Президентът на България подаде оставка, за да влезе на „мръсната“ политическа арена. Какво можем да очакваме?

Владимир Митев, Либералната общност, 26 януари 2026 г.

Резюме

Статията анализира оставката на президента на България Румен Радев от януари 2026 г. с цел активно навлизане в политиката и поставя въпроса дали неговият призив за „нов обществен договор“ може да изведе страната от институционалната криза и политическата стагнация.

Ключови аспекти:

• Институционален вакуум: Към 2026 г. България е в парадоксално състояние на „държава на автопилот“, постигайки стратегически цели като еврозоната, но функционирайки с правителство в оставка, без одобрен бюджет и с делегитимирани ключови институции (главен прокурор, Висш съдебен съвет).
• Мотиви за оставката: Радев напуска президентския пост, за да влезе на политическата арена. Поддръжниците му го виждат като патриот и отговорен лидер, докато критиците го обвиняват в изоставяне на институционални отговорности.
• „Нов обществен договор“: В речта си при оставката Радев дефинира настоящия модел като „фасадна демокрация“, в която властта е концентрирана в олигархични структури. Той остро критикува политическото съучастие между антикорупционното течение (ПП/ДБ) и лидери като Бойко Борисов и Делян Пеевски, чиито конституционни промени според него гарантират достъп на олигархията до изпълнителната власт.
• Отношение към олигархията: Радев се опитва да персонализира олигархичния модел, насочвайки критиките си предимно към Делян Пеевски. Въпреки антикорупционната му реторика, анализът предполага, че интересът му може да е по-скоро спор между различни течения в българската „дълбока държава“, тъй като той има подкрепата на влиятелни бизнес среди. Икономическата му визия изглежда патриархална и „от горе надолу“, стремяща се към силна централна власт, вместо към децентрализация и икономическо/социално овластяване на гражданите.
• Външнополитически вектори: Неговите политически амбиции предизвикват опасения за външнополитическата му ориентация – дали ще следва модела на Виктор Орбан (като „троянски кон“ в ЕС) или ще гради силна България в силна Европа. Назначенията в служебните му кабинети (2022-2023) показват ориентация към страни, служещи като мост към Русия (Австрия, Унгария, Турция). В същото време той е договорил инвестицията на Rheinmetall в Сопот, засилил е сътрудничеството с Франция и е подписал стратегическо партньорство с Румъния. Журналистът Георги Готев смята, че сравненията с Орбан са неоснователни и че Радев е подготвен за значима международна роля.
• Заключение: Централната метафора за българската политика е „мостът“ – опит за посредничество и поддържане на добри отношения с всички международни партньори едновременно, при запазване на силно националноцентричен дух. Радев може да се окаже нова, по-центристка версия на Бойко Борисов – „генерал от армията, а не от полицията“, който се опитва да бъде „по-проевропейски, по-проамерикански и по-проруски едновременно“, заедно с ангажимент към борбата с корупцията. В крайна сметка, успехът му зависи от динамиката на този „мост“. Статията изразява скептицизъм, определяйки сегашната конфронтация като театрална, тъй като реалната трансформация изисква овластяване на гражданите и децентрализация на властта.

Въведение

През 2026 г. България изпадна в парадоксалното състояние на „държава на автопилот“, постигайки ключови стратегически цели, като присъединяването към еврозоната, в своеобразен институционален вакуум. Страната функционира без одобрен държавен бюджет и с правителство в оставка, докато ключови стълбове на властта са обезглавени или делегитимирани. Главният прокурор е със статут на „временно изпълняващ длъжността“ и според Върховния касационен съд няма право да упражнява функциите си от средата на 2025 г. Междувременно Висшият съдебен съвет продължава да работи с отдавна изтекъл мандат. Тази реалност породи иронично усещане в обществото, според което държавата може да съществува по инерция, без това да пречи на събития като откриването на нови гранични пунктове или преминаването от българския лев към еврото.

