България: в очакване на (не)промяна

Малгожата Кулбачевска-Фигат, Cross-border Talks, 25 април 2023 г.

Колко избори ще са необходими, за да се сложи край на кризата в България, попита Димитър Бечев на 4 април. Два дни преди публикуването на текста неговите сънародници бяха поканени да гласуват за пети път в рамките на две години. Не мисля, че някой от гласувалите или негласувалите имаше добър отговор на въпроса му.

Бях в България малко преди изборите. В три различни града задавах подобни въпроси и слушах как хората ми разказваха за разочарованието, пропуснатите възможности и грешките, присъщи на всяка политическа партия.

Надежда? Промяна? Чух, че ако дойдат, те могат да дойдат само отвън, вдъхновени от хора, които са живели другаде и са опознали политиката, различна от местната паяжина от връзки, корупция и недоверие.

Някои от моите събеседници дори бяха изненадани, че ще пиша за българската криза за чуждестранна аудитория и ще се опитам да намеря обяснение за поредицата от неубедителни избори.

– Ние самите не знаем за какво става дума!”, възкликва Росица Атанасова, млада, добре образована жителка на София и експерт във фондация, която помага на мигранти.

Затова нека първо се опитаме да обобщим това, което е известно доста безспорно.

От 2009 г. до 2021 г. българското правителство имаше предимно едно лице – това на Бойко Борисов, лидер на партия ГЕРБ, бивш каратист и бодигард на Тодор Живков. 

На теория ГЕРБ, или Граждани за европейско развитие на България, е дясноцентристка партия. На практика – една доста сложна мрежа от лични връзки, държаща властта на всички нива, захранвана с пари от приятелски олигарси и европейски фондове, разпределяни между “приятели и партньори”. 

Корупцията и злоупотребите в тази система бяха тайна, известна на всички. Въпреки това почти никой не коментираше проблемите на Борисов с върховенството на закона.

Отнема броени минути да намерите снимки на българския премиер, посрещнат в европейските коридори на властта. В разгара на балканската миграционна криза Борисов обсъди с турския президент въпроси на сигурността. По всичко личи, че той е бил добре приет и в Москва. 

Но най-голямото взаимно разбиране идва от снимките, на които Борисов, висок и силен, пада в прегръдките на германския канцлер Ангела Меркел.

– Когато Борисов изгражда партийните си структури, той получава ноу-хау от германски консервативни фондации. Позицията му в Европейската народна партия е била безспорна, казва Калина Дренска, журналист от левия портал Dversia.

ЕНП защитаваше Борисов дори когато българите излязоха на улицата, за да протестират срещу корупцията и злоупотребата с власт. 

Беше лятото на 2020 г., пандемия, българите все още в шок след затварянето на границата. 

Политическият скандал, който при други обстоятелства би предизвикал емоции – става дума за държавни служители, които защитават крайморската вила на един от олигарсите – се оказа само искра. 

Хиляди хора, предимно младежи, се събраха пред сградата на парламента и кабинета на министър-председателя с искане за оставка на Борисов, борба с корупцията и нови избори. 

“Долу мафията” се появи отново на десетки плакати.

“Ако не беше пандемията, тези протести нямаше да достигнат такова ниво на участие”, спомня си Константин Мравов, журналист, докато седим в софийско кафене, на няколко минути от мястото на демонстрациите. “Седейки си вкъщи и виждайки затворените граници, младите, образовани хора чувстват, че им се отнемат последните шансове в живота. Те казаха: Ако не направим нещо сега, нищо не ни чака в България.”

Протестиращите, както ги описва Константин, трябва да са били същите като хората, които минаваха през кафенето по време на срещите ни. 

Кой знае, може би някои от веселите пиячи на бира са крещели гнева си тогава? Млади, добре облечени, владеещи чужди езици, често след обучение и/или в чужбина.

Протестиращите в София мечтаеха за европейски стандарти в политиката, за честност, за прозрачност в обществения живот. Те имаха подкрепата на президента Румен Радев. Това не беше бунт на изключените, лява революция.

Дори извън София те не получават масова подкрепа. В по-малките центрове протестите не надхвърлиха символичния мащаб. Сякаш тези, които са в най-тежко положение в България, чиито работни места изчезнаха по време на прехода от социализъм към капитализъм, чиито села и градове сега се рушат, отдавна са загубили всякаква увереност в смисъла на демонстрациите.

