Владимир Митев от „Трансгранични разговори“ говори на събитието „По-нататъшното разширяване на ЕС: погледът от Югоизточна Европа„, което се проведе в Университета “Мейнут”. В речта си, озаглавена „Практически ориентиран поглед върху геополитическите/регионалните амбиции на Румъния и България“, Владимир говори за необходимостта от европеизация, създадена от хората в Югоизточна Европа, която е различна от европеизацията, идваща от елитите. Той показа как румънско-българските отношения се нуждаят от елемента „отдолу“ и как невъзможността за успешен диалог между народите в региона или вътре в самите народи води до поляризация, която пречи на страните да се придвижват към ядрото на ЕС. Трансграничните медии биха могли да бъдат начин хората в региона да бъдат по-синхронизирани и жизнени във време, когато борбата за власт оставя мнозина без надежда.
Джон О’Бренан: Сега ще се обърнем към последния оратор за деня.
Мируна Тронкота-Бутнару: Герой.
Джон О’Бренан: През цялото това време той геройски чакаше да говори. Радваме се, че тук е Владимир Митев, който е българин, който, според мен, е силно ангажиран не само с Румъния, но и с българо-румънските отношения. Той е основател на един много известен блог, наречен „Мост на приятелството“ – българо-румънски блог. Той също така е експерт по персийска култура и история и има друг блог, който обединява български, румънски и персийски елементи. Той е кореспондент на Радио Румъния за България и работи за българската национална преса.
Мисля, че Владимир има уникална чувствителност за това какво означава и би могло да означава трансрегионалното сътрудничество, тъй като живее в град Русе, градът на Дунава, който е по-близо, според мен, до Букурещ, отколкото до много български градове. Така че, добре дошъл, Владимир. А темата на днешния разговор на Владимир е гледна точка от практиката към геополитическите и регионалните въпроси в България и Румъния. Благодаря ви много, Владимир!
Владимир Митев: Аз също съм благодарен за поканата и трябва да кажа, че много ми харесва тази идея, която дойде от организаторите, да говоря за гледна точка, информирана от “практиката”. Наистина, това е една заключителна презентация. Има смисъл да бъде по-малко експертна презентация и може би повече да е свързана с опита и преживяването. А опитът обикновено се придобива, когато сме без броня. Мога да кажа, че дълго време, в усилията си да пътувам до Румъния, за да направя нещо, имах това усещане, а сега го имам дори в България. Наистина ми харесва заглавието на автобиографията на Алън Силитоу – „Живот без броня„. Мисля, че тази идея за живот без броня може да бъде полезна в нашия регион, ако човек е достатъчно устойчив. Може би по-късно ще мога да обясня какво имам предвид.
Заглавието на речта ми има и друга част, която се отнася до геополитическите и регионалните амбиции или отношенията между двете държави. И тук трябва да започна с едно въведение, защото много експерти, с които съм разговарял през годините, са на мнение, че двете страни не определят сами външнополитическия си дневен ред, а го възприемат от своите партньори. Някои дори твърдят, че тези държави нямат външна политика.
Мируна Тронкота-Бутнару: Добре, че дипломатите си тръгнаха.
Владимир Митев: Да. Мислех да го кажа.
Всъщност външната политика очевидно продължава и е свързана с ЕС. И в момента сме в ситуация, в която и българският, и румънският външен министър имат силни връзки с европейските институции, което може да означава, че когато ЕС възобновява своя импулс за разширяване към Западните Балкани и трите страни от Източното партньорство, които клонят към ЕС, това означава, че България и Румъния ще играят роля. Каква ще е тази роля?
Напоследък направих няколко интервюта, за да чуя нещо по-конкретно. Експерт от Румъния, който е запознат със Западните Балкани, ми каза, че може би България и Румъния биха могли да бъдат важни, за да държат Сърбия далеч от Русия и Китай, както споделиха и други говорители тук. Едно от мненията, които получих от България, беше, че България дори сега играе важна роля в опитите да се преодолеят тези противоречия или конфликти, които постоянно възникват на Западните Балкани. Но, честно казано, повечето от отговорите, които получавам, ги тълкувам по-скоро в смисъл, че се очаква България и Румъния да бъдат просто подкрепящи разширяването, което се изразява в това да не създават пречки.
