Живот без броня и нехегемонистична външна политика: предложение за промяна в България и нейния регион

Владимир Митев

Този текст бе публикуван в нощта, в която международната, израелската и иранската преса съобщиха за нападение с дрон и крилати ракети от Ислямска република Иран срещу Израел в отговор на по-ранния въздушен удар по иранското консулство в Сирия, в резултат на който бяха убити високопоставени членове на Иранската революционна гвардия и за който бе обвинен Израел, въпреки че Тел Авив не пое отговорност за нападението. 

Преди няколко дни бившият български външен министър и бивш български еврокомисар Мария Габриел представи в София стратегия за българската външна политика. Текстът, който четете сега, е предназначен да бъде част от дискусиите каква би трябвало да е модерната българска външна политика, която да отчита все по-сложния свят, в който живеем. Според авторът тази сложност изисква по-високо ниво на действеност (agency – термин популяризиран от Антъни Гидънс) от страна на българските граждани. 

Предговор

Българската политическа криза през пролетта на 2024 г. е поредният спазъм на неспособността на българските политически елити да решат как платната на държавния кораб да бъдат коригирани в съответствие с многобройните ветрове, които духат в региона, за да може българското общество да продължи напред. В момент, когато Германия и Франция трудно действат заедно на ниво ЕС, двете водещи политически групи в България – антикорупционната партия „Продължаваме промяната – Демократична България“ и ГЕРБ на Бойко Борисов – член на Европейската народна партия – не успяха да се споразумеят за ротацията на министър-председателя и неговото правителство. Очакват се предсрочни избори и в социалните мрежи и в международната преса има много иронични коментари, защото ако българите трябва да гласуват за шести път в рамките на 3 години, те изглежда „харесват“ изборите, дори ако техните избори обикновено дават повече или по-малко един и същ резултат. 

Българската политика остава голяма загадка за всички, които търсят магическа формула, за да я разберат. Този текст е скромен принос към усилията да се осмисли българският ребус вътре в загадката. Но вместо да предлагам инструмент за разплитане на Гордиевия възел на българските елити, бих искал да се опитам да променя парадигмата. Съзнавайки утопичността на това усилие, бих искал да погледна към обикновения български гражданин, как този гражданин може да се превърне в субект на международните отношения и как промяната не се състои непременно в избора на „добрите“, прозападните, младите, красивите, технократските, образованите и богатите срещу „лошите“, старите, грозните, популистките, простите и бедните, а в намирането на начин да бъдат овластени всички. Тази теория на промяната може понякога да изглежда абсурдна, но пред лицето на безперспективността и почти пълното несъществуване на вътрешния живот на българските партии и свеждането на българската политика до обидите, които няколко десетки политици си отправят един към друг, не виждам друг начин, освен да търся начини да превърна отчаянието и безсмислието в решителност и надежда за самия българин (абстрактния българин, който е субект на българската и европейската модерност), на когото се крепи цялата властова структура на българското общество – обикновения човек, гражданина. 

За мен няма съмнение, че политическата власт в България се основава на натрупването на господство над българския гражданин (може да се каже и „над (българското) битие“), а голяма част от обществените отношения се занимават със свръхконцентрацията и евентуалното преразпределение на тази власт. Докато изначалният, „пожертван“ българин (в случая базата), върху който се гради политическата надстройка, остава незрял, лесно измамен, апатичен, обезкуражен, уплашен и несигурен, ще имаме дефектни политици и елити, които паразитират върху посредствеността. Следователно промяната на системата няма да дойде от замяната на една група елити с друга, която да продължава да менажира източновропейския провал в България, а от намирането на начин да се овластят гражданите и да им се позволи да утвърдят своята компетентност, етична, интелектуална и емоционална автономия, нарастваща в комплексност. Съществуването на повече политически необвързани хора или агенти на промяната в българското общество може да постави под въпрос сегашната политическа и социална система, която има тенденция да бъде твърде йерархична, твърда, несправедлива и изтощаваща за обикновения човек, особено извън София.

Въведение – какво е състоянието на България?

България има склонност да изненадва. На пръв поглед тя често е непривлекателна. Но ако познавате правилните хора или имате малко талант, лесно можете да извлечете много положителни емоции и да вземете нещо от нея. Особеността на българската столица да срещаш хора случайно и без предварителна уговорка (на английски това се нарича serendipity – щастливо стечение на обстоятелствата и откритие), може да бъде една от силните страни на България. Ако имате подходяща работа или социална позиция, може да е достатъчно просто да влезете в потока (термин на Михали Чиксентмихали) и да оставите живота си да се развива. 

Да, България може да предложи богатство от преживявания и светогледи на сравнително малка площ. Тя може да бъде отлична школа, от която да се учим. На някои хора им харесва да живеят в България, защото, казват те, всеки българин е различен от останалите. Това звучи като положителна версия на това да си българин – разнообразието и плурализмът на идентичностите и животът като колективно творение.

Но за целите на това есе не се интересувам от хора, които просперират и правят всичко с лесни движения (фраза, която заимствам от песен на Слави Трифонов, лидер на партията „Има такъв народ“, който преди да стане политически лидер, е имал кариера на певец и шоумен). Техните битки са спечелени и дилемите им са разрешени. Интересува ме повредеността на българите като „екзистенциална територия“, в която се крие потенциалът за промяна и еманципация. 