Кулминацията на тази „криза“ бе достигната на 19 януари 2026 г., когато Румен Радев обяви оставката си като президент на България, оставяйки държавния апарат без „пилот“ за момент, и решавайки да влезе активно на политическата арена (той все още отказва да обяви собствен политически проект, но дава знаци, че желае да се бори в определени политически посоки). Този безпрецедентен ход предизвика остра поляризация в обществените дискусии. Неговите поддръжници го описват като добре подготвен патриот и отговорен лидер, чиято сериозна фасада крие дори непознато за публиката чувство за хумор. В замяна на това неговите критици смятат, че действията му потвърждават навика му да изоставя институционални отговорности – първо от армията (за да стане кандидат-президент) и сега от президентския пост (за да оглави собствен политически проект). Неговата външнополитическа ориентация също остава обект на атаки – от обвинения в „орбанизъм“ и дистанциране от ядрото на ЕС до екстремни обвинения в чуждо влияние. Така, докато институциите остават слаби, се появява дилемата дали новият проект на Радев може да внесе нова енергия в политическия живот и българската система и да превърне задънената улица, в която стагнира българската политика, в нещо ново. В този текст предлагам няколко отправни точки и критерии, чрез които това може да бъде оценено.

Речта на Румен Радев

Бурята от политически страсти, която се предвижда около Румен Радев през 2026 г., се подхранва от неговия призив за радикална промяна, въплътена в концепцията за „нов обществен договор“. В речта си при подаването на оставка той подчерта, че техническото изпълнение на стратегическите цели, като Шенген и еврозоната, не е донесло очакваното удовлетворение, тъй като обществото страда от дълбока криза на доверието. Радев дефинира настоящия модел като „фасадна демокрация“, в която реалната власт е концентрирана в олигархични структури, функциониращи извън официалните институции и използващи инструментите на държавата като „оръжия“ срещу своите опоненти.

Централна точка в критиката му е политическото съучастие между антикорупционното течение (формациите “Продължаваме промяната” и “Демократична България”) и лидери като Бойко Борисов и Делян Пеевски. Според Радев конституционните промени, инициирани от тяхното общо правителство, са гарантирали на олигархията постоянен достъп до изпълнителната власт. Той изостри тона си, заявявайки, че отказът от провеждане на референдум за присъединяването към еврото е довел до окончателен разрив между народа и политическата класа. В този поврат за страната момент Радев се опитва да канализира енергията на младите българи, декларирайки, че периодът на безразличие и „индивидуално спасение“ е приключил.

Така, позиционирайки се като защитник на институциите срещу „корумпираните и екстремистите“, той напуска президентството с призив за епохална промяна, оставяйки политическия елит и обществото в очакване на следващите му ходове преди предсрочните парламентарни избори през пролетта.

Радев и олигархията

Въпросът дали Румен Радев е автентичен борец срещу олигархията или е „повече от същото“ изисква по-задълбочен анализ на начина, по който той определя политическото пространство в България. В центъра на стратегията му стои опитът да персонализира олигархичния модел, ограничавайки го почти изцяло до фигурата на Делян Пеевски. Посочвайки лидера на Движението за права и свободи – Ново начало като основен източник на корупция и паралелно влияние в прокуратурата и службите за сигурност, Радев се опитва да се позиционира като единствения морален стълб.

Въпреки това и той произлиза от институциите за сигурност – армията, която придобива все по-голямо значение в глобален мащаб в контекста на войната в Украйна и възхода на лидери като Доналд Тръмп.

Радев не е изолиран от икономическите елити. Известно е, че той се радва на подкрепата на влиятелни бизнес среди, които бяха в конфликт с прокуратурата по време на мандата на предишния главен прокурор Иван Гешев, подозиран в близост до Пеевски. Това породи парадоксален съюз: въпреки че неговата антикорупционна реторика съвпада с идеите на градската средна класа и партии като Продължаваме промяната и Демократична България, мотивацията зад нея изглежда различна. Докато за градската десница борбата е за институционална реформа, при Радев вероятно интересът към антикорупцията може да бъде описан като спор между различни течения в българската „дълбока държава“.

