Преход и постпреход в България: политическото и икономическото развитие на България от 1990 г. до днес

Владимир Митев, Критична точка, бр. 1-3 (55-57), 2026

Резюме

Ето кратко резюме на статията на Владимир Митев, проследяваща политическото и икономическото развитие на България от 1989 г. до днес:

1. От „дворцов преврат“ до финансов колапс (1989–1996)

• Преход „отгоре-надолу“: Преходът в България започна на 10 ноември 1989 г. чрез „дворцов преврат“ на Комунистическата партия, а не чрез народна революция.
• Икономически хаос: Началото на 90-те години бе белязано от нерегулирани частни банки, пирамидални схеми и паразитни посредници, ограбващи държавните предприятия.
• Кризата от 1996–1997 г.: Отказът да се спазят условията на МВФ по време на правителството на Виденов доведе до хиперинфлация, изчерпване на спестяванията и протестите от януари 1997 г., които принудиха БСП да напусне властта.

2. Стабилизация, приватизация и евроатлантическа интеграция (1997–2009)

• Валутният борд: Правителството на Костов (1997 г.) въведе валутен борд, който фиксира лева към германската марка (по-късно към еврото), като по този начин спря хиперинфлацията и установи пазарна икономика въпреки болезнените приватизации и емиграцията.
• Дипломатически прагматизъм: Присъединяването на България към НАТО (2004 г.) и към ЕС (2007 г.) беше успешно до голяма степен благодарение на опитни, обучени в Съветския съюз дипломати, които допринесаха за евроатлантическата интеграция, защитавайки националния интерес

3. Ерата на Борисов и пробуждането през 2020 г.

• 12-годишното управление на ГЕРБ: Бойко Борисов оглави три правителства (2009–2021 г.), като балансираше фискалната дисциплина, силната подкрепа от Брюксел и германските християндемократи и многовекторната външна политика, свързваща Вашингтон, Москва, Анкара и регионалните съюзници.
• Антикорупционните протести от 2020 г.: Широко разпространеният връзкарски капитализъм и подчинените институции предизвикаха мащабни протести през 2020 г., отразяващи дълбок социален импулс за преодоляване на „статичната идентичност“ на България и клиентелистките вътрешни групи.

4. Парламентарна нестабилност и реалности след прехода (2021–настояще)

• Политическа фрагментация: Предсрочните избори след 2021 г. и крехките коалиции разкриха умора сред избирателите и институционален застой, докато президентът (а по-късно и министър-председател) Румен Радев действаше като ключова стабилизираща сила, лавираща между вътрешните бизнес интереси и външната политика.
• Европейски етапи: Въпреки политическата нестабилност България влезе в Шенгенското пространство (януари 2025 г.) и в еврозоната (януари 2026 г.), макар да продължаваха да съществуват дълбоки социално-икономически неравенства и разпределение на ресурсите, направлявано от елитите.

5. Двустранни отношения между Румъния и България

• Разтопяване на регионалните връзки: След войната в Украйна двустранните отношения значително се затоплиха чрез стратегически декларации и тристранни инфраструктурни инициативи с Гърция.
• Инфраструктурни дефицити: За разлика от дълбоко интегрирания гръцко-български икономически коридор, Южна Румъния и Северна България остават недостатъчно свързани поради липсата на мостове над Дунав и историческата инерция.
• Хоризонтът след прехода: Митев подчертава, че по-силното сътрудничество на ниво гражданско общество и елит между българи и румънци е от жизненоважно значение за преодоляването на периферната изолираност и за по-тясното приобщаване към европейското ядро.

Статия

Въведение

Изминаването на пътя от държава на “развития социализъм” към съвременна парламентарна демокрация и пазарна икономика е най-значимият и същевременно най-болезненият процес в модерната история на България. Началото на този преход, поставено на 10 ноември 1989 г., носи белезите на специфичен „дворцов преврат“, извършен от висшето ръководство на Българската комунистическа партия. За разлика от масовите народни революции в Централна Европа, българските дълбоки промени стартират по решение отгоре, при липсата на първоначална масова обществена активност. Макар че т.нар. Кръглата маса (3 януари – 15 май 1990 г.) – събрала както представителите на управляващите елити преди 1989 г., така и новопоявилата се опозиция, ускорява, легитимира и канализира прехода, премахвайки ръководната роля на партията и подготвяйки първите свободни избори за Велико народно събрание, последвалото десетилетие се оказва хроника на хаос, илюзии и институционална незрялост. В този контекст същинското и дълбоко преструктуриране на държавата и стопанството започва едва след катарзиса на финансовата катастрофа от средата на 90-те години.

