На BookFest в Букурещ: Дневникът на Георги Димитров е забележително свидетелство за своето време

Резюме

Обща информация за събитието

• Събитие: Дискусия относно румънското издание на „Дневникът на Георги Димитров, 1933–1949 г.“ (издателство „Коринт“).
• Време и място: 7 юни 2026 г., международния панаир BookFest в Букурещ, на българския щанд (България е почетен гост на фестивала).
• Тема на дискусията: „От антифашисткия лъв до архитекта на съветското влияние“.

Профил на участниците

• Симона Преда (Модератор): Историк, писател, доктор по история и културен журналист с международни специализации (Фулбрайт в САЩ).
• Корина Добош: Научен сътрудник в Националния институт за изследване на тоталитаризма към Румънската академия; експерт по биополитика и история на науката.
• Щефан Босомиту: Научен сътрудник в Института за разследване на престъпленията на комунизма; доктор по история с фокус върху комунистическата интелигенция.
• Владимир Митев: Български журналист, създател на двуезични и трансгранични медийни платформи, говорещ румънски език.

Ключови акценти от дискусията

1. Образът и възприемането на Георги Димитров

• В България: По време на социализма е превърнат в официална „икона“, на която се отделя огромно внимание (символизирана от мавзолея в София и партийните учебници).
  • В постсоциалистическия период (след 1990 г.) образът му бързо изчезва от публичния дискурс; мавзолеят е детониран в края на 90-те години.
  • Днес липсва широк обществен интерес към него в България, а левицата е критикувана, че неговото управление е било твърде „интернационалистическо“ и недостатъчно патриотично (особено по македонския въпрос).
• В международен план: Иронично е по-разпознаваем и оценяван по-позитивно в чужбина (например в Северна Македония или сред чуждестранни леви интелектуалци), отколкото в родината си.
• Основни исторически заслуги (според лявата традиция):
  • Героичната самозащита по време на Лайпцигския процес (1933 г.) и противопоставянето на Гьоринг.
  • Идеологическата и практическа концепция за създаването на „Народния (Отечествения) фронт“.

2. Специфика и историческа стойност на Дневника

• Уникален документ: Комунистическите лидери рядко са оставяли лични дневници поради партийния принцип биографии да се пишат само след смъртта и поради постоянния риск от чистки по време на Сталиновия терор.
• Липса на литературен стил: Дневникът е предимно административен, сух и фактологичен (описващ срещи, дати и официални разговори).
• Достоверност и протекция: Записките се считат за автентични. Димитров е успял да запази дневника (и живота си) благодарение на близките си връзки с ръководителите на НКВД и личното доверие на Сталин.
• Сталин като главен герой: Дневникът е ценен източник на информация за самия Сталин, разкриващ макронивото на съветските кулоарни решения от коминтерновска перспектива.

3. Връзката на Дневника с румънската история

• Ролята на Румъния в Коминтерна: Споменаванията на Румъния са сравнително малко, което показва, че румънското комунистическо движение не е имало толкова мащабен принос, колкото се е смятало на местно ниво.
• Фигурата на Ана Паукер: Тя е основното румънско присъствие в Дневника и е представена като истински лидер от международен мащаб, на когото Москва гласува голямо доверие.
• Контролът на Москва над Румъния след 1945 г.: Дневникът съдържа ключови записки (напр. от 4 януари 1945 г.), в които Димитров предава директните и детайлни политически съвети на Сталин към Георгиу-Деж и Ана Паукер за това как тактически да се наложи комунистическият режим в Румъния (постепенна аграрна реформа, отлагане на насилствената настъпателна нациолизация, запазване на кралските имоти за момента с цел успокояване на буржоазията).

4. Значението на румънското издание за съвременната публика

• „Входна врата“ към България: Книгата помага на румънското общество да разбере по-добре сложната и понякога „странна“ съседна история на България, която остава слабо позната в Румъния.
• Академичен принос: Преводът (базиран на престижното издание на Йейл) е придружен от сериозен критичен апарат, който помага на публиката да преосмисли комунизма през призмата на интернационализма и геополитическите реалности на XX век.

Участници в дискусията

Симона Преда (модератор): 

Симона Преда е историк, писателка и културен журналист. Завършва Факултета по философия (2002 г.), Факултета по история (2007 г.) и магистърска програма по историография и история на манталитета (2006 г.) в Университета в Букурещ. През 2011 г. получива докторска степен по история с дисертация, посветена на историческата литература за деца в комунистическа Румъния, в същия университет. Специализирала е в Университета George Mason в САЩ със стипендия по програма Fulbright. 

Корина Добош:

Корина Добош е изследовател в Национален институт за изследване на тоталитаризма (към Румънската академия). Тя има матистратура по изследвания на национализма (CEU, 2004 г.), докторантура в Университетския колеж в Лондон. Изследователски интереси: биополитика през 20-ти век, история на науката, цифрови хуманитарни науки.