Символ на това сближаване между Радев и антикорупционното течение в България е участието му в дискусията „Накъде отива правосъдието?“, състояла се на 4 февруари 2025 г. във Военния клуб в София и организирана от Българския институт за правни инициативи – голяма неправителствена организация, фокусирана върху съдебната реформа. По време на дискусията Радев говори за случаите на мащабни злоупотреби чрез задкулисно влияние в съдебната система, известни като „Осемте джуджета“ и „Нотариуса“, както и за случая с грабежа и фалита на Корпоративна търговска банка. Тези случаи традиционно се използват за обвинения срещу т.нар. статукво в съдебната система, което антикорупционните активисти свързват със задкулисното влияние на Делян Пеевски.

При анализ на икономическата визия на Радев трябва да се отбележи, че в екипа му имаше икономисти, завършили западни университети, с модерни социалдемократически виждания и добри международни контакти. По време на първия си президентски мандат Радев участваше в дискусии за данъчна реформа, свързана с по-справедливо облагане. В същото време отношенията му с работодателските организации изглеждат доста добри. През ноември 2025 г. Радев се извини на работодателите за бюджет 2026, който не беше изготвен от него и впоследствие беше отхвърлен след протести, в очевиден опит да покаже, че е на тяхна страна. През декември 2025 г. държавният глава в оставка връчи своята почетен знак на Българската търговско-промишлена палата по случай нейната годишнина. Една антиолигархична политика би трябвало да означава икономическо утвърждаване на наемния труд и на групите в неравностойно социално положение – и предстои да се види дали Радев би пожелал преразпределение на икономическата власт, при условие че дава ясни знаци, че търси подкрепата на работодателите.

Участието на гражданите в социалната промяна, за каквото призова бившият държавен глава, би означавало отваряне към гражданските движения и създаване на условия за тяхното учредяване. България традиционно страда от липса на ефективни социални движения – за разлика от Румъния, където съществуват нишови организации, например за жилищни права или правата на невродивергентните хора. През годините Радев се е срещал с недоволни граждани – например майки на деца с увреждания – и се е ангажирал с инициативи за деца без родители. Но политическият му стил изглежда патриархален.

Например неговите служебни правителства бяха съставени предимно от министри мъже. Освен това той изглежда се е въздържал от изявления в защита на правата на мигрантите или други уязвими малцинства. Ако Радев поеме контрола над държавата, включително над Министерството на вътрешните работи, с мотива, че представлява промяна спрямо влиянието на своя опонент в тези институции – Делян Пеевски, той би могъл да промени настоящите политики, които криминализират всеки опит за помощ на мигранти, включително хуманитарната интервенция за спасяване на живота им. Или би могъл да подкрепи единственото сравнително развито социално движение в България – феминисткото.

В крайна сметка призивът на Радев за преодоляване на безразличието звучи силно, но досега той беше по-скоро привърженик на традиционния подход към властта в България „от горе надолу“. В момента визията му е по-скоро опит за възстановяване на държавността чрез силна централна власт, нещо като „баща на нацията“, отколкото чрез децентрализация и демократично овластяване на хората в неравностойно положение. Без икономическото и социално овластяване на гражданите, политиката вероятно ще продължи да се води зад кулисите чрез лостовете на силните икономически структури, а в най-добрия сценарий демократизацията ще означава, че едни зависимости ще бъдат заменени с други – тоест ще има известна ротация на доминиращите групи в управлението на страната.

Радев и външната политика

Въпреки че речта на Румен Радев, в която обяви оставката си, не съдържаше подробни външнополитически тези, неговите политически амбиции будят загриженост в това отношение. Медийният експерт Георги Лозанов отбеляза, че макар всеки политик да твърди, че защитава националните интереси, за част от политическия спектър в България тези интереси често съвпадат с руските. Според експерта в речта, отбелязала преминаването на Радев към нова политическа роля, не е имало дори намек за проевропейската идентичност на бъдещата му формация.

