се отнася и до бивша Югославия, а отчасти и за Гърция. Преекспонирани са местата на памет в днешна Турция, същевременно много малко се знае за политиките на румънската държава в Добруджа между двете световни войни например. Не е добре известен и фактът, че през ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ век големи групи българи неведнъж мигрират във Влашко и в области на тогавашните Хабсбургска империя, после Австро-Унгария, днес намиращи се в Румъния. Сравнително познати са банатските българи, но не и градинарите в Южна Румъния и преселниците от дунавските селища, особено от Свищов, от Силистренско, които тук основават много села и дори град Александрия. Смятам, че това е голям пропуск в българското средно образование, което е насочено към формирането на представата за Османската империя като големия враг, без да се отчитат взаимодействията с другите ни съседи.

Нещо, което остана засегнато в семинара ми, е дебатът за общата история на България и Влашко през късното Средновековие и след завладяването ни от Османската империя. Това е един дебат, който върви най-вече в полето на ъндърграунд, неофициалната историография, но има своите въздействия и върху днешните културни взаимодействия. Много любопитен пример са таблата, които се продават като сувенири в Първото румънско училище в Брашов, където е отпечатан и Бероновият „Рибен буквар“. Те представят владетелите на Румъния в следния ред: Дечебал, Траян, Асен и Петър, Йоница, т.е. Калоян, Раду І Басараб (или Раду Негру) и т.н. Историческата основа е налице, но според мен тези карти са част, а и резултат от процесите на митологизация на дакското и древноримското начало на Румъния, а и на значението на българските царе от ХІІ-ХІІІ век.

Като цяло, нямам впечатление българските места в Румъния да са познати в България, макар и да има някаква неясна романтична представа за хъшовете. Но това се променя постепенно – най-вече чрез медиите и чрез все повече туристически посещения на северната ни съседка. И все пак, никоя екскурзия не се рекламира с „посетете местата на Ботев и Левски!“, а със замъците на Дракула, което не е справедливо и към съседите ни, имащи да покажат далеч повече от този натрапен им герой. Има и изключения. Правят се пътувания, организирани не за масовия турист, а от културни организации до Букурещ, Браила, Галац, Гюргево, Турну Мъгуреле и пр., където има паметници и паметни плочи на Ботев, Левски, Каравелов, Раковски и др.

Живеете от три години в Букурещ със своето семейство. Какви са впечатленията Ви от общуването между румънци и българи? Доколко има любопитство и взаимна отвореност у нашите народи, какво пречи на двустранните контакти и какво би могло да ги стимулира? Със сигурност Вие имате освен лични впечатления и погледа на антрополог – на специалист по културни практики и общности. Как присъстват румънците в „колективното въображаемо“ на българите и на българите в „колективното въображаемо“ на румънците?

Румънците като цяло са много общителни и положително настроени към чужденци – със сигурност не мога да кажа, че съм била свидетел или, още по-малко, жертва на ксенофобия – напротив. Освен това, румънците много пътуват и голяма част от тях са посещавали България или поне са я прекосявали на път за Гърция или Турция. Случвало ми се е да ми рецитират заучени от нашите телевизионни новини фрази – „драги зрители“ е много познат израз сред по-зрелите поколения, които по времето на Чаушеску са гледали българска телевизия. Мога да обобщя, че румънците имат значително по-преки наблюдения върху нас. Още повече, че в голяма част от Румъния живеят или са живели българи – предимно градинари. Затова и тук съществуват стереотипите за българските зеленчуци като най-добрите – разбира се, често това е със знак минус, като ни наричат „краставичари“ и „зарзаватчии“. Зарзаватчии всъщност е било неутрално определение, но постепенно добива пренебрежителен оттенък – с урбанизирането и развиването на мнението за селското население като изостанало, което не е частно румънски феномен.

Тук веднага искам да направя едно уточнение – като изброявам румънските стереотипи за българите, не означава, че всеки румънец мисли за нас по този начин, а че в колективното мислене съществуват и функционират такива представи, уловими са и се предават във времето. В България обаче власите и арумъните не са така познати – това го отдавам на различното държавно и медийно отношение към различните етнокултурни общности, които не биват възприемани юридически като малцинства – за разлика от Румъния. Не бих се наела да защитавам единия или другия модел, но различията в резултатите са видими.