И сега, това е нещо, което мисля, че всеки, който се занимава с региона, знае. Говорихте и за това, че някои части на българското общество имат този проблем с македонистката идеология, ако мога така да се изразя, защото така е формулирана в България и някои българи я възприемат като антибългарска. Но това е само една част от обществото. И също така в случая с Румъния, съвсем наскоро имаше открита демонстрация на отричане на Косово като държава от страна на румънските суверенисти по време на футболен мач.
Това, което казвам, е своеобразен контекст за следващите ми думи, защото политиката в нашите страни, както и в други европейски страни, напоследък изглежда по-ясно разделена между технократската и суверенистката тенденция. И в случая с България, мисля, че е много очевидно, че имаме правителство, което води външна политика, тясно свързана с Европейската комисия. Виждаме това в редица решения, включително по отношение на Украйна. Изведнъж България се оказва по-проукраински настроена от Полша, ако мога да опростя нещата, разбира се. Това е така, защото България доброволно отмени забраната за внос на украински селскостопански продукти, докато други страни от региона дори решиха да запазят тази забрана постоянно. А според някои неотдавнашни решения България също така доставя оръжие на Украйна. Полша например, както разбирам, е решила да не доставя нови оръжия. Това е моята информация.
Така че това е едната българска политическа линия. Другата е суверанистката тенденция, която има различни представители или различни хора, които се опитват да я привлекат на своя страна. Обикновено президентът се посочва като част от тази тенденция. Има и някои по-малки партии, които се опитват да привлекат тази тенденция. И в случая с Румъния има нещо подобно, но не съвсем същото. В Румъния има елити, които са силно обвързани с евроатлантическите институции. Но сега всеки, когото срещам в Букурещ, когато отида там, говори за това как изборите през 2024 г. ще донесат по-силно присъствие на суверанистката тенденция в политиката. Последният път, когато четох или обсъждах това, тя имаше подкрепата на 25+% от румънските избиратели. Това е подкрепа за суверенистката тенденция в Румъния като цяло, а не за една партия. Но това получих като информация. Може би румънски говорители могат да ме поправят, ако греша по този въпрос.
Вярно е.
Джон О’Бренан: А сега, в България, тя е малко по-малка?
По-малка е, да. Защото обикновено нашата партия „Възраждане“ е описвана като такъв тип партия, докато другите партии все още са „двусмислени“.
По-двусмислени във всяко едно отношение?
Да. И така, забелязах, че суверенистите в България в момента, поне от моя гледна точка, са по-заети с отхвърлянето на всеки опит за реформа, идващ от правителството. Така че всеки опит да се направи политика, която може да промени някои добре окопани интереси, се отхвърля от суверенистката тенденция и винаги има протести, след това преговори, след това смекчаване на правителствената политика. Суверенистите обикновено са и против проевропейската визия на България за бъдещето на Северна Македония.
А в случая с Румъния суверенисткото течение е антиукраинско и анти-Мая Санду в Република Молдова. Доколкото ми е известн – отново мога да помоля румънските си колеги да ме поправят, ако греша, но партията AUR, която е най-представителната за суверенисткото течение, има и някои членове от Република Молдова, които са станали граждани на Румъния и всъщност те се конкурират на молдовска земя с Мая Санду.
Отново, всичко, което казах досега, е един вид контекст, защото се опитвам постепенно да стигна до въпроса за промяната, който според мен е свързан с амбициите във външната политика. И мисля, че трябва да започна с това, което може би ми е най-познато – българско-румънските отношения. Знаем, че тези страни принадлежат към едни и същи интеграционни кръгове на Запад – НАТО, Европейския съюз, може би и други. Но въпреки това моето усещане е, че съществува традиционно нежелание както на техните народи, така и на съюзниците им да общуват помежду си, въпреки всички туристически пътувания и други положителни еволюции. По някакъв начин има усещане, че в тези отношения промяната настъпва бавно. Говоря за промяна към по-добро, което означава тези отношения да станат по-динамични.