В същото време лидерът на антикорупционната партия “Продължаваме промяната” Асен Василев настоя Радев да изясни позициите си не само по външната политика, но и по ключови вътрешни въпроси като данъчната система, здравеопазването и образованието. Основният въпрос, поставен от Василев, беше дали Радев се стреми да изгради силна България в силна Европа или неговият модел е този на Орбан – България като поредния „троянски кон“ в Европейския съюз, който пречи на европейската интеграция.

Анализът на назначенията, направени от него в служебните кабинети през 2022-2023 г., показва ориентация на външната политика към страните, които се опитаха да служат като мост към Русия в контекста на военния конфликт в Украйна (Австрия, Унгария и Турция) и нарастващата конфронтация между Москва и Западна Европа. Ако Радев реши да следва същата линия в рамките на бъдещо правителство, настоящият международен контекст би могъл да се окаже благоприятен за него. От една страна, Доналд Тръмп проявява готовност да сътрудничи с Путин за преформулиране на световния ред, а от друга – влиятелни европейски лидери като Еманюел Макрон и Фридрих Мерц вече изразяват позиции за възобновяване на диалога с Кремъл. Въпреки това е малко вероятно Радев да състави правителство само със своята политическа група и предполагам, че ако влезе в бъдещо управление, там ще има и политическа сила, отворена за сътрудничество със Западна Европа.

Българската политика е много шумна, но ако в нея се случва нещо, ако има разбирателство и стабилен кабинет, страната играе ролята на мост между всички. Например под ръководството на Бойко Борисов (от партия ГЕРБ – член на Европейската народна партия) и Делян Пеевски (чиято формация ДПС-Ново начало се определя против Сорос и в подкрепа на Тръмп) в последните години България реализираше европейски политики и към Украйна, и към Русия (за приноса си към Украйна Делян Пеевски дори получи награда от украинската посланичка).

Въпросът е дали ще станем свидетели на подобен сценарий, ако Румен Радев се присъедини към правителството. Макар изявленията му за Украйна да са добре известни, образът му може да бъде по-сложен. Самият Радев подчертава, че е договорил инвестицията на германския оръжеен гигант Rheinmetall в Сопот. Освен това по време на неговия мандат бяха положени основите на засилено сътрудничество между България и Франция след протестите през 2020 г. Важно е също да се отбележи, че именно той назначи бъдещия министър-председател и бивш лидер на партия Продължаваме промяната Кирил Петков за служебен министър през 2021 г. Партията на Петков по-късно се присъедини към групата Renew Europe на Макрон. Всичко това предполага, че зад фасадата на суверенист може да се крие по-сложен политически актьор, чиито действия в бъдещото правителство биха могли да съчетават различни вектори на влияние – ако той го пожелае.

Интересно е също, че именно Румен Радев, заедно с румънския си колега Клаус Йоханис, подписа декларацията за стратегическо партньорство между двете страни в София през март 2023 г. Това беше пряко следствие от геополитическите промени в региона след началото на пълномащабната руска инвазия в Украйна и доведе до по-интензивно евроатлантическо сътрудничество между България и Румъния в областите на сигурността, отбраната и развитието на инфраструктурата. Веднага след избирането на Никушор Дан за президент на Румъния, Румен Радев го покани да посети София, което вероятно демонстрира и неговия траен интерес към българо-румънските отношения.

Журналистът Георги Готев за отношението на Брюксел към Радев

Според франкофонския и румъноговорящия журналист Георги Готев, който дълго време работи за Euractiv, а в момента развива медийния сайт Eualive, сравненията между Румен Радев и Виктор Орбан са неоснователни, тъй като двамата се възприемат по напълно различен начин в Брюксел. Докато Орбан е символ на корупцията, „Радев се позиционира като лидер в борбата срещу корупцията“.

Готев подчертава, че честите избори в България се дължат на слабостта на партиите и краткотрайните коалиции. В този контекст появата на нов политически проект се разглежда като шанс за стабилност.

