Димитър Събев: Българската управленска проказа и трудните регионални отношения обричат Северна България на изостаналост

Владимир Митев

Резюме

1. Дунавската стратегия и държавният пасивизъм

България формално председателства Дунавската стратегия, но липсват ясни практически цели и тесни експерти. Въпреки огромния потенциал на региона, държавата показва пасивност, липса на инвестиционен и концептуален капацитет, както и напълно погрешен подход към регионалното развитие.

2. Причини за систематичния упадък на Северна България

• Липса на държавно планиране: След 1990 г. идеята за държавно планиране беше погрешно дискредитирана. Докато в Страни от Централна Европа и Румъния държавата продължи да организира процесите, у нас Северна България бе оставена на произвола.
• Политически субективизъм и факторът „София“: Инфраструктурата и инвестициите са насочени предимно към Южна България заради произхода на ключови политици. Публичните и частните капитали заобикалят Севера (с малки изключения като Габрово). Преките чужди инвестиции в Бургас са до 40 пъти повече от тези във Видин или Монтана.
• Сгрешен модел в земеделието: Ориентацията към монокултури (cash crops като пшеница и слънчоглед) носи печалби на големите арендатори, но не създава преработваща промишленост и работни места, което води до обезлюдяване.

3. Регионални и международни динамики

• Конкуренция с Румъния: За разлика от Гърция и Турция, с които икономиката ни се допълва, с Румъния имаме еднотипни икономики и сме по-скоро конкуренти. Румъния привлича повече инвестиции поради значително по-големия си вътрешен пазар.
• „Прескачане на центъра“: Поради стратегически опасения от засилване на България (която е естественият географски център на Балканите), се забелязва изолирането ѝ — например чрез директни гръцки инвестиции в енергетиката на Румъния.

4. Връзката с река Дунав и екология

Централната власт в София не чувства Дунава като свой регион. Д-р Събев изразява силни екологични опасения спрямо идеите за целогодишно драгиране на реката или изграждане на нова ВЕЦ при Никопол, за чиято електроенергия у нас няма индустриален капацитет. Регионалните планове за развитие са просто преписани документи от 80-те години с подменени термини.

5. Изчерпан демографски потенциал и „управленска проказа“

• Безсмислена инфраструктура без хора: Ако до 5 години (до 2031–2032 г.) не се предприемат реални мерки, изграждането на забавените магистрали и тунели ще стане безсмислено, защото човешкият капитал в Севера вече ще е напълно изчерпан.
• Българската политическа проказа: Причината за изоставането не е в липсата на подкрепа от ЕС или Германия, а в българското управление, пасивността и балканската администрация. Промяната може да дойде само отвътре — чрез интелектуално и културно възраждане на обществото.

Интервю

Въведение

Димитър Събев е роден през 1976 г. в гр. Добрич. Завършва магистърска степен по Стопанско управление в Икономическия университет във Варна, по-късно специализира Икономика на устойчивото развитие в Германия. След 2006 г. работи като икономически журналист в София – бил е редактор, главен редактор, колумнист и разследващ журналист в редица онлайн и печатни издания. Носител е на три национални журналистически награди. През 2020 г. защитава дисертация в Университета за национално и световно стопанство на тема „Маркетинг, потребление и икономически растеж“, която по-късно публикува като книга. Автор е и на книгите „Унизената Земя“ (2010), „Саламандър“ (2016), „Планинските райони на България: Икономика и население“ (2024) и „Въглищни райони след края на въгледобива: Нова индустриална политика на България“ (2026).     

След 2010 г. Събев участва като икономически експерт в многобройни изследователски проекти, свързани с различни аспекти на екологичната икономика и устойчивото развитие на региони с високо биоразнообразие. Сред организациите и институциите, с които е работил се нареждат „Грийнпийс“, СДП „Балкани“, ЕС „За Земята“, „Блулинк“, Българска фондация „Биоразнообразие“, групата на Зелените в Европейския парламент и ред други. Участвал е като водещ автор в няколко международни изследователски доклада. Проучвал е на терен проблеми на икономическото развитие в тропически страни. Интересите му са в областта на екологичната икономика и по-специално в „економиката“: пресечната точка между Икономика, Природа и Култура.

България е председател на Дунавската стратегия през 2026 г.

Доктор Събев, поводът за този разговор е, че България тази година е председател на така наречената Дунавска стратегия. До каква степен, като икономист, като човек, живеещ в София и в България, забелязвате, че България е председател на Дунавската стратегия?

Получих прессъобщение за това, дочух нещо, т.е. в институционален план има някакви податки, обаче какво точно ще се прави и какви практически резултати ще се преследват – нямам абсолютно никаква представа. А все пак работя в секция „Регионална икономика“ на институт на БАН. 

