Фината рецепта на филма “Едно незабравимо лято”: Отказ от меланхолия

Marian Țuțui 30 април, 2023 1 min read

Рецензия на водещ румънски филмов критик

Мариан Цуцуй

Мариан Цуцуй е българоговорящ румънски филмов критик, който работи в Института по история на изкуството на Румънската академия. Той предостави тази рецензия специално на “Моста на приятелството”. Филмът “Едно незабравимо лято” често е даван за пример от румънци в разговор с българи, че окупацията на Южна Добруджа е била грешка.

Любимият ми филм на Лучан Пинтилие беше отхвърлен от някои румънски критици, които упрекнаха режисьора в липса на политическа коректност, като се позоваха на темата и източника на вдъхновение за филма – роман, написан през 1957 г. От друга страна, въпреки че филмът е оценен в чужбина и дори е номиниран за Голямата награда на Кан през 1994 г., няколко чуждестранни рецензенти не разбират някои детайли и особено историческия контекст.

Както и в други филми, но тук повече от всякога, режисьорът Лучан Пинтилие успява да пресъздаде с яснота, сбитост и талант един не толкова славен епизод от историята на Румъния и нейната армия. Дори и като румънци да го подозираме в липса на патриотизъм, дори и да сме подозрителни към източника на вдъхновение, не можем да не забележим артистичния инстинкт, който го е накарал да проясни дори епохата, на която се възхищава най-много, и да ни завладее с история, която сме склонни да отхвърлим. Макар че след падането на комунизма само в Югославия и СССР са регистрирани междуетнически войни, рецидивите на национализма се проявяват навсякъде и Пинтилие изпитва нужда да даде пример за “посткомунистическата ребалканизация на Балканите”. Това обяснява защо през 1993-1994 г. режисьорът е очарован от един почти забравен епизод от румънската история.

Имам сериозни възражения срещу някои филми на Лучан Пинтилие като “Възстановката” (Reconstituirea, 1970) и “Защо звънят камбаните, Митиче?”/“Карнавални сцени” (De ce trag clopotele, Mitică?, 1982). Харесвам други филми на Лучан Пинтилие, а любимият ми е “Едно незабравимо лято” (O vară de neuitat/ Un été inoubliable, 1994, Франция – Румъния). Вероятно поради номинацията си за “Златна палма” в Кан през 1994 г. това е и най-гледаният филм на Пинтилие във Франция и в чужбина. От друга страна, въпреки че е оценен в чужбина, като дори е номиниран за Голямата награда в Кан през 1994 г., разбрах, че няколко чуждестранни рецензенти не са разбрали някои детайли и особено историческия контекст. Ето защо ще трябва да обяснявам някои неясни исторически подробности на чужденците и дори на румънската младеж.

Става дума за прожекция на глава от автобиографичния роман “Семейна хроника” (“Cronică de familie”, 1957 г.) на Петру Думитриу. Бащата на писателя е офицер, а майка му, Тереза Дебреци, е етническа унгарка от Трансилвания . В романа и филма има малка промяна в смисъла на разкрасяване на действителността: Мария-Тереза фон Дебреци е унгарка от благородническо семейство в Унгария. Романът е смятан както за “шедьовър” и “един от плодовете на размразяването (след смъртта на Сталин и спирането на работите по канала Дунав-Черно море, където загиват много противници на комунизма)”, така и за литературно произведение според изискванията на “антинационалистическия комунизъм на властта от 1957 г.” и запазващо някои елементи на “социалистическия реализъм” . Всъщност в някои от произведенията си Петре Думитриу се опитва да угоди на властите, за да компенсира разграничаването от баща си, който е бил арестуван за политика преди установяването на комунизма. В “Семейна хроника” едва ли можем да открием подобно нещо. За съжаление Петре Думитриу и романите му днес са малко известни поради житейския избор на писателя . Някои румънски критици обвиняват Пинтилие, че е оклеветил румънската армия, особено защото сценарият му е базиран на роман от 1957 г., епохата на пролетарския интернационализъм .

