Топоси на родината в автобиографиите на Елиас Канети
Share this:
Проф. Пенка Ангелова
Тази статия е публикувана под заглавие Topoi der Heimat in den Autobiographien von Elias Canetti в книгата Dossier 25. Hrg. v. Kurt Bartsch und Gerhard Melzer. Verlag Droschl 2005, S. 94-109. ISBN: 3-85420-686-0
Концепцията за родина:
Както е известно седем града са спорили за Омир, а седем държави подкрепиха Елиас Канети, когато спечели Нобелова награда. Спор обаче не възникна, тъй като той съумя отлично да опише своята множествена принадлежност и „гражданство“, което може да се определи като „европейски гражданин par excellence“.
Толкова много хора, които искат да напуснат Европа. Аз още повече искам да остана в Европа. (Зап1, 482)
Канети въведе нов топос на родината в немскоезичната литература, в който родината вече не се отграничава чрез образи на другостта, а се съставя като мултикултурен пачуърк и пейзаж. Но същевременно трябва да се има предвид, че понятието за родина/Heimathttps://www.duden.de/rechtschreibung/Heimat. Официалният немски речник дава следното пбяснение за думата: Страна, част от страна или място, където човек е [роден и] израстнал, или се чувства у дома си в немската културна, литературна и езикова традиция не е задължително свързано с мястото на раждане, а по-скоро с „дома, у дома“.
В записка от 1943 г. (sic!) в типичните за него записки в трето лице, той-записки Канети отбелязва:
С историята на своето детство той иска да обедини Европа. (Зап2,21)
Действително неговият живот протича в много страни, които той обиква като родина, защото там се ражда и се създава и част от неговата същност. По този начин той променя топоса на „родината“, превръщайки се в „Един завръщащ се в много страни“ (Зап1,482). По този начин в немскоезичната литература той се разграничава както от националистичните, така и от антипатриотарските литературни тенденции
Приятелят ми, битовият писател. Отново попаднах в близост до онова странно образувание, което се нарича битов писател, и си мисля, че най-сетне открих тайната му.
Моят битов писател обича най-ближното. Заблуда е обаче да се мисли, че кравите или комините са нещо ближно. Има по-ближни неща и това са органите на тялото му.
Процесът, който го омагьосва, изпълва го ежечасно с нова енергия, който го вълнува и водушевява, е процесът на собственото му храносмилане. …
Той обича селяните, тъй като те се събират край голямата паница, и нарежда нещата така, че да отсяда при повече от тях последователно. С работниците е социалист. Членува в партията им и гръмогласно се застъпва за подобряване на техните условия на живот. . (Зап1,69)
Концепцията на Канети за „родината“ също няма много общо с понякога безцелната критичност на характерната за Австрия и Германия антипатриотарска литература. Терминът „писател изгнаник“ също не му подхожда, тъй като той е у дома си навсякъде и никъде, изповядва много родини, без да практикува космополитизъм в обичайния смисъл.
Искат отново да го спечелят за изгубения си народ.
Той обаче се оставя да бъде спечелен само от всеки народ.
