Владимир Митев: „Суверенизмът“ на Радев е селективен

Михай Исак, Karadeniz Press, 5 август 2026 г.

Резюме на интервюто

В това интервю на Михай Исак за Karadeniz Press журналистът Владимир Митев анализира първите месеци от премиерския мандат на Румен Радев.

Вътрешно управление и икономика: Въпреки че предизборната му кампания беше фокусирана върху борбата с корупцията и стабилността, администрацията на Радев до голяма степен запази традиционните практики в подкрепа на едрия бизнес. За справяне с бюджетния дефицит от 5,7% от БВП правителството въведе мерки за затягания на бюджета — замразяване на минималната работна заплата и ограничаване на правата на работещите на непълно работно време — докато същевременно заделя средства за консолидиране на местното си политическо влияние.

Динамика във външната политика: Макар че Радев мобилизира „суверенистка“ реторика, като официално прекрати пряката държавна военна помощ за Украйна, продажбите на българско оръжие от частни търговци продължават, санкциите на ЕС се подкрепят от София, а ключови евроатлантически споразумения за сигурност (като базирането на американски самолети) остават в сила.

Отношения с Северна Македония: София продължава да настоява за конституционното признаване на българите в Скопие като част от общата рамка за присъединяване към ЕС. Под повърхността на обществените политически търкания практическото бизнес и културно сътрудничество през границата продължава.

Селективен суверенизъм: Митев оценява политическата позиция на Радев като прагматична и транзакционна, а не като строг идеологически завой от типа на този при Виктор Орбан. В крайна сметка икономическите и структурните зависимости на България ограничават нейния капацитет за пълна геополитическа автономия.

Интервю

Въведение

Владимир Митев е български журналист и един от медийните гласове, които изграждат мостове между Румъния и България. Той владее румънски и персийски език, той е редактор в румънската секция на Радио България и кореспондент на Радио Румъния в България. Митев е основател на платформата „Мостът на приятелството“ — журналистически проект, посветен на българо-румънските отношения и насърчаването на по-добро взаимно разбирателство между обществата от двете страни на Дунав. Завършил е специалностите „Международни отношения“ и „Иранистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Чрез статии, интервюта и анализи, публикувани в българската, румънската и международната преса, Владимир Митев следи политическите и социалните процеси в Румъния и България, регионалното сътрудничество, динамиката в Черноморския регион и Балканите, както и теми, свързани с Иран и Близкия изток. Чрез мащабната си работа г-н Митев предлага поглед отвътре върху трансформациите в България и върху ролята, която по-близките българо-румънски връзки могат да изиграят за формирането на по-свързан и влиятелен регион на европейско ниво.

Без съществена промяна през първите месеци от премиерския мандат на Радев

Румен Радев премина от поста на президент към този на министър-председател, след като неговата партия „Прогресивна България“ спечели около 45 % от гласовете и парламентарно мнозинство. Той обеща стабилност, борба с корупцията и реформа на Върховния съдебен съвет. След първите няколко месеца на власт виждаме ли началото на реална промяна в начина, по който функционира българската държава, или просто замяна на старите центрове на властта със система, много по-концентрирана около Румен Радев? 

Засега не се вижда някаква голяма промяна в начина, по който функционира българската държава. Струва ми се, че Радев не само не се бори с олигархията, както обещаваше, а прави всичко възможно да удовлетвори едрия бизнес в страната. Това бе подход, популярен и по времето на Борисов. 

Гласуваният в края на юли държавен бюджет за 2026 г. въвежда някои антисоциални мерки – например намалява правата на работещите на непълен работен ден и замразява минимална заплата. В същото време бюджетният дефицит е голям – 5,7% от БВП, и важна част от средствата, създаващи този дефицит вероятно ще бъдат използвани, за да се финансират проекти и фирми, които да осигурят на правителството влияние по места в контекста на предстоящите следващата година местни избори. 

