Философията на промяната в българо-румънските отношения: от мост на приятелството към динамична идентичност

Владимир Митев

Въведение

През март 2023 г. българо-румънските отношения бяха повишени от двете държави до ранг на стратегическо партньорство. И това съвпадна по особен начин с моето собствено навлизане в нов етап от социалния и професионалния ми живот в българо-румънското пространство. Периодът на докторантурата ми по съвременна иранска литература в Софийския университет завърши с отписване с право на защита на дисертацията. Станах кореспондент за България на Радио Румъния. Подписах нов договор като редактор на румънската секция на Радио България, този път на пълен работен ден.

Така историите, които се развиваха бавно през последните години, намериха своето продължение. А желанието ми за равносметка и план за бъдещи действия естествено се увеличи. Имам чувството, че дългият период на изпитания, тревога и застой след смъртта на майка ми ми даде известен опит и концепции, чрез които да разбера по-добре себе си и света, както и как се случва промяната в нас.

В тази статия ще направя преглед на основните вектори на моята работа, с акцент върху блога „Мостът на приятелството“, и ще се опитам да определя пътя напред. Може би на моменти текстът ще звучи като отчет или някакъв нонсенс. Представям си обаче, че това може би е начинът както да бъда открит към читателите на блога, така и може би да постигна по-добра вътрешна организация на мислите си.

Хората в България, а и в Румъния, имат един постоянен въпрос, когато някой прави медия, особено медия, която, надявам се, по-трудно се вписва в тесните политически рамки на едната или другата страна – „Кой плаща?“. Аз развивам блоговете си като некомерсиални, нестопански медии именно заради тази силна стигма, която нашите общества налагат на гласовете, с които не са съгласни.

В България, за съжаление, всеки опит за нова инициатива отдолу се оказва овладян от Българската социалистическа партия или Демократична България, когато набере скорост и стане голям. В Румъния пък навсякъде всички говорят за т.нар. тайни служби и те винаги са представяни като хора от противниковия лагер. Но службите по дефиниция са навсякъде, а не само в либералното или консервативното течение.

Надявам се, че с това кратко въведение ще изясня защо в продължение на толкова години е трудно да се развие българо-румънска медия със собствена субектност. Трудно е и по много други причини, освен политическите. Съществува недоверие между хората, има криза в журналистическата индустрия, има война между мощни финансови и политически структури в Украйна, в региона и в САЩ. А нашите общества трудно развиват концепции и опит, за да осмислят промените.

При тези условия смятам за успех, че следвам своя път, че имам свои собствени концепции и се надявам, че това, което правя, е полезно за всички.

Българо-румънския блог

На 19 септември 2023 г. блогът „Мостът на приятелството“ ще отпразнува своята осма година от съществуването си. След промените по него – регистрацията на домейна friendshipbridge.eu и преминаването към използване на плъгини, той е пълнокръвна трансгранична платформа, с модерен дизайн, присъствие в редица социални мрежи и международни партньорства.

Продължавам да гледам на блога като на свое онлайн алтер его, от което се уча, за което се грижа и с което се развивам. В момента в него има 1500 статии на 10 езика (английски, румънски, български, полски, италиански, немски, датски, хърватски, китайски, персийски). Във Facebook последователите му са над 1775. В Twitter има 172 последователи, 201 абонати за новите му статии по имейл и в WordPress, 49 абонати в Substack.

„Мостът на приятелството“ е една от малкото български медии, които пишат за издигането на българо-румънските отношения до ранг на стратегическо партньорство. Той е и място, където се срещат българските и румънските експерти в областта на международните отношения. Освен това обхваща нишови теми като българо-румънски събития, насърчаващи трансграничните отношения между хората, има публикации за културния живот в България и Румъния, за икономическия модел в двете страни и др.

Сред партньорите на „Мостът на приятелството“ са румънската медия Press Hub, издавана от Freedom House România, полската медия Cross-Border Talks, издавана от фондация Naprzod, и някои български медии, с които има практика на взаимно препечатване на статии, като русенската Arena Media и варненския културен сайт Urban Magazine.