Борисов не подава оставка. Той изчаква най-голямата вълна на недоволство. Той спечели изборите през април 2021 г., но не успя да получи мнозинство. В 240-членния парламент 92 места бяха заети от партии, които се идентифицираха с протестите. Недостатъчно, за да се състави правителство.

Следващите избори през юли 2021 г.: 63 места за ГЕРБ, 65 за партията “Има такъв народ”, “антисистемната” сила, водена от певеца Слави Трифонов. 

Общо партиите, които искат Борисов да се оттегли, разполагат със 112 места, което е с девет по-малко от мнозинството.

ноември 2021 г. Българите гласуват за трети път. Всъщност все по-малко от тях го правят, като избирателната активност спада от едни избори на други. 

От 38,4% от имащите право на глас, които все пак отидоха до урните, най-популярна е друга нова политическа сила: партията “Продължаваща промяна” (с акроним на български: ПП). 

Партията – мечтата на младата, добре образована средна класа в София – е проевропейска, либерална, с двама завършили Харвард Кирил Петков и Асен Василев начело. ГЕРБ е на второ място.

За да съставят правителство, “братята от Харвард” се съюзяват с (почти) всички срещу Борисов – с партията на Слави Трифонов, с либералите в Демократична България и на всичкото отгоре с Българската социалистическа партия, която отдавна има социализъм само като име. 

Коалицията скърца от самото начало, не на последно място по геополитически причини (Непрекъснатата промяна иска силно прозападен курс, “социалистите” мечтаят за българо-руска дружба). Въпреки това…

– Правителството на Петков беше като лъч светлина, казва ми Михаил Михов, активист на Зеленото движение в България.

През тези няколко месеца, спомня си той, борбата с корупцията не беше празен лозунг. Разбита бе мощна корупционна схема, свързана с транспортирането на храни през българо-турската граница. Българското дъщерно дружество на Лукойл най-накрая започна да плаща данъци. Правителството също така постигна забележително споразумение с Европейската комисия относно екологичната трансформация на икономиката, като се ангажира да затвори някои въглищни мини до 2026 г.

Радосвета Василева, български експерт по въпросите на върховенството на закона, е по-скептична, когато обобщава осемте месеца на Петков.

– Борбата с корупцията в един автократичен режим, в който повечето ключови институции, включително всемогъщата прокуратура, която има монопол върху наказателните разследвания, се контролират от корумпираното статукво, е огромно предизвикателство. 

Изглежда, че правителството на Петков е подходило към тези епични битки срещу могъщи врагове на демократичните ценности с ентусиазъм и смели изявления в медиите, но с малко подготовка и доста слаб екип, пише тя.

Според Василева партията на Слави Трифонов е била троянски кон в отбора от самото начало. Анализаторката признава, че от самото начало певецът не е искал толкова да променя България, а е отнемал гласове от истинските партии в желанието им за бунт и промяна.

Така или иначе – през юни 2022 г. Трифонов обявява, че няма да остане в правителството, което е оттеглило ветото си върху плановете за членство на Северна Македония в ЕС. 

Това е претекст, съгласни са почти всички мои събеседници. Под него ГЕРБ инициира вот на недоверие към правителството на малцинството. Най-прозападното правителство в най-новата история на България става първото, което пада при такива обстоятелства.

20 октомври 2022 г., вот № 4. В София младите и образовани хора отново се мобилизират и поверяват повечето места на ПП, но в сравнение с останалата част от страната това е изключение. 

ГЕРБ печели, разчитайки на стари местни връзки и мрежи, които не са разрушени от месеците борба с корупцията. Но победата не е достатъчно категорична, за да се състави правителство. 

Партията на Слави Трифонов вече не е в новия парламент. За сметка на това “Възраждане” – български националисти, които мразят Запада, не насърчават ваксинирането с COVID-19 и атакуват мигрантите и ромите – печели 27 места. Сега те са най-свежото “антисистемно” движение.

При петото гласуване на 2 април 2023 г. “Възраждане” печели повече позиции и става трета сила. Големите съперници – ГЕРБ и обединението “Продължаваме промяната – Демократична България” заемат първите две позиции. 