Към момента имаме нова политическа сила с мнозинство в парламента, но философията на управление и практиките не изглеждат нови или особено различни спрямо досегашните. Всичко се прави за бизнеса. Синдикати, маргинални общности, уязвими хора отсъстват от реториката на управляващите. Това, което е от значение е да се отглеждат шампиони – в икономиката, в образованието и т.н. Не изглежда обикновените хора да са от значение, вероятно защото те нямат интересни ресурси за властите, а може би и защото е трудно и неблагодарно да се слезе сред хората и да се работи с непривилегированите.

Радев за Украйна: думи срещу дела

Правителството на Радев обяви, че повече няма да изпраща оръжие в Украйна, няма да предоставя финансова подкрепа и няма да се присъедини към „Коалицията на желаещите“, като аргументира, че войната трябва да бъде прекратена чрез преговори. В същото време София твърди, че остава ангажирана с общите решения на Европейския съюз и НАТО и продължава икономическото и енергийно сътрудничество с Киев. Това ли е последователна външна политика или стратегическа двусмисленост, чрез която България се опитва да остане в западния лагер, като едновременно с това се приобщава към позициите на Москва? 

Може да е по малко от всичко. Струва ми се от значение, че коалицията “Прогресивна България” и нейният лидер Румен Радев спечелиха парламентарните избори от април 2026 г. като мобилизираха суверенисткия вот. Те трябва да демонстрират пред избирателите си, че правят нещо различно във външната политика спрямо предишните правителства.

В същото време по отношение на външната политика е интересно дали има голяма промяна или по-скоро просто някакъв различен нюанс от същото. България продължава да подкрепя антируските санкции на ЕС. Присъедини се към финалната декларация от срещата на върха между Югоизточна Европа и Украйна в Киев. И преди да обяви официално, че спира военната помощ за Украйна, България не изпращаше военна помощ от своите военни наличности – просто не го декларираше публично. В същото време доставките на българско оръжие чрез търговци за Украйна продължават без никакви проблеми. Дори оттеглянето от коалицията на желаещите не ми се струва чак толкова радикално на фона на решението на българския парламент от времената на премиера Росен Желязков да не изпраща войници в Украйна като част от мироопазващи сили. Когато при посещението на служебния премиер Андрей Гюров в Киев България подписа споразумение за сътрудничество в сферата на сигурността с Украйна, Радев твърдеше, че е против. Но сега, когато той държи парламентарното мнозинство и правителството, той казва, че споразумението с Украйна няма да бъде анулирано.

Така че Радев може би прави нещо тръмпистко – увеличава непредвидимостта, неопределеността и двусмислеността на своите действия или поне на своите думи. Това изглежда логично за човек, похвален от мениджъра на Newsmax Крис Ръди, че е “нов лидер за Европа: позитивен, силен, про-НАТО, про-Америка, про-Тръмп, про-Израел”. В следващия момент обаче виждаме, може би наистина е първо европейски политик. Всякакви негови хипотетични или реални усилия за специфична външнополитическа линия ще се сблъскват с редица ограничения, характерни за страна като България, за нейната интегрираност в западните и западноевропейските мрежи и т.н.

Българско-македонският спор

Румен Радев поддържа твърда линия спрямо Северна Македония, като настоява за включването на българите в конституцията на Скопие и обвинява македонското ръководство, че толерира речта на омразата и експлоатира историята. Докъде може да стигне България в защита на правата на българската общност, без този спор да се превърне в постоянна пречка за европейската интеграция на Северна Македония? И какъв би могъл да бъде реалистичен компромис, който София и Скопие биха могли да приемат? 

България твърди, че не е страна по отношение на казуса с промените в македонската конституция и включването на българите като конститутивен народ в Република Северна Македония като необходимо условие за започването на преговори за присъединяване към ЕС от страна на правителството в Скопие. Тези изисквания към властите в Северна Македония идват от целия ЕС, след като през 2022 г. София и Скопие приеха т.нар. френско предложение за преодоляване на блокажа над започването на преговори за присъединяване към ЕС от Северна Македония.