Щефан Босомиту:

Щефан Босомиту е изследовател в Института за разследване на престъпленията на комунизма и паметта за румънското изгнание от 2007 г. насам През 2011 г. получава докторска степен по история в Университета „Ал. И. Куза“ в Яш с дисертация на тема „Мирон Константинеску – съдбата на един ангажиран интелектуалец“. Бил е стипендиант по програмата „Сократ–Еразъм“ в Университета в Анже, Франция (2004–2005 г.), и стипендиант в New Europe College (2011–2012 г.). 

Владимир Митев:

Владимир Митев е български румъноговорящ журналист. Основател е на българо-румънския сайт “Мостът на приятелството”, както и на базираната в Полша прогресивна медия “Трансгранични разговори”. 

Видео със субтитри на български език

Дискусия

Въведение

Симона Преда:

Добър ден!

Издателство „Коринт“  и ние сме щастливи и за нас е чест  да представим, заедно с един представител от България – журналиста Владимир Митев, една изключително важна книга за комунистическата историография, и то не само за румънската, но и за историографията изобщо, когато говорим за комунистическия наратив: „Дневникът на Георги Димитров, 1933–1949“. Текстът е прецизно обработен, анотиран и придружен от предговор от Иво Банац, с предговор от Космин Попа и превод на английски език от Лия Дечей.

Очевидно трябва да кажа, че тази книга, както показва и заглавието ѝ, е доста обемна и е отпечатана благодарение на редакцията на Александру Георге и Габриела Тръшкулеску, нашите колеги от секцията по предпечатна подготовка. И така, „Дневникът на Георги Димитров, 1933–1949“ е едно интересно явление в историографския пейзаж на Румъния, още повече че темата на днешната ни дискусия е „От антифашисткия лъв до архитекта на съветското влияние“. И очевидно, как може някой – и това обсъждахме по-рано с гостите в този ранен следобед – който има произход, не непременно благороден, както впрочем и много други комунисти, да стигне дотам, че да стане част от най-висшите форуми на Социалистическия интернационал?

Затова ми позволете да представя гостите за този следобед. Имам честта и удоволствието с нас да бъдат: Владимир Митев, журналист от България – благодарим му за присъствието и за това, че говори много добре румънски, което ни радва всички, тъй като няма нужда от превод; Корина Добош, научен сътрудник в Националния институт за изследване на тоталитаризма – радваме се, че е сред нас; и Щефан Босомиту, научен сътрудник в Института за разследване на престъпленията на комунизма и паметта за румънската емиграция – също се радваме, че е с нас.

Няколко думи накратко за дневника, след което ще говорим по-подробно, защото всеки от поканените днес е специалист в определени… всъщност е специалист по целия румънски комунизъм и не само, но има страст към определени области от историографския дискурс. Няколко идеи за книгата като цяло. Българският политик Георги Димитров, наричан „антифашисткият лъв“, е бил един от най-важните лидери на международното комунистическо движение, а също така и доверен член от близкия кръг на Сталин.

Една от дискусиите и идеите, от които ще тръгне днешният ни диалог, ще бъде именно как той попада в непосредствена близост до Сталин и, в същото време, дали е само пионка, или има някакво право на вземане на решения по отношение на политическата сфера в България. Ще прочетете и в книгата – а и Космин Попа много хубаво го излага в предговора на книгата – неговия път, този cursus honorum, който започва от семейство с голяма страст към печатното слово, към типографията, докато стигне до най-висшите кръгове на социализма и комунизма в този регион. Разбира се, обвинен от нацистите, че е подпалил Райхстага през 1933 г. – което се явява движеща идея за неговата кариера –, той се защитава успешно, след което се превръща в символ на съпротивата срещу нацизма.

През 1935 г. е избран за генерален секретар на Комунистическия интернационал, а след края на Втората световна война става първият комунистически премиер на страната. За неговия дневник и за значението му като документ, за важността му не непременно като източник, а като идея в контекста на един комунистически лидер – защото знаем, че те рядко са писали дневници и това е изключителен случай – ще разговаряме подробно с гостите и ще започна с Владимир Митев. И това е въпрос, който обсъждахме още преди представянето.

Въпросът е, че много хора в България, разбира се, познават този Георги Димитров, който за голяма част от румънската публика е много по-малко известен. Как е бил възприеман той там? Възползвал ли се е от онази “митологизация”, каквато някои от личностите на румънския комунизъм, например, са имали в Румъния? Или винаги е бил разглеждан просто като част от комунизма, като лидер-пионка на страната? Как е бил виждан той?