Филмът започва с бал в Букурещ, на който присъстват капитан Петре Думитриу (Клаудиу Блеонц) и съпругата му Мари-Терез фон Дебреци (Кристин Скот-Томас). След като авансите му са отхвърлени от Мари-Терез, генерал Ипсиланти (Марсел Юреш) отмъщава на капитана, като го премества в гарнизон в Южна Добруджа (Добруджански четириъгълник) до румънско-българската граница. Двойката се опитва да се адаптира към ситуацията, но капитанът се сблъсква с враждебността на своя заместник, освен това войниците презират съпрузите: той заради монокъла си, а тя – заради унгарския си произход. След като български комитаджии убиват и осакатяват осем румънски войници, румънските войници вземат за заложници няколко местни българи. Мари-Терез ги използва за подреждане на градината, сервира им чай и настоява да им плати. Накрая капитан Думитриу получава заповед да ги застреля. Тъй като няма доказателства за вината им, той отказва да изпълни заповедта, ако не я получи в писмен вид. Вследствие на това той бива унизен. Историята се разказва от разстояние от сина им в зряла възраст, който си спомня за събитията, но по ирония на съдбата за него това е било едно незабравимо лято, вероятно най-красивото.

Всъщност, въпреки че филмът е точна екранизация на епизод от романа на Петре Думитриу, режисьорът Лучан Пинтилие успява да бъде доста обективен в пресъздаването на междувоенна Румъния. В едно интервю в Кан през 1994 г. режисьорът признава, че е “монархист” и че “единствената историческа епоха на Румъния, с която се идентифицирам донякъде, е този период на съчетаване на икономически подем, буржоазен либерализъм и толерантност в мисленето”. Въпреки че след 1990 г. сме свидетели на “посткомунистическа носталгия по междувоенния период” на мнозинството румънски интелектуалци, които са нетърпеливи да открият исторически и културни ориентири, Пинтилие няма “ласкателна перспектива” , приемайки историческия епизод на Петру Думитриу за по-малко известен и неблагоприятен за румънската история. В търсене на друг случай, в който румънски режисьор има обвинителна перспектива към историята на собствената си страна, Андрей Горзо заключава, че “Aferim! има общо с “Незабравимо лято” в аспекта на “балкански уестърн”, категоричния отказ от носталгия, съсредоточаването върху описанието на един брутално-потиснически ред и състраданието към обитателите на най-ниския ред на това общество”. В този смисъл е значима последователността, в която българският селянин Петко (Йоан Гюров Паску) разказва, че когато е живял при българския цар Фердинанд, са му казвали, че румънците са лоши, а сега при управлението на румънския крал Фердинанд българите се смятат за лоши.

Въпреки че сякаш се отдалечаваме от анализа на филма, трябва да се спрем подробно на няколко глави от историята на Румъния. Първата част на румънския комунизъм, до 1957 г., е период на “пролетарски интернационализъм”, когато на румънците се внушава, че румънците имат империалистически наклонности да завладяват и експлоатират чужди територии, докато по времето на Николае Чаушеску, в епохата на “националния комунизъм”, румънците се научават да се гордеят с историческото си минало всеобхватно, защото защитават само националната си територия и не се вкопчват в завоеванията. Очевидно е, че и двата аргумента са преувеличени. По тези причини епизодът с отнемането на Южна Добруджа от България в периода 1913-1940 г. е по-слабо познат на румънците и дори тези, които го знаят, не го припомнят обективно. Дори през 1938 г. темата е деликатна, тъй като сантименталната комедия “Дъщерята на бармана” (Éducation de prince/ Éducation de prince, 1938, Франция, реж. Александър Есуей) не може да бъде прожектирана в Румъния, въпреки че в нея участва известната френска актриса от румънски произход Елвира Попеско (1896- 1993), защото тя играе кралицата на Силистра. “Силистрия” е изобретение на драматурга Шарл Морис Донай, който се шегува с балканските страни, а името ѝ напомня за “Силистра”, най-големия град в Южна Добруджа.

Объркването се увеличава и поради термините. Влашките колонисти в Южна Добруджа често са наричани “македонци” в Румъния, защото идват от историческа Македония. “Македонци” са наречени и членовете на българските националистически банди (“комитаджии”), които нападат румънските войници, защото по това време те се борят за присъединяването на Македония към България. Очевидно е, че чуждестранните рецензенти и дори някои румънци не са успели да разберат кой с кого се бие или защо ако румънските войници са нападнати от македонци, те отвръщат на удара на българските селяни. Всъщност европейската и балканската история са доста сложни, още по-сложни, когато става дума за малки народи.