1. Истинският старт на прехода: Финансовият колапс от 1996 г. и епохата на валутния борд (след 1997 г.)

Първите години на българския преход са белязани от хаотични опити за реформи, икономически срив и липса на ясна стратегическа посока. Периодът между 1990 и 1996 г. ражда феномена на финансовите пирамиди, неконтролираното роене на частни търговски банки и деструктивната дейност на икономически групировки, които застават на „входа“ и „изхода“ на държавните предприятия. Тези паразитиращи структури продават на държавните предприятия суровини на високи цени, а после купуват готовата продукция на изкуствено занижени цени, трупайки огромни печалби за сметка на държавния бюджет, който покрива системните загуби.

Управлението на БСП начело с Жан Виденов (1995 – 1997 г.) се сблъсква челно с натрупаните структурни дефекти. Опитът да се задоволят социалните очаквания чрез рефинансиране на губещи предприятия и избягване на радикални реформи води до спиране на преговорите с Международния валутен фонд (МВФ). В края на 1996 г. страната изпада в безпрецедентна финансова, банкова и зърнена криза. Масовото раздаване на необезпечени кредити води до фалит на редица банки, изтривайки спестяванията на милиони граждани.

Кризата ескалира в хиперинфлация, при която цената на щатския долар скача до 3000 лева, а реалната стойност на заплатите и пенсиите пада до рекордно ниски нива. Краткотрайната хиперинфлация е съзнателно използвана от икономическите групировки за заличаване на огромните им кредитни задължения към фалиращите банки, докато обикновеното население бива напълно лумпенизирано. Масовите граждански протести през януари 1997 г. и щурмът на Народното събрание на 10 януари принуждават Българската социалистическа партия да се откаже от властта, отваряйки пътя за радикално преустройство.

Истинският, структурен и институционален преход в България започва едва през 1997 г. под ръководството на правителството на Обединените демократични сили (ОДС) начело с премиера Иван Костов. Фундаменталната стъпка за стабилизиране на държавата е въвеждането на валутен борд на 1 юли 1997 г., при който българският лев е твърдо фиксиран към германската марка (а по-късно към еврото).

Валутният борд отнема правото на Българската народна банка (БНБ) да рефинансира търговски банки и да печата необезпечени пари, което моментално ликвидира хиперинфлацията и връща доверието във финансовата система. Под диктата на МВФ кабинетът „Костов“ започва бърза, мащабна и агресивна приватизация на големите държавни мастодонти (като рафинерията „Нефтохим“ и металургичния комбинат „Кремиковци“). Тази приватизация обаче в голямата си част е провал и води до закриването на огромна част от предприятията. Възниква безработица и уволнените хора от закритите предприятия са принудени да станат икономически емигранти извън България. Въпреки корупционните скандали около т.нар. „работническо-мениджърска приватизация“, именно през 1997 г. се полагат реалните пазарни основи на българската икономика, слагайки край на икономическото безвремие.

2. Дипломатическият прагматизъм: Пътят към НАТО и ЕС и ролята на старата школа

Геополитическата преориентация на България често се разглежда като линеен процес, движен единствено от новите прозападни политически сили. Историческите факти обаче разкриват един дълбок вътрешен парадокс: реалното присъединяване на страната към Северноатлантическия пакт (2004 г.) и Европейския съюз (2007 г.) се реализира благодарение на усилията на дипломатите ветерани, учили в Москва по времето на социализма.

Този феномен е ярък знак за прагматичността на българското държавно ръководство през преходния период. Макар и първото правителство на СДС (1991 – 1992 г.) начело с Филип Димитров да извършва шумни чистки в дипломатическия корпус под лозунга за декомунизация, реалната държавна машина бързо осъзнава, че международните договори и сложните преговори за интеграция изискват специфично „ноу-хау“, което младите и неопитни кадри не притежават.