Отношението към Георги Димитров в България

Владимир Митев:

Предполагам, че тук има много за обсъждане и, както знаем, в продължение на няколко десетилетия съществуваше мавзолей в центъра на София, където беше погребано тялото на Георги Димитров. Разбира се, аз например, влизайки в образователната система на седемгодишна възраст през 1990 г., в продължение на още 2-3 години трябваше да ползвам старите социалистически учебници, по които учехме някои основни теми за страната в самото начало. И, разбира се, помня много добре, че в тези учебници се отделяше голямо внимание, дори за много малки деца, на факта, че той е герой от Лайпциг, на неговия защитен процес и така нататък.

Но, въпреки всичко това, мога да кажа, че след като беше демонтиран старият режим, както се нарича, след като дойдоха промените, всъщност ми се струва, че Георги Димитров до голяма степен изчезна от публичното пространство и от дискусиите. Разбира се, историците може да провеждат някакви конференции, понякога се правят и филми… Мога да кажа, че дори наскоро имаше подкасти, посветени на историята, в които се появява Георги Димитров и има версии за смъртта му – можем да поговорим по-късно, ако искате, за това. Въпреки това ми се струва, че сред днешната публика, да речем през последните 30 години, може съвсем спокойно да се каже, че Георги Димитров не предизвиква голям интерес сред българската общественост; той е пример, може би, за личност, която в известен смисъл изглежда по-призната международно, отколкото в самата България.

Мога да кажа и накратко защо ми се струва, че е така. Мога да отбележа например, че в Северна Македония – има голяма дискусия за връзките му с македонците – той се възприема много позитивно, доколкото знам. В Северна Македония има училища на негово име, предполагам и булеварди, улици и така нататък. И по същия начин мога да припомня, че когато се запознах с лидера на троцкистите в Румъния, който сега е професор в Оксфорд, едно от първите неща, които ми каза, беше, че Румъния няма такава фигура от такъв голям мащаб в социалистическото движение, каквато е Георги Димитров.

Това отношение на хора от региона ме изненадва, в известен смисъл. Никога преди това в България не бях чувал той да се ползва с толкова голямо признание. Струва ми се, че българското общество е продължило напред. Просто Георги Димитров може би беше превърнат в икона, но иконата, разбира се, не е реалният човек. И след като този багаж на българската социалистическа идентичност беше оставен назад, по същия начин и неговият мавзолей беше разрушен… защото, както знаете, в самия край на 90-те години мавзолеят беше взривен.

И ми се струва, че дори съществува известно негативно мнение в това отношение, защото знаем – може би не искам да навлизам в големи детайли тук, но има известен спор, поне на видимо ниво, между България и държавата Северна Македония по определени теми, можем да обсъждаме, разбира се, тези неща –, но има филми например, в които се казва, че Българската комунистическа партия в първия си етап след вземането на властта през 40-те години е предала българската нация, допринасяйки за формирането на македонската идентичност.

И, разбира се, може би трябва да обясним, че социалистическият режим в България започва, както казват и пишат някои историци, дори леви, с голямо наблягане на интернационалисткия аспект на българското общество. Т.е. мисленето на Димитров е било по-скоро интернационалистическо. Докато през 80-те години например и като цяло, когато Живков беше на власт –, се прави завой към националистическа тенденция, както се вижда и с този така наречен „Възродителен процес“, смяната на имената на турците в България, което беше свързан и с насилие. Така че оценката за Димитров еволюира, след като навлязохме в постсоциализма, беше отправено обвинение към Комунистическата партия, сега Социалистическа, че не е била достатъчно патриотична в този период, в който именно Георги Димитров е бил на власт.

И за да завърша отговора си, връщайки се към идеята, че има българи, които са по-признати международно, отколкото в страната, мога да кажа същото и за българските структуралисти: Юлия Кръстева, Цветан Тодоров и други хора. Това са хора, които са на много високо интелектуално ниво и са признати международно, но според мен голямото мнозинство в България изобщо не е чело какво са написали те. Така че това е може би ирония – че българите в известен смисъл са много способни да се интегрират в света и има българи, които постигат големи успехи по света, но да бъдеш признат едновременно по света и в България е задача, по мое мнение, малко или повече трудна.

Приносът на Георги Димитров от гледна точка на неговите привърженици

Симона Преда:

Интересно е това, което казвате, защото има определени прилики с много от фигурите на румънския интернационализъм, които в хода на комунистическия дискурс, в зависимост от неговия интернационалистически или националистически вариант, завиват от укриване до пълно бламиране. Ако съдим редукционистки, от една страна съществува неговият образ по време на комунистическия период в България, а от друга страна – в посткомунистическия дискурс, както се случи с много от лидерите или личностите в много други държави зад Желязната завеса. От друга страна, ако се замислим в рамките на комунистическия дискурс, неговият образ на герой с какво се свързваше? С момента в Лайпциг през 1933 г. или по-скоро с факта, че е първият комунистически премиер на страната?