Може да е много обезкуражаващо да живеете в България и да се борите за оцеляване, ако в живота ви е имало трудности и нещастни събития. И има опасност индивидуалното и основателно разочарование да бъде примамено и използвано от някои от многото сили в българското общество, които не се стремят към промяна и растеж за всички българи, а само към пренасочване на недоволството срещу удобен виновник – Русия или Западна Европа, Путин/Орбан или Байдън/Сорос. Ако се оставим да бъдем заблудени от евтината и интензивна пропаганда на някоя от хегемонистичните сили, формираща маси срещу „злото“, вече няма да имаме живот като колективно творение в смисъл на изобилие от  индивидуалности, взаимно обогатяване, любов към живота и трансформация. Ще имаме обратното на всичко това – живот като натрупване на власт над битието. 

Тази концепция за живота е в основата на хегемонията. Това е идеята, че има една и само една норма и че всички ние сме по-малки или по-големи нейни представители. Това е покана за насилие, защото единственият начин да се утвърдим в рамките на единствена норма е да потиснем усилията на другите да се еманципират и развиват, от страх, че ако тези хора напреднат, ще ни изместят в йерархията. Единствената норма означава господството на нарцисизма. А на следващото ниво виждаме съревнованието на противоположни версии на единствената норма, които може да изпитват голяма омраза една към друга, но и да имат общ интерес да държат хората в екзистенциалната територия, където хората са прокси.

По този начин хора, които се смятат за представители на Запада или Изтока, които мислят в категориите на структурите за сигурност и виждат навсякъде врагове и предатели, доминират в общественото съзнание и медийния дискурс. Според мен хората с такъв манталитет никога не могат да бъдат истински щастливи, истински обичащи и истински мирни. Те винаги ще изпитват известен дефицит на власт спрямо противника, ще се стремят да натрупат повече власт чрез взаимно господство с врага, но колкото повече власт натрупват, толкова по-голям дефицит ще чувстват. Противоречието между растежа като натрупване на власт над живота (или с други думи – могъщество -, способността да извиваш ръцете и да налагаш неща, които другите не искат) и растежа като обновяване и преобразуване на живота е централно за теорията за промяната в България, която се опитвам да формулирам.

Взаимно господство и натрупване на власт над битието срещу живота като обновление

С този текст поставям началото на поредица от размисли за трансформацията на България чрез активното и ангажирано отношение на българския гражданин към света отвъд границите на българската травма. Приемам, че социализацията в България твърде често се свързва с увреждане и заучена неспособност. Показателно е как в България се отнасят към слабите. 

Българското общество има силно изразени негативни нагласи към мигрантите от Близкия изток, ромите, ЛГБТ хората и други категории хора, които са социално конструирани като слаби. Да си слаб в България често е покана за агресия. Започнах да пиша този текст в седмицата, когато националистическата/патриотичната партия ВМРО организира антимигрантски протести пред бежанския лагер в Харманли. През същата седмица няколко афганистански семейства бяха жестоко пребити от бандити, а банда младежи засне как пребиват 20-годишен сирийски мигрант без родители. Отново видяхме нечовешката, варварска и глупава страна на живота в България – общество, в което грубата сила – физическа или финансова – доминира и унищожава слабите. Респективно, да се говори за човешки права или достойнство е за загубеняци… 

Хората, социализирани по български начин, постоянно показват, че думите сами по себе си не означават нищо за тях и не могат да доведат до човешка реакция или връзка. Тези хора не уважават другия човек, защото той е човешко същество като тях. Те го уважават само когато се страхуват от него, когато той/тя може да ги нарани. Те не уважават думите или делата, а силата, която стои зад тях. Към едни и същи думи или постъпки се отнасят по един начин, ако зад тях стои власт, и по друг начин, ако няма такава.

В този контекст можем да разберем защо българското общество – като цяло и като отделни личности – наранява своите съграждани и създава огромни пречки за тяхното оздравяване. В резултат на това много хора на моята възраст – 40 години – дори да са образовани и да живеят в столицата (която обещава добър живот), се оплакват от ниска жизненост. Те не намират смисъл в работата си, изглежда, че нямат трансформираща сила в отношенията си и са разочаровани. Това, което обществото ги приканва да направят, е да доминират помежду си с еднакво разочаровани хора с противоположни политически ориентации. И двете страни вече са натрупали багаж от омраза и отприщват това натрупване един върху друг. Крайният резултат е, че това, което изпращат като омраза, се връща при тях усилено. В този процес те преживяват отново първоначалната травма, така наречената българска травма, която ги е социализирала като българи. И именно тази травма натрупва власт над живота им. Така че с течение на времето, ако това поведение не се промени, на хората ще им е все по-трудно да се трансформират дълбоко. Вместо това те ще потвърждават неспособността си да се свързват с хора, които не споделят техните недостатъци и противоречия. По този начин техните житейски уроци ще бъдат много по-ограничени в сравнение с хората, които не само могат да се учат от собствените си травми, но и които могат да видят, разберат и повлияят на травмите на другите, независимо от тяхната природа (и „националност“).

Българска травма и статична идентичност

Не е трудно да се забележи, че това взаимно господство, независимо от поколенията, в които се осъществява, се основава на статична идентичност. Ние, българите, често сме упорити. Можем да работим и да издържаме много. Но колкото и да се борим и каквито и трудности да сме преодолели, над нас сякаш има неизменен капак. Ние сме във вечни скоби. Няма значение какво се случва между тях. Извън тях ние винаги сме същите, непроменящи се и статични. И тази липса на предпразположеност към трансформация ни кара от отчаяние и безпомощност да доминираме един над друг с противоположната статична идентичност. Необходими са много усилия, психическа сила и интелигентност, за да открием как можем да разрушим статичната идентичност чрез собствените си усилия. 

