Владимир Митев
Мария-Луиза Гевара е бойно име (псевдоним) на румънска активистка за жилищни права, права на работниците от неевропейски страни и прогресивни въпроси като цяло. Тя е част от “Групата за социалистическо действие” (GAS), която е марксистки ориентирана гражданска организация в Румъния, и работи на терен за “Общия фронт за жилищни права”, една от гражданските организации за жилищни въпроси в Румъния. Мария-Луиза Гевара разговаря с „Моста на приятелството“ в контекста на неговия проекта за опознаване на различните лица на Румъния през изборната 2024 г. и как те виждат развитието на румънското общество.
Мария-Луиза, най-напред, бихте ли ни представили кратка биография. Как бихте се представили? Какво сте изучавали? Кои са най-важните Ви проекти?
Ами, бих започнала с името си, всъщност това е моят псевдоним – Мария-Луиза Гевара. Приех го като псевдоним преди около 12 години за един проект в университета и оттогава то се е запазило при мен. Родена съм в Букурещ през 1990 г., малко след революцията, и до 13-годишна възраст живях в Букурещ и няколко години в Бараган, в окръг Яломица. Когато бях на 13 години, заминах за Франция с родителите ми, които бяха икономически емигранти, и там учих от 7-и клас до завършването на висшето си образование, което е около 10 години. През 2013 г. заминах за Северна Ирландия и работих там една година, а след това се преместих в Лондон. Изучавах политология, икономика, но също така и науки за околната среда, физика, химия, биология. Така че имам широк спектър от предмети, които мога да обхвана и които ме интересуват от професионална гледна точка.
За съжаление не работя по теми и ценности, с които се идентифицирам. Напротив, имам повече контакти с частни компании и корпорации и затова ми е много трудно да съчетавам професионалната страна с личните си убеждения. Но това е капитализмът, трябва да си плащаме сметките. И честно казано, аз не се идентифицирам с работата, която върша на работното място, а по-скоро като политически и социален активист. В смисъл, че в Румъния съм участвала в няколко леви организации, които са повече или по-малко успешни. Тук също ни е доста трудно. А сега, съвсем наскоро, започнах да работя като доброволец във FCDL – “Общият фронт за право на жилище”.
Това е тема, която засегна лично мен и семейството ни, когато бях във Франция, и очевидно, когато се появи възможност да дойда и да работя по тази тема тук, в Румъния, исках да се включа. Има и друга тема, по която работя от няколко месеца, но все още не съм успяла да започна проекта реално, а именно за платформените работници, като например работещите в Uber, Glovo, Taz, Bolt. Идеята започна преди няколко години и сега се разви, за да включи работниците мигранти от Азия и Африка, които все по-често идват в Румъния. И през следващите няколко месеца ще започнем проект заедно с други другари, но засега не мога да кажа повече, защото все още сме на етап, в който трябва да видим какво можем да направим, дали можем да обединим тези хора, дали можем да основем поне неправителствена организация, фондация, чрез която да им помогнем по някакъв начин да не бъдат толкова експлоатирани или поне да знаят правата си. И това е засега.
Първи въпрос. Струва ми се, че все повече хора, които отиват от нашите страни в Западна Европа, се социализират там, ако не се лъжа вдясно. Например напоследък румънската партия AUR и българската партия „Възраждане“ са влиятелни партии в диаспората. Чел съм мненията на някои румънци, които отиват във Франция, и откриват, че французойките са леви. Тези румънки се гордеят, че са десни, че са антикомунистки.
Уви, да.
Но интересното е, че първото наблюдение, което чух от това, което разказахте, беше, че сте се социализирали, ако правилно разбирам във Франция, вляво. И исках да ви попитам как е станало това. Как си го обяснявате? Струва ми се интересно, че по времето, когато повечето румънци или хора от Източна Европа са можели да тръгнат направо в другата посока, Вие сте тръгнали направо наляво? Не сте ли имали проблем с това?