Владимир Митев:

Мисля, че Георги Димитров, от това, което съм разбрал и запомнил, има две големи заслуги – от гледна точка на лявата тенденция. Едната е тази защитна, да кажем, героична позиция в Лайпциг, в която се изтъква дори фактът, че на немски език е успял да се противопостави на могъщия Гьоринг и така нататък, превръщайки се в международна знаменитост. Тук мога да отворя една скоба: доста интересно е, че Георги Димитров не е имал много високо образование. Не е учил много. Доколкото си спомням, е завършил само шест класа училище. Той в голяма степен е бил човек, който се е учил от живота, и мога да кажа, че е научил много от жените в живота си. Немският всъщност го е научил от първата си съпруга, която е сръбкиня. И тук виждаме също неговата силна връзка със страните от днешните Западни Балкани, с Югославия, както беше преди.

Така че за Георги Димитров това е нещо, за което е хвален: фактът, че е излязъл морален победител от спор, в който позицията му първоначално е била много слаба. 

И от друга страна, това, което е имал като предимство и от което произтича признанието му, все още живо днес сред хората с леви убеждения в България, е концепцията за „отечествения или народния фронт“, да кажем. Тоест обединението на всички антифашистки сили. И се вижда, че тази стратегия, да кажем, е била използвана по време на войната, през Втората световна война, и веднага след нея. Това се счита за принос – да кажем, както на ниво теория, така и като практика.

Дневникът на Георги Димитров и българската публика

Симона Преда:

И имам следния въпрос, преди да преминем към останалите гости: кога за първи път чу за неговия дневник?

Владимир Митев:

Тук трябва да добавя още един детайл. Много хора – питал съм и други – всъщност не знаеха добре за дневника му и, доколкото знам, по време на социалистическия период не се е знаело за него. Питал съм хора, които са изучавали политическо образование, с висше образование, където имаше задължителни предмети по политическо образование, и за него не се е говорило, доколкото разбирам, поне от свидетелствата, които съм събрал.

Така че на практика този дневник се появява в един по-късен етап, доколкото разбирам. И на български език има две издания. Едното е от 1997 г. на Издателството на Софийския университет, а второто – през 2003 г. от друго издателство, което се казва „Изток-Запад“ – едно от големите издателства.

И, както казах, струва ми се, че ролята му е била много силна в определен момент от историята. Но след като този момент е отминал, интересът ми се струва по-слаб и по-скоро ограничен до изследователите. Ето защо сега оценявам високо факта, че за първи път може да се прочете част от дневника му на румънски език и мога да кажа, че съм много изненадан, по приятен начин, от факта, че точно в Румъния има интерес към тази тема. Дори преводът изглежда много добър от – на базата на изданието от Йейлското университетско издателство. Благодарение на този превод много неща могат да се разберат, по мое мнение, много добре от хора, които изобщо не са запознати с българската реалност, с този период или с неговата личност.

Значението на дневника

Симона Преда:

Благодаря много! Тъй като говорим за дневника, Щефан, ще помоля теб да продължим дискусията, която започнахме преди представянето. Комунистически лидер, който пише дневник… Нещо, по някакъв начин, невиждано в известен смисъл.

Щефан Босомиту:

Да, така е. Всичко това е доказателство за изключителния характер на този том: фактът, че днес разполагаме in extenso (в пълен обем) с дневника на един от най-важните лидери на комунистическото движение от междувоенния период и от периода на Втората световна война (всъщност версията на английски, която е преведена е съкратен вариант на дневника – бел.прев.). Съществува несъвместимост между тази идея за революционер и идеята да имаш написана история приживе. Спомням си, тоест, когато се замисля за тези детайли, през изминалите дни се сетих за един цитат от Михаил Олмински, ветеран болшевик, бивш другар на Ленин и Сталин, участник в Революцията от 1905–1907 г.

През 1921 г. Михаил Олмински е бил най-важната фигура около това усилие за написване на историята на Руската комунистическа партия (болшевики) на Съветския съюз и на историята на Революцията. Той е бил един вид координатор от политическа страна на това, което е означавало историческото писане през 20-те години. Михаил Олмински казва в един момент, цитирам: „Принцип при нас, болшевиките: биография на даден другар не се пише, докато той не почине“. И този детайл ми се струва много релевантен, за да разберем колко важна е тази книга, която представяме днес, този том, този документ, който Георги Димитров пише в продължение на 16 години. И за тези 16 години, ако се замислим, той започва дневника, започва да го пише, защото е бил в затвора.

Мотивацията на Георги Димитров да поддържа дневник

Симона Преда:

Но защо започва да го пише точно тогава?