Никаква комбинация, включваща по-слабите партии, не може да доведе до съставяне на правителство. На 13 април Борисов кани Петков да се присъедини към коалицията, но никой от наблюдателите не вярва, че ще получи положителен отговор. Дали борците срещу корупцията биха съставили правителство с олицетворението на политическата корупция? Дали няма да си дадат целувка на смъртта?

– Българската парламентарна демокрация е мъртва – с горчивина ми казва Стан Додов, журналист от левия портал Dversia.

Той не е единственият, който се чувства по този начин.

– Всичко, което наричаме “политически живот”, е фалшиво, казва драматургът и интелектуалец Петър Денчев. Партиите нямат програми, нямат предложения за избирателите. Българската социалистическа партия, която всъщност е консервативна партия, защитаваща “традиционните ценности” в руски стил, е само един от примерите за това как думите са безсмислени. Гласоподавателят може само да наблюдава личните игри за власт, без да разбира истинската им цел.

Денчев не вярва, че това, което се е случило в българския политически живот през последните години, е истинско. Дори антикорупционните протести. Той не се съмнява, че зад всяка партия или движение стоят или парите на някой олигарх, който мечтае да се отърве от съперниците си, или просто средства от Москва. 

Не се съмнявам кой подкрепя възрожденските националисти – коментира той.

Стамен Белчев, граждански активист от Русе, Северна България, все още вярва в тези, които настояват за промяна. Той добавя: имаме все повече амбициозни, образовани в чужбина граждани, които биха искали да видят истинска демокрация в България. 

Младите хора навлизат в политиката и за разлика от по-възрастното поколение не смятат самата дума “политика” за лош език. Разбира се, промяната няма да дойде за една нощ, твърде много хора са загубили вяра, че участието им има някакъв смисъл. Но, убеждава ме русенският активист, една капка прави дупка в скалата.

Промяната ще дойде отвън, казва той, благодарение на хората, които са имали по-добра и по-честна политика в чужбина. Това винаги е било така в историята на България.

Опитвам се да преброя изоставените къщи, които виждам от прозорците на автобуса по маршрута Русе-София, после спирам. Те са почти във всяко село, през което минаваме.

Някои от тях изглеждат така, сякаш жителите им са ги напуснали вчера, а други, изоставени от години, са се разпаднали. Няколко пъти се натъкваме на училище или на изоставена сграда на пощата. Старата поща все още е там, но никой вече не изпраща писма и колети оттук.

Кошмарното наследство от трансформацията на България не е забравено. Ако в Полша смяната на режима беше травматично преживяване за хиляди хора, то в България тя беше катаклизъм: страната загуби съществуващите си пазари с разпадането на Съветския съюз и социалистическия блок, а ниското качество на местната продукция направи невъзможно привличането на нови пазари. 

Ликвидирането на държавните предприятия и земеделските кооперации в селските райони доведе до експоненциално нарастване на безработицата. Заплатите на тези, които запазиха работните си места, бързо загубиха стойността си. 

Програмата за възстановяване, изготвена от Международния валутен фонд и Световната банка през 1997 г., спомогна за подобряване на икономическите показатели, но не успя да осигури нови работни места.

 В началото на XX век 65% от българските домакинства живеят на ръба на жизнения минимум. Както пише полският изследовател Рафал Возница в своето изследване: “На противоположния полюс се намираше малка група новозабогатели, които натрупаха невъобразими за средния гражданин състояния. Много често те забогатяваха чрез спекулации, корупция и присвояване на средства от държавни предприятия и банки.”

През 1998 г., продължава той, 8% от най-богатите български семейства са отговаряли за 3/4 от вътрешното потребление. А през 1996 г. 76% от българите смятат, че социализмът е по-справедлив строй.

Тогава надеждата на българите за по-добър живот се превръща в Европейския съюз. Той беше този, от който се очакваше да укроти корупцията, да сложи край на престъпността и да се бори с неравенството по-ефективно от местните власти. 

Когато се оказа, че незабавната промяна към по-добро не се е състояла, обществото отново потъна в апатия. Тогава надеждата беше Борисов. 

Напоследък много българи поставят президента Румен Радев в ролята на спасител. Силен, честен, бивш военен генерал, той беше този, който назначи технически министър-председатели, когато изборите бяха неубедителни.

Вероятно скоро той ще направи това отново, тъй като преговорите за ново правителство изглежда са в застой. Има слухове за правителство на малцинството, съставено от Продължаваме промяната с тихата подкрепа на ГЕРБ, поне за да се гласуват ключови закони. Но дали ГЕРБ ще подкрепи правителство без министри от ГЕРБ?