Към момента виждам, че българи и македонци водят някаква хибридна или студена война в онлайн пространството, включително чрез медии. По-малко се забелязва обаче, че между българи и македонци има и отношение на сътрудничество и дори доверие. Интелектуалци от двете страни имат връзки на доверие. Бизнесмени от едната страна развиват бизнес в другата. Доколкото разбирам дори роднини на македонския премиер Мицкоски, който отказва да въведе конституционните промени и е считан за антибългарски настроен, имат бизнеси в България. С други думи отношенията между българи и македонци освен видимото ниво на конфликт, надявам се, имат и втори план, който може да позволи позитивна еволюция в тях.

Същественото за мене не е толкова шумът, който българи и македонци създават онлайн, а това какво наистина искат македонските граждани и македонските политически елити. Много от страните, които се присъединиха към ЕС направиха сериозни компромиси със своите национални интереси. Например, България трябваше да затвори четири напълно нормално функциониращи ядрени реактора. Но присъединилите се страни, включително България прецениха, че дългосрочно интересите им са по-добре защитени чрез членство в ЕС, а не чрез оставането им вън от него. 

Мисля, че ситуацията в Северна Македония е подобна. В момента, в който Северна Македония успее да премине през всички изпитания и да се присъедини към ЕС, битката за жизнеспособността на нейната държава и идентичност ще бъде спечелена. Но за да започне преговорите за присъединяване към ЕС, тя трябва да реформира конституцията си, като включи в нея като конститутивни народи българите и някои други народи. Македонските граждани и елити явно имат трудност да признаят на българите равни права като на всеки друг конститувен народ. Но на подобна стъпка може да се погледне и другояче, включително от самите тях – като едно признание, че македонците и българите днес са различни народи, нещо което самите те така упорито твърдят. 

Радев за Черноморския регион

Радев твърди, че България трябва да се превърне в основна стабилизираща сила в Черноморския регион, застъпва се за увеличаване на разходите за отбрана, за да се постигне целта на НАТО от 5% от БВП, и подкрепя създаването, съвместно с Румъния, на център за морска сигурност. Но как България може да укрепи сигурността в Черно море, като едновременно с това оттегли военната си подкрепа за Украйна – страната, която се изправя директно срещу руските военноморски и сухопътни сили в региона? Няма ли тук противоречие между реториката за защита на източния фланг и действителната политика спрямо Киев? 

Предстои да излезе мое интервю с българския експерт в областта на отбраната Йордан Божилов, в което му задавам въпроси за визията на Радев за черноморския регион. Божилов казва, че все още няма яснота в каква посока ще тръгне Радев. И отговорите на Божилов са много премерени и балансирани. Той дава шанс на Радев да дефинира своята регионална политика.

По отношение на Украйна Радев вече заяви желание за енергийно сътрудничество – например при доставките на природен газ или във връзка с изграждане на нови ядрени блокове в България, които да доставят електричество в Украйна. Към момента Радев и Зеленски се срещат и явно има какво да дискутират, както се видя и на срещата на върха на НАТО в Анкара.

Що се отнася до регионалната политика на Радев, на мене ми се струва, че за него българо-турските отношения ще са особено важни. За него гласуваха немалко български турци. Той има и депутати български турци. Бе обявено, че мащабни споразумения в енергетиката и инфраструктурата се обект на разговори между София и Анкара.

Радев и американската война срещу Иран

Въпреки международната си репутация на политик, подкрепящ по-тесни отношения с Русия, Румен Радев подкрепи разполагането на американски самолети за дозареждане в базата „Безмер“ и заяви, че Съединените щати са основният съюзник на България в областта на сигурността. Означава ли това решение, че отвъд реториката относно Русия и Украйна Радев ще остане прагматичен лидер, лоялен към НАТО? Къде всъщност се намират границите на неговата евроатлантическа ориентация? 