Ако успеем да унищожим себе си (т.е. да разрушим статичната си идентичност, стената около и вътре в нас), ще можем да се изградим като автономни и еманципирани личности. Ще се освободим от българската травма, върху която се основава българският политически и социален живот. Нарцистичната политическа власт няма да може да се възпроизвежда и няма да може да бъде укрепвана от нас. Вместо това, парадоксално, тя ще започне да се отнася към нас с уважение. Това ще създаде възможности за промяна, особено ако този процес на еманципация се мултиплицира.

Но българските травми често са много устойчиви. Хората са склонни да страдат, да се оплакват, да бъдат царе и царици на драмата, но често им липсва дух да разрушат статичната си идентичност. В крайна сметка това е един от ключовете на българското съществуване – винаги има малко камъче в обувката, което предизвиква дискомфорт. Винаги има структура на властта, която ни пречи да постигнете пълно щастие, и това често може да бъде дразнещ фактор за нас или нашата група. 

Мъдростта на този опит може да се състои в това, че никой не е всемогъщ и че изкуството да живееш е изкуството да приемаш ограниченията си. Но също така може да бъде и много разочароващо, защото другият човек може да се разглежда като въплъщение на нашето безсилие. А това може да отприщи насилие и психологическа деградация.

Решението на проблема с травмите в България – опитът в чужбина

Твърдя, че това усещане за неудовлетвореност от българския опит не е добър учител за българите и че негативната енергия трябва по някакъв начин да се трансформира в нещо положително. Според мен това би могло да се случи, ако българите започнат да се вглеждат в света отвъд българската травма в търсене на нови преживявания. Това би могло да се случи чрез процес на отучване от интернализираната заучена неспособност, което би могло да отвори пространство и да създаде енергия за срещи с нови хора и правене на нови неща отвъд границите на българската травма. Вярвам, че този процес е дълбоко трансформиращ на индивидуално ниво и също така необходим на ниво общество и международни отношения.

Да бъдем част от света би означавало да преживеем и да живеем с по-голяма част от нашата личност. Това би означавало безкрайна трансформация. То би увеличило потенциала ни и би ни показало, че има и други начини за напредък, а не да използваме силата на лобито, за да защитим статичния си елемент от промяна и да наложим властта си (всъщност нашето лоби) на другите. То би ни направило и по-мъдри и по-устойчиви на българската драма. Може би дори ще намерим начини да повлияем положително на живота в България.

България и нейният регион

Българският регион би могъл да бъде чудесен източник на опит и енергия, ако имахме вътрешната воля, амбиция и малко ноу-хау да се включим в него по нехегемонистичен начин. Но при сегашното положение на България й липсва амбиция по отношение на съседите и региона. Новините за съседството са сравнително редки, а дълбочината на новинарското отразяване или аналитичното осмисляне и взаимното разбиране биха могли да бъдат много по-добри. 

Подходът към съседите и региона е стандартен и типичен. Той често се характеризира с общо отрицание и подозрение към „Запада“ (позиция, която в крайна сметка потвърждава периферния статут на българите) – част от българския елит вижда в нашите съседи представители на „антибългарските“ части на Запада (например Сърбия като про-френска, Македония като про-европейска, Румъния като про-ЦРУ и т.н.), въпреки че същите западни сили присъстват и си сътрудничат и с българските партньори. 

Друг типичен интерес към съседите и региона се основава на българския национален егоизъм (наричан често национален интерес), който цели да възстанови българщината и да противодейства на дебългаризацията на бившите български територии от средновековния период. Вторият подход може да се счита за патриотичен и със сигурност се основава на българизма – съвкупност от понятия и опит, които утвърждават българската идентичност в и извън България. Но той пречи на изграждането на доверие със съседите и, както и скептицизмът към „Запада“, засилва идеята, че България е остров, заобиколен от врагове. 

Това е мислене, което се смята за българско и може да бъде скептично към тази или онази международна сила, но може и да бъде използван от великите сили, заинтересовани да използват българите като проксита в регионалните си игри за взаимно доминиране с други велики сили и техните проксита в Югоизточна Европа. Трябва да сме наясно, че има множество начини да бъдеш българин, а разбирането, че има една-единствена легитимна позиция или интерпретация на историческите и съвременните събития от българска страна, е хегемонно и може да противоречи на самите български национални интереси, които българизмът par excellence защитава. Българите, както и всяка друга нация, не са вечни и непроменящи се реалности, а променящи се хора и идентичности с динамични вътрешни и външни отношения на диалог и взаимно обогатяване с другите народи и света.. 

Дори може да се каже, че няма как да знаем кой е върховният и единствено правилен начин да бъдеш българин – просръбски, прогръцки, протурски, промакедонски, прорумънски и всички останали. Когато някой каже „Аз не съм нито проамерикански, нито проруски настроен, а пробългарски“, в повечето случаи той не успява да дефинира какво конкретно значи да си българин и кои са българските интереси. Съществуват различни сили, които се опитват да уепонизират „българщината“, за да утвърдят своята конкретна политическа или икономическа група и да я направят хегемонна. А аз смятам, че България е нещо, което не може и не бива да бъде приватизирано или уепонизирано. Истинската България е многообразие от идентичности и начини на живот. А демократична и модерна България позволява на всеки да участва в живота като колективно творение. 