Ако не настъпи рязка промяна, българите ще гласуват отново тази есен на местните избори. Но те може да гласуват за нещо друго.

– Ако Радев проведе референдум за превръщането на България в президентска република, той може съвсем официално да получи пълната власт, казва журналистката Галина Ганчева, редактор на портал, популяризиращ инициативата “Три морета”. След поредица от неубедителни избори и неприятен опит с предишните управляващи, част от населението може да повярва в управлението със силна ръка.

Ганчева е с едно поколение по-възрастна от Михаил Михов и Стамен Белчев. За нея не е лесно да сподели техните надежди за промените, които ще донесе младостта, за оздравяването на демокрацията. 

Според нея е по-вероятно националистите да разширят влиянието си, да се обсъждат сериозно темите не само за президентска република (“тъй като парламентаризмът не работи”), но и за излизане на България от Европейския съюз.

Засега обаче основният дебат е дали и как България трябва да подкрепи Украйна.

През януари 2023 г. “Die Welt” нарича България “страната, която тайно спаси Украйна” . Филип Волкман-Шлук описва как министър-председателят Петков още от първите дни на руското нахлуване изпраща боеприпаси, гориво и оръжие на Киев, включително постсъветски боеприпаси, добре познати на украинските войници.

 В един момент българските доставки покриват една трета от потребностите от боеприпаси и 40% от горивото за цистерни, заключава германският вестник. Те достигат до местоназначението си чрез посредници – американци, румънци, британци, поляци.

Официално това нямаше право да се случи, тъй като както президентът Радев, така и коалиционният партньор на Петков, Българската социалистическа партия, бяха против изпращането на оръжие.

Точно както част от българското обществено мнение, за което руснаците, независимо от това какво се случва тук и сега, са освободители. Тези, които побеждават Османската империя през 1878 г., позволявайки на българската държава да се върне на картата на Европа след почти петстотин години.

Заедно с българския журналист Владимир Митев, мой партньор в проекта “Трансгранични разговори”, се сблъскваме със силата на благодарността и носталгията. Отиваме в Пантеона на борците за национално възраждане на България.

През последното десетилетие от управлението на Живков в дунавския град Русе е построена тази кубична бетонна сграда с позлатен купол – сякаш предизвикателство за традиционната свещена архитектура. 

Вътре са положени тленните останки на борци за независима България: участници в антитурските въоръжени въстания, учители, поети. 

След краха на българския социализъм Пантеонът започва да се руши, както и целият град. Сравнително наскоро той е бил ремонтиран с европейски средства, така че сега посетителите могат не само да прочетат имената на героите от миналото от надгробните плочи, но и да гледат мултимедийно шоу. 

Посланието му е ясно: българите са работили усилено, за да запазят националното си отличие, сражавали са се храбро, но без Руско-турската война, без подкрепата на Санкт Петербург за техните стремежи, те никога не биха победили.

Може ли един българин дори да си помисли да говори срещу благодетелите на родината си, дори след 150 години?

-Никога – това е очевидният отговор на “социалистическите” и националистическите избиратели, както и на много хора, които отдавна не са гласували.

Да, откликват привържениците на либералните партии, тези, които се отправят на Запад. Такъв глас чух от Росица Атанасова, когато възкликна колко много иска да види премахнат паметника на Съветската армия в София. 

Защо винаги трябва да хвалим онези, които са ни сторили нещо лошо? – попита тя. Защо в нашите училища все още се учи предимно за турското иго, за освобождението и защо не се обсъжда по-новата история? Толкова много искам да вървим напред – заключи тя.

– Разбира се, че можем да се противопоставим на Русия!” – възкликва Бойко Борисов. Като министър-председател той лавира, повече или по-малко успешно, между Изтока и Запада. 

В един от мандатите си той се радваше на мълчаливата подкрепа на недвусмислено проруската националистическа партия “Атака”. Сега, усещайки вятъра в платната си, той обещава, че като ръководител на правителството ще даде на Украйна всичко, което нейният посланик в София е поискал.

*

Десет дни преди изборите закусвам в семеен хотел във Велико Търново. В ъгъла на стаята работи телевизор. Започва новинарска програма. Говорейки на сръбски и руски, успявам да разбера посланието на говорителите.