Външната политика на България в края на 90-те години и в началото на новия век – по време на правителствата на Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев – разчита в голяма степен на дипломати от старата школа. Тези експерти, получили висшето си образование в елитни съветски университети като МГИМО, са верни на българския национален интерес, който е равнозначен на интегрирането на страната в структурите на Запада. Този прагматизъм доказва, че за разлика от идеологизираните партийни лозунги по площадите, реалното изграждане на държавната външна политика изисква приемственост. Старите дипломати успяват да трансформират своите контакти и знания от инструменти на социалистическата система в инструменти за евроатлантическа интеграция, която обаче не значи задължително конфронтация с Изтока, а по-скоро позициониране като мост – и то не само към Русия, а към редица други държави, отвъд членовете на НАТО и ЕС.

3. 12-годишната епоха на ГЕРБ: Бойко Борисов и международната легитимност

Веднага след пълноправното присъединяване на България към Европейския съюз на 1 януари 2007 г. страната навлиза в нов политически цикъл. Общественото разочарование от корупционните скандали около управлението на Тройната коалиция (БСП, НДСВ, ДПС) начело със Сергей Станишев извежда на преден план нова политическа сила – ГЕРБ, ръководена от генерала от вътрешното министерство Бойко Борисов. Изборите от 5 юли 2009 г. бележат началото на една 12-годишна епоха, в която Борисов се превръща в централна фигура на българската държавност, оглавявайки три правителства.

Правителство	Период на управление	Характер на кабинета	Основен фокус / Партньори
Борисов I	2009 – 2013 г.	Еднопартийно правителство на малцинството	Самостоятелно управление на ГЕРБ;; рестриктивна фискална политика (политика на т.нар. „постна пица“).
Борисов II	2014 – 2017 г.	Коалиционно правителство	Широк политически спектър: ГЕРБ, Реформаторски блок, АБВ; засилена международна подкрепа и стабилизиране на силовия сектор.
Борисов III	2017 – 2021 г.	Коалиционно правителство	ГЕРБ и „Обединени патриоти“; Европредседателство (2018 г.), инфраструктурни проекти и геополитическо балансиране.

Устойчивостта на Бойко Борисов във властта се дължи в огромна степен на способността му да генерира силно международно доверие и легитимност. Като лидер на партия, членуваща в Европейската народна партия (ЕНП), Борисов бързо се превръща в любимец на германските политически фондации (като „Конрад Аденауер“) и се радва на безрезервното доверие на германския канцлер Ангела Меркел. В очите на Брюксел неговото управление е гарант за фискална стабилност, предвидимост и стриктно следване на официалната европейска линия.

Външнополитическият прагматизъм на Борисов му позволява да изгради лични, почти приятелски отношения с широк спектър от световни лидери с коренно различни идеологии. Той демонстрира завидно умение да лавира между глобалните силови центрове. Приема в София държавните секретари на САЩ Хилари Клинтън (2012 г.) и Джон Кери (2015 г.), демонстрирайки лоялност към Вашингтон и купувайки изтребители Ф-16. Същевременно поддържа постоянен диалог с руския президент Владимир Путин, реализирайки преминаването на руски газови проекти през българска територия. Изгражда близки отношения с турския президент Реджеп Тайип Ердоган, което помага за удържането на мигрантската вълна през границата след 2015 г. Намира общ език с лидери като Виктор Орбан и Доналд Тръмп, използвайки консервативна и суверенистка реторика, когато това е политически изгодно.

Вътре в страната Борисов укрепва властта си чрез изграждане на масивна клиентелистка мрежа, силно влияние върху медиите и прокуратурата. Въпреки периодичните кризи, оставки и социални протести (през 2013 и 2016 г.), той успява многократно да печели доверието на избирателите, говорейки на езика на обикновения човек и позиционирайки се като единствената алтернатива на „комунистическата реваншистки настроена левица“.

4. Антикорупционните протести от 2020 г. и опитът за постпреход

Въпреки международния престиж и повърхностната стабилност, моделът на управление на ГЕРБ натрупва огромно вътрешно напрежение. Пенсиите са ниски. Заплатите на големи групи хора растат бавно. При управлението на Борисов периодично има социални протести, които той потушава, давайки допълнителни средства, без да подобрява радикално социално-икономическото положение на непривилегированите граждани. 