Що се отнася до румънците в „колективното въображаемо“ на българите – бих казала, че започват да навлизат напоследък. Тук оставям настрана добруджанските българи и техните наследници, които имат коренно различен опит и траектории на памет. Допирните ни точки с румънците в исторически план не са чак толкова много – не сме живели в една империя, не сме били задълго съюзници във войните, не са сред „популярните“ нации, били модерни в един или друг исторически период – като французи, англичани, руснаци… Още в първата си книга, посветена на етностереотипите, писах, че румънците (а в исторически план – власите) не се открояват като значими в етническия свят на българина, имайки предвид, че за тях не функционират почти никакви представи. Румънците обикновено стоят отвъд, извън мисленето на българите. Колко бяхме учудени, даже обидени, когато се оказа, че Румъния ни изпреварва в много отношения и сме в пакет в ЕС!?

Направили сте голямо изследване на ритуала „калуш“ и на калушарите в Румъния, като чертаете паралели между него и русалиите в българските земи (особено в Северозапапдна България и Македония). Какво ви привлече към тази тема и какво открихте при изследванията и сравненията, които направихте в Румъния? Доколко са близки ритуалите и празничната култура на жителите от двете страни на река Дунав? Виждате ли признаци след влизането в ЕС и падането на границите между България и Румъния да се развива култура на трансгранично общуване, свързана с човешки и културни контакти, а не само с усвояване на еврофондове и бизнес?

Изследването ми е посветено по-общо на националната празничност в България и Румъния. Калушът се оказа емблематичен за националното наследство на румънците и е тясно свързан с един от празниците в календара – Петдесетница, който празник при тях е по-известен като Русалии. Не бих казала, че съм открила нещо ново, свързано с този ритуал в Румъния или в България (където също има и калушари освен русалии), по-скоро с изобилна историографска информация, с документи от заседания на двете камари на румънския парламент, с наблюдения на сегашното състояние на калушарството се опитах да докажа, че това е феноменът, който държавната и местната политика изтласкват на преден план като свързващ днешните румънци с древните римляни, като обединяващ територията на страната. В развитието на ритуала и на изследванията и политиките, свързани с него, се отразява цялостната културна политика по изграждане и утвърждаване на румънската нация. При нас липсва подобен аналог – кукерите се открояват като символ, но този символ не е закрепен в националния календар, в който дори Гергьовден е въвлечен като празник на армията, а не като изключително значима за традиционната празничност дата.

Кадри от Обиколката на олтенските калушари, Крайова 2016 г.

Калушът е и ритуал, който илюстрира едно нерелевантно отношение към традиционната култура в съвременна България, както и на целите Балкани, където делим фолклора на „наш“ и „ваш“. Нереалистично е да поделяме феномените на тази култура, защото те са преднационални, много от тях са свързани с регионалност и локалност, с религия или с миграции, а не с етническа принадлежност или, още по-малко, с една или друга нация. Мисля, че най-сериозната стъпка, правена досега в посока на преодоляване на подобни конфронтации, е кандидатурата за мартеницата за Листата на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство на човечеството. Знаете, че мартеницата е разпространена и в Румъния (mărțișor), макар и не в такива мащаби, а и е предназначена предимно за жените. По инициатива на Румъния този символ беше изведен като споделен, а не като разделящ (мартенската обредност беше вписана в Листата през 2017 г. след съвместна кандидатура на Румъния, България, Македония и Молдова). Вярвам, че това е плодотворният път за културен диалог, не само в северна нам посока.

Вие сте били на много места, свързани с българската история в различните региони на Румъния. Кои посетени места породиха у Вас най-силна емоция и бихте ги препоръчали на българи, желаещи да опознаят както съседната страна, така и българското й измерение? Бихте ли разказали накратко интересна случка от тези пътувания?

Винаги вълнуващи са срещите с българи в Румъния, но в изследователската си практика донякъде съм свикнала с тях, тъй като съм работила с български мигранти в множество страни. Но такива вкусни баници никъде другаде не съм яла! Разбира се, умиление и възхищение будят техните усилия да се запазят като българи в поколенията, защото тук не става въпрос просто за национална гордост, а за нещо много лично, много интимно. Същевременно, в България са малко познати свързаните с историята ни места. Знаят ли българите, например, че Янош Хуняди е живял и е погребан в пределите на днешна Румъния? Той се е бил за спасяването на Второто българско царство заедно с Владислав Варненчик, а днес почива в Алба Юлия.

Случки имам много, за съжаление предимно негативни. Много от местата не са обозначени, в много лошо състояние са. Например в гр. Бабадаг в Северна Добруджа има църква, построена от българи – неин патрон е св. Димитър. Когато посетих града, се опитах да снимам църквата. Отнякъде се появи румънка, която ме попита какво снимам. Обясних, че църквата е строена от българи, аз съм от България и ми е любопитно. Тя възмутено възкликна: „Тук никога не са живели българи!“ Далеч съм от историческия реваншизъм, но смятам, че взаимното признание е първа крачка към опознаването и взаимодействието.