Обявено е, че визията или целта на Българското председателство тази година е да преодолее регионалните неравенства.

Да, сигурно това би трябвало да бъде стратегията, защото от извора до устието на Дунав има изключително големи дисбаланси, за които, реално погледнато, няма обективно обяснение – те са следствие от ситуационни фактори. Може да се каже, че по протежение на река Дунав има страни, които са по-скоро разделени, отколкото свързани от реката. Нещата в никакъв случай не трябва да се оставят така, има върху какво да се работи. 

Само че знаейки естеството на този тип стратегически документи и изобщо на процеса на стратегическо планиране в страни с малък капацитет – първо инвестиционен, второ концептуален… По-скоро съм скептичен, че нещо ще се промени този свят. В същото време възможностите са огромни, те са пред очите на всички. Но явно подходът, който страната ни е избрала за своето регионално развитие е просто неправилен.

Вие сте икономист от авторитетна институция. Очаквам да познавате актьорите във Вашата сфера. Известно ли Ви е да съществува в България експерт по Дунавската стратегия или въобще по въпроси, свързани с развитието на Дунавския регион?

Честно казано, по-скоро познавам хора от неправителствения сектор, които се интересуват от този въпрос. Но те не са фокусирани изцяло върху това, а по-скоро се занимават с Дунав покрай много други неща. Знам, че някои хора в региона, включително от научни институции, възлагат надежди на тази структура. Но не познавам човек, който да си е сложил табелка „специалист по Дунавска стратегия“, или специалист по европейско развитие на България по линията на Дунавската ос. Показателно е в тази връзка, че наскоро на конференция чух човек на висша академична длъжност от Русе да се изразява именно по този начин: „така наречената Дунавска стратегия“.

Причините Северна България да изостава в развитието си

Поканих Ви за това интервю не по една-единствена причина. Но все пак важна роля изигра статията Ви за “бедния съсед от Севера”, която изследва със статистически данни диспропорциите в развитието между Северна и Южна България. Самият Вие сте роден и израснал на Север – в Добрич, така че предполагам, че имате и личен, и професионален опит, който е релевантен. Как става така, че Северна България от десетилетия е много различна в своето развитие спрямо Южна България?

Въпросът е много голям. Ако можеше да му се отговори дори в рамките на едночасово интервю, ако отговорът беше лесен, това щеше да даде за шанс възход на икономиката на региона. Северна България действително е в упадък – системен, структурен упадък. Единственият по-жизнен икономически център в Северна България е Варна. Но Варна също е в упадък. Упадък не само икономически, но и социален и културен – и дори демографски. Наскоро варненски журналист припомни, че в минали години за града се е очаквало в обозримо бъдеще да се превърне в половинмилионен. Реалността е, че от много години броят на населението на града е замръзнал около 320-330 хиляди души.

Много са причините за упадъка на Севера – ако тръгнем да ги търсим, сигурно ще стигнем до османския период. Моето обяснение е, че факторът „София“ изигра много силна роля в България след 1990-те години, защото до 1990 г. Северна България разполагаше с по-добрата икономическа структура: промишлените предприятия бяха жизнени и осигуряваха смислена работа на хората. 

Може би ще прозвучи грубо, но следният пример добре обяснява как се развиха нещата. Защо автомагистрала „Хемус“ беше завършена до Правец, който е по пътя от София към Северна България? Ами защото тогавашният лидер беше родом от Правец. Повечето от лидерите на България след 1990 г. по някаква причина бяха от Южна България, с особения пример на софиянеца Бойко Борисов. Те просто се погрижиха за това, което им беше близко до сърцето и ума.

Така или иначе, в Северна България виждаме провал на националната регионална политика. От дълго време в България господства идеята, че всяко планиране и организиране е едва ли не вредно. Вие вероятно сте наясно, проследил сте този момент като журналист, но още започвайки от края на 90-те години в България целенасочено бяха финансирани и бутани напред структури, които твърдят, че всяко национално организиране е вредно. Именно на този тип експерти се даваше път в медиите – а това продължава и досега по инерция. Настани се едва ли не презрение към професията на плановика – към човека, който се мъчи да организира нещата с оглед на някакви желани национални резултати. 

По някакъв начин това бе естествено – това бе ефектът на махалото след годините на неефективната планова икономика, но той даде неприятни, лоши резултати. В други страни, включително в Централна Европа, където идеята за организиране с помощта на държавата не беше толкова радикално отхвърлена, резултатите се оказаха далеч по-добри. Доколкото имам представа, също и Румъния е по-организирана от България.