Щефан Босомиту:

От желание да запише всичко, което се случва, и да улови, да намери и да конспектира всички етапи от онзи процес, който той е усещал като много вероятен важен момент от своето съществуване. След 1934 г., завръщайки се в Москва, да пишеш дневник с политически конотации – знаем, че в тогавашния съветски контекст това е било нещо изключително сложно. Знаем добре, намираме се в период… в периода на Големия терор, на чистките, когато не е било нужно много, за да бъдеш елиминиран по различни начини; бил си заплашен от арест и екзекуция за много по-малко.

Въпреки всичко това виждаме, че Георги Димитров продължава да пише, прави го внимателно, не привлича вниманието на НКВД. Това е може би въпрос на фина история, защото пак от дневника виждаме, че той е имал тесни връзки с шефовете на НКВД и е много вероятно този детайл да му е осигурил един вид сигурност. От тази гледна точка е важно, че историята му е останала записана в тази форма. Разбира се, трябва да имаме предвид, че в това, което пише той, няма нищо литературно. Записани са само административни въпроси, срещи.

Обаче, отвъд този детайл, е важно как това ни помага да разберем дали имаме намерение да проникнем наистина навътре и да имаме поглед върху историята на нивото на кулоарите, на нивото на голямата история през 1930–1940 г., защото има моменти, в които той – от едно нещо, ако забележите, в дискусиите с регионалните лидери – записва с голямо внимание разговори, които е имал със Сталин, на няколко страници. Записва с много голяма точност, с много детайли тези разговори, които е водил. По този начин, как се стига от това да бъдеш революционер до това да бъдеш бюрократ?

Така че, ето, не искам да монополизирам дискусията, не искам да ви представям още отсега целия разговор. Това, което е важно… и му давам думата… Не се отнася непременно до личността на Георги Димитров сам по себе си, а искам да кажа, че е свързано по-скоро с политическото, геополитическото и глобалното развитие.

Читателите на дневника

Симона Преда:

Иска ми се да се върнем за малко към дневника с два кратки въпроса. Първо: за кого пише той? Пише само за себе си? Пише, за да не забрави? Пише, за да остане документирано? Или очаква някой по-късно да прочете бележките му?

Щефан Босомиту:

Има по малко от всеки един от тези детайли. Пише в свой собствен интерес, на първо място, може би и за да не забрави. Пише, защото изпитва нужда да документира тези неща. Пише, мислейки си, от друга страна… през цялото време се появява усещането за тази идея и възможност, че в даден момент и той може да изпадне в немилост. Било е почти сигурно, че той е съзнавал какво се случва по негово време, през годините 1936-1937-1938. Виждал е и е бил много наясно в онова време.

Виждал е как редиците на Интернационала оредяват от ден на ден, защото много от европейските лидери, които са се намирали в Москва през онези години, са били екзекутирани за какво ли не. Голямо нещо е да понесееш това. Това е нещо, което е имало символика зад себе си, много мотиви. Интересното е обаче, много интересно, това негово търпение да документира това нещо, запазвайки вяра, въпреки скромния си образователен ценз.

Достоверността на дневника

Симона Преда:

Да, а и все пак това са 19 тетрадки. И в контекста на това, което казваше за отразяването на тези разговори със Сталин, беше и въпросът, който бях подготвила за теб: до каква степен е достоверно? Достоверно ли е?

Щефан Босомиту:

Мисля, че това нещо е достоверно. Не бих искал да гледаме на Георги Димитров просто като на обикновен изпълнител на заповедите на Сталин. Защото тази перспектива би била много опростенческа и би ни поставила отново в онази интерпретативна рамка, в която се казваше за Сталин, че е фактор, който решава всичко. Не решаваше всичко, съществуваха няколко центъра на власт. На Сталин не би му харесала тази идея. Да, но това е истината.

Това е моето мнение, дори и да се е проявявало под формата на автокрация, но той решаваше всичко на това макрониво. Истината е, че за разлика от други персонажи, Георги Димитров е фигура, която успява да спечели доверието му, и е човек, който остава близо до него, който не влиза в дискусията като жертва, а като фигура, която остава жива до Сталин и която прокарва в живота решенията на Сталин. Но това е на нивото на международното движение, защото на външния план той координира дейността му. Така се обяснява и фактът, че е имал един вид имунитет в онези сиви години.

Георги Димитров и световното комунистическо движение

Симона Преда:

Ще се върнем на това, защото ми е любопитно дали съществува – но дотогава ще говорим с Корина – коя е фигурата от румънската политика, подобна на този Георги Димитров. Някой, който да притежава неговите характеристики.

