Владимир Митев
Спектакълът на русенския театър „Изчезващи“ на режисьора Думитру Акриш по текст на румънката Елизе Вилк вероятно ще е малко труден за разбиране от българската публика, свикнала театърът да служи за разруха след края на работния ден. В случая с „Изчезващи“ (превод Лора Ненковска) се сблъскваме с драмата на герои от четири различни епохи на съвременността, които често упражняват вербална и физическа агресия помежду си, и чиито истории на пръв поглед може да се сторят несвързани помежду си и хаотични. Докато гледах спектакъла на 10 април т.г. две жени в близост до мене се смееха на това, което чуват и виждат на сцената. А след края на спектакъла една от зрителките я описа на своята спътничка като „странна“.
Посланията на спектакъла, който променя значително оригиналния текст на Вилк, обаче не са чак толкова трудни за разгадаване, ако следваме внимателно хода на пиесата. Правят впечатление поне две нишки, които свързват всеки от епизодите – властта, която прави хората самотни и безпомощни, и идеята за жената, която не е свободна, защото робува на друг човек, и поради това е нещастна. Тези елементи съществуват в „сюжета“ на всяка епоха, в която има действие от спектакъла – сталинистката, зрелия социализъм, прехода и днешния ден.
По времето на сталинизма млада двойка е разделена, като мъжът в нея е изпратен в Сибир. Той намира съпруг за своята приятелка – странен и безличен мъж, който се превръща в олицетворение на нейното робство. Когато най-накрая тя успява да го напусне, научава от самия него, че приятелят й е пращал писма от Сибир, които не са стигали до нея. Властта е победила, разделила е хората, превърнала ги е в безпомощни и в сянка на това, което могат да бъдат.
По времето на зрелия социализъм властта са тайните служби. Героите са семейство с дете, в което родителите се ненавиждат, но продължават да живеят заедно. Те имат страхове, че са следени. Еволюцията на героите води до там, че майката решава да избере поне веднъж себе си и емигрира, оставяйки дъщеря си. Дъщерята не й прощава. Но майката се е чувствала несвободна, търпейки агресията на мъжа си само заради своето момиче. Кураж или слабост е, че тя избира да напусне мъчителната ситуация?
Като продължение на тази епоха е любовната история на дъщерята с младеж, който е хомосексуален. С времето разбираме, че е бил принуден да стане доносник и е докладвал за семейството на своята приятелка. Но за да защити своята любима е писал само позитивни неща за нея и нейните родители.
В тази трета епоха – преходът, важен е колективът. Това разбираме от специфичния хумор на една от героините, хумор базиран на популярни вицове и цинизъм, изразяващи “мъдростта” на масите. Дъщерята е несвободна, защото изглежда неспособна да избере себе си. Независимо от слабостите на своя приятел, тя продължава да разчита на него.
В четвъртата епоха от Германия се завръща възрастен роднина, който разказва как се чувствал сам по празниците и тъй като мобилният оператор му дава 1000 безплатни смса, започнал да пише поздравите ли текстове на непознати номера. Един от номерата го напсувал, но като се разговорили, се оказало, че зад него стои млада жена и така двамата си уговорим среща.
В случая несвободна жена е дъщеря на майка, която има нужда от специални грижи. Дъщерята се жалва, че не живее и само е вързана за майка си, чието състояние не се променя.
Така се очертават внушения и послания, които дават храна за размисъл и може би могат дори да подтикнат към осъзнаване и действие. Едно от тях е за неосъзнаваната, но добре разбирана от всяка от несвободните жени нужда да служи на свободата, да е свободен дух. Компромисът със свободата води до съгласие да се понесе насилие, което почти винаги е ненужно и безсмислено, защото саможертвата не се оценява от никого.
Другото послание е за патологията на властта и травмата във всяка епоха. Някога са били сталинистите, после тайните служби, после общественото мнение, а накрая корпорациите. Пред всяка власт обикновеният човек е безпомощен и сам. Можем да се досетим, че властта му дава възможност да засити своя празнота или неможене и така той не успява да развие в себе си характера и личността, позволяващи да се свърже по адекватен начин с несвободната жена и тя да стане свободна.
Обществената картина, начертана от „Изчезващи“ е безразадостна. Накрая на спектакъла всеки от героите обявява кога и как е доживял остатъка от живота си и е умрял без да остави следа. Така някак се взираме в героите с очите на самия творец. И е логичен въпроса как да направим ние зрителите, така че да не сме и ние поредните „изчезващи“. Ако вярваме на духа на спектакъла, комбинацията от свободна жена и истинска любов може би биха могли да опитомят всесилната власт и да преодолеят налагането от нея отчуждение. Дали обаче това послание не ни застига в момент, когато сме усвоили вече твърде много грешни уроци също като героите от спектакъла? И как можем да ги забравим или пренапишем?
Два любопитни детайла, правят спектакъла многозначителен. Първият е, че хората във всяка епоха са различните поколения на едно семейство. Т.е. имаме работа с трансгенерационна травма, определяща невъзможността на жените да са свободни. Вторият е, че действието в спектакъла е сред румънската немскоезична общност, към която самата Елизе Вилк принадлежи. Героите са румънци с естествена предразположеност да пътуват и живеят в Германия. Те имат друго място, на което да избягат и пак по някакъв начин да се чувстват свои.
От два независими източника разбрах, че режисьорът Думитру Акриш е променил значително оригиналния текст на пиесата. Интересно е какви са различията с постановката „Изчезващи“ в театрите в Румъния – в Търгу Муреш и Сфънту Георге. Моето заключение – способността да се самодефинираме, включително чрез бунт, може да ни направи хора, оставяйки следи на този свят. Именно това остави в мене спектакъла на русенския театър.
Завършвам с думите на Елизе Вилк за нейното собствено писане:
„Пиша художествена литература от 8-годишна, а пиеси – от тийнейджърка, така че историите винаги са били част от живота ми. Вярвам, че човешката потребност да разказваме и да слушаме истории никога няма да изчезне. Ето защо вярвам, че една пиеса трябва преди всичко да разказва история. И тъй като всички истории вече са разказани, като драматург винаги съм в търсене на нови структури и нови начини за разказване на истории. Театралният текст е къща, а аз съм нейният архитект. За мен архитектурата на един текст е много важна и се опитвам да изграждам пиесите си като музикални композиции, в които всеки герой има свой собствен глас.“
Празнотата между хората е огромна в пиесата „Изчезващи“ на Русенския драматичен театър (източник: Русенски драматичен театър)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият профил в Substack.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
