Рикардо Петрела: Днешният ЕС е резултат от решенията и грешките на Делор

Владимир Митев

Рикардо Петрела е италиански икономист, който като анализатор на политиката в областта на науката и технологиите в Европейската комисия между 1979 и 1995 г. става свидетел и изразител на несъгласие с определението на ЕК за ЕС като съюз на конкуренцията. Той е основната сила, която стои зад доклада на Лисабонската група „Ограничения на конкуренцията“, в който се критикуват неолибералните реформи на Комисията „Жак Делор“, които служат на капитала и пазарите, но подкопават социалните постижения на следвоенна Европа. Между 1967 и 1975 г. Петрела е научен секретар, а след това директор на Европейския координационен център за изследвания и документация в областта на социалните науки във Виена – организация, която улеснява научния обмен между Запада и Изтока в периода на европейското разделение. Между 1982 г. и 2005 г. италианският университетски преподавател води курсове като „Научна и технологична политика“ и „Икономическа глобализация“ в Католическия университет в Льовен (Белгия), а също така е преподавал и в други университети и държави. Между 2005 и 2006 г. е председател на водната компания на Пулия (Италия). През 1997 г. основава Международния комитет за Световния договор за водата, председателстван от бившия португалски президент Марио Соареш. През 1998 г. Петрела публикува „Манифест за водата“ (първо на френски, а през 2001 г. и на английски език), в който разкрива визията си за водата като „общо благо“.

Г-н Петрела, в съседство на ЕС се водят две войни – едната в Украйна, а другата в Палестина. Ако разсъждаваме от гледна точка на глобалната политическа и икономическа система, какви са причините или силите, които стоят зад тези войни? И какви са вашите заключения за значението на тези войни?

Войната сега, формално и съзнателно, е основният начин на действие на господстващата система. Това означава, че войната е средствосо, чрез което доминиращата система се опитва да запази властта си на господство над света. Тя продължава да определя ценностите на живота и се опитва да поддържа механизмите на неравенството и бариерите между индивидите или социалните групи и държавите. И това не е нищо ново. 

Но това, което е ново, е, че сега този подход е напълно осъзнат. Съществува съзнателна воля за действие. В миналото доминиращите хора водеха война, като се опитваха да намерят оправдание за нея. Днес, в случая с войните в Украйна и в Израел, доминиращите хора казват, че искат войната, че искат да я продължат. Те искат да унищожат врага. Искат да унищожат населението без никакво чувство за вина или друго оправдание, просто защото искат да постигнат целта, да потвърдят този анализ. 

Нека само кажа, че например в Съединените американски щати, Европейския съюз, страните от НАТО и президентът на Украйна винаги са казвали, че ще се бием до победа. И това беше идеята, до победа означава, че няма друг начин. А израелците отново казват, по-ясно, отколкото в миналото, че искат да заличат помощта за палестинския народ по целия свят. И това е нещо ново. Това означава, че нашите общества и анализатори са приели концепцията за войната и концепцията за неизбежния капацитет на неравенствата и енергията на структурите на господство. И това е напълно ново. Това е особено ново, защото изглежда, че е прието от по-голямата част от населението на света, особено в доминиращите страни. 

Сега ние с вас разговаряме, а Израел може да продължи да унищожава палестинците. И в света няма революция, която да идва от нашите страни. Разбира се, в Съединените щати все още има някои студенти, които правят движения в университетските кампуси, показващи противопоставяне на настоящата политика на САЩ, както беше през 70-те години срещу войната във Виетнам. Но в момента тази опозиция е в рамките на системата. Тя е доста слаба и не показва способност да се укрепи, за да стане все по-силна. Така че идеята, че народната опозиция срещу подкрепата на Съединените щати за геноцидите, извършвани от Израел, подкрепата на президента, не предполага, че това може би ще промени самата тази баналност на войната и геноцида. Това е един от основните въпроси, които трябва да се опитаме да анализираме и разрешим. И това не е лесно. 