България изостави идеята за държавното планиране и организация. Това е, което виждаме в Северна България е обширен регион, оставен да се развива съвсем сам. Където през годините са давани пари – оскъдни публични пари – те са отивали във вече жизнени проекти. Не са давани средства да се помогне на нещо, което страда, а по-скоро да се помогне на нещо, което вече успява. 

Но самата идея за публична подкрепа за развитие като цяло беше дискредитирана. Освен това, малките суми, които се отпускаха, по принцип не целяха ефективност, а други, най-често политически неща. В един момент България стигна до много ниска точка. След което всички – пък било то и ограничени – публични инвестиции в инфраструктура се насочиха към Южна България. На юг впрочем се насочваха и частните инвестиции – предполагам, не без умисъл, не без „побутване“ от столицата. 

Нека вземем статистиката за преките чуждестранни инвестиции по области. Бургаска област безспорно е много важна, тя е врата на България към Черно море, но там преките чуждестранни инвестиции (с натрупване) към 2024 г. възлизат на 2.15 млрд. евро – което е с един порядък, т.е. около десет пъти повече, отколкото в области като Шумен и Ловеч. Преките чужди инвестиции в област Бургас са 3.7 пъти повече, отколкото в област Русе. Разликата с области като Монтана и Видин достига 40 пъти. 

В Южна България, където се построиха магистралите, бързо се разви вторична бизнес инфраструктура. Тоест, икономиката реагира по очаквания начин: със създаване на производствени мощности, което доведе до по-висока заетост, а така и до някаква демографска стабилност. Това инфраструктурно развитие пропусна Северна България, освен в няколко области като например Габрово – ето, отново се връщаме към личния фактор в политиката, това е областта на известен ковчежник на управлявалата дълго партия ГЕРБ. С изключение на няколко такива области, останалите области в Северна България бяха едва ли не наказвани за това, че не са гласували за победилите на изборите. 

Не може да пропуснем и това, че земеделието е традиционно по-силно развито в Северна България, а аграрният ни сектор възприе грешна ориентация към производството на така наречените cash crops (монокултури за бърза продажба), които реализират печалба на световните борси, но не се преработват вътре в страната, а това лишава регионалната икономика от работни места и промишлен капацитет. Днес Северна България „чупи рекорди“ по производство и износ на пшеница и слънчогледовото семе, но цената на печалбите на арендаторите е обезлюдяването на цели райони.

Всички тези и още много фактори се съчетават в една цялостна деиндустриализация, разпадаща се инфраструктура и дълбоко чувство за тъга. Едно чувство за нещастност се настани в Северна България. Естествено, в Северна България, примерно в Русе и Плевен, има стари интелектуални кръгове, които искат да се противопоставят на това нещо. Само че опитите им почиват на неправилна икономическа теория, не срещат подкрепа от центъра и изоставането по пътя на Северна България се задълбочава.

Значението на българските съседи на юг и на север за регионалното развитие

Как тук се вписва фактът, че на юг България граничи с Гърция и Турция – държави, с които като че ли отношенията са по-традиционни, по-развити и които в същото време дълго време бяха по-развити икономически от България, а в същото време на север е Румъния, с която като че ли няма чак толкова близост между хората, между българи и румънци, и даже на границата с България са бедните райони на Румъния, а не Трансилвания? Тоест, как този елемент, че на север е Румъния, влияе на това, за което говорите?

Да, международният фактор без съмнение е важен, но аз мисля, че за да има някакво трансгранично сътрудничество, което води до възход, трябва да има някакво допълване.  Примерно, България и Гърция се допълват по начин, който не е много добър за България, но се допълват. България изнася за Гърция суровини, например дървесина и електричество през зимните месеци. А пък гърците се възползват от по-ниските цени в България и идват тук да купуват, включително наемен труд. 

От Турция ние купуваме потребителски стоки, например текстил, Турция инвестира у нас в промишлени предприятия: българската работна ръка в един момент се оказва ако не по-евтина, то по-надеждна и отговорна от наличната турска. И така нататък, това са най-общи примери. Докато в отношенията между България и Румъния не виждаме допълване. Страните са еднотипни, а това предполага по-скоро конкуренция, отколкото допълване. За да могат България и Румъния да си взаимодействат с добавена стойност, те трябва да имат общи проекти от взаимен интерес, което трудно виждам как ще стане. 

Относно отношенията между българи и румънци, не съм съвсем съгласен, че между нас цари отчуждение. В моята родна Добруджа много хора отиват в Румъния, за да пазаруват или просто да разгледат. Те хвалят храната, която се продава на румънските пазари, хвалят качеството на техните пътища. Масово се говори, че Румъния в много отношения е изпреварила България. Но за да се получи общо производство, обща дейност между България и Румъния, ние трябва да имаме с какво да се допълним. Примерно, България да има идея, Румъния да има ресурси, да си стиснем ръцете и да работим заедно. 

