Филмът “Метроном” е много повече от любовна история

Владимир Митев

Съвременните румънски режисьори са склонни да създават филми за трансгенерационната травма, за усилията на родителите, обучени по време на социализма или прехода, да предадат своята безпомощност на децата си, като корумпират собствените си деца. Това ясно се вижда във филма на Кристиан Мунджиу “Матура”, в който баща от средната класа урежда дъщеря му, която е претърпяла неприятна злополука, да бъде допусната да излъже на изпита за завършване на гимназията, за да не й попречи да се радва на светло бъдеще. Дъщерята обаче не поставя скрита знак в текста, който изпраща на изпитващия, и така историята изглежда завършва с щастлив край. Във филма “Метроном” виждаме различен финал.

По време на Студената война предаването “Метроном” на радио “Свободна Европа”, водено от легендарния Корнел Кириак, излъчва най-новите хитове в западната рок музика. Немалко румънци и българи са го слушали. Българите дори са учили румънски, за да разберат за какво става въпрос. Филмът е за такива млади румънци, които са отворени към световната музика и искат да се забавляват.

Главната героиня се среща със свои връстници и заедно слушат “Метроном”. По време на една такава вечер те обсъждат, че групата им трябва да напише писмо до Корнел Кириак, в което да му каже колко е важен за тях и да го помоли да пуска определени рок изпълнители. В същото писмо гимназистите включват и известна критика към партийната и държавната пропаганда, която все повече присъства в живота им. Писмото трябва да бъде предадено от гаджето на главната героиня чрез чуждестранен френски журналист по време на леко конспиративна среща. В следващия момент от филма виждаме как тайните служби поемат контрола над апартамента. 

В социалистическа Румъния слушането на западни радиостанции е противодържавна дейност. Младите хора са извикани някъде да свидетелстват, описвайки кой е присъствал на събитието и кой какво е направил. За разлика от приятелите си, главната героиня не иска да свидетелства. Реакцията на органите на реда е да я пречупят. Тя е затворена в тясна стая в секция на службата за сигурност. Баща ѝ обаче успява да си издейства кратка среща с нея и ѝ обяснява, че всичко е известно на властите и че упорството ѝ е безсмислено. Той ѝ казва, че човекът, който е предложил да напише писмото, е бил агент, който да въведе останалите в изкушение. Главната героиня се напряга, но в крайна сметка довършва показанията си с покорна интонация. 

След това офицерът се опитва да я вербува. Казва ѝ, че баща ѝ има добра позиция (професор по право) и че службите могат да ѝ помогнат да завърши всяко висше образование, което пожелае. Тя отново се напряга, но накрая мълчаливо се съгласява да помисли за това в продължение на няколко дни.

Следващите няколко момента от филма са свързани с осъзнаването ѝ, че може би семейството ѝ по някакъв начин е част от системата. Родителите ѝ забраняват да говори по телефона и тя чува как баща ѝ казва по телефона на някого, вероятно на офицера, че дъщеря ѝ все още мисли. Следва любовна сцена с приятеля ѝ, който е на път да замине за чужбина. Има и неловък разговор с приятел, в който всеки от тях говори за това какви писма пише тя. Изглежда, че една младост е била прекъсната и че властта се е възпроизвела в човек, който доскоро е бил млад и невинен. Това, разбира се, съответства на геополитическите и националните интереси на Румъния през 70-те години на ХХ век, когато либерализацията и отвореността на Чаушеску към Запада постепенно ерозират. Страната е на път да се превърне във все по-изолирана система, която гледа с подозрение на чужденците.

През последните години румънските режисьори обичат да правят филми за това как родителите развалят децата си, предавайки им своите травми. За мен това е знак, че в Румъния има съзнание, че обществото трябва да се обнови и да се отучи от “уроците” на авторитарния социализъм или прехода. Вероятно това е разбиране, съответстващо на интересите на средната класа в Румъния. 

В България разбирането за трансгенерационната травма като че ли присъства по-слабо – поне в киното. Напротив, филми като тези за исторически личности от Възраждането или Средновековието сякаш искат да възпроизведат у нас култ към предците, а не еманципация от тях. Протестите от 2013 г. и 2020 г. бяха израз на стремежите на младото поколение в българската политика, но те също така бяха бързо интегрирани от политическата система с нейните безкрайни схватки между бизнесмените Прокопиев, Пеевски и Борисов. 

“Метроном” не е филм за тийнейджърската любов, както често се рекламира. По-скоро е филм за това как в условията на авторитарни режими и силен социален контрол децата стават възрастни почти веднага, с минимално време за младежки лутания и търсене на свобода. Нормално ли е децата да стават възрастни, без да са били тийнейджъри? И дали някои деца, след като станат тийнейджъри, никога не порастват?

Филмът “Метроном” може да повдигне различни въпроси, не само за социализма. Но осъзнаването на дилемите и опита на авторитарните режими в Югоизточна Европа може да се окаже полезно, за да разберем каква социална посока искаме за себе си и за нашите деца. Филмът “Метроном” проследява развитието на главната героиня по един правдив начин. Можем ли да се трогнем от нейната саможертва?

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е акаунтът му в Substack.

About Author