Да, много е интересно, че да, румънците, които емигрират на Запад, обикновено тръгват надясно. Моят случай, да, е малко изключение и мисля, че помогна това, че по онова време, през 2005, 2006, 2007 г., преди Саркози да дойде на власт, левицата все още беше много, много видима, много приета, много популярна. Искам да кажа, спомням си, че когато бях в гимназията, учениците от гимназията излизаха и протестираха срещу неолибералните политики. И автоматично, за да се развиваш в ляв климат, без да искаш, започваш да си чувствителен към тези неща. Но това не беше единствената причина. Мисля, че ценностите, които родителите ми ми предадоха, също помогнаха много. В смисъл че макар баща ми да беше антикомунист на теория, на практика изобщо не беше такъв. Искам да кажа, че родителите ми винаги са отваряли съзнанието ми и са ме учили да проявявам солидарност с уязвимите хора, с бедните хора, с тези, които са жертви на обществото, в което живеем.
Имахме много трудни времена във Франция. Преживяхме много тежки времена и в крайна сметка за мен стана естествено да разбера, че да си ляв означава да си човечен, да си съпричастен и да разбираш, че сме потиснати от настоящата икономическа система. След това и от интелектуална гледна точка: когато започнах да уча в университета и политически науки, факултетът, в който бях, беше десен, предимно много буржоазен, много аристократичен и си спомням, че изобщо не бях в мир с идеите там. Все още нямах левия речник и все още не бях чел никакви леви текстове, но знаех, че не съм съгласна с това, което ни преподаваха в колежа.
И тогава, през третата година от следването ми, заминах по програма „Еразъм“ в Шотландия, родината на Адам Смит. Но там прочетох Манифеста на комунистическата партия за един от курсовете си и осъзнах, че всичко, което знаех от румънската пропаганда, че „по дяволите, комунистите са гадове и че заради тях имаме проблеми“ и че това е ужасна идеология, е невярно. В училище във Франция ни казваха, че комунистите и нацистите са почти едно и също нещо. Те са екстремисти. Четейки Манифеста на Комунистическата партия, осъзнах: „Чакайте малко! Тези хора казват нещо съвсем различно.“ Тоест комунистическата идеология съвсем не изглеждаше като това, с което ме привикваше антикомунистическата пропаганда. И тогава започнах да търся други текстове, други мнения, други гледни точки.
Пътят ми към лявото всъщност започна от анархизма. Прочетох доста анархистки текстове, с които много резонирах, и направих проект в университета, от който получих псевдонима Мария-Луиза Гевара. Въпросът беше как да изхраним света през 2050 г. и всъщност от изследванията, които направихме в екипа, в който участвахме, излезе, че няма да можем да изхраним света през 2050 г., ако все още съществува капитализъм. И аз бях много убедена в това, което открих, и оттам нататък, тоест в продължение на около дванадесет години, ми беше много ясно, че не можем да живеем в капитализъм. Искам да кажа, че той се базира на идеология, насочена срещу живота. И така, малко по малко, работейки също във фирми и корпорации, където бях експлоатирана, където виждах как моите колеги са експлоатирани, виждах как моите родители и моите приятели са експлоатирани, малко по малко осъзнах, че „Не! Левицата е единственото решение“. И бих казала, че през последните две години съм много активна (по моите стандарти, но в Румъния за щастие има другари и другарки, които са много по-активни от мен) тук, в Румъния, защото имах още повече време и най-вече намерих и мястото, където съм, където мога да прилагам на практика идеите и идеалите, под които се подписвам.