Корина Добош:

Да, бих започнала с това, с което разполагаме сега. Погледнах преведените пасажи, не намираме никаква кулоарна дейност, в която някой да може да изпусне нещо, възможни са стратегии и така нататък. Това, което на мен отново ми се струва забележително, е как успява… какво успява той да преживее. Това, което успява – и може би само Съветска Русия е единствената, която запазва и приютява комунистическото движение като артикулирано движение –, като дълбоко антифашистки елемент, от защитата при процеса в Лайпциг до превръщането на тази голяма антифашистка опозиция, във Франция например. През 30-те години, на Седмия конгрес, се променя по някакъв начин тяхната общност, универсализмът на тяхната общност.

При Ленин универсалистката кауза беше Световната революция, докато сега, при Сталин, който не се концентрира върху една-единствена страна, тяхната общност сви универсалистката си кауза до политиката на Съветския съюз от онова време. Към… всъщност това искам да кажа: пактът с Германия от 1939 г. беше шок, сериозен удар, защото чрез този пакт се почувстваха предадени и Димитров, и много комунисти от цял свят, които преживяха огромни разочарования до 1941 г., когато СССР беше нападнат. Така че дотогава, в тази си част, от 1939 до 1941 г., той зависи от това търсене, а през 1943 г. Коминтернът е разпуснат, но не как да е; официално се признават структурите и се замисляме за начина, по който политическите власти ще се преструктурират в условията след 1935 г.

Вярата на Димитров в комунистическата идея

Симона Преда:

Да, в дневника, съпоставяйки това, което разказва за цялото това участие, за целия този негов антифашистки образ… има ли някакъв момент, в който би могло да се повярва от политическа гледна точка, че всъщност той не е вярвал във всички тези неща и всъщност не ги прави, защото, например, е впрегнат от млад в този курс? Не мисля така. Аз не вярвам в това. Той е бил комунист с цялото си същество.

Корина Добош:

И не мисля, че трябва да поставяме… т.е. това е едно… четене post-factum (на заден план), по някакъв начин. Дали е бил или не е бил антифашист в действителност, дали е бил или не е бил антифашистът на Революцията, според филма на събитията… Не мисля, че си е поставял въпроса… т.е. не мисля, че въпросът се е поставял в тези термини, поради факта, че той е бил уловен в капана, живеейки в Москва в най-необикновения период от историята на онзи момент. Не е можел да бъде нищо друго освен това, което е бил. Историята на XX век, това все пак е лудост, но успоредно с Гражданската война в Испания, тези неща… Големият терор, отприщен от Сталин… Тъй че нито… в края на краищата, нито е стоял въпросът да бъде по друг начин. Било е опасно за живота му дори да си помисли, че може да бъде някак си по-различен или че би могъл да бъде нещо друго освен комунист.

И това, което на мен ми се струва забележително – и мисля, че именно затова издаването на този дневник на румънски език с изключително сериозен критичен апарат, улесняващ много добре разбирането на периода и контекста за публиката, а не само за онези, които се занимават директно с темата, би било забележително академично начинание – е тъкмо фактът, че ни дава малко възможност, учи ни да мислим за комунизма или да ни пренаучи да мислим за комунизма и в интернационалистки термини. Защото това пренаучаване е съществено, както и напрежението, което съществува всъщност между Димитров – националния, министър-председател на България – и Димитров – лъва от Лайпциг и шеф на Коминтерна. То показва всъщност напрежението между двете възприятия за трансформацията на международното комунистическо движение в тези форми на национален комунизъм, с тяхното идване на власт под една или друга форма, в един или друг момент.

По някакъв начин това ни кара да не забравяме за тези 30 години и периода преди Втората световна война, когато каузата и интернационалистката организация на комунистическото движение се оказаха съществени не само за неговото функциониране, но и за европейската история. Защото не се казва напразно, че без българина Димитров, който успява да се защити в Лайпциг, да спаси живота си и да успее да се завърне или да отиде в СССР и да допринесе за преориентирането на политиката на Коминтерна и на СССР по тази линия, може би европейската история щеше да изглежда малко по-различно. И мисля, че това е от съществено значение да бъде възстановено от тази международна част и от интернационалистката перспектива към комунистическото движение.

Дневникът на Георги Димитров и Румъния

Симона Преда:

Това би било интересно, да се върнем и да обсъдим и човека в действителност: cursus honorum, случките, какво се е случило и какви са били последиците от неговите действия не само на ниво личен живот, колкото на ниво международно движение. Но ми се искаше едно такова, кратко изказване, Щефан, бих те помолила теб, да коментираш какво научаваме от този дневник или колко допълваме от пъзела, който вече знаем за интернационалисткия комунизъм и за тези сфери на влияние, които ни показват на практика как се изграждат в тази част. Това е въпрос, който се отнася и до двама ви, но все пак реших да помоля теб по-специално.

