Кафе със сладолед от рози – румънско-български диалог

Ана Тату, LiterNet.ro, 21 август 2023 г.

Владимир Митев е български журналист, говорещ румънски език, и кореспондент на Радио Румъния за България. От 2015 г. разработва българо-румънския блог „Мостът на приятелството“, който насърчава по-доброто опознаване между румънците, българите и света. Владимир е завършил иранистика и международни отношения в Софийския университет, а също така е член на Центъра за близкоизточни изследвания към Университета „Бабеш-Бояй“, Клуж-Напока. Давал е интервюта или е писал за няколко румънски медии, сред които Digi24, Antena 3, PressHub, Libertatea, Decât o Revistă, Revista 22 и др.

Ана Тату: Владимир Митев, ето ни в това виртуално пространство, което се надявам да ви е удобно. Вече сме се срещали няколко пъти, аз съм от Гюргево, вие сте от Русе, като добри съседи предлагам да подходим към този диалог така, както се прави в нашия район, където хората се срещат на по питие и разговор. Ние сме тук, пием кафе, и двамата вярваме, че има много неща, които свързват нашите градове и държави, вярваме в партньорството и приятелството. Аз се интересувам повече от миналото, интересувам се от местната история и, докато четях и пишех за Гюргево, открих, че имаме общо минало с Русе, което намирам за очарователно. Вие сте журналист, по-свързан с настоящето, сътрудничите си с румънската преса и имате блог, в който от много години пишете за моста на приятелството между нас, за това как са се променили отношенията на границата, за статичната и динамичната идентичност, но по-добре Вие разкажете историята.

Владимир Митев: Благодаря ви, че ме поканихте на тази дискусия. Във вашето отношение към град Русе и неговия културен живот откривам нещо, което изпитвам от години – не чувствам, че имаме граница на Дунав, а румънското пространство ме обогатява. Има енергия, която трябва да се открие отвъд Дунав, и тази енергия е много необходима в район на стагнация, какъвто е този в периферията на нашите страни. Младите хора напускат Русе и Гюргево и се отправят към столиците и големите градове по света. Живях в София в продължение на 12 години, но интересът ми към Румъния и журналистиката на румънски език ме накараха да повярвам, че нашият район също може да се превърне в център, като развива мостове на приятелство през границата.

Иначе мисля, че имам известна видимост и в двете пространства. Редактор съм на румънската секция на Радио България, където се публикуват новини за България на румънски език. Аз съм кореспондент на Радио Румъния за България. Имам и някои собствени медийни проекти, включително румънско-българския блог „Мост на приятелството“ – блог, който, надявам се, показва как между двете пространства – българското и румънското – може да съществува връзка на взаимно опознаване, която не е за или против някого, а насърчава по-сложното и модерно разбиране за това кои сме.

А.Т.: Една европейска визия за този регион, пресичан от Дунав. Говорейки за журналистиката в Румъния и България, можете да погледнете отвътре и на двете страни. Аз, отвън, виждам само румънската страна и от известно време съм разочарована. Спрях да гледам телевизия, гледам я само заради филмите, преди гледах много журналисти, постепенно останаха само няколко. Все още получавам новините си от няколко независими онлайн издания, въпреки че и там започнаха да се множат машинно преведените и непроверени статии с досадни граматически грешки. Отвъд това обаче е блатото на фалшивите новини и манипулациите, в което сякаш потъват все повече и повече. Намирам го за плашещо. Къде мислите, че се намираме всъщност?

В.М.: Аз също смятам, че журналистиката и в двете страни е в криза. От моя гледна точка проблемът е по-сериозен в България. Ние сме твърде разделени на групички и лагери. Прекалено много се доминираме взаимно. А голяма част от българската преса е надстройка или рупор на политически, икономически и геополитически интереси в обществото. Ето защо у нас почти повсеместно се смята, че да си журналист не означава да си самостоятелен субект, а да си “прокси”. Ето защо в България постоянно си лепим етикети – най-често като „грантаджии“ или „соросоиди“, от една страна (хора, финансирани от западни фондации чрез грантове), или като „рубладжии“, от друга (така се наричат хората, които се хранят с „руски“ пари).

В България няма много медии, които да са общоприети, които да се харесват еднакво на всички страни. Най-често поляризацията в обществото се пренася в онлайн пространството. При известна липса на осъзнат баланс в обществото и в медиите ми се струва, че ни е по-трудно да разберем какво се случва. Имаме много пристрастни и партикуларистични гледни точки, но общата картина по-рядко се формулира публично. И така много енергия се губи в опити да доминираме един над друг и в разделението, за което говорих.

Мисля, че вие, румънците, можете да видите тези тенденции, проявени например в разрива между мейнстрийм медиите и суверенниските медии и подкасти. Или между медиите, свързани с неправителствения сектор, и медиите, финансирани от партиите. Забелязвам, че в Румъния и в целия регион има много спорове – например за войната в Украйна или за конкуренцията между чуждестранния и местния капитал.