Това, което описах по-горе като островен манталитет, може да изглежда като мислене, което е наясно с реалния живот, което е наясно с Realpolitik (разбирането, че отношенията между нациите винаги са отношения на власт). Може да е изкушаващо да се мисли, че островният манталитет е верен на логиката на света. Не бих отрекъл, че тази логика съществува и е популярна в нашия регион и другаде, особено в периферията на международната система. Но бих твърдял, че това мислене е от по-ранни времена и не може да доведе до големи резултати днес, точно както българското национално обединение базирано на мисленето България да е срещу всички съседи не успя да се реализира (България загуби войните за национално обединение през ХХ в.). То поддържа нашия регион в състояние на вечна периферия и превръща много от отношенията в региона в отношения, които не се стремят да изградят или развият нещо ново. Вместо това се изразходва много енергия, за да се попречи на другите да направят нещо и да се поддържа жива лошата карма между нас.

Синхронизация срещу утвърждаване на периферността

Според мен истинският ангажимент към региона би дошъл от хора, които имат вътрешна идея за синхронизация със своите съседи. Те биха искали да изградят мрежи и да се развиват заедно със съседите си по пътя към европеизация и модернизация. Те не биха имали отношение „за“ или „против“ големите геополитически играчи, независимо дали са западни или източни, и биха търсили във всяко отношение начини да внесат енергия и опит в региона, за да позволят неговото развитие и утвърждаване. Те няма да се ръководят от национален или имперски егоизъм.

Би било жалко, ако единствената цел на външната политика на една полупериферна страна от ЕС е да утвърди нов национален егоизъм и взаимното доминиране на съществуващите. България и Румъния са в долния край на разпределението на насилието на Запад. Румънците могат да зашлевят българите заради русофилството им, а българите – македонците заради историческите им митологии, но буквално всеки в региона е способен да зашлеви и зашлевява двете югоизточни европейски държави от ЕС. Една истинска външнополитическа стратегия за България може да измъкне страната от непривилегированото ѝ положение само ако не е хегемонистична. Това означава, че тя трябва да бъде мотивирана и ръководена от набор от положителни и жизнеутвърждаващи концепции и разбирания, които ще доведат до прогресивна промяна не само за България, но и за нейния регион – от Полша до Черно и Егейско море. 

В този случай нехегемонистичният подход към света би означавал да се откажем от дълбоко вкоренената си прокси идентичност, да изграждаме взаимоотношения, основани на живота като обновление, а не като натрупване на власт над битието, да бъдем искрени, невъоръжени, емоционално ангажирани, любопитни, заинтересовани от нови хора и преживявания, щедри, отговорни и т.н. 

Ние сме нехегемонистични, когато осъзнаваме, че собственото ни съществуване и собствените ни избори са достатъчни, за да се осъществи положителна еволюция в нас и извън нас. В такива случаи сме наясно, че не се нуждаем от натрупване на власт. Необходимо е да бъдем верни на същността си, да бъдем автентични и да правим това, което е необходимо, за да могат и другите да направят същото. Ето защо да бъдем нехегемонистични и същевременно ангажирана част от света означава да позволим на духа на времето да преминава през нас и нашите взаимоотношения, като преобразява всичко, до което се докосне. Това не е духът на Запада или Изтока, на центъра или на периферията, на технократите или на популистите. Това е духът, който остава, когато съблечем всички дрехи. Това е духът на човечеството като субект в света. Отказвайки се от всички възможни групови егоизми, ние се превръщаме в единствените истински участници в света – тези, които са разширили съзнанието си, за да вземат предвид интересите и реалностите на цялото човечество. И макар че подобна цел може да изглежда абсурдна или утопична, единствената наистина солидна основа за изграждане е цялото. Постигайки универсализъм, ние развиваме истинско знание и съзнание, за да действаме на местно ниво. 

България или всяка друга нация/империя има склонност да влияе на своите граждани, като ги формира така, че да възпроизвеждат нейния национален/имперски егоизъм. Но една наистина модерна и грижовна държава не би се стремяла да принуждава и да поставя в неравностойно положение своите граждани, за да изгради чрез тях хегемония. Тя би създала условия за разрастване на потенциала на хората и за превръщането им в цялостни личности. В този смисъл промяната в България не означава замяна на прогерманските елити с профренски или обратното, нито на проруските лобита с проамерикански или обратното, а допускане и насърчаване на обикновения български гражданин да преодолее статичния си елемент и да влезе в движението на духа на времето и света.

Българите, народът, като субект на международните отношения

Как може да се преодолее тази статична идентичност?

Вместо да вижда противници, стени и заплахи около себе си, българинът трябва да излезе в света с висока степен на увереност в добрите му намерения. Българите трябва да се стремят да изграждат повече социален капитал в отношенията си със света, вместо да се опитват да завладяват пазари в области като бързите кредити или бизнеса със залагания. Те трябва да понасят и да осъзнават лошия имидж, който други българи са им създали в региона, но и да се опитват да го коригират, включително с лични усилия и пример. Лошата карма във взаимоотношенията трябва да се превърне в добра. Негативният мир (липса на война, но и липса на ангажираност с дадена страна/съсед) трябва да се превърне в позитивен мир (т.е. активно сътрудничество). 