Добре. Струва ми се, че по някакъв начин се движите между държавите, между корпоративния свят, анархистическия свят, така че, отвън, както го описвате, ми звучи, че е лесно да прекосиш няколко свята. И исках може би да попитам и за това, като въведение – звучи така, сякаш сте много убедена и сте открила точно навреме, в младостта си, какво ви представя, що се отнася до политическите или социалните убеждения. Не беше ли трудно това, като имигрантка, може би, предполагам, понякога подложена на натиск от страна на връстниците си или на групите, в които сте били социализирани? Бихте ли описали контекста, в който сте съществували? Лесно ли беше да се намерят общности от хора със сходни убеждения? Предположихте, че е било донякъде трудно в икономическо отношение… Така че, ако можете да опишете малко контекста, в който сте израснали.
Да. Не е лесно да прекосяваш тези светове и да пътуваш между тях, както казахте, но в крайна сметка мисля, че това е същността ми като човешко същество. Фактът, че напуснах Румъния, когато бях на 13 години, и научих нов език, нова култура. Свикнала съм да уча. Започнах живота от нулата и бях между много светове.
Във Франция, когато казвам, че не беше лесно, имам предвид и икономическата страна. Преди 15-20 години румънците бяха много дискриминирани във Франция. Сега може би по-малко, защото има по-голям акцент върху хората с мюсюлманско вероизповедание от страна на крайната десница. Попитахте също дали ми е било лесно да намеря леви общности през целия си живот във Франция. Не ми беше нито лесно, нито трудно, в смисъл че следването, което завърших, ме насочи към десния свят, но в същото време майка ми работеше в един логистичен склад и с нея, с нейните приятели и колеги, които бяха предимно леви, имахме контакт с левия свят, с работниците, които се опитваха да се организират по най-добрия начин.
После, когато живеех в Северна Ирландия, тяхната политика не беше непременно лява или дясна. Просто по въпроса за разделението дали да останат обединени с Великобритания или да се отделят. Но повечето от приятелите, които имах там, бяха донякъде леви, макар че може и да не се наричаха така, убежденията и ценностите им бяха леви. Но аз работех в кол център, така че все още бях от работническата класа. От друга страна, в Лондон, където работех повече в офиси на корпорации, там отново бях донякъде захвърлена в света на десницата, на неолиберализма, на капитализма. И там ми беше доста трудно да намеря хора, които да мислят като мен.
Въпреки това изпитвам лично удовлетворение от това, че сред бившите ми колеги в корпорацията, в която работех, постоянно им повтарях, че сме експлоатирани, че се подиграват с нас, че не ни плащат достатъчно, че е ненормално да получаваме толкова мизерни заплати и да живеем в къщи, пълни с мишки,, а шефовете ни да са толкова богати. И с времето, след като всички напуснахме тази корпорация, аз поддържах връзка с тях и някои от тях ми казаха: „Ей, знаеш ли, благодарение на теб сега съм социалист“. Искам да кажа, че дори и формално или дори и официално хората, с които се занимавах, не се наричаха непременно социалисти или анархисти, все пак ценностите, които отстояваха, бяха леви. И така, неминуемо, аз се свързах с тях. Но тук, в Румъния, ми беше най-лесно да се интегрирам в лява група. И имам впечатлението, че тъй като, да кажем, левият балон е доста малък, автоматично се запознаваш с хората много бързо, защото всички се познават помежду си и се запознаваш с все повече хора, прекарваш времето си на едни и същи места и на всичкото отгоре това не е много затворена общност. Имам предвид, че когато си нов член на балона, ми се струва, че си много добре дошъл, независимо от малките несъгласия, които може да имаш в идеологически план. Като цяло те са много гостоприемни.
Например във Франция това, което забелязах, е, че е доста трудно да се свържеш, да се присъединиш към леви групи. Те са много подозрителни, може би защото през годините е имало най-различни проблеми с хора от десницата, крайната десница или сигурността, които са проникнали в тези групи. Но да, поне в Букурещ смятам, че е доста лесно да се интегрираш в левицата и да знаеш как да си намериш място, да намериш своето място в тази общност.
Снимка: Мария-Луиза Гевара (източник: Мария-Луиза Гевара)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