Обаче го има и това, че по пътя на България към Европа има две бариери. Гърция и Турция не са по пътя на България към Европа. По пътя на България към Европа от едната страна стоят сърбите, от другата – румънците. Инфраструктурата, която може да свърже България с Европа – на първо място мостове и железопътна достъпност, определено не е добре развита. В много отношения Румъния действа като похлупак върху България.

Това в никакъв случай не е вербализирана стратегия, но тя присъства в нашите отношения, защото България е силен и много упорит конкурент. Ние имаме общите балкански качества, а те включват упоритост – когато видим възможност, ние се възползваме. България е нежелан конкурент. Работя със статистики за целия Европейски съюз и започвам да виждам конкуренцията между различните страни – това е нещо, за което не се говори, но то реално се вижда, когато влезеш навътре в статистиката. В ЕС се вижда, че има разделение на блокове. По същия начин, както страните на Запада виждат на Изток нежелани конкуренти, така и самите страните от Изтока не биха желали да дадат на някого от своя лагер палмата на първенството.

Такова нещо като добросъседски алтруизъм между страните по света няма, за добро или лошо. Ако започнеш да правиш нещо подобно, ще се озовеш в незавидната позиция на Михаил Горбачов, който на Запад е смятан за най-добрия съветски лидер, а за руснаците е най-слабият. Защото той тръгна по пътя на добросъседството, по пътя на доброто, на това, което трябва да бъдем като хора – но явно живеем в по-жесток свят. 

Думите ми, че Западът не гледа с радостно сърце на ръста на Изтока не са голословни. На Запад е много силен наративът за деиндустриализацията – че промишлеността в Европа е в дълбок и траен упадък. Но реално погледнато след 2007 г. има внушителен прираст на промишленото производство в Полша, Румъния, а и България. Това означава преместване на новата промишлена динамика на изток – съчетано с деиндустриализация на Запада, която тревожи високите етажи. Много от зелените политики на ЕС, които определено се отразяват по-зле на Изтока, могат да се разтълкуват именно в такъв аспект.

Да, не е приятно. Да, това противоречи на лозунгите на Европейския съюз. Разбира се, казвайки това, Европейският съюз в крайна сметка е големият шанс на България и на Румъния. Това е нашият жокер, който изтеглихме при раздаването на картите. Но това не означава, че всичко ще бъде хубаво. Ние трябва да се възползваме, т.е. да играем като разумни играчи. Именно това е, което убягва на България.

И сега отново се връщам към междутериториалното сътрудничество между Румъния и България. Там, където има допълване, там може да има сътрудничество. Там, където има еднотипни едри земеделски стопанства, еднотипна структура на икономиката, не можем да говорим за сътрудничество.

За някакво сътрудничество за икономически възход и развитие би могло да се говори единствено ако се установят специални отношения между България и Румъния, каквито в момента определено няма. Един блок България-Румъния, а защо да не насърчим и Сърбия да се присъедини към нас – такъв блок би ни помогнал да се превърнем в ядро на икономическа динамика в целия ЕС. Обаче такова нещо няма; в момента аз по-скоро виждам дружба между Сърбия и Румъния, отколкото възможност за трио Сърбия-Румъния-България. Много неща трябва да се променят, за да тръгнем по подобен път. 

Значението на оста Гърция-Румъния-България за развитието на Северна България

Споменахте регионалното сътрудничество Сърбия-Румъния-България – една инициатива, която през 2015 г. бе наречена Крайовската тройка и която бе под егидата на тогавашния румънски премиер Виктор Понта. Но всъщност се очертава на някакво ниво едно друго регионално сътрудничество – Гърция-България-Румъния – страните от Европейския съюз. Знаете, че през декември миналата година те подписаха меморандум в Брюксел, че ще изграждат инфраструктурни коридори помежду си. Работата в това отношение продължава. След войната в Украйна наблюдаваме промени в региона. На мен ми се струва, че това е нещо трайно. Как преценявате тези промени като фактор? Дали фактът, че Гърция също навлиза в уравнението на българо-румънските отношения  – включително с геополитическа подкрепа от евроатлантическите сили – променя нещата и до каква степен ги прави различни? Защото тази нова тенденция за сътрудничество в Югоизточна Европа се сблъсква с една инерция, една традиция и т.н. Вие казвате, че хората на Балканите са инатливи. До каква степен форматът Гърция-България-Румъния може да окаже положително въздействие върху развитието на Северна България?