Не е лесно, защото това означава, че нашите общества са метаболизирали идеята, че злото е по-силна сила в организацията на живота на земята от страна на човешките същества. Преди бяхме в състояние да кажем: да, има зло, но има и добро. Някога казвахме, че сега е зле, но се надяваме, че през следващите години доброто ще надделее над злото, и т.н. 

Днес е много трудно да се мисли, че доброто ще надделее и ще премахне злото, поради превръщането на живота в стока, което е свързано с големите технологични революции, накарали хората да повярват, че сега те са създателите на живота. Тази технологизация на живота, която води до превръщането му в стока, е структурно насилствена, защото технологичните възможности, които сме натрупали, са вдъхновени от идеята за присвояване и изключване. Нашите технологии ни позволяват да разделяме света на полезен и неполезен. И когато комбинирате всички тези елементи, нещата трябва да съществуват само ако са полезни за възнаграждението на инвестицията, капиталовата инвестиция. 

На второ място, това мислене предполага комерсиализация и следователно маркетизация на живота, което предполага неравенство на властта над структурите, които контролират развитието на технологията на живота. Крайният резултат е една възникнала система, която е насилствена.

Разглеждам и работя по-специално върху два структурни елемента на тази система. Първият е патентоспособността на човешките същества и живите организми, с други думи, възможността да се използват инструментите, които технологичните създатели на живота придобиват, за да имат възможност да притежават и контролират живота. Втората е финансиализацията на живота. Финансиализацията на живота означава, че сме създали система, в която критериите за стойността на всичко се диктуват тясно от финансовите интереси и финансовата динамика. Това означава, че всички решения за всички аспекти на живота се измерват с оглед на увеличаването на стойността на капитала. И ако нещо – парче земя или река – не дава на вас или на мен увеличението на стойността на вложения капитал, тогава реката и земята не са полезни и могат да бъдат изоставени. Те могат да бъдат унищожени, могат да бъдат повредени. И това определение на живота е придобило доста компактна форма. 

На последната конференция на ООН, COP15, посветена на биоразнообразието и провела се през декември 2023 г. членовете на конференцията приеха идеята, че природата трябва да се разглежда като форма на капитал, т.нар. природен капитал. Това е категория капитал като трудовия, индустриалния, човешкия и т.н. Природата вече не се разглежда като съществуващата рамка на съществуването. Преди приемахме природата за даденост. Възприемахме я като дар на живота за човешките същества. Сега вече не вярваме в това. Смятаме, че ние създаваме природата и следователно тя се превръща в инструмент за производство. Тя се превръща във фактор за производство като всяка друга съществуваща стока, която се счита за полезна само ако допринася за производителността на капиталовите инвестиции. Всички тези механизми бяха приети в заключителната резолюция на конференцията COP15 за биоразнообразието в Монреал на 22 декември 2022 г.. 

Преобладаващото мнение е, че природата е просто природен капитал и няма други критерии, които могат да окажат някакво влияние върху начина, по който този актив следва да бъде оценен като стойност. И тези две неща заедно – патентоспособността на живите организми и финансиализацията на природата – са създали тази интегрална система на вирус. И затова доминиращите хора сега могат да ни кажат, че искат да унищожим тези активи. И затова е трудно общественото мнение да се съпротивлява, защото то има интелектуални граници за протест. Макар че, повтарям, в някои страни,  има голяма съпротива, има масов протест. Проблемът сега е да се види до каква степен този вид съпротива и този вид противопоставяне ще се трансформират в способност да се трансформира системата, която доминира днес.

Имам няколко въпроса, които да ви задам във връзка с всичко това. На първо място, споменахте, че има съпротива срещу тази смазваща и всеобхватна хегемония. Откъде може да дойде тази промяна? Какви биха могли да бъдат източниците, сферата на властта за тази промяна и съпротива? 

Ще отговоря стъпка по стъпка.