Те не разбират, че родината му е навсякъде, навсякъде, където вече е бил, и навсякъде, където би желал да бъде.. (Зап2,344)
Необвързан никога не е бил, но винаги е бил обвързан с твърде много места. Всяко от тях той закриляше с безпогрешността, която се полага при една-единствена родина. (Зап1, 470)
Тези топоси на родината са ясно маркирани в „автобиографичната трилогия“Angelova, Penka: Canettis autobiographische Trilogie als Bildungsroman In: Autobiographie zwischen Fiktion und Wirklichkeit. Schriftenreihe der Elias Canetti-Gesellschaft Bd.1. Hrg. Penka Angelova, Emilia Staitscheva, Röhrig Verlag 1997 на Канети (Спасеният език, Факел в ухото и Игра с очи) и са отразени в неговия идеен свят, в създадения от опита на различните култури светоглед. Всяко ново място, в което той се задържа, го грабва по свой специфичен начин, задълбочава и разширява ранните му преживявания, надгражда ги като образователно преживяване: той го поема в себе си и самият той потъва в него, макар и за известно време, за да може след това да се отдели от него обогатен. Многото места, в които той се задържа, формират топосите на неговия духовен пейзаж, те формират географията на образованието като родина. Защото – според Канети – хората и местата, които той преживява, го формират, той ги възприема, „включва“ ги в себе си и те се превръщат в етапи на неговото междукултурно развитие, в част от самия него – той се чувства съставен от тях. По този начин той възприема и изживява и масовите характери, които след това отново открива в себе си: в преживяването на масовите характери и масовите символи Канети ни демонстрира това, което определя като “превращение”: вживяването в едно наблюдавано и възприето масово свойство. Този процес е много точно описан в Маса и власт
“Човек трябва да си направи труда да определи характерното за всяка нация поотделно, без да споделя тяхната алчност. Трябва да е безпристрастен, да е независим от никого, но честен и дълбоко заинтересован от всички тях. Така да вземе присърце всяка една от тях, сякаш е осъден наистина да й принадлежи цял живот. Но не бива да принадлежи на никоя от тях така, че да зависи изцяло от нея за сметка на всички останали.” (MВ,174)
Покана за глобално гражданство par excellence! И покана за превращение: не за да останем в него, а да израстнем с него и да достигнем до неговото осмисляне. Тук Канети представя превращението като начин на познание и осмисляне на историко-политическите процеси. Но трябва ясно да се подчертае, че само част от знанието се осъществява под маската на тази трансформация. Другата и по-важна част от познанието се осъществява отвън, отвъд, „независим от никого, но честен и дълбоко заинтересован от всички тях“ (МВ, 174). Чрез това многократното редуване на вътрешни и външни перспективи, това движение отвън навътре и отвътре навън протича процесът на формиране и разширяване на духовното пространство, превръщащо се в нов духовен пейзаж.
Тази деконструкция и в известен смисъл също реконструкция на едно забравено и може би донякъде изгубено понятие за принадлежност, което можем да забележим в някои „нови демокрации“ след падането на стената като копнеж, а понякога и като боен призив „Да се върнем в Европа“, да не изпуснем „последния влак за Европа“ при Канети се разглежда между идентификация и дистанция и се допълва в смисъла на духовното наследство. И все пак той набляга на това, че основните преживявания, които сформират неговата духовност, събира още в Русчук:
Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук. (СЕ,23)
Отношението си към човешките взаимоотношения Канети сравнява с отношението на майка си към нейното семейство:
“Отдадох най-хубавите си години, за да разоблича проявите на човека в различните исторически цивилизации. Изследвах безпощадно властта и я разнищих, също както майка ми процесите в нейното семейство. Има много малко лошо, което не бих могъл да кажа за човека и за човечеството. И все пак аз така се гордея с него, че истински мразя само неговия враг, смъртта (СЕ,25)
Този doubble-bind-ангажимент към „човечеството“, това двойно послание, което стои на видно място в началото на първата автобиография, ни дава основание да погледнем в нова светлина цитираното в началото на този текст намерение на Канети „да остане“ в Европа. Подобно на невероятно категорично изразеното му намерение да пише на опорочения от националсоциализма немски език, също и решението да остане в опустошената от две световни войни Европа е израз на отговорност към тази родина.
“Езикът на моя дух ще остане немският, и то защото съм евреин. Като евреин аз искам да съхраня в себе си това, което остане от тази всячески опустошена страна. Нейната съдба е и моя съдба; аз обаче нося и едно общочовешко наследство. Искам да върна на техния език онова, за което съм му задължен. Искам да дам своя принос, хората да са им благодарни за нещо..” (Зап1,76)
Това е отговорност, която се изразява в съвестта на думите и в желанието да се запази културната памет чрез писане. Не случайно Канети нарича един свой сборник с избрани есета „Съвестта на думите“.