Гърция, Румъния, България – правилно отбелязвате появата на развитие, но по пътя има много препъни-камъни. Първо, България има междинно географско положение и това ѝ дава определено предимство. Когато говорим за регионална интеграция на Балканите, центърът неизбежно е България. Ако някой ден се стигне до Балканската федерация, за която мечтаеше Георги Раковски, нейната естествена географска столица ще е София. И това нашите партньори от Сърбия, Гърция и Румъния го знаят.

България определено е исторически ощетена и това е също известно на всички. Териториално е ощетена – както и Унгария. Това кара другите на Балканите да бъдат подозрителни. Не защото България прави нещо, а защото тя има най-силното географско положение и пропилени исторически възможности.

Същото се случва във вертикалния коридор Гърция-България-Румъния. Достатъчно е да знаем, че гръцката публична енергийна компания PPC инвестира милиарди в енергетиката на Румъния. В района на Олтения енергийният преход е силно подпомогнат с инвестиции от PPC. Гърция директно инвестира в енергетиката на Румъния, включително в електропреносни мрежи, соларни паркове и в голям (600 MW) вятърен парк в румънската част на Добруджа. Това трябва да ни подскаже, че засилването на връзките между Гърция и Румъния цели да отслаби фактора България, който е естествената им връзка. Определено виждаме „прескачане на центъра“ в енергийния коридор.

Не искам да отхвърлям добросъседското развитие по вертикална балканска линия, обаче пътят, който съм извървял като икономист и журналист, ме е срещал с десетки анонси за трансгранично инфраструктурно развитие. Още помня „големия шлем“ на президента Първанов, който освен всичко друго щеше да свърже с тръбопровод Черно и Бяло море… 

Все пак, нека видим какво ще се случи. Нека този път да бъде различно. Но историята на международната дипломация е осеяна с инициативи и стратегии, които тръгват и заглъхват. Лично аз мисля, че на Балканите подходът не може да върви отгоре надолу. Когато решиш нещо отгоре, изведнъж изникват хиляди малки препъни-камъчета. Дори да го осъществиш с милиарди, хората чисто и просто може да го бойкотират и да не го ползват. 

Да обобщя, връзката между Гърция, България и Румъния прави България особено силна, а това е нежелано. Една връзка между Гърция и Румъния с посредничеството на Сърбия би била по-реалистична, отколкото такава с България. Никой не иска силна България.

Гръцко-българските икономически връзки

Няма да оспорвам много от твърденията Ви, с които не съм съвсем съгласен. Само ще обърна внимание на нещо. Има информация, че гръцките инвестиции в България са 3 милиарда евро и има 18 хиляди гръцки фирми, които оперират, а гръцките инвестиции в Румъния са 4 милиарда евро и има 2 хиляди гръцки фирми, които оперират. Румъния е по-голям пазар. Не ми се струва, че Гърция има някакво антибългарско и прорумънско пристрастие. И дори мога отново да се върна на темата за регионалното развитие. 

Не Ви ли се струва, че между Северна Гърция и Южна България има вече нещо като обща икономика? Има много български инвестиции в имоти в Северна Гърция, търговия, гръцки фирми в България в град Сандански, Пловдив и т.н. Не Ви ли се струва, че регионалното сътрудничество вече работи между България и Гърция и може да е някакво вдъхновение за някой, който иска да го направи с Румъния?

Много сте прав, че гръцките инвестиции в България са много. Много от тях са в областта на финансите и финансовото посредничество. Знаем колко голяма беше експанзията на гръцката банкова система в България преди дълговата криза. Значителна част от тези инвестиции все още са тук. 

Мащабното инвестиране на Гърция в България до голяма степен потвърждава моята теза, че развитие има там, където има различие. Там, където има допълване. Там, където има ценови диференциал. Ценовият диференциал между България и Гърция до неотдавна беше значителен и това предположи, първо, инвестиции за „улавяне“ на по-ниските производствени разходи в България и второ, достъп до пазари, които са по-слабо развити от тези в Гърция.

България е по-близо до Гърция, със сигурност. България е православна страна и дори само с това привлича гръцкия турист; в Пловдив виждам много гръцки туристи. Културната ни близост е сигурна. Когато говоря за това, че никой не обича силна България, аз не изхождам от идеите от началото на ХХ век – за военно противопоставяне – а по-скоро говоря за стратегическо икономическо противопоставяне, което е, как да кажа, приятелски огън. Като едно ступване от приятеля – както когато на някоя научна конференция най-вероятно е да оспори твоите резултати някой твой добър приятел, защото точно той знае най-добре какво си мислил и искаш да постигнеш.