Но в румънските медии виждам нещо, което ми липсва в българските – медии, които се финансират от читателите, които имат професионализма или почтеността да държат сметка дори на хора от институциите на властта или на високопоставени политици. Имам предвид това, което прави Recorder. Но мога да дам и други примери за вашата култура на разследваща журналистика, която може да се види в медии като Libertatea, PressHub и други. Харесваше ми и това, което правеше DoR – промотираше не толкова новините или дългите текстове, колкото култура и мислене за света, които бяха по-прогресивни.

Живеем в общества, в които „големите пари“ преминават през всичко и го корумпират. И ако журналистите и ръководството на медиите нямат ясни критерии за това какво правят и към какво се стремят, пресата лесно се превръща в зависимо пространство, лишено от чувствителност и отговорност. Но дори и в условията на криза трябва да дадем шанс на тези, които приемат промяната. И ако медийното ни потребление стане по-взискателно, и медиите трябва да еволюират в нещо по-добро, в противен случай лесно ще загубят влиянието си и аудиторията си.

А.Т.: Ако погледнете на картата, по поречието на Дунав градовете са хванати като в танц: Гюргево-Русе, Зимнич-Свищов, Кълъраш-Силистра, Турну-Магуреле-Никопол. Виждаме се, почти си махаме с ръка, но всъщност не се познаваме. А за да приемете и разберете човека до вас, е необходимо да положите малко усилия и да го опознаете по-добре, да бъдете любопитни и любезни. Това откровение направих преди време, когато участвах в проект с българи, сърби, унгарци, австрийци, а темата беше свързана с малките градчета по бреговете на Дунав. Всичко се правеше на английски, поздравявахме се, шегувахме се, общувахме, работехме на английски, все едно че правиш обиколка през Англия, за да стигнеш до България. Тогава за първи път се зачудих как се е стигнало дотук. Макар че българският език ми е познат, като песен, която си напяваш и помниш от детските си години, когато черно-белият ни телевизор беше „включен на българи“, аз не го разбирам, не го говоря.

От друга страна, румънският ти език е отличен. Казват, че когато научиш чужд език, придобиваш и нещо от душата на тази култура. Интересно ми е какво Ви накара да решите да научите румънски език – казват, че никак не е лесно – и доколко това Ви доближи до Румъния и румънците. Когато ходя в Русе, особено на места, посещавани от румънци, често ме поздравяват на румънски, плакатите, менютата в ресторантите са написани на румънски. Разбира се, това е въпрос на бизнес, на търговски интереси, но е по-често срещано, отколкото преди 20 години.Смятате ли, че начинът, по който подхождаме към комуникацията, може да се промени в бъдеще на по-дълбоко ниво? Ще се обединят ли училищата в пограничните градове, може би ще има обмен на ученици и учители, може би ще намерим друг начин, така че да се сближим и да отгледаме нови поколения с различна философия на съседството?

В.М.: Започнах с искрено любопитство към румънския език и румънците. Постепенно открих как овладяването на езика на Еминеску ми отвори много врати. А от 2015 г. нататък, откакто се върнах в Русе и създадох “Моста на приятелството”, румънският език и румънските преживявания се превърнаха в движеща сила на моята вътрешна трансформация. Така стигнах до момента, в който в няколко статии обсъждам големия потенциал на обикновените хора да направят нещо ново в рамките на и чрез румънско-българските отношения. В тази статия съм описал философията ми като редактор на трансгранични медии.Убеден съм, че все повече хора могат да изградят свои собствени мостове на приятелство в трансграничния регион, че могат да направят живота на границата по-динамичен чрез нови преживявания. Но съм донякъде скептичен по отношение на институционалното ръководство като цяло.

Вярвам, че обикновените хора могат да допринесат повече за румънско-българските отношения, защото нямат багажа да мислят твърде много от национална гледна точка и имат повече търпение към това, което не им харесва. Много хора, които се интересуват от българо-румънските отношения, са поставени в определени йерархии и в бюрократична рамка, която ограничава пространството им за дейност. Оптимист съм, особено когато става дума за хора, които са по-малко интегрирани в йерархиите на властта и по-малко склонни сляпо да възпроизвеждат „националноцентричната“ логика на своите общества. Вярвам, че тези хора могат да развият това, което аз наричам динамична идентичност с нашите съседи – т.е. да бъдат способни на дълбоки и многостранни промени и да се развиват заедно с тях отвъд тясното пространство на нашата провинциална периферия. Вярвам също, че между тези хора можем да търсим бъдещите мостове на приятелството – хора и организации, които имат доверието на двата „бряга“ и са способни да пренесат своя опит и енергия през границите.