Обикновено се казва, че жертвите трябва да действат. В цялата история, за да се промени системата, съпротивата, опозицията, предложението за промяна е идвало от онези, които са били наказани от системата. Днес можем да кажем, че коренните народи на Африка, Латинска Америка и Азия, обеднелите хора в Европа, Северна Америка и т.н., които са най-драматичните жертви на системата, теоретично трябва да се разглеждат като социалните групи, от които трябва да произлизат съпротивата и опозицията. Всъщност съществуват важни явления на регистрирана опозиция от този вид жертви. Но мисля, че днес е трудно да се даде висока степен на вероятност, че съпротивата и опозицията ще дойдат от тези жертви. 

Вижте какво се случва в Латинска Америка. Латинска Америка винаги е баланс между екстремизма, особено от крайната десница, който предизвиква и реакцията на другата част от населението, което прави Латинска Америка небалансиран регион. Надявам се, че социалното движение в Бразилия ще се засили през следващите месеци, защото в противен случай ще бъде твърде късно да се надяваме, че латиноамериканците ще бъдат в основата на голямата трансформация. 

Втората категория жертви, макар и от различно естество от първата, е вътрешната опозиция. Имам впечатлението, че източниците на промяната, на системата, биха могли да дойдат от определена категория от населението в напредналите страни и средства в страните от Севера – в Съединените щати, в Северна Америка, в Европа, Япония и Южна Корея и т.н. от областта на учените. Научната революция може да бъде важен източник на промени в световната система. Учените и техниците притежават дълбоки вътрешни познания за света, въпреки че са незначително малцинство. Но те са стратегически важни в някои области и са в състояние да изразят тази съпротива и опозиция. 

Светът на науката и техниката би могъл да бъде източник на тази съпротива и противодействие. В момента има няколко елемента, които потвърждават тази хипотеза, но те не са много. Според мен само ако съпротивата идва от т.нар. свят на изкуствения интелект и света на финансите, системата би могла да бъде отслабена и надеждите за промяна да бъдат съществени. Но аз съм малко песимистично настроен относно силата на това движение. 

Мисля, че това движение може да изпълни обещанията си. Но не виждам например как работниците ще се превърнат в авангард на революцията и съпротивата. Работниците имат много голям принос към историята на човечеството, като направиха възможно поставянето на структурни ограничения на капитализма на национално ниво, а също така и поставянето на ограничения на структурния капитализъм на глобално ниво. Работниците все още са твърде фрагментирани, за да бъдат наистина ефективна сила в борбата срещу глобалния капитализъм и патентите. Фактът, че патентоването на семена не е спряно, показва, че селяните трябва да бъдат много по-зрели и много по-силни в съюза си срещу глобалните линии на капитала за капиталистическите сили. Младежта винаги е несигурна карта, която трябва да се изиграе. Младите могат да предизвикат изненади, добри изненади. Обобщавайки всичко това, днес бихме могли да кажем, че теоретично комбинацията от тези елементи със сигурност ще провокира борби, които биха могли да доведат до демонтаж на настоящата глобална система. Но аз бих дал по-голяма вероятност на плана за вътрешна намеса на критичните сили, идващи от науката и технологиите, и най-вече за спиране или прекъсване на настоящата еволюция. А това би било възможно и с подкрепата на еволюцията в областта на изкуствения интелект.

Вие говорите с надежда на хората на технологиите и трябва да кажа, че сте били технологичен съветник, ако не и стратег, на Европейската комисия. И сте работили с Жак Делор, който наскоро почина. Животът и приносът му бяха отбелязани от почти всички медии, когато почина. Имаше огромна вълна от признание за него. Но си спомням друг наш разговор, в който говорихте за различията, които сте имали с него по въпроса за конкуренцията, а именно, че Жак Делор е насърчил промените в ЕС, които създадоха така наречения ЕС на конкуренцията. Всъщност реформите на Делор през 90-те години положиха основите на днешния ЕС. Бихте ли описали приноса на Жак Делор – доброто и лошото, което той направи за ЕС – въз основа на Вашия опит и ценности? 

