Весела Чернева е заместник-директор на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) и ръководител на софийския офис. Сферата ѝ на фокус е външната политика на ЕС, Западните Балкани и Черно море.
От 2010 до 2013 г. Чернева е била говорител на Министерство на външните работи на България и член на политическия кабинет на външния министър Николай Младенов.
Преди това тя е секретар на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия премиер на Италия Джулиано Амато и бившия президент на Германия Рихард фон Вайцзекер. Била е и главен редактор на списание „Foreign Policy Bulgaria“ от неговото създаване през 2005 г.
По време на правителството на Кирил Петков (декември 2021 – август 2022 г.) Весела Чернева беше негов съветник по външнополитически въпроси.
Госпожо Чернева, днес румънският президент Клаус Йоханис е в София и ще бъде обявен един документ, който представлява повдигане на нивото на румънските отношения до ниво на стратегическо партньорство. Какво ще бъде съдържанието и какво би трябвало да бъде съдържанието на едно стратегическо партньорство между България и Румъния?
От една страна, стратегическо партньорство означава мислене в една посока по отношение на главните задачи пред региона и по-конкретно пред двете страни по отношение на икономиката, сигурността, включително и енергийната сигурност, по отношение на дебатите в рамките на Европейския съюз и по отношение, разбира се, на сближаването между двете общества. Но стратегическо партньорство е един етикет, който може да бъде напълнен със съдържание чрез различни механизми. Има така наречените G2G срещи – редовни срещи на двете правителства, които в миналото България е правила, включително и с Румъния. Това означава много тясна координация между министрите и министерствата на двете страни. Вторият, вторият тип механизми са периодични консултации в подготовка на европейски съвети, срещи на върха и така нататък. И това не е практика, която ние в момента имаме или сме имали. Но според мен едно стратегическо партньорство със страна членка на Европейския съюз би трябвало да включва точно това. И третият блок въпроси са свързани със търговия, инфраструктура и сигурност, по които стратегическо партньорство би означавало средно и дългосрочна координация и общо разбиране.
Затова на мен ми се струва в момента малко странно да се прави такава заявка за стратегическо партньорство, при положение, че няма парламент, няма правителство редовно, няма визия за следващите четири години, каквато би трябвало да носи един парламент и едно правителство, въз основата на която визия вече да може да се развива такова стратегическо партньорство със страна като Румъния. Така че, ако трябва да кажа с две думи – посещението на румънския президент, разбира се, е чудесно. Трябва да има много повече взаимни посещения. Но освен, че това посещение е някакъв жест към Радев, който иначе изглежда доста изолиран международно, постига ли нещо друго? Не съм много сигурна предвид това, че пак казвам за стратегическо партньорство е необходима законодателна и изпълнителна власт с дълъг хоризонт.
В Румъния, откакто беше това злополучно гласуване за присъединяването към Шенген през декември миналата година, се говори за това, че е нужно по-интензивно сътрудничество с България. Първоначално имаше идея, че трябва Румъния да търси да се откъсне от България, но в крайна сметка в последно време само това преобладава като теза, че е нужно сътрудничество между България и Румъния по отношение на Шенген. Но какво конкретно може да представлява това сътрудничество като инициативи, като форми и до каква степен идеята за един мини-Шенген може да бъде част от такова едно взаимодействие?
За мен въпросът за Шенген е преди всичко въпрос на доверие. До каква степен страните-членки на Шенгенското пространство имат доверие към България и Румъния? Това гласуване през декември показа, че независимо от факта, че голяма част от бежанския поток през Балканите не минава през България и Румъния, а минава през Западните Балкани, Хърватия влезе в Шенген, докато нашите две страни не влязоха, именно защото липсва доверие в тях. Според мен тук България е длъжник на Румъния, особено по отношение на върховенството на правото. По отношение на мерките за отчетността на главния прокурор, за прозрачността на властта и борбата с корупцията. Това гласуване показва, че доверието към България е доста ниско и в този смисъл сътрудничеството с Румъния, разбира се, че е много важно, защото става дума за обща външна граница по Черно море, за обща граница със Западните Балкани. Но според мен основно наистина става дума за онези реформи, които двете страни трябва да направят по отношение на правовия ред.
Това стратегическо сътрудничество, за което се говори сигурно все повече означава ли, че значението на България на източния фланг на НАТО нараства?
Не мисля, че нараства. Мисля, че значението на България продължава да е от една страна ключово, тъй като не може да се промени географията. Но от друга страна България успя да се изолира от голяма част от процесите, свързани с интеграцията в НАТО, свързани с модернизацията на армиите от бившия Източен блок, включително се изолира от процеси, свързани с Черно море. Затова е важно да има такива посещения като това на румънския президент, но е важно и България да има визия за своята собствена сигурност в контекста на НАТО. И ако България си мисли, че нейното членство в НАТО само по себе си е достатъчно за нейната сигурност, това, разбира се, до някаква степен е така, но в крайна сметка маргинализирането на България в НАТО може да се случи по същия начин, както то се случи в Европейския съюз.
Визитата на румънския президент бе обявена един ден предварително на сайта на президентството на Румъния с определен акцент върху аспектите, свързани със сигурността и войната в Украйна. До каква степен такова едно стратегическо партньорство може да бъде изпълнено със съдържание не само по линия на сигурността, а и на може би граждански и човешки връзки между българи и румънци или културни взаимодействия между тях?
Според мен това е много важен аспект. Но може би наистина в сегашната ситуация в България по този аспект не може да се работи съществено. Говоря за създаване на необходимата инфраструктура, да ги има необходимите условия, така че да има наистина добро сътрудничество и взаимно проникване между българското и румънското общество. Най-простият пример за това са мостовете над Дунав. Изграждането на голям брой мостове, поне удвояване, ако не и утрояване на сегашните два моста, трябва да е приоритет номер едно за всяко българско правителство, но също и подобряване на жп връзките, подобряване на културните връзки, разширяване на политическите връзки. Това са неща, които би трябвало да са естествени в 21-ви век за две страни-членки на Европейския съюз. За съжаление България и Румъния съжителстват като два острова един спрямо друг, а не като две страни, които са на практика в очите на целия останал съюз много, много близки. И за мен това е чисто философския проблем на това сближаване, че като почнем от елементарната физическа инфраструктура и стигнем до идейната инфраструктура на тези отношения, има много възможности, които не са реализирани.
Снимка: Румънският президент Клаус Йоханис (вляво) и българският му колега Румен Радев в София (източник: скрийншот, YouTube, Digi24)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