Със сигурност романът за Добруджа през 30-те години на миналия век е събудил у Пинтилие спомени за родната му провинция Буджак , с подобен опожарен степен пейзаж, а също и с територия със смесено население, която е сменяла управниците си. Въпреки това, за разлика от други румънски интелектуалци, Пинтилие едва ли е владян от меланхолията и остава светъл.

Въпреки че не се споменава кога се развива действието във филма, можем да разберем това от няколко детайла. Капитан Димитриу споменава времето, когато се е сражавал във Втората балканска война (1913 г.), като споменава, че това е станало преди 10 години. От друга страна, влашките преселници идват в Южна Добруджа през 1925 г. Също така някой във филма чете на френски език шестия том на романа на Марсел Пруст “В търсене на изгубеното време”, който е публикуван през 1925 г.

Капитан Думитриу, съпругата му, децата им и малкото им куче изглеждат странни за останалите хора. Капитанът изглежда самонадеян заради монокъла си, а съпругата му е унгарка, представителка на нация, която е един от традиционните врагове на румънците. Капитанът е участвал в окупацията на Будапеща по време на интервенцията срещу комунистическата революция в Унгария през 1919 г. Там той среща съпругата си, спасявайки я от изнасилване. За произхода на Мари-Терез научаваме от една възрастна жена, която разказва клюки за нея, докато тя танцува на бала. Събитията от 1919 г. са съвсем пресни за героите. Унгарската проститутка Ерджи (Беата Фюлоп) крещи “Да живее Бела Кун!” , докато генерал Чилибия (Джордже Константин) пита Думитриу дали съпругата му е комунистка поради факта, че е чул, че семейството ѝ е раздало земята си на селяните. Когато Мари-Тереза използва българските селяни затворници, за да сеят салата на суха земя, тя е странна, но когато настоява да им плати, става още по-странна. Младата жена свири на пиано и говори на френски на децата си насред безплоден пейзаж, така че дори синът ѝ след много години стига до извода, че тя е разкрасявала нещата, представяйки ги в привлекателна светлина, затова скромният хълм наблизо нарича “Фуджияма”. Тя е запомнящ се персонаж именно заради издръжливостта си на трудностите и силата си да повдига морала на децата и съпруга си, държи се като истинска майка, въпреки че изглежда като модна градска жена, неприспособена към живота в изолирано място. От своя страна Кристин Скот Томас, макар да не знае румънски, доказва, че е голяма актриса, защото има забележителна роля. Можем да кажем, че изпълнението ѝ в ролята на румънска жена през 20-те години на ХХ век се равнява на това на англичанка, въвлечена в съдбовна любовна връзка по време на избухването на Втората световна война в известния филм на Антъни Мингела “Английският пациент” (1996), за който получава “Оскар” за най-добра актриса в главна роля. Но Клаудиу Блеонц като капитан Думитриу е малко прекалено карикатурен и едностранчив, въпреки че актьорът е показвал в други филми способност да подхожда към сложни роли. Както обикновено при Пинтилие, останалите актьори са много добре подбрани. Например Марсел Юреш в ролята на генерал Ипсиланти е перфектен. Неслучайно актьорът веднага ще се превърне в международна звезда със запомнящите се роли на руснак в “Мисия”: Невъзможна” (1996 г., реж. Брайън Де Палма) или сръбски терорист в “Миротворецът” (1997 г., реж. Мими Ледър), или германски нацистки офицер във “Войната на Харт” (2002 г., реж. Грегъри Хоблит).

