Смаранда Шкиопу: Интересуват ме човешките връзки между румънци и българи

Интервю с основателката на “Проект “Дунав”” – блог, чрез който се привлича вниманието към българо-румънската периферия и нейните истории

Владимир Митев

Смаранда Шкиопу е специалистка по комуникация и медийно планиране. Работила е в Румъния като пиар и журналист в културните медии. Впоследствие е била служител на глобална рекламна агенция (Ogilvy & Mather). В момента работи в агенция в Лондон, координирайки рекламно съдържание за британското правителство

Смаранда, ти си основател на блога “Проект “Дунав””, който насочва вниманието към едно малко отразявано в медиите пространство – трансграничната зона по Долния Дунав. Как би представила този проект? Какви цели има той и на какво ниво от реализацията си се намира? Какво искаш да направиш в рамките на този проект и какво ти е нужно, за да го развиеш?

През лятото на 2018 г. прочетох книгата “Граница” на Капка Касабова, в която писателката от български произход, емигрирала първо в Нова Зеландия, а после в Шотландия, се завръща, за да изследва границите между България, Гърция и Турция. До 1989 г. това е била югоизточната граница на Желязната завеса. Частично това е книга за пътувания, частично е автобиография.

Трудът на Капка Касабова ме накара да мисля за една друга малко позната граница – Дунавът, в частта му, която разделя България и Румъния. Ако погледнем картата, ще видим шест двойки градове по нея – от запад на изток. Запитах се какви връзки съществуват между тях и какви биха съществували, ако вторият мост над Дунава между Калафат и Видин беше построен преди 2013 г.

Четейки книгите за Дунава (“Дунав” на Клаудо Магрис, “Синя река, Черно море” – Андрю Иймс, “Дунавът, пътуване нагоре по течението” – Ник Торп и “Между горите и водата” – Патрик Лей Фърмър) забелязах, че в момента, в който разказвачите влязат в Румъния, Дунавът сякаш губи очарованието си за пътешествениците. Това се наблюдава, когато историите минат от замъци и планини към равнина, която е труднодостъпна заради липсата на инфраструктура и особено заради лингвистичните бариери.

Мисля, че тези мистериозни пространства за чужденците са загадъчни и за  нас – румънците и българите, дори и днес. Затова една от моите цели беше да отида отвъд мистерията, отвъд стереотипите, с които се описваме реципрочно и да видя какво други има между нас. Исках да мина отвъд произволната граница. Не се стремя да анализирам политическите и институционалните връзки между двете страни. Интересуват ме териториалните връзки. Затова ми трябват много проучвания в населението места, които искам да посетя. Очевидно мечтая за книга, подобна на “Граница” или като по-новата “Езерото” (отново на Капка Касабова). Това са пътувания в географско пространство поставена в паралел с пътуване към самата себе си. В момента проектът ми живее повече на хартия. Чакам да мога да се  върна за повече проучвания в някои райони.

Каква е връзката ти с българо-румънското пространство?

Живях в България през детството си – от 1985 г. До 1992 г. баща ми беше свещеник в румънската православна църква в София. Израснах в София, като учех и български, и румънски език едновременно. Движех се сред румънски, български и смесени семейства. Независимо, че се завърнах в родината си, когато станах на 9 години, имах собствени убеждения, силни и упорити, че съм част и от двете страни в еднаква степен, че няма граница. Връщах се няколко пъти в България след като се установих в РУмъния. И имам чувствителност към това пространство. Чувствам го като дом.

Засега си осъществила две пътувания в трансграничната българо-румънска зона. Какво откри в това пространство? Какво показват твоите открития за нагласите на нашите народи и държави едни към други?

Осъществих две пътувания, които бяха прекалено кратки, за да имам трайни наблюдения. Взаимодействията ми с хората бяха дори по-кратки. От една страна все още не съм научила отново български език. От друга страна, отделих малко време за градовете, в които стоях. Мога да говоря за очевидни неща – например икономическото ниво на регионите или тенденцията им да губят населението си. Но не искам това да е моята тема. Търся по-дълбоки неща.

В Оряхово – български граничен град, огледално разположен на Бекет, намерих ресторант, където поисках на немного добър български салата снежанка и бира. Келнерът ме огледа от главата до петите и ме попита на български дали съм румънка. Значи ние се разпознаваме и се разграничаваме чрез поглед.

Във Видин и в селата около него видях, че много жители говорят на двата езика често в един и същ разговор. Български думи се смесват с румънски по естествен начни. Сякаш говорещите не осъзнават разликите, а може би понякога няма такива въобще. Един анекдот от този район силно населен от власи, говори за възрастна жена, която се обявявала за българка,въпреки че говорела само румънски. А при съседите оттатък реката, при румънците, не съм чула никой да говори лесно български език. Първото ми заключение е, че сме чувствителни към различията, но може би по-малко за подобията. Изглежда, че има тенденция да се разграничаваме едни от други.

Какво още искаш да направиш в българо-румънското пространство? До каква степен това въображаемо пространство съдържа ресурсите и потенциала за творчество и социална промяна?

Най-напред бих искала да се завърна в някои трансгранични градове и да прекарам повече верме там. Искам да потърся нещо на терен, не ме питай какво, като  го намеря, ще мога да разкажа. Със сигурност там чакат много истории, които да бъдат събрани. Представям си, че като започна от тях, ще мога да открия (повторно) ресурсите, енергията, потенциала за социална промяна. Мисля, че ако има повече интерес към този район, не само медиен, но и човешки, ако си насочим вниманието към това, което бихме нарекли периферия, ще открием ресурсите там. Може би те имат нужда от стимул, за да се очертаят.

Снимка: Дунавът между Никопол и Турну Мъгуреле (източник: Смаранда Шкиопу)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

About Author