Весела Чернева: България и Румъния трябва да се модернизират със западноевропейска помощ
Share this:
Владимир Митев
Противоречието между икономическа динамика и сигурност се разгърна след началото на войната в Украйна. За България и Румъния е важно да продължат да модернизират своите икономики чрез стопански контакти със Западна Европа, каза Весела Чернева от Европейския съвет за външна политика – София, в интервю за “Моста на приятелството”.
Според Весела Чернева олигархизацията на българската икономика определя отношението на хората към прехода. Именно тя създава неравенствата и усещането, че правилата не важат за всички. Чернева смята, че Румъния със своята антикорупционна борба е показала, че е възможен голям тласък към модернизация на политическата система. “Показателно е, че в момента доверието към българската прокуратура е много ниско. Ако можем да говорим за заобикаляне на тази институция, европейската прокуратура (ръководена от бившата шефка на румънската антикорупционна прокуратура Лаура Кьовеши) е такова”, убедена е Чернева.
Политическият елит в България изглежда непроменяем, заради олигархичното влияние върху нея, казва още тя. Това позволява всякакви неправомерни външни намеси. В състояние на информационна война средата в България е много податлива на руско влияние заради този корупционен фон. Когато няма външни инвестиции в медии, когато чуждестранните инвеститори са третирани по-скоро като чуждо тяло, българските институции си създават държава в държавата и така може лесно да се прокарат чужди интереси, обяснява Весела Чернева.
Госпожо Чернева, каня Ви на една дискусия за България и Румъния в геополитически контекст и една дискусия, която може би ще разгледа понятия и противоречия, през които да мислим за отношенията в нашия регион.
Бих искал да започнем с факта, че нашият регион – България, Румъния, Югоизточна Европа, привлече много европейски инвестиции в последните две десетилетия. Това е един източник на икономическа динамика, от който нашите страни определено имат нужда. Но в същото време войната в Украйна засилва един друг елемент в политиката на тези две страни – сигурността. Защо така ги противопоставям? Може би донякъде е странно, че се противопоставят, но икономическата динамика по принцип, поне от моя гледна точка, е свързана с една интеграция на региона извън Европейския съюз към нашия регион. И можем да видим, че в Румъния чуждестранните инвестиции са най-вече от Германия, Франция и Италия – страни, които преди войната в Украйна имаха добри отношения с Русия, включително икономическо сътрудничество с нея. Войната в Украйна всъщност промени това и наложи прекъсване на силните икономически връзки, например в енергетиката с Русия. Виждаме едно противоречие между икономическата динамика и сигурността. Вие как виждате този баланс между икономическата динамика и сигурността в нашия регион? Как се променя той от войната в Украйна?
Може би може би да започнем от това противоречие – както вие го наричате – това напрежение между икономическия растеж и съображенията, свързани със сигурността. То излезе наяве през миналата година след началото на руската атака в Украйна и последвалите военните действия. То се прояви не само в нашия регион, но с много по голяма яснота се разигра в индустриалното сърце на Европа, а именно в Германия. Разгърна се и в други централно и западноевропейски страни. Тоест всички тези планове, които Европа си правеше за това да основе своя икономически растеж на евтина руска енергия, всъщност се оказаха невъзможни за изпълнение. Първо, защото, разбира се, Газпром постепенно прекрати доставките за Европа, с изключение на Турски поток, който продължава да функционира, и отчасти на старата тръба през Украйна. А другата голяма причина беше, че страните разбраха, че зависимостта от Русия и въобще зависимостта от един доставчик не може да осигури траен растеж или поне тази зависимост прави страните много уязвими по начин, по който те не са били може би от края на Втората световна война. Европейският икономически растеж през последните шест-седем десетилетия трябваше да бъде преосмислен и това е голяма трансформация.
Ако се върнем към нашия регион, при нас, макар темповете на растеж да са по-високи, те са, разбира се, от много по ниска база. И в този смисъл да кажем така е по безболезнено като паднеш от ниско, отколкото като паднеш от много високо. И затова внезапното спиране на руските енергийни доставки може да бъде преодоляно сравнително лесно. В смисъл, че например българското потребление на газ за индустриални цели е сравнително малко, обемите са сравнително малки. Румъния пък има свои собствени източници. За Румъния предизвикателството по-скоро беше в регионален аспект, особено по отношение на Молдова. Голям извод, който според мен и двете страни си извадиха, беше, че диверсификацията на практика е възможна. Тя може да се случи бързо и дори могат да бъдат ползвани и старите съветски тръби, които вместо да доставят енергоносители от север на юг, могат да бъдат обърнати и да бъдат използвани от юг на север.
Според мен това е бъдещето на енергийната трансформация в нашия регион заедно, разбира се, със зелената трансформация и модернизацията на нашите икономики, която според мен ще доведе до връщане на на това засилено икономическо сътрудничество с високотехнологични страни от Западна Европа, за което споменахте в началото. В момента, в който нашите две страни започнат усилено, прилагане на практика на плановете за зелено възстановяване и за модернизация, тези политики ще имат своя ефект и върху чуждите инвестиции. Разбира се, голяма променлива продължава и ще продължава да бъде войната в Украйна.