Системното усещане за безнаказана корупция, превземането на ключови институции от олигархични кръгове и липсата на реално правосъдие водят до избухването на масовите антикорупционни протести през лятото на 2020 г. Поводът е бруталното нахлуване на въоръжени служители на Прокуратурата, ръководена от Иван Гешев, в сградата на Президентството на 9 юли 2020 г. Този акт провокира президента Румен Радев да излезе сред хората с вдигнат юмрук и с лозунга „Мутри, вън!“ (мутра е нарицателно за престъпните елементи от 90-те години, които в съюз с бивши елити от Държавна сигурност действат като рекетьори над редовите граждани, извършват първично натрупване на капитала и така създават структурите на българския капитализъм).

Протестите от 2020 г. не са просто поредното политическо недоволство; те представляват мащабен, несъзнателен импулс на обществото за навлизане в епохата на постпрехода. От теоретична гледна точка, българският преход е родил една дълбока „социализираща травма“, която е оформила статична идентичност у гражданите. Тази статична идентичност се характеризира с чувство за неможене да се въздейства на обществената среда и на окопаните хегемонистични интереси с нея, с безпомощност пред институциите, за които се говори, че са “овладяни” и “превзети”, с обсебеност от мисленето, че всеки е нечий човек и принадлежи на някакво лоби, както и от трайно трибалистично разделение на обществото на „наши“ и „чужди“ (т.е. обществото е доминирано от клики – тесни кръгове от свои хора – на английски in-groups). 

Под знамето на антикомунизма през 90-те години и в началото на ХХ век бе изграден „връзкарски капитализъм“, който дехуманизира както победителите, така и победените, принуждавайки стотици хиляди да емигрират. А управлението на Борисов циментира ролите – победителите от прехода придобиват усещане за вечна победа, а загубилите нямат никакви социални асансьори за изкачване, освен ако не се присъединят към новата партия държава – формацията ГЕРБ на Борисов. ГЕРБ държи почти навсякъде местната власт, както и трайно владее правителството. Ако някой иска бизнесите му да работят, ако някой иска да има работно място в държавна структура или неговата фирма да се развива, то е ясно, че ГЕРБ е единствената политическа сила, която може да осигури паричните потоци за това.

Протестите от 2020 г. се опитват до голяма степен несъзнателно да коригират тези рани на прехода. Младото, образовано градско население излиза на площадите с искане за рестарт на системата, меритокрация и превръщане на държавата в модерна либерална демокрация без пленени институции. Протестът се опитва да пречупи модела на трибализма, при който законите не важат за управляващата клика. Това е опит за динамизиране на статичната идентичност – преминаване от пасивно недоволство към активно гражданско действие, което да излекува травмите на прехода и да превърне България в равнопоставена и органична част от европейското ядро. Макар Бойко Борисов да успява да довърши третия си мандат чрез серия от защитни маневри, протестите от 2020 г. необратимо счупват статуквото и отварят кутията на Пандора в българската политическа система.

5. Парламентарната въртележка и политическата нестабилност (2021 – 2024 г.)

След редовните избори на 4 април 2021 г. България навлиза в безпрецедентна институционална криза, характеризираща се с остро боричкане вътре в политическата система. В рамките на по-малко от четири години страната провежда рекорден брой предсрочни парламентарни избори, тъй като фрагментираното пространство на Народното събрание се оказва неспособно да роди стабилни управляващи мнозинства.