Така че най-сериозен отпор може да очакваш именно от най-близкия – но той си остава най-близък. Тук пак да кажем за Румъния. С Румъния твърде много си приличаме, за да можем да имаме допълващо се развитие. Развитието се насърчава от различието. Румъния все пак има едно голямо предимство, което е спестено на България, и това е нейният по-голям пазар. Когато една компания, включително чужда компания, произвежда за пазар от 16–18 милиона души, е едно нещо. Когато произвежда за пазар от 6 милиона души, е друго нещо. За 6 милиона души в България просто не си заслужава да се правят производствени мощности. Румъния е облагодетелствана по линия на самия си размер, тя има по-голяма икономическа гравитационна сила. Тя привлича към себе си инвестиции и развитие, докато България няма това предимство на размера и трябва да се специализира. В момента България се опитва да се специализира.

България е малък пазар за румънските фирми. Освен това българският пазар е жесток,  конкурентен пазар. Не очаквам големи инвестиции на румънски фирми в България. По-скоро българските инвестиции в Румъния биха били по-големи. Български компании отдавна опитват да атакуват по-големия румънски пазар. 

Във всички случаи, когато говорим специално за Северна България и за Южна Румъния, намирам за изключително показателно, че лично аз съм роден на 35 км от границата между България и Румъния. В моя 50-годишен живот аз нито веднъж не съм стъпвал в Румъния. Нямало е ученически програми, които да ме заведат от Добрич до Констанца. Нямало е конференция, която да ме заведе от Варна, или сега от София, до Букурещ или Брашов.

Има един Дунав, който тече между нас. Той ни разделя. За хората от гранични градове като Русе или Силистра е много по-нормално да имат силни връзки и надежди за общо развитие. Но един град във вътрешността като Добрич има друга ориентация. Аз съм човек, който има интерес да пътува. Но не – бил съм на пет континента, обаче в Румъния, на 35 км от мястото, където съм роден, не съм бил. И това говори най-ясно за това на какво ниво се намира нашето сътрудничество и взаимодействие. 

Дунава и София

Има и мнение, че България или по-точно София, където се вземат решенията у нас, не чувства Дунава като свой, защото той не минава покрай нея. През годините България се оплакваше, че Румъния не влага достатъчно ентусиазъм в изграждането на мостове над Дунава. А Румъния се оплакваше, че България не драгира Дунава, така че да бъде плавателен през цялата година. От десетилетия има дискусия за изграждането на съвместен язовир в района на Никопол. Но тези и много други инициативи, свързани с Дунава и с общата граница стоят на ниво намерения без да се конкретизират.

Лично аз съм съгласен с констатацията, че България не гледа на Дунав като на свой. Но по отношение на драгирането и на електроцентралата имам много големи резерви от екологично естество. Не можем да си позволим в света, в който живеем – този свят е в екологична криза и пред екологичен колапс – не можем да си позволим развитие, което е за сметка на природата. По отношение на драгирането на река Дунав познавам няколко неправителствени природозащитни организации, които пешком ще извървят пътя от България до Брюксел, за да се противопоставят на подобно нещо. Мисля, че българите сме една идея по-внимателни към околната среда, отколкото нашите северни съседи. 

А по отношение на нова електроцентрала на Дунав: електроенергията, която тя ще произвежда, трябва да служи за нещо. В разговори с по-опитни от мен колеги те цитират думи на румънски учени: „Защо ви е на вас българите нова електроцентрала на Никопол? Ето, на нас електричество ни трябва, ние произвеждаме Дачия, имаме промишленост. Вие какво ще правите с тази електроенергия?“ Производството на нещо заради самото производство, без оглед на целесъобразността и ползата за развитието – аз съм против. 

Доколкото мога да преценя, изоставянето на идеята за Дунав е следствие от това, за което говорех в началото: общото изоставяне на Северна България и общото изоставяне на идеята за регионално планиране. 

В тази връзка, има едни документи, които се наричат Интегрирани териториални стратегии за развитие на регионите. Всеки един от шестте района на България има такъв план; те са сравнително нови, от 2022 година. В Северна България все още има три района на т.нар. NUTS-2 ниво: Северозападен, Североцентрален и Североизточен. От догодина районът ще е само един. 

Та във въпросните документи има толкова много пожелания! Имам чувство, че плановете и концепциите в тях не са осъвременявани от края на 1980-те години. Тогава географската и въобще териториалната наука беше стигнала до добро ниво – но оттогава, вече 40 години, идеите и плановете се преписват отново и отново. Там, където пишеше „социалистическо развитие“, вече пише „евроинтеграция“ и „териториална кохезия“ – но общо взето това е разликата между новите и старите документи. 