Зелената енергия е свързана с един по-технологичен капитализъм и в това отношение виждам друго противоречие, което е характерно и за нашия регион. От една страна имаме така наречените корпорации или чуждестранен капитал. Това са компании, които действат в много държави в света и те обикновено имат поделения в нашите страни, които търгуват, доставят стоки и т. н. От друга страна, имаме така наречения национален капитал, който може би в България е свързван с така наречените партии на корупцията. Има легенда, че олигархията в България е дълбоко корумпирана и трябва да бъде прочистен този елит, който тя е създала в политиката. В Румъния по същия начин имаше противоречие по времето на борбата с корупцията и на Лаура Кьовеши между тези тенденции и в крайна сметка видяхме, че. И в Румъния, и в България, като че ли опитите на корпоративния сектор да вземе властта в политиката и да модернизира или да прочисти политическата сцена от така наречените динозаври на прехода са с ограничен успех. Как виждате вие тази динамика между тези два големи бизнес сектора в икономиката на всяка държава в региона?
Абсолютно съм съгласна с вашия коментар, че олигархизацията на българската икономика до голяма степен маркира качеството на прехода в България и оценката за прехода от обществото. И до ден днешен тази оценка някак си като че ли става все по негативна, защото хората не приемат не само голямото социално разделение, което се създаде вследствие на тази олигархизация, но също не приемат и липсата на справедливост, разбирането идеята, че правилата не важат еднакво за всички. Затова Румъния е в някакъв смисъл и пример за много хора в България, защото там се видя, че политиците не са недосегаеми и че олигархията не може да притежава просто държавата или не може да я захване, за да я използва.
Ако позволите една забележка – в Румъния беше спряна борбата с корупцията от самата държава, от самите румънци.
В крайна сметка да. Но все пак имаше един голям тласък, един голям опит. Фактът, че Лаура Кьовеши стана европейски прокурор доказва сам по себе си доста неща, поне от българска гледна точка. Показателно е, че в момента доверието към българската прокуратура е много ниско. Ако можем да говорим за някакъв тип шорткът или някакъв тип заобикаляне на това препятствие, то безспорно Европейската прокуратура е виждана като такава алтернатива. Друг е въпросът колко бързо, с какъв обхват и така нататъка, тъй като знаем, че нейните прерогативи са се ограничават само до използването на европейски средства.
Но да се върнем към въпроса за националния капитал и външния капитал. В състояние на захваната държава, каквато до голяма степен е България и беше през последните десетилетия този олигархичен елит или тази спойка между олигархия и политически елит до голяма степен създаде един корупционен фон на високите етажи на властта, който изглежда едва ли не непроменим. Според мен другият аспект на този фон освен общественото недоверие е и че българските институции стават много лесно достъпни за всякакъв вид, да кажем недобронамерени или неправомерни външни намеси. И в състояние на хибридна война, и в състояние на информационна война виждаме, че средата в страни като нашите, особено в България през последните месеци, е много податлива на руско влияние заради този корупционен фон. С други думи, тогава, когато няма чуждестранни инвестиции, включително и в медии, когато чуждестранните инвеститори биват по скоро третирани като чуждо тяло, българските институции създават държава в държавата, в която много лесно може да се може да се вкарат, да се прокарат и чужди интереси.
Това противоречие донякъде е свързано и с едно друго, което има много лица. От една страна имаме по изразени еврофилски тенденции в някои от политическите сили в обществото. От друга страна има едни тенденции, които са по-скоро свързани с някакъв консервативен популизъм, техно популизъм срещу консервативен популизъм. Това може би едно от лицата в епохата на Байдън на това противоречие.
Има и една трета категория, които които твърдят, че са еврофили, които обаче действат по точно обратния начин. И всъщност тази категория според мен тя е най трудната за оценка. Всъщност ние през последните години живеем именно в една среда, в която като изключим нали крайните национал популисти, които са в крайното ляво и в крайното дясно, по средата до голяма степен владее едно да кажем псевдо проевропейско мнозинство, чието основно мото е: “Ние ще правим каквото си искаме, ще казваме каквото трябва да се казва”. И всъщност това е според мен и основата на един потенциален евроскептицизъм, който се развива, защото хората виждат, че някак си този тип поведение, включително намира прием и одобрение в европейските политически семейства. И не само това. Патосът, че ние ще си правим нашите дребни далавери, докато европейците си затварят очите за нас това се превръща в пример за поведение за обществото като такова. Така че за мен това е всъщност в някакъв смисъл дори по-опасната категория от тази на крайните национал-популисти.
Нека припомня, че след свалянето от власт на ГЕРБ или по време на протестите имаше публикации, включително един доклад, спонсориран от Европейската лява партия на Албена Азманова заявяващ, че самата Европейска комисия е съучастник в погазването на правовата държава в България. Това е може би друго противоречие – между идеали или стандарти, от една страна, и политическа целесъобразност, от друга.
Целесъобразност или опортюнизъм, който намира своето практическо измерение в разговори за фондове всъщност. Това, което изглежда сме забравили, е, че когато 90-те години България кандидатстваше за членство в Европейския съюз, основната мотивация и движеща сила както на обществото, така и на елитите тогава, беше тази за правилата, че ние искаме да сме част от един една общност на правила и на права. И да, разбира се, и на икономическо настигане. Но в момента изглежда, че сме забравили голяма част от тази мотивация. Говорим за Европейския съюз като за дойна крава. И това е именно материалното измерение на тази целесъобразност.
Снимка: Франкфурт е финансовото сърце на еврозоната (източник: Pixabay, CC0)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е акаунтът му в Substack.
About Author