Хронологията на тази парламентарна въртележка разкрива дълбокото разделение в обществото:

• 4 април 2021 г. (45-о НС): ГЕРБ е изолирана, но новите партии на протеста не намират общ език. Парламентът се разпуска без правителство.
• 11 юли 2021 г. (46-о НС): Партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“ (ИТН) печели първото място, но агресивният ѝ подход проваля преговорите. Нова оставка на мандатоносителя.
• 14 ноември 2021 г. (47-о НС): Появява се новата антикорупционна формация „Продължаваме промяната“ (ПП) на Кирил Петков и Асен Василев. Сформиран е труден четирипартиен кабинет (ПП, БСП, ИТН, ДБ), който пада само след 7 месеца (юни 2022 г.) след оттеглянето на ИТН.
• 2 октомври 2022 г. (48-о НС): Пълна неспособност за съставяне на мнозинство. Трите мандата са върнати празни.
• 2 април 2023 г. (49-о НС): Ражда се екзотичното коалиционно творение, наречено „сглобка“ или „некоалиция“ между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС с премиер Николай Денков и парламентарна подкрепа на Движението за права и свободи на влиятелния политик и бизнесмен Делян Пеевски – който преди това е бил считан от ПП-ДБ за символ на корупцията в България. Противопоставянето в това управление е постоянно, а опитът за ротация през март 2024 г. се проваля грандиозно.
• 9 юни 2024 г. (50-о НС): ГЕРБ печели, но ДПС се разцепва зрелищно по оста Ахмед Доган – Делян Пеевски след гласуването за кабинет на Росен Желязков. Парламентът отново се саморазпуска. Впоследствие Делян Пеевски овладява напълно ДПС, а тенденцията на Ахмед Доган се ориентира в подкрепа на Румен Радев.
• 27 октомври 2024 г. (51-о НС): В парламента влизат рекордните 8 партии. Изборната активност остава критично ниска (около 38%), демонстрирайки пълното отчуждение на гражданите от партийната система. След едномесечен блокаж за избор на председател (Наталия Киселова), на 16 януари 2025 г. е гласувано крехко коалиционно правителство на ГЕРБ-СДС, БСП и ИТН с премиер Росен Желязков, подкрепено индиректно от фракцията на Доган.

Тази хроника на нестабилност доказва, че традиционните партии са загубили своята легитимност, а новите формации бързо се изхабяват в междуособни борби, засилвайки разочарованието на българите от самата парламентарна демокрация.

В паралел с политическата нестабилност обаче българските правителства водят политика по вдигане на доходите и пенсиите и насърчаване на икономическия растеж чрез по-голямо потребление. Тази политика води до трансформации, позволяващи на България да се присъедини на 1 януари 2026 г. към еврозоната, след като от 1 януари 2025 г. вече е член на шенгенското пространство. С други думи, независимо от политическата фрагментация и нестабилност, българското общество се развива и извършва стъпки в посока по-тясната си интеграция със Западна Европа и съседните страни.

6. Режимът на Румен Радев: Стабилност срещу олигархично съхранение

Във времената на постоянни парламентарни провали и правителствен вакуум центърът на тежестта в българската политика се измества към Президентството. Избирането и последващото преизбиране (ноември 2021 г.) на генерал Румен Радев създава илюзия за стабилност в политическата система. Поради невъзможността на партийните лидери да съставят кабинети, Радев се оказва принуден да назначи рекорден брой служебни правителства (на Стефан Янев, Гълъб Донев и др.), концентрирайки огромна реална власт в ръцете си.

Идването на власт и силното влияние на Румен Радев обаче крият дълбок вътрешнополитически и външнополитически парадокс. От една страна, неговите служебни кабинети осигуряват функционирането на държавата в криза и служат като инкубатор за нови лица (именно Радев лансира Кирил Петков и Асен Василев като министри, а впоследствие те основават антикорупционната партия “Продължаваме промяната”). От друга страна, Радев добива за важна част от българското общество ореолът на борец срещу олигархията, в степента, в която тя е олицетворявана от политическите тенденции на Борисов и Пеевски. На трето място, управлението на Радев може да бъде видяно и като мащабен опит на българския бизнес – и съответно на влиятелни тенденции в олигархията, да съхрани своите интереси в коренно променените външнополитически условия.

Българската олигархия винаги е била силно зависима от руските енергийни суровини и от икономическото влияние на Изтока. Избухването на войната в Украйна през 2022 г. предизвиква тежък шок за тези среди. Позицията на Радев, която официално залага на „деескалация“, отказ от изпращане на оръжие за Украйна (линия, която има привърженици сред българското население според социологическите проучвания) и критика към евроатлантическите елити на прехода по свой начин служи на съхраняването на обществено-икономическите баланси от времето на прехода. В същото време Радев идва от средите на армията и лично се ангажира с изграждането на два завода – за муниции и за барут, в партньорство с германския гигант Rheinmetall. Той подкрепя даването на 5% от БВП за отбрана и дава много признаци, че е идеално настроен за епохата на Тръмп, включително по отношение на културните войни (изразява подкрепа за православието и суверенистките нагласи в обществото), но и от гледна точка на възхода на армията в глобален план по времето на актуалния американски президент. 