Не знам от колко време се говори за велосипедни маршрути около Дунав (впрочем съвсем наскоро, в Берлин, двама канадски туристи ме разпитваха дали по българския бряг на реката има удобни велоалеи). Не знам от колко време се говори за подобряване на шосейната мрежа. Не знам от колко време се говори за едни и същи неща, които трябва да бъдат направени – и все не се правят. Единственото, което ми остава, е наистина да повярвам в партийния фактор: в Северна България по принцип са по-ляво ориентирани и явно управляващите десни партии наказват северните области и общини. Звучи конспиративно, но имате ли друго обяснение?

Разбира се, голяма част от инфраструктурното изоставяне на Северна България е следствие от общото изоставяне на България, включително в идеен план. Ако нещо в мисленето на централно равнище в България не се промени, очаквам отново и отново, година след година да се преписват същите стари стратегии и планове, пък населението ще си намалява и в един момент самото демографско отслабване на България ще направи безсмислени всички тези безкрайно забавени инфраструктурни проекти.

От проектите за развитие има смисъл дотогава, докогато все още има хора. Вече в някои български северни области най-големият работодател е държавата по линия на училищата, здравните услуги и полицията. Там няма вече частен бизнес – той умря, защото няма хора, за които да работиш. Вече казах, че има смисъл да работиш, да произвеждаш, когато пазарът е голям. При нас много се закъснява с действията и в един момент вече няма смисъл да се правят. 

Тъжното е, че и в България, и в Румъния дунавските територии имат потенциал, имат своите възможности. Но системно им е отказвано това малко инфраструктурно побутване, което прави голямата разлика. Днес, поне южно от Дунава, лежат тъжни, изоставени, периферни райони. 

Гражданският натиск и развитието на Северна България

Темата за периферните и изостанали райони е важна. Мога да дам отново пример със северните съседи. Там също има изостанали райони, например румънския регион Молдова. Буквално до миналата година нямаше магистрала дори до началото на този регион. От Букурещ сега много ударно се строи, така че скоро ще има магистрала, но години наред този район беше изоставен. Районът губи население от десетилетия. Само Яш, столицата, нарастваше като население. Има голяма емиграция от румънския регион Молдова в Италия и на други места. 

Интересно е, че хората в Молдова се организираха в неправителствени организации, които станаха групи за натиск. Правеха протести, направиха си сайтове, комуникираха, отправяха искания към политиците да им се развива инфраструктурата, да се развива и регионът. И се стигна до една ситуация, в която дори от партиите почнаха да приобщават хора от тия движения за развитие на Молдова, защото явно имаха влияние на някакво ниво тия движения и добиха критична маса.

Сещам се, че миналата година, май месец, имаше протести в Русе, които блокираха Дунав мост. Може би те не бяха забелязани в София. Но едно от исканията им беше да се построи магистралата Велико Търново-Русе. Тези протести не се развиха в смисъл да се превърнат в трайна организация, да има прессъобщения, да има експертиза, да има трайно обществено влияние. 

Дали това не е една от причините за липсата на развитие на Северна България – липсата на гражданско общество, на лоби, на обществен натиск. Това е единият ми въпрос. Другият е за отношенията София-Северна България и София-провинция. Как могат още да се повлияят по начин, по който интересът на периферията да се вземе предвид? Това са два въпроса, които са свързани според мен.

Наистина има много примери, когато местното недоволство поражда отзвук и промяна. В България характерни примери – мисля, че и в Румъния е така – са протестите срещу определени инвестиции за добив на подземни богатства. Когато хората се обединят и се противопоставят по места, те правят разлика. Но не знам в българския случай за някакви особено успешни протести за изграждане на инфраструктура. Знам, че хората се събират и затварят пътища, например в Плевенско и на други места в Северна България, с искането чисто и просто да се подобри пътната мрежа, т.е. да се закърпят дупките по пътищата. Но резултатите, за съжаление, са: идва политик, казва „Ще го направим!“, може би нещо започва и после правенето заглъхва. Много голяма неефективност, много голяма незаинтересованост.

Няма хора, които работят със сърце в държавната администрация. А това е така, защото ако работиш със сърце и душа, ти ще бъдеш взет на прицел и ще бъдеш „отстрелян“. Балканският тип администрация награждава хората, които си траят и наказва тези, които искат да направят промяна. Да, регионалните протести водят до промени, но много трудно. Трябва да имаш медиите на своя страна. 

До този момент не съм видял във Варна, този голям град, подобно движение за завършване на магистрала „Хемус“. Започва да ми се струва, че на варненци им е добре така – без връзка със София, без връзка с другите части на страната, сами за себе си.