Щефан Босомиту:

Ще започна аз и наистина искам да се включа, защото ми се искаше да отбележа… нямах това предвид от самото начало, но бих искал да се върна на първо място към: защо този дневник е важен за историята на румънския комунизъм? Тоест, важно е как този том ни помага да преосмислим международната история на румънския комунизъм. И на пръв поглед, ако забележите, има няколко знака. Какви са всички споменавания на Румъния? Много ли са? Мисля, че са само няколко. Има малко споменавания на Румъния или на румънските комунистически лидери и може би по-голямата част от тях, мисля в съотношение 80%, са препратки към Ана Паукер. Така, като идея. Това е важно, интересно и релевантно. Защо?

Защото трябва да разберем, че отвъд това, което вярваме ние, отвъд впечатленията, които имаме, или историята, която ни казва определени неща, свързани с това международно измерение на румънския комунизъм – да кажем, нашият принос към всичко, което е означавало международното комунистическо движение, не е толкова голям, колкото ни се иска да вярваме. Вижте например, замислих се и дори потърсих да потвърдя една информация, която имах, свързана с момента през 1940 г. Комунистическата партия в Румъния е в пълен хаос, няма лидер.

В този момент се взема решение за приемане в Москва за преговори в Коминтерна на една делегация. В Москва отиват Щефан Фориш и Теохари Джорджеску. Знаем тогава, че те са били инструктирани в Коминтерна, приети там, разпитвани и така нататък. Знаем също, че Щефан Фориш и Теохари Джорджеску са били приети от Георги Димитров. В резултат на това пътуване Щефан Фориш е назначен за генерален секретар на Комунистическата партия в Румъния. Мога да ви кажа, че тук тази среща не е записана подробно. Много е вероятно, както се обсъди тук, Георги Димитров да е отбелязал срещата, която е имал с Щефан Фориш. Това е било едно-единствено вписване, без никакво друго обяснение и никакъв допълнителен коментар. Това е, за да разберете липсата на важност, която Георги Димитров е отдал на тази среща, която е имал с Щефан Фориш.

И обратно, четейки дневника, поне за мен е важно и поучително по някакъв начин международното измерение, което е имала Ана Паукер. И фактът, че имаме тук, в този дневник… Ана Паукер е представена там като истински лидер от международен мащаб. Тя, през 1941 г., след нападението и започването на нацистката агресия над Съветския съюз… има записки в дневника, където Георги Димитров казва: „Добре, започваме да реорганизираме Коминтерна в тези нови условия, имаме прилив на персонал в Съветския съюз: Торез, Толиати и Марти“ и останалите, които бяха дошли и които можеха да помогнат за реорганизацията на международното движение и на Коминтерна, като в това измерение е била и Ана Паукер.

Също така е важно да имаме предвид, все пак, че от гледна точка на историята на румънския комунизъм, през 1943 г. вече… добре, Коминтернът е разпуснат, но Съветският съюз вече започва да планира следвоенния политически ред. Тук също ще видим, имаме няколко споменавания, не много широки, но имаме споменавания, в които Георги Димитров се среща с Ана Паукер и започва да обсъжда и дава указания във връзка с формирането в Съветския съюз на едно ядро с оглед стартирането на пропагандно усилие, което всъщност е под негова егида. И в този контекст, от 1943 г., изпращат Ана Паукер и Василе Лука в лагерите за военнопленници и формират първо една дивизия, Дивизия „Тудор Владимиреску“, а малко по-късно и Дивизия „Хория, Клошка и Кришан“.

Това, с което ще завърша, като ви кажа извън нещо много важно, което ни съобщава Димитров, е едно съществено споменаване за историята на румънския комунизъм, свързано с това как е било тълкувано и как е било направлявано от Москва политическото развитие на Румъния след 1945 г. Това е бележка от 4 януари, в която Димитров казва, че е приел в дачата си румънските другари Ана Паукер, Георгиу-Деж и Апостол, които „ни докладваха подробно за ситуацията в Румъния, за успехите на партията, разказаха ни за разговора със Сталин от декември; последният им даде следните съвети“.

И тук са съветите, които, да кажем, Сталин е внушил на Георгиу-Деж и Ана Паукер през декември 1944/1945 г. Насочено, мисля си за Димитров: „Концентрирайте вниманието си върху аграрната реформа, разделянето на земите, изоставени от собствениците, оставете на мира кралските и манастирските имоти“, тоест става дума за абдикацията на Михай II (Михай I). „Изградете земеделски станции за машини и трактори, ще ви се предложат, не забравяйте, трактори, ще ви се предложат количества памук. Не поставяйте веднага въпроса за национализацията, обърнете внимание на развитието, не форсирайте радикално нещата, опитвайте се да не плашите, да не отчуждавате буржоазния слой, особено татарската група. Използвайте Дивизия „Тудор Владимиреску“ в Букурещ“.