А.Т.: Казах ви, че се опитвам да поддържам връзка със случващото се в България и вашият блог ми е полезен. Следя български сайтове, тук преводът на Гугъл и вездесъщият английски много помагат. Научих за феминисткото движение в България в края на юли – началото на август 2023 г. и за протестите в големите градове. Мисля, че ги имаше и в по-малките градове, бях на косъм да дойда на протеста в Русе. Същото нещо се случи наскоро в Сараево. А във вашата страна хората излязоха на улицата, след като 18-годишно момиче беше осакатено от приятеля си, в Сараево една жена беше убита от партньора си. В Румъния подобни движения бяха изолирани и не успяха да привлекат гражданското общество. Имам дъщеря тийнейджърка – от есента тя ще започне феминистки филмов клуб в нашия град, филми, написани или режисирани от жени, ще бъдат гледани и след това обсъждани от тийнейджърки – надяваме се да бъдем част от промяната. Има ли вятър на промяната, който духа в и извън България?

В.М.: Много съм сигурен, че България, като част от света, преминава през промяна. Също така съм и много скептичен. Наясно съм колко много съпротива срещу новите неща има в България. Протестите срещу домашното насилие у нас впечатлиха с простия факт, че хората в повече от 40 града участваха масово. Тези протести показаха, че има енергия за промяна по въпросите, свързани с правата на жените и хомосексуалните. Въпросът е как тази енергия може да бъде канализирана от експерти и лидери и да се превърне в политика и закон.Имам чувството обаче, че феминистките организации в нашата страна не са много силни и не проникват дълбоко във всички части на обществото. В България има силно изразен консервативен дискурс и всеки опит за насърчаване на правата на жените се заклеймява като идващ от „Сорос“, от гнилия Запад, сякаш не Съветският съюз и социализмът са насърчавали правата на жените в периода преди 1989 г. И така, вятърът духа, камбаните звънят, но засега ни събуждат само някои силни сътресения – като новината за жената, на която в болницата са зашили 400 шева. Инерцията в обществото е факт. Българите като цяло ми се струват уморени. Те четат малко. Мисля за това как едно общество, което, от една страна, се смята за прагматично, а от друга, често мисли за интересите си в тесни рамки, може да се развива.

А.Т.: Всичко е въпрос на четене, откакто имах това откровение, че живея на границата, но не знам много за съседите си, се опитвам да променя нещата и придобих собствена България. Чета български писатели. Вие ми обърнахте внимание, че Иван Станков и Капка Касабова са преведени на румънски – Господинов вече ми беше известен, за книгите му се говори много и в Румъния. Моята лична България включва и някои диви плажове и други места, където обичам да ходя, любовта минава и през стомаха, затова добавям и български ястия като лютеница, пърленка и таратор. Сравнително в крак съм с българската рок сцена, станах ентусиазиран зрител на Русенската опера и все още имам какво да изследвам. Това е един пъзел, в който с радост намирам парчета, които пасват. Подозирам, че вие имате своя собствена Румъния.

В.М.: Да. На първо място, имам богата библиотека с книги на румънски език – вероятно няколкостотин заглавия. Обичам да чета на румънски език. Но чета предимно нехудожествена литература – книги за международни отношения, журналистика, социални въпроси и политически науки. Струва ми се, че като цяло в Румъния се превеждат по-интересни книги от Запада, докато България свързвам с традиционната отвореност към Изтока, която също има своите достойнства.

Второ, всеки път, когато отида в Букурещ за няколко дни, се опитвам да отида на театър. Обичам румънския театър. Смятам, че той се свързва със зрителите през ума им. Българският театър твърде често е булеварден театър. В Румъния гледах спектакли, които оставиха следа в мен, и периодично си спомням техните послания. Например спектакълът „Вечният мир“ в Националния театър в Букурещ или „Погледни назад с гняв“ в “Театъра зад кулисите”. Когато гледам театър на друг език, съм много по-внимателен, съсредоточен и чувствителен. Може би това също ме прави почитател на румънския театър.

Да не забравяме, че в Русе редовно идва театър „Маска“ с неговите живи статуи, а понякога идват и други румънски театри. Имаше време, когато често посещавах и театъра в Гюргево, написах няколко рецензии за техните представления.На трето място, аз не съм турист, който обича архитектурата или музеите, но много ценя приятелството, което имам с различни румънци. Разбирам, че румънците може да се съревновават помежду си и да поставят под съмнение почтеността, честността или намеренията си. Но аз съм приятел с хора от много поколения, с много убеждения. И това ме прави по-силен. Оценявам факта, че мога да усещам пулса и развитието на цялото общество благодарение на всички неща, които правя в професионалния и личния си живот. Това усещане, разбира се, въображаемо, че общувам с цял един народ, който ми се разкрива, ми носи огромно удовлетворение.

А.Т.: Всичко, което усещаме и усвояваме, в крайна сметка става част от реалността, поне от личната реалност. За да не прозвучи твърде претенциозно, всъщност оставих този диалог да изстине, докато изследвах Несебър, а след това се върнах към него, хапвайки розов сладолед, което го направи още по-приятен. Владимир Митев, докато не се срещнем отново от двете страни на Дунав – есента у дома се очертава да бъде натоварена – благодаря ви, че се присъединихте към нас за нашия малък виртуален разговор на кафе.

Снимка: Ана Тату и Владимир Митев (източник: Facebook, Vladimir Mitev)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият профил в Substack.

About Author