В рамките на Вашите пътувания сте посетили и празника „Тудорица“ на българите от Търговище и сте била при т.нар. кучи в село Брънещ. Какво представляват празниците на тези две български общности от Румъния? До каква степен те поддържат връзки с хора от България?

Тези празници са именно поводите и контекстите за връзки с България, на тях румънските българи приемат гости от родината. Тудорица е Тодоровден, отбелязва се със състезания с коне, не надбягвания, а оценка на различни умения на коня и ездача му. Следват срещи и програма в хубавия културен дом, който има българското дружество в Търговище. В Брънещ тази година за четвърти път се проведе фестивал на маскарадните групи. Домакини бяха местните български кукери (cuci), а гости имаше от Марамуреш и Вранча, от Сардиния, както и от Алфатар, Кайнарджа (Силистренско), Кабиле (Ямболско) и Бела вода (Пернишко). Маскарадните фестивали винаги са зрелищни и привличат участници и публика, но чрез гостуването на български състави се утвърждават контактите с местните българи. Моят изследователски опит показва, че българите зад граница – независимо от времето на миграция, винаги търсят институционален контакт с родината, за тях посещенията от България, връчването на награди, отразяването в родните медии са много важни. В Румъния също биват отразявани събития на българските власи. И в двата случая това е много по-важно за общността, отколкото за политиките на родината.

Имате две малки деца, които в момента растат в Букурещ. Къде е по-лесно да се отглеждат деца – в Букурещ или в София, и какви са предимствата на едното и на другото място? В чисто социален и битов план как усетихте живота в Румъния – той по-добър ли е като доходи, публични услуги, работа на администрацията, усещане за сигурност и щастие в сравнение с живота в България?

Естествено, моята позиция не е съвсем безпристрастна. Малкият ми син се роди в Букурещ, а големият казва “Eu sunt si roman, si bulgar” (Аз съм и румънец, и българин). Тъй като имах възможност да обиколя със семейството си почти цяла Румъния, едновременно я опознах, но и се привързах към нея.

Не мисля, че Румъния тотално превъзхожда България – и по отношение на отглеждането на деца и качеството на живот. Раждането е по-добре организирано, но административната машина след това е много тежка. Има ясли и градини за всички деца, но в заведенията, в концертните зали децата не са добре приети. В образователната система – или поне в тази част, в която имам наблюдения, не съществува привичният за България плурализъм, напротив – стимулира се конкуренцията и лидерството. От друга страна, Букурещ е пълен със зелени пространства, с много детски площадки – чисти, здрави и охранявани. В малките градчета и селата има училища, детски градини и по къщите и улиците се виждат деца – в цяла Румъния! В Букурещ качеството на живот е много високо, няма го битовия страх, има изключително развит културен живот, образованието е на високо ниво – с малки изключения това липсва в провинцията, за съжаление.

В изследванията си се позовавате на големите имена в областта на антропологията и етнологията: Андерсън, Ападурай, Вердери, Елиаде и т.н. Сигурно сте можели да живеете и да правите изследвания в Западна Европа и по света, но сте избрали отваряне към региона около България. Защо според Вас има нужда българите (а и румънците) да опознаваме и да живеем повече с проблемите на своя регион, който остава за нас познат по-скоро повърхностно? Имате ли оптимистична теория за българо-румънските отношения и каква е тя?

Работила съм в немалко страни в Европа – Австрия, Италия, Естония, Словакия, но там действително не напипвам напълно нишката, която ме води към себеопознаване, към разбирането на това, което познавам най-добре – българското. В Румъния научих много неща за България и българите, защото открих погледа отстрани. Може би това е и най-важната причина за развитие на взаимното познаване. Естествено, не очаквам пълно завъртане към Румъния – езиковата бариера е много сериозна. Но се надявам с умножаването на българите, посетили Румъния, на тези, работещи тук, с увеличаването на информационния поток между двете страни, тази дълбока бразда между двете страни да бъде прекрачена.

Регионът ни – Балканите, Източна Европа – е обявен отвън за размирен, проблемен, тръгнал в грешна посока. Множество изследвания, художествената литература, изкуството във всички страни в региона показва точно обратното – нормално всекидневно съжителство и множество лични връзки между страните, които изобщо не водят до конфликти. Оптимистичната ми теория е свързана с едно вглеждане навътре, но през нашите си очи, а не през погледа на настоящите световни елити. Много е вероятно тя никога да не се сбъдне, но трябва да признаем, че има раздвижване в една подобна посока.

Прочети и на румънски език!