И така стигаме до момента на нео-феодализация. С тази разпадаща се инфраструктура в Северна България, феодалната зависимост едва ли не е по-лесна за поддържане. Това е в кръга на черния хумор. Но един голям икономист, Гунар Мюрдал, наистина е казал подобно нещо: хората, които са потънали в мизерия, не протестират за по-добър живот. Протестират хората, които вече са стигнали някакво равнище и искат подобрение, или искат запазване на това, което им се отнема. Но тези, които са изпаднали в отчаяние и нищета, те вече не могат да протестират. Те са обезсърчени, обезоръжени. 

Мисля, че например Северозападът не е в такова положение. Колкото и да е странно, Северозападът е запазил звена за регионална съпротива. Обаче и те вече са се отказали да чакат инфраструктурно подобрение и се опитват да се самоорганизират с подръчни средства. Защото от времето, когато учих география на България за кандидатстудентския изпит, все слушам как този път от Видин през Плевен за София ще бъде завършен и колко хубаво ще бъде всичко, щом се направи тунел под Петроханския проход и под Шипка. 

Хеопсовата пирамида се построи по-бързо от автомагистрала „Хемус“. Не искам да звуча пораженчески, но има ли вече смисъл от всички тези инфраструктурни развития? Какво ще оживят те, когато човешкият потенциал е вече изчерпан? Трябва да си го кажем прямо: ако нещата не се променят в близките максимум 5 години, до 2031–2032 година, трябва да преосмислим идеята за национално инфраструктурно развитие. По-хубаво да станем един резерват. То хора вече няма, няма икономическа активност – защо да строим пътища и тунели? Това е по отношение на локалната съпротива.

Ролята на Германия и на ЕС за развитието на Северна България

Последен опит за оптимизъм от моя страна. 🙂 Знаете, че България е част от великите западни интеграционни мрежи – НАТО, ЕС, Еврозона, Шенгенското пространство, скоро Организация за икономическо сътрудничество и развитие,  и може би пропускам много важни други мрежи. Знаем също, че Дунавската стратегия – за да се върнем на темата, с която започнахме – е европейска макрорегионална стратегия. Дунавът е много развит в горното си течение, т.е. където е Германия, Австрия. Т.е. може би на европейско ниво нашите партньори и Германия, която е толкова важен партньор, традиционен на България, би трябвало да имат желание да се развива всичко, което е Европейски съюз, включително периферията, включително Северна България, включително Дунавският регион и по долното течение и така нататък. 

Какво виждате в тази посока? Може би Вие сте по-въвлечен дори в различни изследователски проекти или ходите по конференции в страните от ЕС. Ние сами ли трябва да се преборим със себе си на базата, сигурно, и на ресурсите, които Европейският съюз дава, или можем да очакваме едно побутване отвън – както, например, можем да кажем, че двата моста, които са между България и Румъния, са побутвани отвън: единия от СССР при Русе, другия от Австрия при Видин? Тоест понякога, когато стратегическият интерес на външни важни фактори надделее, се случват неща, дори да сме инат и да нямаме как да се допълваме. Как виждате всички тия въпроси – външния фактор и европейския фактор най-вече?

Лично аз не вярвам в аргумента, че нещо може да се подобри в нашите балкански държави вследствие на желанието на Германия. Доколкото има побутване, то ни побутват от доста време. И бих казал, че много наши международни партньори в Западна Европа не могат да си обяснят пасивността на българската страна – за нея мога да говоря – при положение че тя има всички възможни предпоставки. Побутват ни, ние отговаряме с една трудно обяснима пасивност. Сякаш българите не могат да си повярват, че вече са част от общество, в което успехът е за тези, които са умни и работливи. По-скоро очакванията са, че за да станат нещата, пак някой трябва да ни го позволи.

Проблемът е в българското управление, в българската политическа проказа, бих казал. Според мен развитието, доколкото може да има такова, няма да се изразява само в прираст на богатството, а в едно общо интелектуално и културно въздигане, въздигане на чувството за достойнство – за това, че си ценен, не си втора ръка, а си човешко същество, което е носител на древна история, на най-доброто в цивилизацията. Лично аз мисля, че такова нещо може да дойде само от нас, само отвътре. 

Хората, които в момента живеят в България донякъде ми приличат на айсберг. Това, което е отгоре, невинаги е най-доброто и най-показателното за нацията. Може би е нужно едно голямо мъртво вълнение, бушуващи води, силно разбъркване, за да може това, което е отгоре в момента, да отиде отдолу, където му е мястото, а отгоре да излязат светли умове. 

Снимка: Димитър Събев (източник: YouTube)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Има профил в Substack (където публикува на английски език). И канал във VIber, където публикува на български език.

About Author