Българите трябва да преодолеят травмата от социализацията и да се превърнат в лидери в процеса на регионална синхронизация по пътя към ЕС, вместо да разчитат на насърчаване на дивергенцията със „сходни“ суверенистки сили в Северна Македония и другаде (сходни в смисъл, че резултатът от суверенистката дейност в региона е сходен – възпрепятстване на движението му към центъра на международната система), като по този начин взаимно се засилва полупериферното положение на региона. 

Това не е защото авторът е против българския, македонския или който и да е друг патриотизъм, които имат и ще имат своето място и роля в региона и света, а защото контекстът, в който се случват нашите национални и регионални противоречия, трябва да бъде оставен да се развива. Ако не загубим част или цялата си хегемония, ние и нашият регион няма да можем да отстояваме интересите си в международните отношения. Той завинаги ще остане в периферията. Ако успее да напредне в международен план по отношение на синхронизацията и значението си, отново ще водим вечните си битки за определени национални и други видове справедливост, но вече в контекст, в който те ще бъдат много по-плодотворни, защото техните представители ще имат и по-малко статична идентичност. Следователно всеки ще може по-добре да изложи своята гледна точка, да повлияе на „другия“ и да види своята истина призната и утвърдена. 

Според мен гореспоменатите благородни амбиции могат да бъдат постигнати, ако субект на външната политика е не само и не толкова дипломатът или политикът, а гражданинът. Дипломатите и политиците са склонни да имат сравнително тясно разбиране за това, което възприемат като национален интерес, и са ограничени от процедури и разпоредби. Дори и да разполагат с политическа власт, съществуват очевидни ограничения за това, което могат да постигнат със своите съседи, особено когато нивото на синхронизация в региона е ниско в сравнение с Вишеградската група или Западна Европа. Освен това българският бизнес невинаги има добър имидж извън България, а в някои страни от региона той се смята за съмнителен.

Макар че има известна регионализация и регионално сътрудничество на бизнеса/капитала или прозападните НПО (които са чудесни, но не се свързват с масите), трябва да има регионализация на хората, тъй като те имат най-голям потенциал да се променят и да бъдат промяната. Хората не са обвързани с видими йерархии и имат по-голяма свобода и гъвкавост на действие. Те могат да не са съгласни с много от закостенелите концепции на своите държави, което дава възможност за бъдещи политически промени и увеличава потенциала в двустранните и регионалните отношения. Хората имат способността да внасят динамика в двустранните и регионалните отношения и да придават дълбочина на всички усилия на елита за тяхното подобряване. Хората могат да придадат човешко измерение на това, което иначе е твърде технократско или ориентирано към парите. И аз вярвам, че „външната политика“ на България, външната политика, основана на обществото, наистина ще се промени, когато българите станат нейни субекти и изпълнители.

Цели и конфигурация на нехегемонна външна политика

Външната политика често е израз на вътрешните реалности. Но може да е вярно и обратното. Опитът от чужбина би могъл да бъде от решаващо значение за осъществяване на промени в българското общество с помощта на енергията от чужбина. 

Една нехегемонистична външна политика, водена от хора и характеризираща се с искрено любопитство и интерес към разбирането и съвместните действия със съседа/другия, би насърчила и нехегемонистичните отношения в българското общество. Време е опита при и анти-когото-и-да-било да бъде позволено по някакъв начин да излезе от статичната си идентичностна нагласа и да стане динамичен, саморефлексивен, самокритичен, повлиян от променящата се действителност и ориентиран към промяна. 

Русия, Западна Европа, САЩ или която и да е друга геополитическа тенденция, която има хегемонистичен аспект в нашия регион, не винаги е права и не е „права дори когато греши“ (фраза от стихотворението „Води ме, Партийо, води ме“ – стихотворение за Българската комунистическа партия,известно с толкова силна любов към партията-държава, че влюбеният е сляп във верността си към любимата партия – единствения и върховен източник на истината). В действителност всички политически и геополитически течения обикновено имат вътрешни противоречия, имат по-прогресивни и по-ретроградни елементи, точно както българското общество. Изтокът не е нещо монолитно и Западът не е нещо монолитно. България също не е.

Една динамична идентичност би осъзнала сложността на всяка сила в света и още по-голямата сложност на отношенията между международните сили и техните различни елементи. Вместо да спорим кой е предателят сред нас – прокситата на Изтока или прокситата на Запада – всички ние трябва да се стремим да преодолеем прокси статута на нашето общество и международния прокси статут на нашата страна. 

Прокситата „мислят“ само докато намерят сила, на която да се предадат, и след това изграждат крепости около нея, без да искат да се съобразяват с развитието на събитията. Истинското мислене, критичното мислене, както го наричаме, не би търсило майка или баща, на които да е подчинено, а би приело сложността, неопределеността и би имало своя собствена ориентация и добавена стойност в нашия все по-сложен свят, осмисляйки това, което за другите може да изглежда като хаос. Именно това мислене, неспособно да бъде силно и категорично, може би изглеждащо противоречиво или двусмислено, парадоксално може да осигури целенасочени действия в нашия съвременен свят. В същото време мисленето крепост винаги ще бъде в търсене на хегемон, на голям брат, чийто малък брат може да бъде то. Това може да е работило за епохата на Студената война. Може и това мислене да се опитва да върне тази епоха днес. Но то има очевидни ограничения на способностите си. Може да изглежда категорично в убежденията и плановете си, когато се обръща към българска/периферна аудитория, но може и да е много неубедителна в небългарски контекст, в контекст на по-голяма сложност, където трябва да имаш собствена сила, а не „сила“, която идва от това, че си нечие ехо. 