Да. Всъщност Жак Делор е може би най-добрият председател на Европейската комисия за, да речем, 70 години съществуване, като се започне от първата Европейска общност през 1951 г. Той беше много умен, важен и честен човек. Беше силно мотивиран въз основа на традиционния ангажимент към работниците. Той беше социален християнин, мислител и политик. Той пазеше в съзнанието си идеята за християнството, съчетана с идеята за действие за социална справедливост, признаване на другия, съпротива срещу обедняването, борба срещу неравенството и т.н. 

Но Жак се озова начело на Европейската комисия в момент на три големи противоречия в Европа. И той направи някои стратегически решения за справяне с тези три европейски противоречия, които се оказаха погрешни.

Първата дилема беше: какво изграждаме в Европа? Дали тя е вдъхновена повече от социалната справедливост или от пазарната ефективност? През 80-те и 90-те години на ХХ век, когато Делор стана председател на Комисията (между 1986 и 1995 г.), преобладаващият отговор беше, че ако ние – Европа – искаме да съществуваме, Европа трябва да се превърне в общност за повишаване на пазарната ефективност на ресурсите и конкурентоспособността на световно равнище. 

Второто напрежение се състоеше в това дали изграждаме европейския икономически и технологичен капацитет на базата на федерална и все по-интегрирана Европа, или като съвкупност от независими, автономни национални държави и икономики. Дали се придвижваме към някаква федерална институционална рамка, или просто затвърждаваме идеята, че Европа може да бъде само съюз на национални държави? По онова време си спомням, че Съветският съюз се беше разпаднал през 1991 г. и този факт засили на Запад идеята, че това, което е възможно или ново, е голямата Европа на националните държави. Така че се намирахме в контекста на отслабваща визия за федерална Европа и съществуваше много по-благоприятна концепция за съюза на националните държави. И наистина, през 1992 г. Договорът от Маастрихт създаде концепцията за европейската интеграция като интеграция на икономиките с цел повишаване на пазарната ефективност на използването на капитала. И това беше голямото постижение на 1992 г. – промяната на името на Европа. 

Преди това, когато започнах работа в Комисията, ние бяхме Европейските общности. След обединението на трите първоначални общности станахме Европейска общност. И смисълът на общността се състоеше в това, че споделяхме големи фундаментални цели, които се опитвахме да изградим – общи европейски политики, общи селскостопански политики, общи регионални правомощия, обща научна политика и т.н. Напротив, през 1992 г. Договорът от Маастрихт промени името на Европа от Общност на Съюз. А съюзът означаваше, че има система, която обединява чрез сътрудничество, чрез обмен, чрез национални политики и която насърчава идеята, че Европа е един вид слаба конфедерация от държави, споделящи общи цели, методи на работа и т.н. От 1992 г. насам концепцията за общи европейски политики постепенно изчезна. А от 1992 г. насам винаги сме говорили за координация на европейските политики. Говорим за координация, а не за общност.

Третото напрежение е свързано с целта за създаване на демократично европейско общество и структури срещу олигархичния начин, за обединяване, интегриране, постигане на напредък в Обединена Европа в името на демокрацията или в името на олигархията. Нека си спомним, че през 60-те и 70-те години на миналия век всички говореха за третата индустриална революция, основана на нови информационни и комуникационни технологии, нови биотехнологии, нови материали и ядрена енергия. Заради технологичното развитие, което настъпи през 60-те и 70-те години, настъпи и оценката в областта на науката и технологиите. Ние бяхме изследователски отдел в рамките на Европейската комисия, който трябваше да анализира последиците от тази трета индустриална технологична революция и да предложи на европейските власти, че най-добрият начин по отношение на науката, технологиите и индустриалната политика е да продължат да провеждат положителна политика, за да може тази индустриална революция да бъде от полза за всички европейски държави и европейския народ и да поддържат добри, мирни и кооперативни отношения с останалите части на континента. 

Третото противоречие беше разрешено със заключението, че доминиращите европейски политически, икономически и културни сили избраха концепцията за олигархията, концепцията за конкуренцията, концепцията за ефективността и т.н., и т.н. И те направиха процеса на политическа интеграция много по-труден. А Делор, като председател на Европейската комисия, имаше основна роля в насочването на пътя на политическата интеграция. 