Топосът България:
немскоезичната литература и немската философия, но преди всичко философстващите писатели, често са си поставяли целта да разделят европейския духовен пейзаж на оси, за да създадат някакъв ред. От една страна се представят противоречия между Севера и Юга. От Гьоте, през Август фон Платен и Ницше до Томас Ман и Волфганг Кьопен, Югът оформя облика си в Италия. Той представя копнеж, изкуство, топлина, любов, но също така и безпорядък, хаос, изначалност, мръсотия и т.н. – с една дума, това е противообразът на Севера. Не е необходимо да навлизам във всички имагологични подробности на тези противопоставяния, от зъзнещия копнеж на Гьотевата Миньон по цъфтящата италианска природа до фаталното нахлуване на южняшките венециански страсти в подредения и охраняван от северния ред и етика на издържливост живот на протагониста на „Смърт във Венеция“ на Томас Ман. Не по-малко географски обречена е „Смърт в Рим“ на националсоциалистически белязания протагонист на Вофганг Кьопен, или културологично-екологичните наблюдения на един източногермански писател, преподавател по немски език в немскоезиковата гимназия в Бургас, който поради невъзможността си да отиде в Италия измести „оста“ Север-Юг малко на югоизток: „Смърт край морето“ от Вернер Хайдучек, чието действие се разиграва в България. Така да се каже по практическо политически причини България попадна в имагологичното поле на другостта в проблематиката Север-Юг, в известен смисъл като социалистически заместител на Италия. Така можеше да се разшири, задълбочи и потърси в праисторически дълбини това търсене и откриване на другостта
Другата ос – в това отношение писателите не се различават много от колегите си в политиката – те също разделят света на оси, това е оста Изток-Запад. От романтиците, но даже и от Гьоте с неговия „Западно-източен диван“, през Херман Хесе и граф Кайзерлинг, до Гюнтер Грас, Йозеф Винклер и Герхард Рот, те създават образа на Близкия и Далечния изток, пътувания до Изтока и пътувания до Индия и Япония. За да направят своите будистки и дзен будистки наблюдения те правят този образ достъпен за литературата чрез другостта. Политолозите и културолозите от своя страна започват да говорят за отвореност на европейската култура към другите култури на тази основа и колкото по-малка си представят тази така наречена европейска култура, толкова по-отворена могат да я представят. А наблюденията от пътешествията от минали векове – независимо дали са от английски, немски или австрийски пътници и търговци, въпреки че могат да бъдат много информативни, те понякога могат да се четат по-скоро като описания на очакванията – човек вижда и преживява това, което очаква – и не толкова на наблюденията.
В това разделение на оси Югоизтокът или Балканите – понятие, което със съдействието на Бисмарк се превърна в обидна дума с допълнението „барутен погреб“ – пое някои от тези имагологични значения, но същевременно и създаде някои нови. Тук няма да навлизам в различните взаимодействия между външна и вътрешна гледна точка, създаването на лъжливи “образи” и „самообрази“, това вече съм го правила другаде.Съст. Angelova, Penka/Veichtlbauer, Judith: Pulverfass Balkan. Mythos oder Realität.Röhrig Universitätsverlag 2001. Vorwort zusammen mit Judith Veichtlbauer, S.7-18. Съст. Angelova, Penka: Elias Canetti. Internationale Zeitschrift für transdisziplinäre Kulturforschung. 3/2000. Balkanidentitäten S.1-9. Angelova, Penka: Der Balkan – Eine Landschaft als Schicksal? Die Landschaft und das Schicksal. http://www.inst.at Немскоезичната художествена литература обаче не е отдала заслуженото внимание на Балканите, както е направила това с другите две „оси“. Там се появяват отделни образи, но предимно в ролята на „Другостта“, какъвто е случаят с Хеимито фон Додерер или Ингеборг Бахман.
Рода Рода е един от първите, които още в разгара на Първата световна война решава да представи едни уникално успешни художествени преводи на българска литература в сборника си „Страната на розите“Roda Roda: Das Rosenland. Bulgarische Gestalter und Gestalten. След първото Лайпцигско издание от 1918 г. книгата излиза отново едва през 1996 г. в издателство ПИК във Велико Търново... Едва през последните десетилетия се появиха повече или по-малко успешни преводи на по-нова българска литература, която да създава образа на българската литература отвъд приказките и легендите. Тъй като на Запад разглеждат Балканите като нещо чуждо и изостанало, а самите балкански народи идеализират миналото си, историческият поглед към този регион е твърде неадекватен. За Балканите се говори много повече в политически план и те остават така да се каже в „задния двор“ на Европа.