Търговският оборот между двете страни възлиза на около 8 милиарда евро, което е значително. Но по-голямата част от тази търговия се осъществява от чуждестранни корпорации, които присъстват в двете държави и търгуват или помежду си, или с партньорите си в другата държава. Реалният размер на българо-румънската търговия, ако я разглеждаме чрез фирми с български или румънски капитал – тези, които са собственост на граждани или юридически лица от двете държави – е много по-малък. Това е пример, че чуждестранните източници на динамика са по-силни във взаимодействието между България и Румъния, отколкото местните.
Друг пример за това е фактът, че през март 2023 г. президентите на двете страни подписаха декларация за стратегическо партньорство, което, разбира се, е добър знак. Въпреки това тази декларация досега не е последвана от действия, които са рамкирани от нея или текат под нейна егида. А някои хора, с които съм разговарял в Румъния и България, са на мнение, че нашите чуждестранни партньори са поискали от нашите лидери тази декларация и тя е била подписана. Но на по-ниско ниво, да кажем, на ниво администрация или бюрокрация, или на средно ниво лидери – хората, които наистина вършат нещата, тя не е възприета като политика.
И мисля, че тук идва някакво предложение или решение. Дори го твърдя в едно изследване, което направих за Българския дипломатически институт и което скоро ще бъде представено публично. Необходимо е тези отношения да имат измерение, основано на хората. Дори се опитвам да го нарека популизъм, българо-румънски популизъм, което знам, че звучи ужасно, особено в експертните среди. Но понякога е нужно да усетим предизвикателство.
Искам да кажа, че се нуждаем от повече обикновени хора, не от тези, които са дипломати, политици, не от тези, които са поставени в определени йерархии и които са твърде привързани към националните интереси, а от обикновени хора, които да действат. И аз мисля, че действията на такива хора могат да внесат дълбочина в отношенията и да увеличат техния потенциал. И мисля, че това е важно, защото когато не познаваш съседа си, имаш чувство за недоверие към него. Или си твърде предпазлив с него, или може би се случват някакви сътресения, нещо неочаквано или се случва някакво травматично преживяване. И затова се опитвам да популяризирам тази идея и да насърчавам хората да са активни. И смятам, че промяната ще дойде оттам, а не от елита. Мисля, че като цяло елитите са твърде привързани към процедурите и може би в случая с България процедурите понякога са твърде строги.
В периферията на ЕС се наблюдава и мания за стриктно тълкуване на националния интерес. Мога да дам пример. Последният път, когато България и Румъния се споразумяха за границата си по Дунав, е бил през 1908 г. Споразумението предвижда на всеки десет години правителствата им да се срещат и да предоговарят границата, защото знаете, че в резултат на дейността на Дунава се появяват или изчезват острови, или се преместват на друго място, и границата трябва да се предоговоря на всеки десет години. Но след 1908 г. до споразумение така и не се стига. Има срещи, обсъждания, но са без успех. А всъщност споразумението често означава да направиш някакъв компромис, да позволиш на другия да вземе нещо, да загубиш ти нещо. А когато елитите са прекалено обсебени от някаква хегемония или от това да не загубят, да не направят компромис, до споразумение не се стига.
Подобни примери ме карат да се доверявам повече на обикновените хора, които може да не са толкова вглъбени в понятия или концепции, но според мен имат повече гъвкавост. Така че това е нещо, което предлагам и сега ще се опитам да развия.
Дотук говорих за България и Румъния. Но днес обсъждаме Западните Балкани. И въпреки че нямам голям опит със Западните Балкани, мога да си представя Балканите на базата на опита ми с тяхното европейско измерение – България и Румъния. Обикновено на Балканите, когато се срещаш с някого за първи път в неопосредстван контекст, което означава, че няма власт, която по някакъв начин да договаря отношенията или да дава гаранции за тях, твърде често се преживява унижение при първата среща. Това са Балканите, разбира се.
Обикновено това е дори първата стъпка към създаването на приятелство. Трябва да преживеете унижението. И ако не сте прекалено разстроени или разочаровани, може би тогава започват някакви истински взаимоотношения. Знам, че е малко смешно, но според мен е и много реално. И мисля, че всеки, който се е занимавал с Балканите, е имал подобни преживявания.