Очаквам последните новини от предизборната кампания, толкова динамична и противоречива, колкото е в Полша по подобни поводи. Освен това няколко дни по-рано България беше посетена от румънския президент Клаус Йоханис, за да подпише декларация за стратегическо партньорство с българския си колега.

Това изглежда като напредък, все пак Румъния е стълб на НАТО в региона. При стартирането на програмата обаче доминира нещо друго. Обобщението на проучванията на общественото мнение е новина номер четири, далеч след съобщенията за кавга в софийско предградие и новината за смъртоносна автомобилна катастрофа. Сякаш и медиите предварително са предположили, че няма да има напредък в политиката, защото не може да има.

Може би все пак имам късмет. Не попаднах на съдържание, в което да се обсъждат въпроси като паметника на Съветската армия (той не е премахнат досега) или отношенията между България и (Северна) Македония. 

Както разказва Владимир Митев, тези теми, фокусирани върху историята и символите, постоянно се връщат в т.нар. български обществен дебат, предизвиквайки противоречия и дълбоки разделения. Тогава остава малко място за обсъждане на предизвикателствата на бъдещето.

Междувременно нещо друго не е наред. Не мога да забравя изоставените села и срутените къщи в България. Трябва да попитам моите събеседници защо в една от най-бедните страни в Европейския съюз не се появи партия, която да защитава интересите на най-слабите?

Защо всички партии насочват програмата си към бизнеса, въпреки че в България има несравнимо повече мизерстващи и безработни работници, отколкото богати предприемачи?

И защо не излязат на улицата, дори ако имат какво да поискат?

– Но те протестират, разбира се, че работниците протестират!” – отговаря Калина Дренска. Тя изброява няколко професионални групи, които са излезли на улицата. Спомня си за работническите протести, в които преди няколко години са участвали хиляди хора. Нещо по-скорошно? Медицинският персонал демонстрира, огорчен, че жертвите им по време на пандемията не са се изразили дори в символично увеличение на заплатите.

Въпреки това, заключава Дренска, всички тези протести са били игнорирани от управляващите. Никой не е говорил сериозно с протестиращите работници. Слаба е мотивацията за организиране и повторно протестиране по улиците. Всеки би стигнал по-бързо до заключението, че индивидуалното оцеляване трябва да се търси самостоятелно.

Освен това партиите в България се държат добре благодарение на подкрепата на бизнес общността, казва Стамен Белчев.

– Кой бизнес ще даде пари за организация, която иска да ограничи свободите му? Ето защо навремето Българската социалистическа партия намираше за по-изгодно да се бори за един консервативен електорат, носталгичен по едни по-ранни времена, борейки се срещу “джендър идеологията”, отколкото да се интересува от правата на работниците. Единствената партия, която въведе някои социално-либерални елементи, опита се да се обърне към бедните, беше партията “Промяната продължава”. Те, разбира се, са на страната на бизнеса, но отбелязват, че огромното социално неравенство е проблем.

Но дали тези малки социално-либерални щрихи са достатъчни, за да вдъхновят хилядите избиратели, които се борят за оцеляване от първия до последния ден и които не вярват, че някой политик наистина се интересува от тяхното положение?

Или не това е целта?

Може би личностите, местните условия и индивидуалните контакти на някои кандидати са по-важни от програмите?

Някои от моите събеседници изглежда клонят към това. Константин Мравов и Михаил Михов например смятат, че ако има някаква промяна, тя ще се случи по-скоро след местните избори. Именно местните избори ще бъдат тест за издръжливостта на старите мрежи, изплетени от ГЕРБ. Ако се окаже, че новите лица печелят в градовете и общините, избирателите може би ще бъдат по-смели и на парламентарните избори. Разбира се, тези, които го правят, все пак ще излязат и ще гласуват.

Владимир Митев не е склонен да вярва, че в рамките на тази система и нейната логика е възможна реална политическа промяна. Как можем да променим България и да овластим нейните граждани, пита се той, ако всеки политически лагер се стреми да доминира и унижава другия? Как можем да се доверим напълно на когото и да било, ако едни и същи политици могат първо да се изявяват като врагове, а след това да търсят съюзи и партньорства? Как българите могат да преценят кои движения са истински и кои са само шоу?

