Как се формира един румънски писател по времето на комунизма или за мемоарите на Щефан Агопян

Рецензия за книгата “Писател през комунизма (някои спомени)” на Щефан Агопян, Яш: Полиром, 2013 г.

Александру Йонашку

Разказите за комунизма на прозаика Щефан Агопян привличат вниманието с хумора на писател, който очевидно никога не е приемал на сериозно строгостта на авторитарния социализъм преди 1989 г. Той е знаел, че иска само едно: да публикува. Издаденият през 2013 г. том, озаглавен “Писател през комунизма (някои спомени)”, съдържа статии, публикувани в сатиричния вестник Academia Cațavencilor по времето, когато Траян Бъсеску (управлявал между 2004 г. и 2014 г.) все още е президент, светът усеща последиците от първата голяма икономическа криза на този век, в парламента няма крайнодясна партия и никой не мисли за възможна пандемия. В този райски интервал авторът на романи публикува своите спомени за комунизма.

Роден в Букурещ в първите години след последната световна война, по-точно през 1947 г., Щефан Агопян има образ не само на писател, развивал се по времето на миналия режим, но и на почти съвършен аутсайдер: не завършва Химическия факултет поради отсъствия, изпратен е в дисциплинарно звено като войник и като прозаик не се намира точно в центъра на литературния свят, тъй като не посещава Филологическия факултет в столицата и не е част от авторите, които ще формират така нареченото поколение на осемдесетте години. Удивително малко вероятно е било неговото раждане (колко удивително малко вероятно е нашето раждане, казва Ерик Идъл в скеч от “Монти Пайтън: Смисълът на живота”). И всъщност Стефан Агопян едва не се е родил повече от веднъж.

За първи път шансът е в полза на Агопян, който все още не е роден: началото на Втората световна война е, фашизмът е завладял почти целия европейски континент, а Аршаг Агопян, арменски обущар от Букурещ и човекът, който ще стане баща на нашия прозаик, получава призовка за армията, но смята, че може да избегне този произвол. Не само че не успява да избяга, но и е изпратен в дисциплинарен батальон в Приднестровието (по това време топонимът не обозначава днешния ексклав край Република Молдова, а територията между реките Днестър и Южен Буг, окупирана от румънската армия след 22 юни 1941 г.). Какъв е шансът тук в полза на бъдещия автор на Tache de catifea (“Кадифеният Таке”)? Като дезертьор един режим, съюзил се с нацистка Германия, има опасност Аршаг Агопян да бъде изправен пред военен съд като дезертьор и да бъде разстрелян. Вместо това режимът на Антонеску решава, че Аршаг трябва да бъде изпратен в дисциплинарен батальон и да бъде обучен набързо, тъй като съветският Източен фронт така или иначе е синоним на смъртно наказание. Така че Аршаг се озовава в дисциплинарен батальон и ако не намери начин да избяга от фронта, шансовете му да оцелее в най-опустошителните битки в човешката история са нищожни. Но той оцелява.

Шансът се превръща в късмет, тъй като новият лекар, който пристига в отделението, се оказва арменец, който познава Аршаг от времето, когато е лекувал болести, предавани по полов път, а този току-що пенсиониран лекар с чин капитан го спасява от фронтовата линия, когато съобщава на командира на подразделението, че не бива да се позволява на фантастичен обущар като Аршаг да се скита из Съветска Русия. Друга версия включва намесата на една от сестрите на Аршаг при висш офицер, но важното е да се отбележи, че бащата на бъдещия писател оцелява в най-опустошителната война в човешката история.

След установяването на комунистическия режим Аршаг затваря обущарската си работилница и се присъединява към един от първите кооперативи, наречен “Изкуството на обувките”, за да може бъдещият писател да има така наречения по онова време “добър произход”, т.е. плюс за социалното си развитие в новия режим. Точно както преди 1948 г. баща му е бил аполитичен и е мразил легионерите, разбирайки геноцидната природа на крайната десница в тази част на Европа. Но тъй като Щефан Агопян е роден през 1947 г., ще смятаме, че ролята на случайността е приключила.