Ситуацията не беше лесна. Моите възгледи доведоха до дебати с Делор и по-специално с неговия екип или кабинет. Ако искаше да допринесе за напредъка към по-голяма политическа интеграция, той трябваше да отслаби съпротивата и опозицията на националните правителства, да отслаби национализма, да отслаби националните бюрокрации. Той търсеше някакви съюзници, които да позволят на европейските сили в полза на интеграцията да победят съпротивата, опозицията на политическите, националните водещи групи. Но той смяташе, че тъй като европейският икономически и финансов свят е обективно много заинтересован от разширяването на пазара и на европейския пазар, от разширяването на развитието на технологиите и т.н., той смяташе, че добрите съюзници за него са икономическият и финансовият свят, и затова се бореше за създаването на европейския пазар. И Делор беше един от най-силните поддръжници на Договора от Маастрихт. Той смяташе, че ако предложи на стопанския и финансовия свят бизнеса на европейския пазар, те ще му помогнат да премине към политическа интеграция и да преодолее съпротивата и опозицията на националните правителства и националните политически групи. И това беше грешка. Ето защо той направи решителната крачка в полза на пазарната интеграция и на конкуренцията, за да създаде нова Европа. Ето защо в края на своето председателство той публикува така наречената Бяла книга за растежа, конкурентоспособността и заетостта, в която много ясно обясни, че европейците могат да се придвижат към интеграция благодарение на икономическия растеж. Във време, когато имаше силна обществена опозиция срещу концепцията за неограничен икономически растеж и т.н., и т.н., той вярваше, че растежът ще създаде работни места. С други думи, синдикатите щяха да подкрепят европейската интеграция, защото тя щеше да създаде работни места, което беше хипотеза, която не се сбъдна. Фалшива корелация беше да се смята, че икономическият растеж създава работни места, че можем да благоприятстваме икономическия растеж и да благоприятстваме създаването на работни места чрез конкурентен бизнес на световно равнище. И си спомням, че изготвихме няколко доклада до Европейската комисия и до председателството, в които показахме, че колкото повече интеграционният процес се основава на интереси, на конкурентни интереси на национално равнище, толкова повече се разрушава европейската интеграция и се оставя пространство за олигархично паневропейско или друго господство. И той не обърна никакво внимание на това. Неговите хора също бяха против тази интерпретация. 

Няколко години след 1992 г., през 2000 г., с въвеждането на единната валута, еврото, независимостта на Европейската централна банка, въвеждането на целите за стабилност, парична стабилност, видяхме как процесът на европейска интеграция запада, а днес запада още повече. И това, според мен, е историческата грешка на Жак Делор, макар да разбирам, че ситуацията не беше лесна и не беше благоприятна за други алтернативи. Но самият той прие, че е имало натиск върху европейския конкурентен пазар и европейската финансова система, които наистина се оказаха неуспешни. В този смисъл можем да кажем, че Делор беше неразделна част от лявото политическо движение, известно като „Трети път“. То означаваше създаване на смесено решение между пазара и държавата. Този трети път, както го познаваме, беше продуктът на Клинтън. Делор допринесе за това, че имаме все по-малко държава и все повече пазар. Резултатите можем да видим след тези години.

Можете ли да ни направите своеобразен преглед на резултатите от тези политики, които виждате днес, и на конкретните ефекти от тези политики в Европейския съюз днес?

Разбира се. Мисля, че европейската интеграция днес е дъщеря на това, което се случи през 90-те години. И днес не може да се избегне фактът, че всичко в Европа е комерсиализирано и приватизирано. Вода. Здравеопазване, образование. Храната. Еврото вече не е обществена услуга или обществено благо. То е стока. Съществува валутен пазар, който е спекулативен финансов пазар, на който всички валути са стоки.