През октомври 2022 г. участвах в конференция на независими артисти и активисти във Франкфурт на Одер и Слубице, които създадоха общност от градове близнаци в ЕС, разделени от европейска граница. Тази година блогът подкрепи изследовател от Румъния и журналист от Полша, които изследваха трансграничните реалности в района Русе-Гюргево и особеностите на българския политически и социален живот.

Отзивите на някои от водещите експерти по Румъния от по-възрастните поколения в България потвърждават впечатлението, че „Мостът на приятелството“ може би наистина е довел до някои положителни промени в българо-румънските отношения и в начина, по който всеки от двата народа мисли за другия. От друга страна, приемам поканата на Радио Румъния да стана негов кореспондент за България като знак на доверие и признание, че играя положителна роля в отношенията и от румънска гледна точка. Изглежда, че блогът наистина служи като мост. И това е добре, защото и двете страни мислят прекалено националноцентрично и част от народите им остават ненужно сдържани и подозрителни, когато общуват със съседите си отвъд реката. Това е и знак, че много повече хора, стоки и идеи трябва да преминат по моста, за да се развие динамичната българо-румънска идентичност.

Философия на българо-румънските и регионалните отношения

Споменаването на думата „философия“ и опитите за абстрактен разговор често предизвикват неприязън, недоумение или присмех в България. Българите са хора на непосредствения или неопосредстван опит. Те работят с това, което могат да вкусят, докоснат, смелят със стомасите си и с това, което има контекст. Една от трудностите на българската интеграция в ЕС е именно разликата между западноевропейските общества, основани на концепции като „социалното конструиране на реалността“, и специфичната българска периферност, белязана от Бай Ганьовците (ориенталските българи), които свеждат всички сложни идеи за промяна до практиките на потреблението, до така нареченото „вкарване и изкарване на празника“.

Друга специфика на България, поне според мен, е така наречената статична идентичност. Това е социалната роля на индивида, белязана от травмата на българската социализация, която не позволява еволюция през годините. Ако веднъж си публикувал статия в „Дума“, вестника на Българската социалистическа партия, ти си комунист за цял живот. Ако си имал отношения с Червената къща за култура и дебати или с Центъра за либерални стратегии, си соросоид. Или си едно от децата на капитан Грант (т.е. вземаш пари от западни фондации), или си ватник, рашист и т.н., защото развяваш националния флаг и слушаш подкасти на различни местни критици на Запада. Съответно за цял живот двете големи тенденции в българското общество – т.нар. нови и т.нар. стари служби, т.нар. соросоиди и т.нар. орбанисти, т.нар. тръмписти и т.нар. байденисти доминират една над друга и се борят за справедливост на фона на демографската криза и статистиката, че българите са най-бедните, най-корумпираните и най-нещастните хора в ЕС и дори в света.

Не осъзнаваме, че щом веднъж сме развили статична идентичност, сме усвоили и травмата и вместо да полагаме усилия да я преодолеем, прекарваме живота си, възпроизвеждайки я, налагайки я и преживявайки я отново и отново. Така животът се превръща в натрупване на власт. Мислим си, че доминираме над някого или над нещо, възмездявайки грешни постъпки от миналото, но всъщност нашата травма, нашата статична идентичност ни доминира чрез нашия акт на доминиране над другия. И колкото повече власт натрупват различните тенденции в българското общество над нас като личности, толкова повече оставаме изолирани и неразбрани в останалите европейски страни. На свой ред техните представители изглежда се интересуват само от нас, докато успеят да определят кои са добрите и кои са лошите в нашата политика, поради което евентуалното включване на чужденци в нея не променя с нищо нейните характеристики. Чуждите интереси изглежда не се интересуват от издигането на цялото общество, от свързването с хората, които не са станали част от политическата надстройка, а по-скоро се потапят в нашите противоречия и играят своята роля в културата ни на провал.