И защо тази идея за човешкото действие или човешките взаимоотношения има значение в нашия регион? Защото вярвам, че класическият подход на ЕС има своите граници и може би политиците в ЕС също са наясно с това. Съществува критика, че корпорациите на ЕС се появяват там, където има ресурси, и ги превземат. Това е добре. Имам предвид, че имаме инвестиции. Но проблемът е, че инвестициите, независимо дали в ресурси или в ново производство, често отиват на места, където вече има някакъв социален капитал или ресурси. Те отиват в големите градове. И в резултат на това възниква свръхконцентрация на капитал и хора в тези големи градове, които в България са много малко. Големи части от България, например, стават ненаселени. Селата умират.
Джон О’Бренан: Градовете се справят много добре, например София.
София се справя много добре. Но други градове, дори такива с население от 100 000 души, като например много градове в Северна България, са в упадък. Ето защо в моето изследване, за което споменах, издигнах идеята за развитие на трансгранични отношения, защото смятам, че те могат да създадат определено усещане за живот и динамика в Северна България. Доколкото си спомням, от последното преброяване през 2011 г. до преброяването през 2021 г. много градове са загубили 20% от населението си. Имам предвид населението на ниво окръзи.
Така че това е проблем, който българските политици не обсъждат и не предлагат решения. Южната част на България е добре развита и много европейски инвестиции, включително в нови железопътни линии, отиват там. Северна България остава донякъде неразвита. Остава е да отмре..
Джон О’Бренан: Искам само да ви попитам нещо. За мене е любопитно, че не е имало достатъчно трансгранично сътрудничество по отношение на развитието на инфраструктурата. Все още ли има само три моста над Дунав или всъщност два?
Два.
Правителствата не са успели да работят заедно по съвместни проекти, които биха могли да допринесат за икономическото развитие на Дунава.
Да. Не съм сигурен, че имам точен отговор по този въпрос, защото българите смятат, че румънците бавят нещата, а румънците твърдят, че българите бавят нещата. Така че понякога, в някои интервюта, които съм имал, официалните лица казват, че на политическо ниво има съгласие, но експертите също трябва да се съгласят. А съгласието на експертите отнема много време. Така че много неща се обявяват, но не се случват.
Например миналата година през лятото се говореще да бъде открит ферибот между Русе и Гюргево. И дори сега не е отворен. Същото се отнася и за новия мост Русе-Гюргево. Обсъждаше се, че споразумението за него ще бъде подписано през есента на миналата година, а сега, една година по-късно, то не е подписано. Беше обявено само, че се правят някои предпроектни проучвания.
Не знам каква е причината за това, но съм склонен да мисля, че от това, което знам от общуването си с държавни служители в България и може би дори в Румъния, може би има донякъде психология във всичко това. В смисъл, че има някакво недоверие или липса на способност да се общува правилно. Може би не го виждам точно, но съм наясно със силно национал-центричния подход на някои държавни елити в нашия регион. И смятам, че това създава напрежение при срещите помежду им.
Може би сега ще мога да се върна към стандартната си реч. Много хора обичат да казват, че можем да имаме балканска федерация. Имаше такива фантазии и много хора казват на маса, например в някои кръчми, че всички сме „балканци“, че харесваме балканска музика, че харесваме балкански напитки и т.н. Но според мен един от проблемите на тези отношения на Балканите, включително в България, Румъния или други, е, че много хора влизат в тях с определен багаж. Налице е натрупване на определена власт над битието (Хайдегеристки термин). Хората лесно се разочароват или си представят някакви фантазии, че другият е много лош, подозрителни са към него и т.н.
Вярвам, че за да се изградят такива човешки взаимоотношения и да се търси такава динамика на човешко ниво, трябва да има определен процес на отучване. Може би хората от социалните науки са запознати с този термин. Германецът Хано Бурмайстер популяризира този термин „отучване“ (unlearning). Трябва да има известно отучаване от това, което сме научили погрешно в периода на прехода, за да могат да се интегрират нови уроци и нов опит. И тази невъзможност за нормален диалог между хората в групите, според мен, не само влияе на отношенията в региона, но и води до поляризация, която сега наблюдаваме в няколко страни от региона – от Полша до България. И това се дължи на факта, че хората изглежда не са в състояние да водят диалог помежду си. Те влизат в диалог със своя багаж. Така че предварително знаят, че другият греши или е злонамерен. И дискусията твърде често утвърждава тези представи, случва се да се обиждат или да се обвиняват.
