Защо не четат румънците?

Александру Йонашку

Резюме

Това е резюме на възгледите на Александру Ионашку относно състоянието на четенето в Румъния днес.

Исторически корени

• Слабите навици за четене сред румънците за първи път са документирани от Димитрие Кантемир в началото на XVIII век, който отбелязва широко разпространено недоверие към формалното образование в селското общество на Молдова, където ученето се е възприемало като ненужно или дори като причина за лудост.
• Векове на геополитическа нестабилност забавиха създаването на формални образователни институции, като грамотността остана строго обвързана с основни практически нужди и църковен живот.

Съвременни структурни дефицити

• В момента Румъния заема последното място в ЕС по четене, като 11 милиона румънци не са прочели нито една книга през изминалата година.
• Сред основните причини са високите цени на книгите, пристрастяването към социалните медии и сериозното недофинансиране на държавното образование и библиотеките – тенденция, която се задълбочава от продължаващите мерки за икономии.

Социално-политически контекст

• Историческите наблюдения на Кантемир често се цитират от съвременните интелектуалци, за да се обясни възприеманият антиинтелектуализъм на румънците.
• Спадът в четенето е част от глобална тенденция, предизвикана от дигиталните медии и мерките за икономии, която коментаторите свързват с нарастващата политическа радикализация и ерозията на общностните литературни пространства.

Статия

През последните години наблюдението, че румънците не четат, се превърна в клише. Всички коментатори в културните среди, издателите и дори журналистите знаят, че румънците четат много малко или изобщо не четат, и са прави: всички проучвания показват тази реалност. Нещо повече, медиите предоставят конкретни данни за това колко голям е броят на тези, които не отварят книга: 11 милиона румънци не са прочели нито една книга през последната година. Ние сме на последно място в Европейския съюз по четене, а причините, поради които толкова много румънци не четат, са различни – от общоизвестната липса на време или пристрастеността към социалните мрежи, до все по-високите цени на книгите, които са на път да се превърнат в луксозен предмет. Над всички тези причини тегне дългогодишното недофинансиране на обществените библиотеки. Вече сме в разгара на нова вълна от ограничения и икономии, така че можем да очакваме нови закривания на библиотеки, особено в малките градове и в селските райони, докато нашето обществено образование получава все по-малко пари и страда от изтичане на квалифициран персонал: все по-малко и по-малко учители, особено по математика.

Културните медии на север от Дунав призовава румънците да не бъдат обвинявани за това, че не четат, и обяснява причините зад този феномен, отбелязвайки половинчато, че когато една държава подкрепя четенето, тя подкрепя не само инфраструктурата, която прави възможен интереса към книгите, но и формирането на малки общности от хора с едни и същи страсти и интереси. Тоест общност, обществен център – както пише авторката от Dilema Veche, ключови думи, които не очакваш да видиш в дясно издание. Но всички тези наблюдения изобщо не са нови.

Първият, който пише за връзката на румънците с четенето, е ученият Димитрие Кантемир (1674–1723). Два пъти войвода на Молдова (няколко седмици през 1693 г. и по-късно през 1710–1711 г.), Димитрие Кантемир е първият просветител в румънската културна история, философ, музиколог, историк и географ с трудове и интереси, много по-обширни, отколкото мога да покажа в този кратък текст. Той е първият румънски учен, член на Берлинската академия на науките, по чийто подтик съставя Descrierea Moldovei („Описание на Молдова“) – текст на латински, считан за първото научно изследване в румънската култура. 

Descriptio Moldaviae, както се нарича изследването в оригинал, съдържа информация за географията, политиката, историята, администрацията, езика и традициите на предмодерната държава Молдова, по онова време васал на Османската империя. В подглава, озаглавена „За нрава на молдовците“, ученият-войвода – по онова време бежанец в Руската империя след неуспешен опит за излизане от османската сфера на влияние – разсъждава и върху връзката на молдовските румънци с книгата, като няма да каже нищо добро за нея.

Какво пише Кантемир? След няколко наблюдения върху психологията на молдовците, хуманистът изведнъж пише, без предупреждение: „Освен това молдовците не само че не са любители на науката, но тя е почти на всички омразна.“ Това въобще не са ласкателни думи, а първият просветител на румънците не спира дотук: „Дори имената на изящните занаяти и на науките не са им известни.“ Молдовците не са познавали еволюцията, през която са преминавали науката и философията в Западна Европа в началото на XVIII век, а и е нямало как, след като по онова време в Румънските княжества не е съществувал нито един университет. Следователно бихме могли да помислим, че учените хора просто са ги оставяли хладни. В края на краищата говорим за общества – Молдова и Влашко – преобладаващо селски.