Разбирането на блога „Мостът на приятелството“ е, че проблемът на България не е нито в „Запада“, нито в „Изтока“, а в нашата статична идентичност, в неспособността ни да асимилираме движението в световния дух и да го направим работещо за нашето общество. Вместо да развиваме мислене, характерно за центъра на световната система, мислене, характеризиращо се със самокритичност, рефлексия, трансформация, приобщаване и т.н., ние предпочитаме да се подчиним на един или друг голям имперски брат и да бъдем негов подизпълнител в страната и в региона, доминирайки и травмирайки се взаимно с други малки братя на други големи братя. Така нашият регион просто не може да израсне от самоналожената си подчинена и зависима статична идентичност.

Каква е тогава промяната в Югоизточна Европа?

Поне за мен промяната не е действие срещу някого, а отваряне към всички и може да почерпи опит и енергия от целия свят, от всички негови региони и противоречия. Тя не е борба за надмощие с врага. Тя е мъчителна вътрешна трансформация, при която ресурсите на статичната идентичност постепенно изчезват и накрая живият аз зад нея, нашата автентична същност, разчупва черупката си и се ражда истинският субект. Промяната не се състои в това да изберем Кирил Петков или Костадин Костадинов срещу другия, а да заменим статичната идентичност с динамична. И то не само в рамките на своите граници. Защото в момента, в който статичната идентичност изчезне в нашето „аз“, тя ще изчезне и в отношенията ни с нашите съграждани. Няма да ги виждаме като „джендъри“ (пейоративен термин, използван от консервативните сили срещу либералните, феминистките и ЛГБТ средите) или путинисти, а ще виждаме истинската им същност, скрита иначе зад определена реторика. И като отхвърлим това колониално конструиране на статична идентичност, ще станем част от света и ще доближим България до полагащото ѝ се място в ЕС и в света. 

С други думи, Промяната е разширяване на индивидуалното и груповото ни съзнание, за да можем да интериоризираме и да се поучим от противоречията на света и да увеличим потенциала си. След като това разширяване бъде осъществено, местните и националните центрове на властта са принудени да ни предложат по-усъвършенствани продукти на своята функция. Следователно властта не се развива чрез овладвяането ѝ от нас и налагането на собствените ни травматични и икономически интереси като норма, а по-скоро чрез преструването ни, че тя не съществува, и израстването ни без нейното посредничество. След като нашето независимо израстване се осъществи, властта на свой ред няма друг избор, освен да израсне сама, защото ако не си научи урока, ще се маргинализира и ще се намери друга, по-ефективна власт.

Как може да се случи това?

„Мостът на приятелството“ се опитва да направи това чрез динамичната идентичност между българи и румънци. С други думи, към статичната идентичност на жителя на Югоизточна Европа се добавя динамичен елемент – динамичният елемент е българското или румънското общество, което генерира опит, т.е. енергия. Разбирането на този динамичен елемент води до интериоризиране на енергията, което води до непрекъсната личностна трансформация. В крайна сметка наличието на реалност отвъд границите на националната травма позволява развитието на опит, необременен от самата травма. И тя започва да губи жизнените си сили, защото те се вливат в нетравмираната част на личността. Времето, упоритостта и вътрешната мотивация са ключови за успеха на това разчупване на черупката. Когато безжизнената надстройка бъде демонтирана, може да се наблюдава раждането на интернационализирано съзнание. А подходът, чрез който се осъществява това динамично изграждане на идентичността, се нарича „мост на приятелството“.

Мостовете на приятелството могат да бъдат хора и организации, които се ползват с доверие на двата бряга, които свързват. Мостът на приятелството позволява през него да преминава опит/енергия, дава възможност за взаимно опознаване и динамизиране на отношенията в ситуация, в която и за двете страни е ясно, че никоя от тях няма да жертва националните си интереси, за да реализира стремежите на другата. Това означава, че мостът на приятелството е стъпка към това, което Йохан Галтунг нарича позитивен мир, не просто отсъствие на война (негативен мир), а отношения, в които се разгръщат сътрудничество и доверие между държави, общности или хора, които традиционно са стояли на страна от другия. 