Запален по химията от ранна възраст, той постъпва в университета, без да учи нищо цяло лято, предпочитайки да чете “Братя Карамазови” в двутомен превод, взет назаем от местната библиотека – библиотека, разположена “в една прашна стаичка в Културния дом”, място, през което през 1965 г. никой не минава и където прахът очевидно е на мястото си. Той не научава нищо, но влиза във Факултета по химия с точно такава оценка, каквато е очаквал – така че може би и вие трябва да прочетете един от каноничните романи на Достоевски преди важен изпит. Всъщност в края на тийнейджърските си години нашият бъдещ писател е толкова убеден, че ще стане химик, че неговата книга за момчетата се нарича “Домашен химик”, заедно с друга книга в същата област и от същия автор, наречена “Чудеса в епруветката”, и двете предназначени за “практическа работа на пионерите и учениците”.

Смесицата от страстта му към четенето и енергията на младежката му възраст го кара да вярва, че може да се справи с всеки литературен жанр – от поезия до театър, и дори написва пиеса с един от най-оригиналните сюжети: на пазара в Букурещ един човек иска да подпали едната си ръка, за да докаже на събралите се да видят странника, че “и румънците не са за пренебрегване”. Сценарий, вдъхновен от легендата за Гай Муций Сцевола от историята на Тит Ливий. Очевидно е, че подобен фарс (по-скоро абсурден, отколкото антирежимно насочен) няма как да бъде поставен в Румъния в началото на режима на Чаушеску – така че неконформизмът на бъдещия писател е очевиден още от първата му студентска година. След като се проваля като драматург, той дебютира с група стихотворения в приложението на Крайовското списание Ramuri (Рамки), озаглавено Povestea vorbei (Разказ на думата). След като тръгва по този път на писане, младият Агопян изпраща няколко кратки прозаични творби в списание на Съюза на писателите. По този повод той също не прави своя дебют в сборник, но се среща с членове на така наречената група на онириците, писатели като Думитру Цепеняг, поета Леонид Димов, Винтила Ивънчану или поета Вирджил Мазилеску, първата литературна група, която се появява в комунистическа Румъния в зората на идеологическото размразяване и която е продължение на сюрреализма, който ще повлияе на бъдещи литературни движения като постмодернизма от 80-те години. Групата е разпусната от комунистическите власти, а някои мечтатели, като Думитру Цепеняг, се установяват във Франция.

Същият този неконформизъм означава, че младият химик и начинаещ писател не се придържа много към изискванията на бързо урбанизиращото се общество, но чийто авторитарен и консервативен социалистически режим издава прословутия указ за забрана на абортите в годината, в която Агопян дебютира като поет. Авторът следва път на ръба на позволеното от режима. Така той ще бъде изключен от Химическия факултет заради отсъствия (като студент страстният химик е заменен от страстен читател и писател, който ще се стреми да избегне натиска на идеологически ориентирания реализъм към постиженията на режима) и ще бъде взет в армията, след което ще се окаже безработен в продължение на четири години и ще навлезе късно в това, което обикновено се нарича пазар на труда. Спомените за големите писатели от онова време съставляват значителна част от този сборник, като Агопян има щастието да бъде приятел с Никита Станеску, както и да се срещне с Марин Преда, който не разбира първия му роман “Ziua mîniei” (Денят на гнева), публикуван през 1979 г. Но твърдата обвързаност на важен писател като Марин Преда с конвенциите на литературния реализъм от първата половина на ХХ век няма да му попречи да приеме поканата на Агопян за среща в ресторант “Капша” – място, което в края на 70-те години на ХХ век е толкова отбрано в Букурещ, че вратовръзката е задължителна.

Важен момент в тези спомени са предимствата и привилегиите на писателите в периода преди 1989 г., когато един поет като Никита Станеску е можел да печели по десет хиляди леи месечно, въпреки че не се е раздавал много на работното си място, т.е. в редакцията на списание România literară. Докато нашият мемоарист и съпругата му заедно са печелили “една трета от доходите на Никита”, други писатели печелят три-четири пъти повече от Никита Станеску. А литературната екосистема по онова време функционира на базата на огромна инфраструктура, пример за което е дворецът “Пелишор”. През 50-те години “Пелишор” е “творчески дом за писатели, които служат на режима”, но литературни списания като “Лучафарул” също се радват на институционална подкрепа, тъй като се намират в “творчески дом за писатели, които служат на режима”.