По отношение на войната в Украйна журналистът защитава умерената позиция на България. Той разграничава позицията на България от крайните позиции на балтийските държави и Полша поради историческите специфики, но смята, че тази разлика е нормална. Той счита за нормално Радев да бъде част от група лидери като Макрон и Мелони, които призовават за диалог с Москва. Готев подчертава, че европейските институции трябва да служат на държавите членки, а не обратното.

Готев прогнозира, че Радев е готов за значима международна роля и за евентуално участие в срещите на върха на ЕС в качеството си на министър-председател. Той изтъква езиковите му умения и характера му, отбелязвайки, че Радев няма да бъде човек, който казва „да“, за разлика от своя предшественик Борисов,описан от Готев като неподходящ за тази среда.

Какво можем да очакваме?

Централната метафора, чрез която може да бъде разбрана динамиката на българската политика през последните години, е тази за „моста“. От последното правителство на Бойко Борисов всички управленски конфигурации представляваха форма на посредничество, стремейки се да поддържат добри отношения с всички велики сили и с всички международни партньори едновременно в динамичния контекст. Този „български мост“ се дефинира наново в зависимост от променящия се глобален контекст – от баланса на Борисов между Тръмп, Меркел, Орбан, Путин и Ердоган, преминавайки през разнородната коалиция на Кирил Петков, до подхода на Гълъб Донев, който следваше външната линия на Австрия, Унгария и Турция като мост между Запада и Изтока в условията на войната в Украйна. Дори при кабинета Денков станахме свидетели на опит за помиряване на противоположни вектори, като тези на Макрон и Ердоган.

Въпреки своята динамичност, този мост има една стабилна структурна характеристика: той е дълбоко националноцентричен. Обществото, медиите и българските политици продължават да мислят в границите на националната държава, виждайки България като център на света. Този дух обяснява липсата на ентусиазъм у българите за интеграционни проекти като еврозоната. Въпреки това всеки суверенист, който дойде на власт, е длъжен да действа в обективния контекст на българското членство в НАТО, ЕС, еврозоната и Шенген. В този смисъл Радев би могъл да се окаже нова версия на Бойко Борисов – „генерал от армията, а не от полицията“ – който се стреми да заеме центристка позиция.

Ако Радев наистина има амбицията да бъде трайно политическо явление, а не просто да използва еднократно протестния вот, вероятно ще трябва да приложи формулата, която либералният политолог Иван Кръстев приписва на Борисов: да бъде „повече от всеки друг във всичко“ – по-проевропейски, по-проамерикански и по-проруски едновременно, добавяйки към това водещ ангажимент в борбата срещу корупцията и по-силен патриотизъм. Въпреки че Радев е възможно явление благодарение на глобалния контекст и „феномена Тръмп“, неговият успех зависи от това колко динамичен ще бъде мостът, който се опитва да построи, така че неговият мост да не бъде заменен от друг, по-подходящ. В този момент обаче скептицизмът или критиката към новата роля на Румен Радев остават оправдани, тъй като след 35 години възходи и падения на различни „спасители“, българите са предпазливи по отношение на нова мобилизация срещу статуквото.

Вместо реална промяна, в момента наблюдаваме театрална конфронтация на политическите елити, напомняща американската федерация по кеч на Винс Макмеън. Изстрелват се тежки обвинения в национално предателство помежду им, но икономическите интереси зад политическите опоненти остават непокътнати. Яростта е насочена към символично насилие – лишаване на политическите опоненти от официалните им автомобили и офиси – удари, които не болят наистина. Истинската трансформация обаче не се състои в замяната на една група политици и бизнесмени с друга, а в овластяването на гражданите и децентрализацията на властта. Въпреки че реториката на Радев в момента не се фокусира върху този модерен дух на самоорганизация и въпреки дефинирания по-горе скептицизъм, българите вероятно ще му дадат шанс в определени граници. След това действията му ще го определят. „Надеждата умира последна“.

Снимка: Румен Радев подава оставка (източник: YouTube)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author