България и Румъния имат проблеми, които не успяват да решат повече от век. И вместо да трупат разочарование, че не успяват да намерят общ език, те биха могли да потърсят положителните промени, които биха могли да се случат. И тук идват мостовете на приятелството – средство за постепенна промяна, която може да се осъществи в една инертна среда с нагласи на безразличие.

Изследване на румънската външна политика и българо-румънските отношения

Развивам тези идеи, макар и в по-опростена форма, в изследване върху румънската външна политика и българо-румънските отношения, което очаквам Българският дипломатически институт да публикува през май 2023 г. България и Румъния твърде често мислят национално-центрично за своите съседи и регионалната политика. Това означава също, че те разчитат на хегемонията, на натрупването на власт чрез статична идентичност, вместо да търсят трансформация в отношенията си. 

Но статичната идентичност е твърда, предсказуема и безплодна. Тя не може да излезе от своите граници. Ето защо би било разочароващо, ако всичко, което двете страни са научили от членството си в ЕС, е да се държат като хегемони в региона. Но в известен смисъл вътрешната политика, основана на взаимно доминиране и натрупване на мощ, предполага външна политика, основана на същите принципи. Затова е интересно до каква степен не политиците и не дипломатите, а „обикновените“ хора могат да станат субект на международните отношения чрез собствената си борба за трансформация. Държавните субекти и елитите са твърде зависими както от интерпретацията си на националните си интереси, така и от йерархията, в която се намират, и трудно могат да научат много от отношенията си в региона. Докато за обикновените хора, освободени от закостенялото възприемане на националните интереси, възможностите за трансформация изглеждат неограничени. Първите им стъпки вероятно ще бъдат най-трудни и дълго време няма да се вижда никакъв резултат от дейността им, докато върху тях падат обвинения, че зад усилията им да бъдат обща основа стои вражеска статична идентичност – обвинения, идващи вероятно от двете или от всички съществуващи страни. Но с разгръщането на процеса на вътрешна трансформация ще настъпят промени и във външната среда. И именно това усилие представлява интерес за Моста на приятелството.

Трансгранични разговори

Опитът ми с България и Румъния показва, че недоразумения могат да възникнат дори при най-добри намерения. Например някои хора, обсебени от логиката на статичната идентичност или просто от безразличие или липса на въображение, могат да решат, че „мостът на приятелството“ или „динамичната идентичност“ са някаква повърхностна манипулация на техния противник, и да не оценят потенциала, който тези понятия и подходи крият. Ето защо ми се струва, че българо-румънската динамична идентичност е по-способна да се развие, ако хората, които се стремят да развият това съжителство, основано на диалог и взаимно уважение, развият свързаност в повече посоки. Една от инициативите, които ми помагат да имам допълнителна динамика, е базираната в Полша медия Cross-Border Talks.

Cross-Border Talks съществува от 2021 г. и е съвместно дело на полската журналистка Малгожата Кулбачевска-Фигат, чешката журналистка Вероника Сушова-Салминен и мен. Cross Border Talks е уебсайт на пет езика (английски, полски, чешки, румънски и български), подкаст в YouTube и бюлетин Substack, които се занимават с международна политика и социални въпроси като миграция, трудови проблеми и социална промяна. Медията се фокусира върху теми от региона на Централна и Югоизточна Европа, включително Западните Балкани и постсъветското пространство. Опитва се да развие разбиране за трансграничната култура в ЕС, зеления преход и стачките в Западна Европа. Разгледано е и случващото се в Близкия изток – в страни като Иран, Ирак и Израел.

За мен едно от предимствата на това журналистическо партньорство е възможността да се уча от колеги, които пътуват много, знаят много езици и имат кариера като международни журналисти. Освен това чрез Трансграничните разговори се информирам за много събития в региона и по света, за които медиите в България и дори в Румъния не пишат. Така че Cross-border Talks е опит за постепенно изграждане на динамична идентичност в по-широко пространство, с повече гласове и е още една дългосрочна инициатива.