Както в отношенията вътре в нашите страни, така и в отношенията в региона, ние сме изправени пред предизвикателството да намерим начин да мислим или да говорим така че да не се насърчава поляризацията. И мисля, че медиите играят определена роля в това отношение. Бавно се придвижвам към моята теза. Знам, че това отнема време.
Мисля, че проблемът с поляризацията е, че изборът на страна не винаги е най-доброто решение. От моя гледна точка е по-интересно да стоиш отстрани и, ако е възможно, по някакъв начин да трансформираш конфликта или противоречието, или да успееш да го издигнеш на по-високо ниво на сложност. Знам, че звучи твърде абстрактно, но имам чувството, че във всяка страна в Европа по някакъв начин съществува това разделение между технократи и суверенисти. Но виждате, че някои страни са в ядрото на Европейския съюз, а други са точно извън него.
Понякога просто мечтая. Не можем ли да “изключим” противоречието за малко? Защото вярвам, че тези конфликти, тази поляризация, ни държат на едно и също ниво. Ние растем в мир. Не растем във война. И просто ми се иска някак си да го “изключим” за известно време, да израснем, да натрупаме опит, който да ни интегрира или да ни насочи към правилата и стандартите на Европейския съюз. И след това, ако искаме, ако някой толкова много иска да има противоречия, нека да “активираме” тезш противоречията отново, но вече в друг контекст.
Мисля, че трансграничните медии биха могли да изиграят определена роля в подобно преосмисляне на противоречията, които имаме, или в поглеждането им отвън. Защото трансграничните медии по дефиниция са с единия си крак извън това, което толкова много засяга националните елити. А трансграничните медии също така са в състояние, ако са направени добре, да свържат опита на една държава с опита на друга държава.
Благодаря ви и за представянето на медийните ми дейности. Наистина, започнах българския си блог „Мостът на приятелството“ през 2015 г. И можете да си представите, разбира се, че бях по-млад от сега и беше необходимо известно преодоляване на подозренията, недоверието и предизвикателствата, защото от моя гледна точка се движех в неизследвани води. Но когато се утвърдих, различни хора в двете страни и извън тях започнаха да виждат смисъл в посланията на една медия, която сякаш излизаше извън рамките на националноцентричния подход към двустранните и регионалните отношения. И това доведе до създаването на това, което наричам динамична идентичност. Тоест идентичност, която няма граница между българското и румънското пространство, идентичност, в която елементите не си играят на доминация, а по-скоро се подсилват по някакъв начин и са в диалог помежду си.
В това изследване, за което ви споменах и което ще бъде публикувано от Българския дипломатически институт, твърдя, че създаването на динамична българска, румънска или регионална идентичност и работата на личности и организации, които се ползват с доверието на различни страни в определени отношения (наричам тези хора мостове на приятелството), е пътят напред в нашия регион, в Югоизточна Европа.
С основаването на „Трансгранични разговори“ през 2021 г. започна формирането на още по-смела и динамична идентичност. “Трансгранични разговори” е базираната в Полша медия, в която аз, полски журналист и чешки журналист, пишем на английски, полски, чешки, румънски и български език за международни отношения и социални въпроси. Ние имаме интерес към трансграничните реалности. Например сме писали за случаи, в които има градове близнаци, разделени от вътрешна граница на ЕС, и дори има организация, която обединява такива градове. Също така каним водещи експерти от региона и извън него, за да коментират международната политика от хуманна и прогресивна гледна точка. Занимаваме се и с някои спорни въпроси като зеления преход, миграцията, феминизма, правата на работниците.
В момента моите колеги завършват своя проект за зеления преход в мина Туров – мина на границата между Полша и Чешката република. И мисля, че пишат много интересни материали. Това е проект, подкрепен от Jurnalism Fund, и ще последват още подобни разследвания или работа.