България не бива да търси един или друг голям брат, чрез когото да постигне стратегическите си интереси в Македония или във вътрешен план. Ние, като граждани, не трябва да си играем на голям или малък брат с никого, а да установим хоризонтални приятелски отношения (мостове на приятелство) с нашия регион и да започнем да вървим напред като едно цяло с него. Можем да се развиваме само на основата на солидарност, приятелство, доверие, оптимизъм и вяра един в друг. Растежът, основан на хегемония и натрупване на власт, е неустойчив, несигурен и има очевидни граници, защото там, където свършва една хегемония, започва друга. Но ако основем растежа на динамична идентичност с другия, ще надхвърлим границите на хегемонията и игрите за власт. Ние бихме били хора, лишени от надстройката на властта. Ще имаме пряка връзка с другия човек, защото липсата на надстройка означава липса на броня или оръжие – с други думи, липса на власт като посредник. И трябва да се научим да ходим невъоръжени в чужди земи, защото това е най-добрият начин да се чувстваме в безопасност.

Какво би могла да означава една нехегемонна външна политика в конкретни случаи с някои съседи?

За Северна Македония или за който и да е друг, нехегемония означава преди всичко искрен интерес към опознаването и разбирането на другия, не толкова по твоите, колкото по неговите условия. В случая с Македония това би могло да означава наличието на трансгранични медии, от които да научим какъв е животът в Македония днес, кои са важните македонски пиеси, рокгрупи, традиционни ястия и градски жаргон. Това може да означава да не отиваме там със скрито оръжие за българизация или да не се опитваме да използваме македонците като прокси срещу някого. Това може да означава също така да се създаде всякакъв вид инфраструктура, която да позволи на македонците да направят същото с България – да я разберат според нейните собствени понятия и разбирания и да се обогатят от това знание. Това е пътят към една динамична идентичност, идентичност, която има различни съставни елементи, които си взаимодействат и се трансформират взаимно по нехегемонистичен начин. 

Нехегемонистична външна политика означава да живеем без двойния слой на властта, който служи като параван. Ние живеем и оставяме другите да живеят. И се свързваме на основата на свободата и уважението към другите и към живота. Този подход може да изглежда слаб и неубедителен за хората, възпитани в школата на хегемонията и реалполитиката. Аз твърдя, че нехегемонната външна политика ще позволи на всеки, който е способен да я практикува, да я възпроизведе буквално във всяка друга държава и във всеки друг контекст. И ние няма да навлизаме в тези територии тайно, криейки истинските си намерения. Ще влезем през главния вход и ще бъдем третирани с уважение поради необходимостта от нашата нехегемонна позиция за това общество. Истинската нехегемонна позиция е да се даде възможност и да се донесе положителна промяна за всички.

Колкото повече Северна Македония се приближава към ЕС, толкова повече хегемонистичният подход срещу нея няма да проработи. Защото присъединяването към ЕС означава, че Скопие ще е издържало най-големия си изпит – ще докаже, че неговата държавност е жизнеспособна. И тъй като този тест най-накрая е преминат, възможността на която и да е страна от ЕС, включително и на България, да налага волята си със сила ще става все по-ограничена. Дотогава обаче нехегемонистичната външна политика на България в страна извън ЕС ще се различава от тази в страна от ЕС, защото България и Северна Македония не са равни по отношение на международния си статут. Нехегемонистичният подход на България към Северна Македония ще се стреми да установи кой има действеност (agency) там и да търси контакт, независимо от поколението, предпочитанията и отношението към България и българите. Защото нехегоминията е свързана с определен вид субектност, която трябва да бъде насърчавана да се развива.  За северномакедонските елити нехегемонията може да се окаже предизвикателство, тъй като е трудно да се намерят неполитизирани, независими хора, които могат да се свържат със съответните български елити. Но единственият начин Северна Македония някога наистина да утвърди своята идентичност в международен план е да има хора и дори групи, които не са поляризирани, политизирани и проксита. 

Същото важи и за България, въпреки че тя е част от ЕС. По-нататъшното сближаване на България със Запада ще зависи от появата на позиции и социални пространства, в които отношенията не са хегемонни. И румънско-българските отношения биха могли да бъдат школа за това, може би парадоксално, защото Румъния е страната от ЕС, чийто статут е най-близък до този на България, въпреки че е може би най-малко известният съсед на България… Въпреки това трябва да се повиши капацитетът за изграждане на мостове на приятелство, на отношения, основани на взаимност и на истинско и дълбоко разбиране един на друг, особено ако българите и румънците успеят да се отучат от националноцентристкият багаж от периода на прехода, с който влизат в отношения с външния свят. Една нехегемонистична външна политика в българо-румънските отношения ще даде възможност за придобиване на нов опит и знания на цена, която не е висока (поради географската близост и сходните социални явления, които са по-лесни за разбиране между двете култури). Естествено, това ще увеличи потенциала на двете страни и ще им позволи да действат заедно и в други области, ако се реши трудната част от изграждането на мостове на приятелство между хората и организациите. 