Някои от водещите румънски и български експерти и активисти в областта на международните отношения са били гости на Трансграничните разговори. И би било чудесно, ако тази медия може да играе, в рамките на своите възможности, ролята на мост между Западна Европа и източната част на ЕС, между Централна и Югоизточна Европа и между ЕС и Глобалния юг. Партньорството на Cross-border Talks с европейската прогресивна мрежа transform! europe може да помогне в тази посока.

Персийският мост на приятелството

Интересен пример за прилагането на моста на приятелството и динамичната идентичност са отношенията между Югоизточна Европа и персийския свят, особено Иран. Иран е много специфична страна, която традиционно е предпазлива и дори подозрителна към външния свят. Как може да се осъществи динамична идентичност с Иран, когато всичко е чувствително и всяка стъпка може да се разглежда като вредна?

Въпреки трудностите смятам, че е възможна динамична идентичност с Иран, дори без да ходим там – ако например имаме някои от иранските травми. Може да се направи опит за запознаване с иранските травми на територия, която позволява по-деликатни и по-умерени действия. В моя случай литературата и философията изглеждат потенциално, поне на пръв поглед, пространства на знанието, които позволяват малко по-лесно придвижване, без да задействат мини. 

Това отново е нещо, което трябва да се случи чрез вътрешна динамика, защото ако не сме автентични и не сме дълбоко убедени в необходимостта от нашето действие, свързано с Иран, то може или да не впечатли, или да доведе до разочарование след сблъсък със съпротивата. Моето усещане за Иран е, че това е общество на интензивността – интензивност както в добротата, така и в жестокостта. Така че може би не трябва да се стремим толкова много да достигнем до иранската интензивност в Иран или извън него. По-скоро, ако имаме своя собствена интензивност, бихме могли да положим усилия да я разберем, да дадем имена на елементи от нея. И ако напреднем в тази посока, практиката показва, че иранците проявяват интерес и подхождат към всеки, който изглежда с жив интерес.

За мен като редактор на българо-румънско-персийския блог „Персийският мост на приятелството“ е важно как може да се изгради мост на приятелство с персийския свят от вътрешността на Югоизточна Европа, където Иран е дълбоко непопулярен, Афганистан се свързва с десетилетия война, Таджикистан е напълно непознат, а мигрантите от Близкия изток се възприемат негативно. Какво трябва да се случи, за да може един човек, медия или организация да бъде приета като автентична връзка между различни пространства, като някой невъоръжен, като човек, който идва с мир? Възможно ли е наистина да общуваме с този свят като равни, когато реалностите ни са различни? Румъния и България имат общо взето еднакъв международен статут като държави и принадлежат към едни и същи интеграционни кръгове. Но Иран е свят сам по себе си. Именно около Иран хегемонията и контрахегемонията са на високи нива, поне за човек, формиран в относително демилитаризирани общества. И така, как може да бъде преодоляна тази защитна стена от държавна сигурност, недоверие и неопитност, така че да се осъществи някаква автентична среща на равнопоставени?

На този етап нямам отговор на моето питане. Имам само няколко идеи, които биха могли да помогнат. Една от тях е, че динамичната идентичност според мен е понятие, което може да мине за иранско или да има ирански измерения. Самият ирански външен министър Хосейн Амир-Абдолахиан обича да използва думата „динамична„, за да обозначи разбирането за света на иранската дипломация, която е активен, ангажирана и претърпява развитие. На иранското общество е познат и терминът „динамична юриспруденция„, с който също се обозначава способността на религиозните власти да имат юриспруденция, която се развива във времето въз основа на променящите се социални реалности.

Една от пречките пред отношенията с Иран обаче е тяхната свръхсекюритизация. Твърде взискателно е да се иска от обикновения човек в България или Румъния да развие необходимата нагласа и опит, за да може да се ориентира в свят, в който постоянно е наблюдаван и подозиран. А дори и по някаква причина да развие такива умения и осъзнаване, дали неговата роля ще може да бъде разпозната и да се реагира адекватно? Ще има ли той/тя равностоен колега?