Доколкото знам Канети е първият писател в немскоезичната литература, който създава топоса на родина за България, който не пише за България като за чужда, различна, екзотична и непозната страна, която може да бъде открита само чрез желанието за пътешествие и приключения:
Русчук, в долното течение на Дунава, където съм се родил, беше чудесен град за едно дете и ако кажа, че той е в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем или осем езика. Освен българите, повече от които идваха от селата, имаше и много турци, те населяваха свой квартал, граничещ с квартала на шпаньолите, нашия. Имаше и гърци, албанци, арменци, цигани. От отвъдния бряг на Дунава идваха румънци, моята дойка, която не си спомням, била румънка. Срещаха се и руси.. (СЕ,22)
В тази Родина Канети преживява и възприема себе си и другостта, страховете и сигурността, които съпътстват всяко детство, той не предприема никакво разграничаване или противопоставяне между изток и юг, север и запад, няма културна колизия. Той не описва преживяванията като екзотика, нито като отчуждена родина, а от гледната точка на преживяващото дете със съзнанието на опитния немскоезичен писател-повествовател. В своето изследване на автобиографията на Канети Емилия Стайчева наблюдава “културноисторическото сливане на хетеро- и автоимидж“. От една страна Елиас Канети преживява България като своята родина в детството си, от друга страна обаче той я въвежда в литературен немскоезичен текст с повествователна нагласа на небългарския автор”Staitscheva, Emilia: “Rosen aus dem Garten von Rustschuk”. Zur Präsenz Bulgariens in der autobiographischen Reflexion von Elias Canetti. In: Autobiographie zwischen Fiktion und Wirklichkeit. Internationales Symposium Russe, Oktober 1992. Съст. Angelova, Penka/Staitscheva, Emilia, Röhrig Universitätsverlag St. Ingbert. 1997. С. 120.. В контекста на автоимиджа на българите възниква също абсурдната географски гледна точка:
Там останалият свят се наричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Дунава за Виена, се казваше, че той пътува за Европа. Европа започваше там, където някога е завършвала Турската империя. ” (СЕ,23)
Тази гледна точка се представя без коментар и разказвачът не си прави труда да разсъждава върху продължаващия повече от век дискурс за европеизацията на България, придобил през различните политически епохи различно тълкуване. През 19 век, като столица на Туна-вилает (Дунавски регион) в многоетническата османска империя, Русчук е най-големият град в българските територии. След освобождението от османско владичество се консолидират и други центрове – София, Варна и Пловдив. Около 1900 г. градът е имал 32 712 жители, около 1910 г. – 36 255.
Най-безопасният търговски път през XIX век от Централна Европа до Ориента е минавал по Дунав (Виена – Русчук), след това с влак до Варна и след това с кораби до Истанбул. Градът бързо се превръща в търговски център. Основани са първите фабрики: 2 парни мелници, пивоварна, кожарска работилница, кораборемонтна работилница, железопътен тракт и др. По същото време в Русе е открит клон на „Отоманската банка“. Много чужденци идват тук и отварят търговски агенции, което е улеснено от пощата, телеграфната станция, железопътния и редовен речен трафик, който свързва града както с Виена, така и с Истанбул. Австро-Унгария, Русия, Великобритания, Франция и Италия скоро отварят консулства в Русчук. Почетните консулства отварят Прусия, Белгия, Холандия, Испания и Гърция. Икономическият подем и просперитет в Русе, връзките му с централноевропейските държави, Русия и Румъния, имиграцията на чужденци и достъпът до буржоазните идеи на Европа оказват пряко влияние върху интелектуалния живот.Срв. Gantschev, Rumyan: Rousse – kulturhistorischer Überblick. In: Bulgarisch-Rumänisches Interuniversitäres Europazentrum Rousse 2002. Университетско издателство Русе. 2003. С. 100.
В разказа на Канети съществува конгруентност между разказващия и преживяващия Аз, при която повествувателният Аз приема и се доверява на преживяващия, възпроизвежда впечатленията и от време на време ги допълва с по-късно потвърждение, например когато се възхищава от красотата на леля си:
“В спомена ми тя е такава, каквато беше тогава, в разцвета на своята хубост. По-късно я открих отново, като „Красавицата“ на Тициан и „Венера“ от Урбино. И нейният образ вече не може да се промени в моето съзнание.” (СЕ,135)
По този начин повествователят, обогатен от по-късно натрупаните познания, разширява първоначалните впечатления на детето. Тази допълнителна функция става още по-ясна в очакването на края на света при преживяването на слънчевото затъмнение:
“Мина доста дълго време, никой не се чувстваше уморен, хората продължаваха да стоят плътно един до друг. Сред тях не мога да различа нито майка си, нито баща си, не виждам никой от онези, които имаха значение в моя живот. Виждам ги заедно и ако по-късно не употребявах толкова често думата, бих казал, че ги виждам като „маса“, една маса, замираща в очакване.” (СЕ, 43).