Любопитно е, че една нехегемонистична външна политика, основана на динамична идентичност със съседите, би позволила на българите да разширят съзнанието си по такъв начин, че да имат корени в земи, които българските националисти обявяват за исторически български. Една динамична идентичност със съседите на България би означавала интернализиране на противоречията на съседите.. Това е обратното на това, което обикновено правят националистите – готови да „завладеят“ тези земи, да наложат българската травма и да потиснат чуждите влияния/травми. Нехегемонистичният подход би означавал осъзнаване и приемане на общите черти, обща история и синхронизация по пътя към модернизацията. Той би означавал да познаваме и приемаме другите такива, каквито са, и съответно те да ни опознаят и приемат такива, каквито сме. Нехегемонистичният подход може да се окаже по-лесен за защита на българските национални интереси, отколкото акцента на крайната десница/патриотизма, който България поставя в Северна Македония и на други места. Но една нехегомонистична външна политика би позволила и на другите народи да почувстват, че тяхната истина е призната и уважавана – цялата истина, а не само удобната за нас истина. Именно това означава нехегемония на практика – формиране на динамична идентичност между различните елементи, в която те растат и се развиват заедно, а не във ущърб един на друг. 

Нехегемония и промяна

Вече писах, че нехегемонистичните отношения извън България биха насърчили и нехегемонистичните отношения в България. Българското общество би трябвало да спечели от това, защото то би означавало повече социален капитал. Следователно би могло да се постигне по-сложно българско общество. В този контекст е важен и въпросът за промяната.

Неуспехът на партията „Продължаваме промяната“ да доведе до значителни промени в българското общество по отношение на борбата с корупцията, тайните служби, икономическите интереси, олигархията и т.н. е знак, че България се нуждае от по-сложна, по-смирена, по-внимателна и дългосрочна теория на промяната. Опитът в съседните страни може да ни позволи да погледнем по нов начин на собственото си общество. Румъния, например, е страна, в която са отприщени могъщи капиталистически сили. И с румънския опит лесно можем да видим как българското общество също е финансиализирано. Всеки човек, всяка група, всяко юридическо лице има различни форми на капитал – финансов, социален, на знанието и т.н. – и интереси, свързани с тях.

Партията на промяната (“Продължаваме промяната”) също се провали, защото никога не формулира какво означава промяна в икономически план. Но е лесно да се види, че всички основни конфронтации по време на правителствата на Петков и Денков бяха свързани с финансови интереси. Петков се опита да спре потока от държавни пари към транспортни и строителни фирми, свързани с партията ГЕРБ на Бойко Борисов, която по това време се разглеждаше като клиентелистка и корумпирана. И избухнаха протести. Денков се противопостави на земеделските интереси и насърчи екологичния преход във въгледобивните региони. И в двата случая засегнатите икономически интереси протестираха и поискаха компенсации, които получиха под една или друга форма. По време на управлението на Денков различни държавни служители, като културните дейци и други, също протестираха, искайки признаване на правото им на повече финансови средства.

От всичко това става ясно, че идеята за добър, чист бизнес от ИТ сектора или от финансите и лош, олигархичен бизнес в други области, идеята за промяната като избор на технологични, чисти, „прогресивни“ пари пред мръсни, „изостанали“, клиентелистки/популистки пари, все още е ограничен начин на мислене за промяната. Това е история, която администрацията на американския президент Джо Байдън може би би искала да чуе, но родното българско разбиране за промяната може би звучи по-сложно. 

Все повече ще научаваме, че нашето общество е капиталистическо, в което икономическата база се възпроизвежда чрез властта. При тези условия е много трудно буквално да се унищожи едно предприятие, един икономически сектор или един политически или икономически интерес. Например, винаги ще има хазарт. Вероятно в обозримо бъдеще в българското общество ще има олигарси. Директен опит за унищожаване на вкоренена в обществото икономическа реалност не изглежда реалистичен, защото сме свободна пазарна, а не командна икономика, и защото всеки опит за изграждане на хегемония срещу някого би създал контрахегемонен отговор.   

Борбата за промяна може да има за цел единствено трансформация, а не арестуване, експулсиране или експроприация на „врага“. С други думи, промяната означава дехегемонизация. Секторът на хазарта ще остане, но ще бъде обект на по-строго регулиране, както вече се случи с тютюневата индустрия. Олигарсите ще продължат да съществуват. Но ако обикновените хора получат икономически възможности, олигархичните интереси ще бъдат по-малко хегемонистични. 

Сигурен съм, че всички, които са били социализирани по време на прехода или са постигнали икономически успех в него, са велики мъже и жени, много способни да реализират амбициите си, много силни в своята правота и убедени в интелектуалния си капацитет, както и във финансовата и физическата си сила да съблазняват. Но нека отгатна – тенденцията в нашето общество е да се укротят и опитомят всички хегемонии. Ние ще живеем и със сигурност ще се наслаждаваме на великите си преживявания от преходните времена, когато наистина можехме да правим всичко и да бъдем всеки, докато старите правила се рушаха и новите се пишеха от самите нас. Но бъдещето е такова, че постепенно ще бъдем дехегемонизирани по всички възможни начини. 

Революциите вероятно не са възможни в ЕС. Хитлеристите, фашистите, сталинистите можеха да имат силни умове, силни идеологии и по-голяма степен на тоталност. Но от десетилетия насам силното мислене става все по-слабо и по-слабо с нарастването на сложността на света, в който живеем. Социалният организъм на нашите страни става все по-сложен, все по-разнообразен, въпреки всички усилия да се възпроизведе българската травма/норма. В този контекст, вместо да се вкопчваме в остатъците от силните си идеи (като антикомунизъм, антифашизъм, антиамериканизъм, русофобия, русофилство и т.н.), които може би не са толкова убедителни за по-младите поколения, може би по-честна и реалистична позиция би била да приемем „слабото си мислене“ (термин, пропагандиран от Джани Ватимо) и „слабите“ си действия, които обаче могат да доведат до по-демократично разпределение на силите в обществото. Ако такова отслабване на силните разкази се осъществи, то вече е промяна и отново е свързано с хегемонията. 