Може би има само една сфера, която може да се противопостави на общата тенденция към превръщане в стока и приватизация в европейския контекст на стоки и услуги, които са от съществено значение за живота. Има един пример, който дава възможност за възраждане на концепцията за общите обществени блага. Това е общественият транспорт. Общественият транспорт е в процес на превръщане в безплатен и достъпен за гражданите. Предлагам ви да погледнете отново какво се случва във Франция в областта на обществения транспорт, който вече е безплатен в 42 големи града във Франция. Те се съгласиха, че вече не е необходимо да плащате за него. 

Очарован съм от този процес. Чудя се дали това не е началото на нещо важно, на промяна. Но иначе всичко е подвластно на приватизацията, комерсиализацията и финансовите параметри. Говорили сме за финансиализацията на природата. Мисля, че през следващите години финансиализацията на природата ще стане по-силна и по-утвърдена и ще създаде огромни проблеми в селското стопанство и особено в здравеопазването. 

Общественият градски транспорт върви в друга посока. Хората във Франция са щастливи, че системата на градския транспорт е това безплатно средство, което се финансира от публичните финанси с безплатен транспорт. Общественият транспорт означава, че финансирането, разходите за тези услуги се покриват от данъците, покриват се от фискалната политика, покриват се от публичните финанси. Това не означава, че няма разходи. Разходите се покриват. Но местните, градските общности са решили, че ще използват публичните финанси, за да покрият разходите, и определено показват, че тази система ще бъде по-евтина за хората, отколкото приватизацията на обществения транспорт, който се заплаща с билет и от потребителя. Така че това е много интересна част, която означава, че, както казах, означава, че може би вътрешните хора в нашите общества, могат да станат не собственици, а организатори на тези структурни промени, защото републиканстването на градския транспорт, превръщането му в обществен транспорт не идва от протести. Тя не идва от потребителите. Тя идва от хората, които отговарят за организирането на обществения транспорт. Това означава, че част от учените, технократите, мениджърите, които са отворени към идеята, че подкрепят една велика социалистическа политика, служат единствено на утилитарното и финансово ефективно управление на обществените стоки и услуги.

Знаете, че в много общества има голяма поляризация, особено в периферията на Европейския съюз, да речем в източната част на Европейския съюз. Виждаме, че в Полша има голяма поляризация. Виждаме я и в България. Ябълката на раздора в Полша е отношението към Германия. Може би в България това е по-скоро свързано с напрежението между привържениците на Европейската комисия или на суверанизма. Така че бих искал да ви попитам за това дали сте на страната на прогресивната промяна, когато има толкова силна поляризация в обществото. Върху какво могат да изградят хората една нехегемонна позиция, когато има силна поляризация в обществата, особено в периферията на Европа?

Поляризацията е много често срещано явление в историята на човешките общества. В много случаи поляризацията винаги е била система, която облагодетелства по-силните социални групи, а не най-слабите. А поляризацията де факто е източникът на неравенствата. Приемането на неравенствата е източник на сила в процесите на поляризация. Така че това е един вид кръгов процес, който се самопотвърждава. 

В периферните страни, както ги наричате, поляризацията е очевидна. Основният източник на поляризация в света днес е в развиващите се страни. В развитите страни преди 30-40 години говорехме за имащите и нямащите. Но днес важна игра, която доминиращите хора играят, е въпросът кога първият човек в света ще достигне 1 трилион долара лично богатство или лично състояние, защото максимумът, който имат сега, е 300 милиарда долара богатство. 

1 трилион е сума, която малко държави днес имат по отношение на БВП. В този контекст поляризацията е най-силно изразена в най-развитите страни. А поляризацията е свързана с ценностите. Какво разбираме под стойност на обществото? Стойността на живота. И това е най-трудната за разрешаване поляризация, защото културната основа на тази поляризация е структурна и се предава от поколение на поколение. Тя съществува не само днес, но и във времето. Тя почива на съвременната идея, че стойността на живота е неговата цена, а стойността на живота, която е неговата цена, се определя, както казахме в началото, от неговия принос. За създаването и натрупването на по-голяма капиталова стойност, когато тази поляризация има огромни дълбоки корени. И тогава въпросът ще бъде какво да кажем на периферните общества, които ще се борят срещу поляризацията, и за тяхното усилие да намалят значението на поляризацията в развитите страни. Това е най-комплексният въпрос, който трябва да решим.