Е, не: молдовците от времето на Димитрие Кантемир са имали свои собствени възгледи относно класата на учените хора. Те не просто са смятали, че четенето на много книги е нещо излишно, че е губене на време да учиш други езици или да наблюдаваш химични реакции в лаборатория – както би звучал днес обичайният антиинтелектуален дискурс, обсебен от икономическата ефективност, а са виждали в ученето източник на психическо заболяване и отчуждение: „Те вярват, че учените хора си губят ума и когато искат да похвалят нечие учение, казват, че е полудял от прекалено много учение.“ 

Едно селско общество няма достъп до писмената култура на градовете, а единствената му връзка с този свят е Православната църква. Молдовският хуманист показва, че хората от неговото време са вярвали, че учението е работа на свещениците, докато за обикновения човек е достатъчно да знае да пише и чете толкова, колкото да може да запише името си и животните, които притежава.

Строгостта на тези твърдения относно презрението на молдовците от зората на Просвещението към учението и книгите е шокирала следващите поколения румънски писатели, които са се колебаели между общ песимизъм и опит да приобщят към културата една страна, която много бавно е излизала от селските си нагласи. Описание на Молдова излиза в том за широката публика през 1973 г. (том, от който цитирах по-горе), и тогавашните власти са изпитали необходимост да обяснят подобни твърдения. Обяснителна бележка към цитираните фрагменти показва, че нестабилността, в която предмодерна Молдова се е намирала в продължение на векове, не е позволявала развитието на образованието. Нашествията и бързо сменяните от османците войводи е нямало как да вдъхновят изграждането на училища и откриването на академии. При тези условия единствените хора, които са имали достъп до образование, са били болярските синове, повечето от които са учили в полски университети. Като отговор, даден сякаш на строгата искреност на хуманистичния владетел Кантемир, в Молдова ще бъде основан първият румънски университет – Университетът в Яш – създаден през 1864 г., в разгара на програма за реформи по западен модел, осъществена от владетеля Александру Йоан Куза.

Въпреки че след падането на държавния социализъм етнографското изследване на Димитрие Кантемир остава просто обект на академични проучвания, неговият параграф за сдържаността на молдовците към книгите има една от най-неочакваните съдби. От раздразнената и пълна с презрение реакция на Хория-Роман Патапиевич в Politice след изборите през 1990 г. – в която на румънците се гледа като на неспособни да отговорят на очакванията на Запада и да изберат реформаторски лидери, до известната редакционна статия на Габриел Лиичану за „беззъбите румънци“ (която предизвика поредица от реакции, предназначени да изобличат, с право, елитарното високомерие зад подобно несправедливо етикетиране), параграфът на Кантемир тегне над всички възгледи на десницата за връзката на румънците с учението.

Като култура в голяма степен селска, с елит, образован в чужбина, и с образование, развило се късно и фрустриращо бавно, румънците не са се различавали особено от останалите селски общества около тях по онова време (ХVII-XVIII век), като например българите. И колкото и да е шокираща рядкостта на четенето и слабото финансиране на обществената култура в днешна Румъния, подобни реалности изобщо не са специфични само за нас. В англоезичното пространство финансирането на общественото образование – а с това и на библиотеките – също се съкрати, бидейки ударено от вълни на неолиберални ограничения и икономии. В същото време книжарниците или затварят, или са длъжни да диверсифицират офертата си с продукти, които нямат никаква връзка с книгите, както всички виждаме, когато влезем в книжарница Cărturești в някой голям университетски град.

Социалните мрежи и платформите от всякакъв вид създадоха впечатлението, че всеки може да популяризира творчеството си и да има своя собствена публика без намесата на критици или издатели. Всички коментатори отбелязват спада в четенето и виждат в това една от причините за възхода на крайната десница и радикализирането на хетеросексуалните мъже чрез мизогинията в „маносферата“.

Предполагам, че някои от румънците, които все още четат книги – особено класическа или модерна литература – се надяват, че четенето в даден момент отново ще бъде на мода, че младите хора ще преоткрият удоволствието от четенето на класически роман или че ще се появят повече клубове и литературни кръжоци за поезия, а малкото останали книжарници и антиквариати ще събират малки общности, както в миналото. Независимо дали това ще се случи или не, дали четенето ще бъде преграда пред крайната десница или пък един роман от XIX век може да ти даде отговори за това, което ти се случва днес, през XXI век, едно нещо е ясно: знаем защо не четат румънците, а те не са сами в това нечетене – това е общ процес. Въпреки това самò по себе си четенето остава усилие и избор. Различни виждания за света, осъвременяване на старите текстове и винаги същият въпрос: защо четем?

Библиография: Dimitrie Cantemir, Descrierea Moldovei (Описание на Молдова: Послепис и библиография от Магдалена Попеску), Bucuești: Minerva, 1973.

About Author