Филмът започва с кадър от гледната точка, в който зрителят се люлее заедно с ездача на галопиращия кон. Извън коментара е детето, което е станало зряло и си спомня за майка си и хълма Фуджияма. След това се чува гласът на ездача, който нарича коня си с неговото име. Няколко минути, докато конят тича към Дунав, виждаме надписите на филма. През това време чуваме сприхава музика на клавесин, вдъхновен избор на музиканта Антон Ширей. Виждаме ездача едва след надписите. Изненадващо, това не е главният герой, а лейтенант Туртуряну (Разван Василеску), който е галопирал, за да хване ферибота, за да пристигне навреме на бала. Това е знак, че режисьорът не възстановява нито наивната детска гледна точка, нито окончателната след много години от събитията, тъй като операторът Калин Гибу понякога си играе с различни перспективи, така че камерата остава вездесъща и обективна. Гласът на разказвача се чува отново едва накрая. От друга страна, думите на лейтенанта изпреварват темата и цялата история на филма: “Можете да си представите, че ми е писнало от българските селяни, от жабите, от Дунава и от комитаджиите! И аз копнея за един час цивилизован живот.”

Романът предлага на Пинтилие много затрогващи детайли, които придават на текста достатъчно двусмислие, за да бъде написан забележително. Ако се спрем на някои от тях, ще забележим както своеобразна меланхолия по междувоенния период, когато Румъния е в своя максимум на икономическо и политическо развитие, така и елементи на социална критика. Всъщност, дори и да можем да заподозрем писателя Петре Думитриу в тези тенденции, не така стои въпросът с режисьора Лучан Пинтилие. Режисьорът пренася от романа образите с екзекуцията на българските селяни, докато една божа краставица е потънала в дресинга на салатата. Той добавя една много сбита и сложна сцена, в която Мари-Терез ги призовава да си платят за работата, а след това отиват на разпит. В един момент един селянин е повикан от госпожата, но чува името си, извикано от войник за разпит. Той се колебае, без да знае къде да отиде. Така Пинтилие успява с минимални средства да внуши абсурдността на положението на селяните и неадекватността на милосърдието на жената. Друг пример за многопластов образ със смазващо въздействие върху публиката е този, в който капитан Думитриу напуска сградата, в която е поел командването на ротата, и отива в дома си. Той се движи заедно с камерата и на преден план се виждат българските затворници, които сочат в градината, а в третия план се виждат румънските войници, които правят упражнения с пушка. Избраният пейзаж, музикалната партитура, декорите (Паул Бортновски и Челин Папура) и костюмите (Мируна Борузеску) имат значителен принос за вярното пресъздаване на Румъния от 1930 г. Можем да добавим и един възможен символичен образ за румънските интелектуалци: това е този, в който Мари-Терез (Кристин Скот-Томас) спи в полето, увита в одеяло, с ръка под главата, леко наклонена, напомняща скулптурата “Спяща муза” на Константин Брънкуш”. Едно скорошно изследване търси подобни символични образи в някои от последните румънски филми и смята, че в този случай Пинтилие реализира “фигурация на застрашени (европейски) ценности” или че подобни “художествени препратки … разкриват напрежението между външния и вътрешния образ на Румъния, стремежа на “другата Европа” да се свърже с европейската културна традиция, в сложна демонстрация на процеса на “самоотъждествяване””.

Кървавата революция от 1989 г. и някои неблагоприятни телевизионни предавания за домовете за деца-сираци през 90-те години привличат вниманието на света към Румъния. Впоследствие присъединяването на Румъния към НАТО (2004 г.) и към Европейския съюз (2007 г.) несъмнено допринесе и за по-доброто разбиране на румънската култура. Може да се каже, че режисьорите от Новата вълна допринесоха за това, като създадоха забележителни и разбираеми филми за чуждестранната публика, но също така се възползваха от контекста, в който Румъния стана по-интересна страна.

Можем да заключим, че случаят с филма “Незабравимо лято” е донякъде значим за по-старите поколения румънски режисьори, които са се възползвали в по-малка степен от благоприятен контекст или са подходили към трудни теми и са използвали по-малко разбираем език за чуждестранната публика. Макар че след падането на комунизма само в Югославия и СССР са регистрирани междуетнически войни, рецидивите на национализма се проявяват навсякъде и Пинтилие е почувствал нуждата да даде пример за “посткомунистическата ребалканизация на Балканите” . Това обяснява защо през 1993-1994 г. режисьорът е очарован от един почти забравен епизод от румънската история. Изведнъж, предвид етническите конфликти в съседните страни, Румъния отново се превръща в балканска страна, която е нестабилна и уязвима, ако не и нещо повече.

Снимка: Стоп кадър от трейлъра на “Едно назбравимо лято” (източник: YouTube)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият профил в Substack.