Колкото по-малко е хегемонията в обществото, толкова повече възможности има за гражданите да имат действеност, защото действеността е територия, където хегемониите се неутрализират взаимно. Агентите нямат agency (действеност). Преднамереното действие е свойство на гражданите, които по някакъв начин са станали овластени и могат да имат свой собствен дневен ред, докато хегемонистичните сили в обществото продължават да си вършат работата. Но как би могла да се постигне или идеологически да се определи позицията, която има действеност?

Една нехегемонистична външна политика би могла да ни освободи от остатъците от силното мислене на Студената война (което забавя социалната еволюция поради хегемонистичния аспект и взаимното отричане с врага) и да ни насърчи да бъдем внимателни, отговорни и грижовни граждани в собствената си страна, действащи под ръководството на автентичния си вътрешен импулс, вместо да се ръководим от йерархичен политически или милитаризиран императив. Може би изведнъж ще открием, че антифашизмът и антикомунизмът могат да бъдат нехегемонистични, необременени от политически или геополитически сили. И може би ще открием, че тези отслабени в момента, но автентични идеологии (или всяка друга съвкупност от идеи/идеологии, които имат автентичност за нас) също могат да произлизат от самите нас и да нямат аспект, насочен имплицитно за или против някого. 

И накрая, може да се окаже, че ние, българите, не сме непременно различни версии на една българска норма, като винаги си оспорваме взаимно българщината и правото да говорим или действаме от името на България. Може да открием, че не се състезаваме помежду си да бъдем временният български хегемон, потискащ останалите „фалшиви“ българи, докато поредното политическо и геополитическо хвърляне на заровете не промени ролите ни за неопределено време. Трябва да се осъществи синтез на нашите специфични идентичности, така че българският и световният дух да се слеят, да се въплътят един в друг и да започне истинската трансформация. А след този синтез може да се окаже, че всички ние сме съюзници в земното си съществуване и превръщане в това, което сме. Всички, които са различни от нас, ще присъстват в живота ни, за да се свързваме и утвърждаваме взаимно. Ще се обогатяваме от преживяването на нашите различия и прилики. И подозирам, че поредица от студени войни ще завърши с активен мир.

Краят

Смятам, че не е в интерес на България да остане остров в свят, в който потоците от капитали, идеи, хора и стоки се увеличават. Ако бъдем изолирани, ще бъдем по-уязвими, по-разделени и по-крехки. Трябва да развием идентичност и капацитет, които да ни позволят да уловим глобалния въздушен поток и да го вкараме в платната си. Но нехегемонистичният подход, динамичната идентичност и мостът на приятелството с елементите в света, с които сме в състояние да се свържем, означават също, че светът ще се учи за нас и от нас, ще намира опит и енергия в общуването с нас и ще се преобразява от собствения си опит и взаимодействие с нас. 

Българите са изправени пред предизвикателството да се откажат от хегемонията си, но това е предизвикателство и за техните потенциални международни партньори или заинтересовани страни. Способни ли са и те да се откажат от хегемонията си? Защото ако дойдат в България с хегемония, ще предизвикат съпротивата на представителите на контрахегемонията. И както България ще бъде все по-малко способна да налага волята си на Северна Македония с приближаването на Скопие към ЕС, така и външният свят може да се окаже, че все по-трудно ще налага волята си над бъдещите българи, ако си представим, че те ще бъдат все по-малко способни да действат като проксита. Така че в България имаме класическа ситуация, в която ще има сили за промяна – а промяната ще бъде движение към еманципация и нехегемония и утвърждаване на България и региона. И ще има сили, които ще се противопоставят на този процес, защото се страхуват, че ще загубят привилегированото си положение в един свят с по-справедливо разпределение на силите. 

Едно по-справедливо разпределение на властта би означавало да се даде възможност на обикновения човек да се преодолеят унифициращите норми и статичната идентичност, както и да се утвърди разбирането за живота като колективно творение. Повече от всякога България има нужда да се модернизира и да се превърне в по-справедливо и по-щастливо място за живеене. Не само в София, а навсякъде. 

Твърдя, че един нехегемонистичен подход към нашите външни отношения може да бъде начин да се направят тези големи промени. Смятам, че този подход трябва да дойде от хората, тъй като според мен те имат по-голям потенциал да разрушат хегемонията, която вероятно е институционализирана в различни случаи. Благородно е да има политики, които дават възможност на хората и позволяват повече сложност в системата, а не основават обществото на статична идентичност и доминация. Също така вярвам, че всеки от нас държи ключа към собственото си овластяване. Трябва да действаме така, сякаш няма власт, от която да зависим, и по този начин властта може да бъде модернизирана и трансформирана, накратко дехегемонизирана/хуманизирана. За да започнем този (наистина дълъг процес), трябва да се движим в света без броня. Животът без броня е живот, който позволява интензивно преживяване. И ще видим как ще се превърнем в нещо ново. Защото животът не е натрупване на сила, а обновяване. 

Снимка: Nacho Juárez: https://www.pexels.com/photo/two-yellow-flowers-surrounded-by-rocks-1028930/

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author