Този курс е стратегическо изчакване на момента, в който Русия отново е на път да стане икономически и политически партньор за Западна Европа (в контекста на умората от санкциите и търсенето на прагматични решения от европейските столици). Режимът на Радев умело лавира, менажирайки народното недоволство и русофилските сантименти, като същевременно пази едрия национален бизнес от радикални промени. Така Президентството се превръща в своеобразен „остров на безвремието“, който блокира истинската дехегемонизация на окопаните икономически интереси от времената на прехода.

Тази политика политическа линия продължава и след като Румен Радев напуска президентството, печели парламентарните избори на 19 април 2026 г. и става премиер. 

7. Запазването на необходимостта от постпреход

37 години след падането на Тодор Живков и близо две десетилетия след приемането на България в Европейския съюз, голямата задача за качествено обновление на българското общество остава нерешена. Държавата продължава да функционира като конгломерат от тесни кръгове от свои хора (in-groups), тайфи, клики и клиентелистки мрежи, в които вълк вълка не яде, но всички заедно безмилостно изсмукват публичния ресурс. Налице е остър дефицит на автентичност и космополитизъм, а гражданите са умишлено конструирани от елитите „да не могат“, да живеят в информационна мъгла, в недоверие помежду си, подложени на постоянен натиск да се противопоставят помежду си, докато елитите са много по-преплетени и хомогенни.

Присъединяването към еврозоната на този етап осигурява по-голям поток чуждестранни инвестиции и по-висок статус за Българската фондова борса (повишена от MSCI до “граничен пазар”), но е свързано и с по-високи цени на базовите хранителни продукти и услугите. Бизнесът остава в хегемонистична позиция и е видимо, че кабинетът Радев мисли преди всичко как да отговори на исканията на влиятелните икономически интереси, докато интересите на наемните работници или социално слабите групи граждани не са от особено значение за управлението.

Необходимостта от истински постпреход остава актулна. Постпреходът не е просто смяна на едно правителство с друго, а дълбока социална и психологическа трансформация. Той настъпва, когато престанем да сме остров на някакъв периферен ексепционализъм и се осъзнаем в синхрон с другите в региона и в ЕС. Той означава очовечаване на социалните отношения и постепенно изпълване със съдържание на мотото ‘Хората преди печалбите!’.“

Истинската промяна изисква дехегемонизация на доминиращите интереси от времената на прехода. Това означава овластяване на гражданите и увеличаване на техните ресурси като пропорция спрямо тези на победителите от български преход. Това може да стане чрез отучване от погрешните уроци на прехода, водещи до недоверие и неспособност за сътрудничество между българите и появата на условия те да развият социалн капитал, критична маса и сила. Логиката на постпрехода ще се прояви  във външната и вътрешната политика на страната, когато те спрат да се пречупват през призмата на агитките и прокситата (Запад срещу Изток, Русия срещу САЩ) и се добие по-голяма осъзнатост за преплетеността на полюсите – както на българско, така и на международно ниво.

Постпреходът ще настъпи едва тогава, когато се натрупа критична маса от граждани, които живеят в мир, притежават сигурност и самочувствие, произтичащи от собствените им качества, и откажат да отдават изначалната си свобода на нарцистични политически лидери. Битката за модерна България продължава, а преходът ще бъде окончателно изпратен в миналото само когато институциите започнат да служат универсално на човека, а не на различните добре окопани клики.

8. Българо-румънските отношения през призмата на промяната в българското общество

След началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна България и Румъния започнаха процес на размразяване на своите двустранни отношения. Той доведе до съвместната декларация за стратегическо партньорство на президентите Румен Радев и Клаус Йоханис от 15 март 2023 г. Документът очерта различни посоки на политическото, икономическото, културното и инфраструктурното сътрудничество между двете страни. През декември 2025 г. България, Румъния и Гърция добавиха още един стратегически документ, който демонстрира новият дух на отношенията в региона – меморандум за разбирателство, който да развие инфраструктурните коридори помежду им.