И накрая, разбирам, че презентацията ми се отклони малко в няколко посоки, но се питам как би изглеждала действеността (agency) в Югоизточна Европа? И като се има предвид, че започнах от твърдението на някои, че България, Румъния нямат външна политика, малко се изкушавам да се запитам дали ако предположението за външната политика е вярно, някакво действеност от страна на тези държави не би била свързана по някакъв начин с хората? Да не е толкова институционална или хегемонистична, нито дори технократска или суверанистка, защото това са обичайните полюси… Може би ако човек успее да устои на тези противоречия и по някакъв начин ги преодолее, тогава се случва истинско начало на живота.
И ми е интересно да проуча тази действеност. Направих подкаст с един от водещите румънски експерти в неправителствения сектор, Кодру Врабие, за действеността в Югоизточна Европа. И се интересувам от това дали един истински трансформиращ и ангажиран с региона ЕС не би трябвало да се интересува не само от вземането на властта и доминацията над застоя и провала в нашите общества, но и от създаването на условия, в които да се появят и укрепят местни и регионални действености. Знам, че това е малко сложна формулировка, но донякъде се интересувам, да кажем, от живота, а не само от властта. И завършвам с един цитат от известен филм. Той е в началото на този филм. Би трябвало да мога да го кажа с шотландски или ирландски акцент, защото това е известният филм „Трейнспотинг“, но мога да го кажа само с източноевропейски акцент.
Джон О’Бренан: Направете го с шотландски акцент!
Завършвам с посланието, с което започва филма: „Избери живота! Избери бъдещето!“.
Джон О’Бренан: Знаех, че ще има човек, който ще завърши с положителна нотка в края на деня. Владимир абсолютно го направи. Мислех си, докато говорехте, да ви кажа насаме за Ирландия и Северна Ирландия. Ние почти не се познаваме, дори след 25 години мир. А имаме център, който се намира в Армаг, наречен Център за трансгранични изследвания. И той се занимава с много от нещата, за които говорите. Вече имаме съвместна университетска мрежа на острова. Така че за първи път наистина си сътрудничим в конкретни области на научните изследвания. И там има много работа за вършене, също както в България и Румъния.
Бих искал да завърша дебата с извинение за въпросите, просто поради липса на време. В противен случай ще трябва да напуснем сградата…
На първо място искам да благодаря на много хора, но най-вече на Мируна, която беше най-добрият колега, който съдействаше за това начинание, и което нямаше да бъде възможно без нея. Така че благодаря ви много за това, че привлякохте на борда всички наши румънски приятели и колеги. Беше наистина фантастично. Искам да благодаря и на колегите си тук, в Института, и на Хамилтън, нашия технически виртуоз, който направи всичко това възможно.
От самото начало на съществуването на Covid успяхме да проведем много дейности именно благодарение на това, че Хам е изключително добър в организирането, създаването и управлението на сложни онлайн събития, а след това и на хибридни събития. Така че наистина голяма благодарност на нашата колежка и колега Орла Донг, която е мениджър по логистиката на института тук. Благодаря и на Шамсоддин – моя докторант и невероятен асистент. Последната конференция, която проведох, беше много, много голяма, през май, и още преди да спомена името му, цялата аудитория започна да ръкопляска, казвайки, че той е спечелил всички.
Искам да благодаря, разбира се, на всички наши говорители, особено на тези, които дойдоха от България, Румъния, Северна Македония и Украйна, а в един случай и от Англия. Това беше един много богат разговор, който ще продължим. И на нашия основен говорител, Антоанета Димитрова, която не можа да бъде тук с нас, но която според мен даде тон на деня, като формулира въпросите по толкова интелигентен начин.
Благодарение и на нашите посланици трябва да кажа, че това е последното или предпоследното събитие от проекта „Център за върхови постижения „Жан Моне“. Адриан, ти спомена за твоето и ще ми бъде много интересно да обсъдим с теб повече за него. Наближава краят на тригодишния период, който прекарахме тук, и той беше изключително полезен за нас. Така че благодаря на звеното „Жан Моне“ в Брюксел за помощта и подкрепата, а най-хубавото на този проект, разбира се, е, че винаги събира хората заедно, за да споделят опита си, и то точно по начина, който и двамата описахте на последната сесия. Така че още веднъж благодаря на всички вас.
И ще завършим със заслужено питие тази вечер в гнездото и на други места. Така че ще се сбогувам и ще благодаря на всички, които присъстваха на нашето събиране.
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият профил в Substack.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