Той ми напомня, че Петков, който е изцяло прозападен, е бил издигнат в политиката първо от президента Радев срещу Борисов. Сега обаче Радев е обвиняван в проруски нагласи, които изглежда винаги е проявявал, от много от младите и образовани хора, които гласуваха за Петков, а всъщност и за самия Радев при преизбирането му през 2021 г.

Визията на Владимир за промяна се ражда на Дунав, където той живее и работи. Непрекъснато гледайки от другата страна на реката и работейки с румънците, той мечтае за нещо повече от добросъседство – той си представя как двете нации могат да развият това, което той нарича “динамични идентичности”.

Според него българският опит от прехода е бил травматичен и е довел до застой – не само икономически, но и по отношение на икономиката (в обширната област извън София, която е градът, в който се концентрират повечето или може би почти всички богатства и бизнес) и личностното развитие. Така че, за да имат хората шанс и да станат част от света, те трябва по някакъв начин да вкарат енергия отвън. Той смята, че това може да се случи, като се прикрепи или присади динамичен елемент към това, което иначе е статична идентичност. Тоест елемент, който е в състояние на еволюция и чието по-добро разбиране може да внесе промяна в това, което изглежда лишено от енергия или надежда.

В тази статия той обяснява, че това е промяната, настъпила по време на правителството на Петков, със съюза между младите, образовани и бизнес ориентирани хора като Петков и Василев и пенсионерите, които гласуват предимно за Българската социалистическа партия. Техните пенсии се увеличиха значително в резултат на решенията на правителството на Петков, което имаше активна социална политика, но и което очевидно беше създадено за времената, когато Западът и “Изтокът” в международните отношения са в мир.

В друга своя статия Владимир споделя виждането си за българо-румънските ските отношения, докато изглежда открива собствената си динамика в Румъния. Той разказва, че често пътува на север от Дунав, ежедневно слуша вечерната аналитична програма на Радио Румъния и е потопен в общуването с румънците – онлайн и офлайн. Смята, че в България е трудно да разбереш какво се случва, освен ако не живееш в София и не си посветен в някои от политическите или икономическите кръгове на властта. Елитите, казва той, рядко имат желание да подобрят разбирането на масите за света и да ги включат в някои големи и амбициозни национални проекти. Затова той прави открития чрез румънския си опит, които след това му помагат да разбере по-добре България. Той сподели с мен статия, която е написал за британския уебсайт Open Democracy, в която прави паралел между антикорупционната борба в Румъния и България, за да разбере по-добре българските протести през 2020 г. Друг негов българо-румънски паралел за ситуацията след избухването на протестите през 2020 г. можете да прочетете тук.

На 13 април ГЕРБ и ПП обявяват, че може да обявят общ законодателен минимум – пакет от закони, които ще подкрепят заедно в парламента, въпреки че няма да бъде съставено общо правителство.

Пиша на Владимир Митев: какво означава това? Искат ли реформаторите от миналото да заемат своето място в системата, вместо да я демонтират? Журналистът не предполага ясен отговор. Единственият му намек е, че партиите не са всесилни и че ако държавата има интерес да се приемат някакви закони или да се предприемат някакви политически действия, те ще бъдат предприети. Изглежда, че винаги се намира формула, която може да послужи като смокиново лист, за да прикрие онова, което досега се е смятало за неморално и неприемливо в българската политика.

В дните след изборите по радиото постоянно се говори за това какво ще последва, казва той. Всички анализатори гадаеха какво ще се случи по-нататък. Но никой не изключва нови избори през есента, добавя той.

Може би това е просто споразумение по абсолютно фундаментални въпроси – като например приемането на необходимите закони за продължаване на усилията за присъединяване към Шенгенското пространство. А може би неочакваното споразумение има и друга предистория. Самите българи често не са в състояние да кажат какъв е смисълът на политическите игри, които се разиграват пред очите им. По-точно: пред очите на едно все по-пасивно мнозинство. Сигурно е най-много едно: ако нищо не се промени, България ще продължи да се срива в разруха. В буквалния смисъл на думата.

Снимка на корицата: “триъгълникът” в София, където сградите на парламента, правителството и президентството са една срещу друга. През 2020 г. имаше и четвърто действащо лице – разгневени млади протестиращи на площада между тях. Когато посетих мястото в последната си вечер в София, всичко изглеждаше така, сякаш протестът никога не се е състоял. Хората, в най-добрия случай, бързаха към близката метростанция.

About Author