Случилото се от 2022 г. до днес в българо-румънските отношения показва, че двете държави действително се стремят да насърчат отгоре развитието на повече доверие и сътрудничество между гражданите си, след като десетилетия бяха загубени във възпроизводство на безразличието и тихата конкуренция между тях – от 90-те години до началото на войната в Украйна. Вижда се, че сътрудничеството в области като сигурност и отбрана върви добре – вероятно, защото западните партньори гарантирант, че няма да има неприятни изненади в това отношение. В същото време в редица области инерцията от изминалите десетилетия възпира бързите промени. Пред двата народа и пред техните елити продължава да стои въпроса за нуждата от по-голямо доверие, уважение и ангажираност в отношения помежду им. 

Отношенията между България и Гърция в това отношение са показателни какво може да се постигне, ако има трайно желание и амбиция за по-добри връзки. Още по времето на социализма, когато България е във Варшавския договор, а Гърция е в НАТО, между София и Атина са подписани споразумение за сътрудничество и има връзки на междучовешко ниво. След промените от 1989 г. гръцкият бизнес заема добри позиции в България, докато хиляди българи стават чуждестранни работници в Гърция. Присъединяването към ЕС засилва потока на българи от средната класа към Северна Гърция и нейното егейско крайбрежие с цел туризъм. Постепенно икономическите връзки между Северна Гърция и Южна България стават много интензивни. Днес сме в ситуация, в която Северна Гърция има икономическа динамика до голяма степен благодарение на българите, които купуват жилища там, ходят като туристи или развиват бизнеси.

Междувременно Южна Румъния и Северна България остават икономически изостанали региони, които взаимодействат сравнително малко помежду си. В инфраструктурен план има само два моста над Дунава между двете страни. Има идеи за фериботи, които с години не се задвижват. Българските магистрали в южната част на страната бяха изградени, но в Северна България напредват изключително бавно.

В тези условия и в контекста на предизвикателствата пред българското общество активизирането на българо-румънските отношения е шанс румънската държава, бизнес, академични и културни елити да изградят по-добро разбиране за българското общество и да са част от обновлението в него, с други думи от промените, които да дадат шанс на пострехода като логика. 

Една българо-румънска динамична идентичност сред части от населението на двете страни т.е. отношения на доверие, равнопоставеност, взаимно обогатяване и синхрон може да позволи и на румънското общество да еволюира в посока отслабването на своите собствени демони, за които се говори масово през последните години, сблъскали Румъния с политическа, фискална и икономическа криза. В период, в който водещи страни от Западна Европа заедно с Полша създават ново ядро на ЕС, бъдещето и на България и на Румъния вероятно се крие в по-силно присъствие в техния регион и в отношения на добросъседство. В степента, в която българите и румънците успеят да видят себе си и съседите си с нови очи, ще видим и динамизация на българо-румънските отношения. Ако тя се случи с разум, но и със сърце, двете страни могат да усетят качествена промяна, каквато вече се наблюдава в отношенията между българи и гърци.

И тук отново на преден план излиза идеята за постпрехода. Постпреходът в българо-румънските отношения ще означава нов опит, трансформация, т.е отслабване на островния манталитет на двете страни и много по-висока степен на доверие сред елитите и обикновените хора в двете страни. Ако започналите позитивни процеси в двустранните отношения продължат и ако динамиката в тях не идва само от западните партньори, а и е собствена – българска и румънска, животът в Югоизточна Европа ще се приближава все повече до този в ядрото на ЕС като логика. Един свързан инфраструктурно регион, в който българи и румънци виждат възможности, а не в пречка в своита съседи отвъд Дунава, може да бъде център за растеж на пространството от Западните Балкани до Украйна. Но за да се случи това е важно българите и румънците да имат сетивата и интелекта, така че да разпознаят как да са част от промяната при своите съседи отвъд Дунава.

Снимка: (източник: Pixabay, CC0)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Има нюзлетър в Substack (където публикува на английски език). И канал във VIber, където публикува на български език.

About Author