Това допълнение отбелязва и едно от основните преживявания, които са станали решаващи за по-нататъшния му живот и за писателската му дейност. Първото изречение за Русчук, цитирано по-горе, разкрива едно от тези основни преживявания – мултикултурализмът, който е оформил целия му живот. Най-трудният въпрос, на който енциклопедиите и медиите трябва да отговорят, е точно въпросът за националността на Канети. Когато напуска Австрия той има и турски паспорт, припознава традицията на австрийската литература, смята се за немскоезичен писател от еврейски произход и живее в Цюрих през последните няколко години. Родният град на Канети е изписан на стола в Залата на Нобеловите лауреати, където други споменават страната на произход. Той има място на раждане, но няма принадлежност:
на никого да не принадлежа, във всекиго да раста; да обичам най-доброто, да укротявам най-лошото ” (Зап1,101)
В Русе той за първи път преживява масата – масата на циганите, които посещават родния му дом всеки петък, „масата, замираща в очакване“ (СЕ, 43) на свършека на света в лицето от Халеевата комета, тук ръката на малкото дете бръква в чувалите с просо, ечемик и ориз в магазина на дядото и опипва зърната, хваща ги, за да ги опише много по-късно в теорията за масата. Тук, в Русе, огънят и водата се превръщат в основните му преживявания – тук той усеща елементарната сила на елементите, които по-късно ще бъдат обект на изследванията му. Тези основни преживявания се разширяват, изграждат и задълбочават във всички други градове на неговия живот. В Русе се формира само тази уникална мрежа от образи, които по-късно се превръщат в познание. Разказвачът завършва картината на огъня със своето съзерцание:
Тази гледка, която завинаги се запечата в съзнанието ми, изплува по-късно и се сля с картината на един художник, така че не бих могъл вече да кажа какво всъщност беше първичното и какво се прибави от нея. Бях деветнадесетгодишен , когато застанах пред картините на Брьогел във Виена. Разпознах незабавно в многото дребни човечета онзи огън от времето на моето детство. Картините ми бяха така близки, като че ли винаги съм се движил между тях. (СЕ,48)
Описаните от Канети преживявания в Русчук се характеризират с равномерно разпределение на основните мотиви на живота и работата му, те са първите детски спомени, които след това се превръщат в прозрения. Всяко едно от тези преживявания може да бъде проследено в неговото разгръщане в другите събития и наблюдения в другите градове и региони в Европа: топосът на родината
Главите в първата автобиография Спасеният език дават общ преглед на топографията на тези Родини: Русчук 1905-1911, Манчестър 1911-1913, Виена 1913-1916, Цюрих-Шойхерщрасе 1916-1919, Цюрих-Тифенбрунен 1919-1921. Факел в ухото също следва топо-хронологичния ред на отделните места, в които топографията също е свързана с определени основни преживявания: Инфлация и безсилие. Франкфурт 1921-1924, Буря и насилие – Виена 1924-1925, Школа за слушане Виена 1926-1928, Стълпотворение от имена, Берлин 1928 и Плодът на огъня, Виена 1929-1931.
Тази топография е свързана с мотива за пътуването, характерен за т.н.немски роман на образованието от 19-ти век, роман за насърчаването на развитието на личността, представящ пътя към творческата писателска дейност.
Две особености на мотива за пътуването като път на образованието играят решаваща роля в автобиографиите на Канети и в неговата концепция за изграждане на личността:
– на първо място това е трансформацията на мотива за пътуване – от „опознаване на чужди страни“ в „откриване на нови родини“, нови места, в които авторът се чувства „у дома“, в които неговата личност се създава и изгражда.
– мотивът на съставянето на личността в образователния процес, на изграждането й от различните примери за подражание и примери за отрицание. Много често повествователят подчертава доколко не може да различи това, „което съм“ и това, което бащата, Карл Краус, д-р Зоне, Роберт Музил и други модели на подражание и разграничаване са му дали и продължават да живеят в него.
Тритомната автобиография може да бъде четена като подробно психологическо описание на изграждането на личността чрез превъллъщаване и инкарнация и на разгръщане на понятието за Родина като образование и традиция.
Снимка: Русе от 1920 г. (източник: Public domain)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият профил в Substack.
About Author