Радев демонстрира някакво самочувствие, когато обвърза продължаването на престоя на американските самолети цистерни на летището в София отвъд 30 юни 2026 г. с падането на американските визи за българските граждани. Самолетите временно отлетяха от София, на само няколко седмици по-късно българското правителство получи ново искане за разполагане на самолети цистерни в контекста на войната в Иран. Мисля, че не става въпрос за граници на евроатлантическата ориентация на Радев. Радев е школуван във военно училище в САЩ. По-скоро Радев се сблъсква с границите на възможностите на неговата собствена тенденция и на неговата собствена държава да играе независима и суверенна роля. Може би това го прави по-трагичен образ от това, за което го мислим. А може би го прави и по-цинична версия на суверенист. Защото неговият суверенизъм е селективен. И това вероятно все повече ще се разбира и от неговите избиратели.

Радев и правилата на ЕС: границите на суверенизма

Радев спечели изборите с обещания за по-ниски цени, стабилност и прекъсване на връзките между политиката и олигархията. Правителството му обаче трябва да се справи с бюджетен дефицит, оценен на 5,7 % от БВП, да отговори на изискванията на Брюксел за намаляване на дисбалансите и да продължи реформите, необходими за достъп до европейски фондове. Може ли Радев да отговори на социалните очаквания, които го доведоха на власт, без да влезе в конфликт с фискалните правила на Европейския съюз? И ще остане ли България твърдо закотвена в сърцевината на ЕС, или ще се приближи към суверенисткия модел, промотиран от Виктор Орбан и Роберт Фицо?

Струва ми се, че от нашия регион единствената държава в сърцевината на ЕС е Полша. България влезе в еврозоната, но ми се струва, че продължава да има периферно или провинциално общество. Ако четете български медии или живеете в България, вероятно бихте имали усещането, че българите са центъра на света и че всичко се прави от българи, за българи и между българи. Но малка крачка извън България, например в Румъния, показва колко малко е българското влияние извън своята територия.

В този контекст вероятно става ясно защо българите периодично избират политици, които възпроизвеждат една политическа линия лишена от амбиция за синхронизация с региона и интеграция в ядрото на ЕС; линия, която е националноцентрична, избягва трайни съюзи, освен с един голям брат, който варира според епохата. 

По времето на Борисов вероятно този голям брат беше Германия. После при управлението на антикорупционните партии България премина във френската сфера на влияние в ЕС. Сега изглежда, че България залага на американски инфраструктурни и енергийни проекти за региона на Югоизточна Европа, докато се превъоръжава в сътрудничество с Германия и Франция и си сътрудничи с Турция отново в областта на инфраструктурата и енергийната сфера.

Аз самият питах унгарски и румънски политически анализатори, след като Мадяр победи Орбан в Унгария дали те очакват в региона да се появи нов Орбан. Всички казваха, че Орбан е бил уникално явление и не може да бъде повторен, включително защото никой няма унгарските политически и геополитически ресурси.

Анализатори от Европейския съвет за външна политика в София пишат, че “вместо да се присъедини към широко разпространения проевропейски консенсус и антиамериканските настроения в българското общество, Радев се опитва да намери баланс между конкуриращи се концепции за сигурност (американската и европейската – бел.моя), без да отчита в достатъчна степен европейските интереси в областта на сигурността”. Действително, Радев разчита на суверенистката тенденция в българското общество и не е приеман от други влиятелни обществени групи. Но все ми се струва, че България е някакъв специален случай и дор,и когато възпроизвежда регионални и глобални тенденции, го прави по някакъв ексцепционалистки начин. Мисля, че България няма икономическите ресурси, за да развие истински дълбок и силен суверенизъм. Радев може да иска да е някаква версия на Орбан, Фицо, Тръмп или да някого другиго. Но както вече казах, той ще се сблъсква все повече със собствените си ограничения, с границите на възможностите на своята тенденция и на своята държава.

Снимка: Румен Радев (източник: YouTube)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Има профил в Substack (където публикува на английски език). И канал във VIber, където публикува на български език.

About Author