Това беше точно това, което последва на практика в историята на Румъния: сближаването с фракционните групи от НЦП (Национал-царанистка партия) и НЛП (Национал-либерална партия), сформирането на правителство на Гроза, което като следствие доведе до връщането на румънската администрация в Северна Трансилвания, и аграрната реформа, която също започва с правителството на Гроза. И отново, тази тактика, която има предвид частична аграрна реформа, което означаваше да не засегне монархията веднага, да не засегне все още, както се казва, едрата буржоазия и останалите партии. Струват ми се абсолютно релевантни, някак си пророчески, записаните неща от Димитров на 4 януари 1945 г. и релевантни за това, което се случи у нас, защото това беше план, за който комунистите се хванаха с две ръце.

Георги Димитров и Сталин

Симона Преда:

Още един аргумент да вярваме на това, което пише в дневника, защото, ето, това е доказателство, че точно така се е случило. Корина, ако имаш допълнение, и след това ще дам думата на колегата от България за финал.

Корина Добош:

…Да, на мен ми се струва, че в този дневник главният персонаж си остава Сталин. Тоест, осмелявам се да кажа – и затова си струва да се постави в противовес с „Разговори със Сталин“ на Милован Джилас – това е възможност да научим повече за Сталин, само че, отново, както вече споменах, това не са записките на някой, който е разочарован от Сталин и от СССР, за разлика от югославските лидери.

И затова ми се струва много интересно – а го прави и издателят, който добавя фрагменти от дневника на Димитров паралелно със същите бележки или бележки, отнасящи се до същите моменти от дневника на Джилас. И има различни нюанси или, по-точно, перспективи. На мен ми се струва важно съществуването на този инструмент, да го приемаме като инструмент за работа и да се опитваме да го гледаме с критична дистанция. Не се съмняваме, че Димитров е вярвал в това, което е писал, но това е гледната точка на едно частно лице, намиращо се в даден момент на определена позиция, това не е абсолютната истина. И доколкото можем – главният персонаж бидейки Сталин – да съпоставим повече източници, отнасящи се до съответните моменти, толкова по-добре. И, общо взето, това ми се струва: това е още един източник, отнасящ се до Сталин, отвъд всичко останало, имаме още нещо за Сталин, написано все пак от коминтерновска перспектива.

Румънската публика и българите

Симона Преда:

Да, това на мен ми се струва най-съществено. Благодарим много, макар че в края на краищата все за Сталин говорим. Моля те, Владимир Митев: защо румънците биха чели такава книга? Широката публика, за нея говоря.

Владимир Митев:

Ако говорим за румънската публика, аз мисля, че България остава малко позната в Румъния. И тук трябва да кажа, че идеята България да бъде специален гост на този фестивал е много добра, оценявам я дълбоко. Това е добър знак, виждайки и хилядите румънци, които идват всеки ден през последните пет дни.

България има своите успешни и видни личности. Разбира се, това са личности, които не са икони. Може би по време на социалистическия период имаше тенденция те да бъдат превръщани в икони. Виждаме, че днес можем да обсъждаме всичко и включително разполагаме и със свидетелствата на тези хора. Може би българите в миналите времена изглеждаха не много привлекателни, но според мен българите имат определена сложност и двусмисленост, които, според мен, са интересни. Въпросът е да имаш ключа, за да можеш да разчетеш какво точно се случва в техния свят.

И в този смисъл книгата ми се струва, че ще може да бъде все пак един вид входна врата към по-голяма категория теми, свързани с България. Надявам се, че ще има и други книги от този тип и, включително, работата на експерти като тези в този панел и, може би, на журналисти. Така че казвам, че България не е чак толкова непривлекателна, колкото се смята. Може би е трудна в някои отношения – българите са, по мое мнение, малко трудни, малко странни – но все пак това не означава, че не си струва по-голямо усилие да ги разберем.

Симона Преда:

Благодарим много! Прочее, един отворен прозорец към историята на България чрез тази книга: „Дневникът на Георги Димитров, 1933–1949“. Запалените читатели и любопитните могат да я намерят на щанда на издателство „Коринт“, откъдето могат да я разлистят и закупят. Благодарим, Владимир Митев, и за нас е чест – отново казвам това – че сме на щанда на България и че България е почетен гост в рамките на този панаир. Благодарим, Корина Добош, благодарим, Щефан Босомиту, и благодарим, разбира се, и на вас, които бяхте с нас на това представяне.

Това е последното представяне в рамките на този панаир на издателство „Коринт“. Благодарим ви за присъствието на щанда, за купените книги, за споделените усмивки и ви очакваме и занапред, защото остават още няколко часа, в които да се насладим на тази общност на книгата. Успех занапред и ви благодаря за вниманието!

About Author