Поляризацията в периферните страни не е от второстепенен характер. Мисля, че тя може да допринесе за поляризацията в развитите страни. И може да бъде от съществено значение за разбирането на това откъде идват съпротивата и опозицията, които са свързани с тази поляризация. 

Борбата с поляризацията трябва да се води на най-ниско ниво. Тя е свързана с ценността на живота.  А най-важният източник на поляризация е структурната поляризация. Нямам предвид някаква случайна, временна поляризация, а фактът, че доминиращите хора имат интерес да накарат другите хора да мислят, че стойността на живота са парите и властта. Ако това разбиране продължава да се насърчава, процесът на поляризация ще се запази. Как можем да направим промяна, как можем да направим така, че българите да не мислят, че стойността на живота е цената, парите, възможността да се купува? Изключително важно е, че стойността на живота е излишък. Хората са поставени в ситуация, в която се диференцират по определен изравняващ начин, основан на това, че животът се разглежда като стока, той има цена и следователно способността ти да платиш тази цена ти дава власт и статус.

Българите трябва да се борят срещу това, защото в противен случай ще допринесат за отслабването на стойността на живота. В развиващите се страни трябва да се противопоставим на идеята, че принципът на ценността на живота е просто цена. Според мен учените разбират точно какво означава това. Защото те знаят, че цената се определя от цената. Какво представлява цената? Кога е цената? Днес знанието, което се влага в технологичните процеси, дава цената на нещата. И отново това са проблеми, които трябва да бъдат обсъждани и дискутирани. И, за съжаление, не мисля, че те са на първо място в дневния ред на настоящия политически дебат.

Бих искал да Ви попитам и за бъдещето на ЕС, защото Вие бяхте нещо като футуролог, ако мога така да се изразя. Ввиждаме как Обединеното кралство напуска ЕС с Brexit и как Русия – другата страна, която по някакъв начин може би беше партньор, прекъсна доставките на газ и обяви война на Украйна. По някакъв начин изглежда, че ЕС сякаш е обграден или има някакви бариери, които се създават по границите на ЕС. И така, какво е бъдещето на ЕС и кои са международните съюзници или партньори на ЕС?

Това е въпрос за 1000 долара. Всъщност можем само да гадаем какъв би могъл да бъде отговорът. 

Мисля, че европейската интеграция може да пострада. Балансът все още е в полза на това тя да върви от лошо към по-лошо. Такова е положението днес. Има и добри неща, които могат да създадат впечатление, че положението се подобрява, но тенденцията е, че нещата в Европа няма да се подобрят през следващите няколко години. Надявам се да греша. Но ситуацията е много травмираща. 

И ако се намираме в период, в който хората не виждат изход, това е ситуацията, от която се притесняваме в Съединените щати. Мисля, че те не знаят как да се измъкнат от огромните проблеми, които създадоха за света. Според мен те няма да преживеят настоящата криза без структурни промени. Смятам, че позицията на Съединените щати днес е в момента, бих казал в заключителния етап, но те са в много, много лошо настроение. А Русия е трудно да бъде видяна като източник на промяна. Азия остава. Мисля, че в Китай има много, много положителни елементи. Африка също. Латинска Америка… зависи. 

Трудно би било да се предложи последователно решение на глобалните процеси, които се движат в една посока. Разделянето на света ще продължи. Това не означава, че няма алтернативи, които биха могли да се случат, но означава, че ще трябва да настъпят някои повратни моменти, за да тръгне промяната в алтернативна посока. Не можем да я изключим. Дали обаче ще има подобрение на сегашната ситуация на разделение в европейския контекст? Засега няма да има такова подобрение.

Снимка: (източник: Европейската комисия)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author