Валентин Радомирски: Румъния се е превърнала в най-важния и надежден съюзник на САЩ в черноморския регион

Владимир Митев

Валентин Радомирски е дипломат от кариерата. От 1976 г. до 1992 г. работи в Министерство на външните работи на България, като преминава всички рангове от стажант-аташе до пълномощен министър. Бил е извънреден и пълномощен посланик на страната ни в Румъния и неакредитиран посланик в Молдова. В периода 2005-2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на министър-председателя. Съосновател и член на Българско дипломатическо дружество. Изпълнителен директор на Института за икономика и международни отношения (ИИМО).

Господин Радомирски в нашия регион и в Европа се засилват суверанистките тенденции. Как тези тенденции се отразяват на международните отношения в нашия регион като цяло и на българо-румънските отношения в частност?

Нека като начало изясним понятията. Използвате прилагателното „суверанистки“, което, поне аз, не срещам в българския политически жаргон. То повече приляга на румънските конструкции. За мен преводът му на български може да означава при положителна трактовка национална отговорна, а при по-критична – националистическа тенденция. Поради това отговорът ми не може да бъде еднозначен. 

Тенденцията за търсене на национално-отговорна политика се проявява през последните години все повече и причина за това са все по-забележимите недостатъци на световните (преди всичко икономическо-финансовите) интеграционни процеси, обобщено наричани „глобализация“. Именно тези недостатъци на налагания интеграционен модел предизвикват във все по-големи слоеве от гражданското общество съпротива (различна по мащаба си в отделните държави). А това от своя страна създава хранителна среда както за търсене на национално-отговорни политики, така и за отиването към националистически настроения, които както е известно от историята лесно могат да бъдат манипулирани да нивото на национален шовинизъм. А това е последният етап преди загърбването на дипломацията и преминаване към нейното продължение – войната. 

Както България, така и Румъния са подвластни на тези процеси. При това, по мое мнение, поради редица исторически оформили се причини тези тенденции са по-ясно изразени в Румъния в сравнение с нашата страна. Това затруднява намирането на все по-действени формули за развиването на взаимоизгодни и равноправни отношения. Националистическите настроения възраждат стари и преувеличават нови страхове както в обществеността, така и в политическите елити на двете държави. Припомнят се позабравени исторически конфликти, които се гарнират с неудачни политически и икономически инициативи от последните години. Пример за това са неудачите около проектите за мостове през Дунав и особено неприятния инцидент при посещението на румънския президент с отказа на премиера Борисов да потвърди поетия от президента Плевнелиев ангажимент за създаване на съвместна румънско-украинско-българско военно съединение.

Има и разлики в оптиката на двете страни спрямо партньорите от НАТО и ЕС. И двете страни се стараят да получат благоразположението на Вашингтон, като обаче нерядко това се превръща в конкуренция за едни и същи инициативи на НАТО. В интерес на истината трябва да кажем, че в това отношение Букурещ си извоюва далеч по-престижни постове в НАТО и преференции в сътрудничеството със САЩ и алианса. Различие се наблюдава при ЕС, където Румъния разчита предимно на Франция и Италия, докато България доста праволинейно следва завоите в немската политика към съюза.

Политическите конфликти на Балканите (турско-гръцките противоречия и замразените конфликти в Западните Балкани) пречат на Румъния и България да играят съвместно за по-голяма роля на региона в международните отношения. На практика вече не съществуват тристранните формати за ежегодни срещи на правителствата (Турция-Румъния-България и Гърция-Румъния-България), които бяха характерни за първата декада на сегашния век. Надделяха „суверанистките“ тенденции.

Една от страните в нашия регион, която следва суверанистка линия от години е Полша. Как България и Румъния трябва да се отнесат към нарасналото взаимодействие между Полша и Украйна в контекста на войната в Украйна? До каква степен българо-румънско сближаване е оправдано в контекста на формирането на различни ситуационни съюзи в нашия регион?

Ние не можем да влияем върху отношенията на които да били две държави, когато те искат да ги развиват.От друга страна има отделни сценарии, при които тази интереси могат да засегнат сериозни интереси както на България, така и на Румъния. Няма да анализирам всички от тях, тъй като  повечето от тях зависят от това в какъв вид и ще съществува ли украинската държава след сегашния конфликт. 

При победа на Украйна ще има възможност да се образува силен полско-украински съюз. Към него може с увереност да се предвиди, че ще се присъединят балтийските държави. Какво би било участието на Румъния в него ще зависи дали тя ще бъде равноправен партньор на Варшава и Киев или ще й бъде отредена поддържаща роля, каквато навярно ще получат балтийските столици. Навярно към България, както и към останалите страни от инициативата „Триморие“ също ще бъде отправена покана да се присъединят, но на този етап е трудно да се предвидят реакциите при такъв сценарий.

При поражение на Украйна (без това да означава край на самостоятелността й) ще се усили процеса за оформянето на полско-румънски тандем, който да провежда във все по-голяма степен англосаксонските интереси в Източна Европа. Нарастващата геостратегическа роля на Румъния се потвърждава през последните години от серията посещения на висши държавни американски представители и е знак, че Румъния е успяла да се превърне в най-важният и надежден съюзник на САЩ в района на Черно море. Още 2014 г. ръководителят на влиятелната американска разузнавателна агенция за глобални анализи „Стратфор” Джордж Фридман посочи, че тази дипломатическата активност от страна на САЩ никак не е случайна, тъй като „ако тази малка Студена война стане значима, има две европейски държави, които са от първостепенна важност: Полша и Румъния“. Фридман подчерта факта, че „от приблизително 82-та милиона души, живеещи покрай източната граница (Полша, Словакия, Унгария, Румъния, България), около 58 милиона живеят в Полша и Румъния“.

До голяма степен причина за липсата на достатъчен интерес и желание за румънско-българско сътрудничество в тази насока са исторически формиралите се външнополитически приоритети на двете държави.

За България отношението към сближаването на Румъния и Полша е в пряка зависимост от нарастването на заплахите за нея от двете регионални суперсили – Русия и преди всичко от Турция, на която през тази година предстоят решаващи избори. За Румъния сближаването с Полша е стратегически обосновано от гледна точка на сериозните проблеми които тя има със съседите си от северозапад (Унгария) и североизток (Русия в светлината на бъдещето на Молдова). Поради това южното направление в нейната политика на този етап е второстепенно, още повече че добрите й отношения със Сърбия са историческа традиция.

Като цяло сближаването на България и Румъния ще следва както и досега главно геополитическите тенденции, а няма да получава импулс от осъзнаването на това, че преимуществата от по-голяма съгласуваност на общи политики са повече от недостатъците, които това може да окаже върху сегашните им елити.

Снимка: Мирча Джоана е заместник-генерален секретар на НАТО – знак за признание за важността на Румъния в Алианса (източник: YouTube)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author