Тук „Персийският мост на приятелството“ може да изиграе роля в България и Румъния – да създаде опит, който да позволи на обикновените хора в Югоизточна Европа да имат смислено взаимодействие с иранците, когато и ако повече обикновени иранци започнат да идват насам. Защото ако международните отношения не са движени от хората и не са под техен контрол, те остават прекалено свързани с държавата и ограничени по мащабност. 

В това отношение България и Румъния наистина се нуждаят от много работа. И не бива да се възлагат големи надежди за напредък. Въпреки това смятам, че динамизирането на българо-румънските отношения и изобщо на отношенията в нашия регион може да създаде ситуации, в които това, което българи, румънци, поляци или други не могат да направят поотделно, могат да го направят заедно. А моите лични планове са свързани с някои индивидуални инициативи, основани на няколкото ми онлайн приятелства с иранци от Иран и западния свят. Може би бих могъл да преведа една малка книга по теория на литературата, написана от ирански преводачя на Джеймс Джойс и на американското бийт-поколение. Може би ще успея да организирам събитие с участието на иранска писателка феминистка. Или бих могъл да интервюирам утвърден специалист по международни отношения, живеещ в Техеран, който е бил дипломат по времето на шаха. Разчитам и на взаимодействието си с директора на Иранския културен център в София, който поддържа рубрика във Facebook на страницата на „Персийския мост на приятелството“ в социалната мрежа.

Пътят напред

Нека за момент си представим, че динамичните идентичности от този текст са факт – българо-румънска, централно-югоизточноевропейска, европейско-иранска и т.н. Какво следва? Дали в някакъв момент няма да има връщане към логиката на травмата и натрупването на сила, макар и от друга позиция, тъй като това е логиката на нашия капиталистически и милитаризиран свят – сила, господство, хегемония?

Иранската революция от 1979 г. е свързана, наред с другото, с премахването на травмата и развиването на способността да чувстваш и живееш пълноценно и свободно. Подобен беше и лозунгът на феминистката революция от 2022 г., която утвърди живота, свободата и силата на жените. Но нима травмата не е винаги преобладаваща и нима всяка революция не е обречена на провал?

Е, ако богатството на живота – емоционално, интелектуално, чувствено – е възстановено, моето усещане е, че процесът на съживяване трябва да продължи. Съществува безкрайно многообразие от реалности, когато се занимаваме с човека и обществото. Аз не търся точка на насищане. По-скоро се надявам, че процесът на съживяване ще бъде по-дълготраен. Колкото по-дълго продължава, толкова повече опит и енергия ще бъдат интериоризирани.

България като общество прави всичко с всички и във всички посоки през цялото време. Вдъхновен от тази българска „безпринципност“ изглежда, че искам да продължа да развивам всички проекти във времето, с което разполагам, след като изпълня задълженията си към Радио България и Радио Румъния. За първи път от години насам осъзнавам, че в трудни периоди съм вземал като цяло правилни решения. Смятам, че принципите и концепциите ми са валидни и дават резултат. Остава да видим до каква степен българите, румънците и всички останали ще припознаят интереса си към това, което правя. И, разбира се, очаквам с нетърпение да се уча от опита, който мостът на приятелството и моите динамични личности предлагат. Този опит трябва да има и съвсем конкретни превъплъщения, видими резултати (български политически термин :)) в професионалния и личния ми живот.

Ще продължа да питам какво точно означава българо-румънското стратегическо партньорство. Ще търся знания за развитието на нашия регион – източния фланг на НАТО. Ще се стремя да пътувам повече и да се свързвам по-често с културния и социалния живот в Румъния и региона. И ще продължа да изследвам и развивам теорията за динамичната идентичност, която много хора свеждат само до графични изображения. За мен динамичната идентичност е и школа. И може би, като се вгледаме в нея и в нейните ефекти, можем да разберем по-добре себе си.

За завършек – пролетно пожелание:

Нека има трансгранични разговори между нашите многобройни идентичности и нека всички ние изградим мостове на приятелство!

Снимка: „На път сме тръгнали, но пътят е във нас…“ (стихове: Димитър Воев, снимка: Pixabay, CC0)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият профил в Substack.

About Author