По същото време тиражите достигат немислими днес стойности: един напълно забравен роман (и неговият автор) със заглавие със странен, непреднамерен хумор – “Ана, любовницата на магарето” – се появява през 1978 г. в тираж от “22 310 екземпляра”. Друг пример за участието на държавата в културната дейност по онова време са безбройните преводи, направени преди 1989 г. “Обучението” като интелектуалец на един толкова запален по историческите теми писател като Щефан Агопян е включвало не само класиците на европейския реализъм от XIX в., но и по-малко известни романи като “Хайнрих Зеления”, роман на швейцарския прозаик Готфрид Келер – преведен на румънски през 1970 г. А също и историографията на латинския класицизъм. Но недостатъците на втората половина на 80-те години, когато Румъния търпи строгите икономии на Чаушеску, са очевидни в колоквиума за съвременния европейски роман. Съюзът на писателите изпраща трима писатели на колоквиум в Братислава (тогава град в Чехословакия), като най-младият от тях е нашият главен герой. Групата от трима писатели включва легенда като Раду Тудоран, а мисията им е да намерят магазини с “огромни гроздове банани” и да живеят в къщи с радиатори и топла вода.

Спомените на Стефан Агопян за комунизма са и документ за това как да оцелееш, когато откриеш, че живееш в историческа условност, когато светът, чиито социално-политически реалности си смятал за стабилни, е заменен от друг с реалности, към които се опитваш да се адаптираш, т.е. Румъния от първите години на деистическия комунизъм. В онези години е трябвало да знаеш как се прави сапун, децата се учели естествено кои плодове са ядливи, кои дъждовни гъби не трябва да се ядат, а ако живтотът е ставал непосилен, винаги е можело да отмъкнат птици от съседите в квартала, както правеше майката на нашия прозаик.

През 50-те години на ХХ в. в Румъния изчезват не само дребнобуржоазните занаятчии, но и силните мъже от карнавалите в началото на ХХ в., както се вижда от страниците за героя Тити Болдеску, принуден да се откаже от практикуването на нерегламентираната карнавална класическа борба заради сблъсък с националния шампион по борба. Лишен от професията си поради засилващата се урбанизация, а оттам и професионализацията на спорта, Тити Болдеску ще умре в бедност и “забравен от всички” – още един символ на прехода от една социално-икономическа реалност към друга.

И Щефан Агопян има заслугата да представи бурната история на Румъния в средата на миналия век от гледна точка на жените: “Основните бенефициенти в онези времена са били предимно мъже. В крайна сметка те са правили политика, били са дребни и едри земевладелци, извършвали са военни престъпления и т.н. В повечето случаи жените са били странични жертви на тези събития.”

Рядък пример за разобличаване на фалокрацията от страна на следвоенния румънски писател, също толкова интересен, колкото и религиозният му индиферентизъм: “С всеки изминал ден ми ставаше все по-ясно, че Бог не съществува или, ако съществува, няма нищо общо с моето преминаване през този свят.” Необикновена изповед, ако се има предвид, че е направена в пространство, доминирано от властта на православната църква.

За днешните поколения тези спомени за писател, свързан с метафизиката на постмодерната проза, могат да бъдат актуални по няколко причини. Те могат да покажат един свят, който е напълно чужд – под властта на авторитарния социализъм, но който все още не се е сблъсквал с трудности като претъпканите с автомобили градове, проблеми, които са допринасяли и все още допринасят за изменението на климата. През 70-те години на миналия век повечето румънци пътуват с влак, а най-известният поет от онова време, Никита Станеску, не е имал личен автомобил, което днес е немислимо. Спомените могат също така да покажат как да избегнем сегашните неолиберални икономии, които унищожават личния живот и поддържат системата. Точно както самият Агопян никога не се е интересувал от задълженията на военния живот (страниците, описващи времето му в армията, могат да се разглеждат като своеобразна версия на черната комедия за живота във военнополева болница M.A.S.H, само че действието протича в един от най-авторитарните режими на социализма от съветски тип), отказва и да бъде професор по химия. Освен тези елементи на социалната история, мемоарите му принадлежат не само на един от най-оригиналните прозаици, появили се в следвоенна Румъния, но и на прозаик, който отдалечава нашата проза от очакванията за реализъм, както той се разбира от писатели като Славич и Ребряну. Агопян е и писател с невероятно чувство за хумор и винаги скептичен към авторитетите.

Снимка: Шефан Агопян и корицата на неговата книга “през комунизма” (източник: YouTube)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.