Георги Господинов и убежището в миналото

„Миналото не е само това, което ти се е случило, но и това, което си си представил“

Янку К. Берчану

Резюме

Ето подробно резюме на бележките на Янку К. Берчану по романа на Георги Господинов „Времеубежище“:

Литературен и културен контекст

Авторът подчертава значението на Георги Господинов (лауреат на наградата „Букър“ за 2023 г.) като културен мост между Румъния и България. След дълъг период на литературна изолация след 1980 г., Георги Господинов се превърна в „неизбежен“ за румънския читател, като прозата му се отличава с характерна поетична чувствителност. В текста се споменава присъствието на писателя на панаира „Букфест“ през 2026 г., където България е почетен гост.

Предпоставката на романа: Клиниката на миналото

Сюжетната сърцевина се върти около идеята за психиатър, Гаустин, който отваря клиника за пациенти с Алцхаймер. Тук всеки етаж пресъздава вярно конкретно десетилетие от миналото, за да предостави на пациентите позната среда. Успехът на клиниката обаче привлича и здрави хора, търсещи убежище от болезненото настояще.

Точки на сближаване между Румъния и България

Рецензентът открива многобройни паралели между историческите преживявания на двете съседни нации:

• Животът при комунизма: Напомня се за обстановката в жилищните блокове, липсата на свобода и очарованието от западните символи (каталогът на Neckermann).
• Символика: Цветът незабравка и европейските митологии за паметта и вярността се разглеждат като елементи, които обединяват двете култури.
• Балканският дух: Авторът отбелязва сходство чрез хумора и самоиронията, способността да „разведриш сивото на деня“ с безгрижно отношение пред лицето на сериозните проблеми.

Политическото измерение: Референдумът за миналото

Във втората част на книгата клиничният експеримент се разширява до континентално ниво. Европейските нации организират референдуми, за да изберат към кое десетилетие от миналото желаят да „се оттеглят“ колективно. Резултатите се диктуват от носталгията на по-възрастните поколения (които гласуват за периода на младостта си), което води до абсурдни ситуации, като например завръщане към свят без съвременни технологии.

Заключения: опасността от носталгията

Берчану подчертава предупреждението на Георги Господинов: носталгията, разглеждана като индивидуално убежище, може да бъде форма на щастие, но когато се превърне в колективен проект, тя се превръща в „Апокалипсис“. Връщането към идеализирано минало неизбежно води до преживяване на моментите, които са предизвикали големи исторически катастрофи (символизирани от датата 1 септември 1939 г.). Окончателното послание е горчиво: човечеството не търси непременно изцеление или справедливост, като се обръща към миналото, а само субективния комфорт от това даденият човек „да е прав“ в един въображаем свят.

Рецензия

Отличен с наградата „Букър“ през 2023 г., романът на българина Георги Господинов „Времеубежище“ излезе от печат в издателство „Трей“ (Editura Trei) през 2025 година. Това не е първата му поява на север от Дунава. Той е един от малцината български автори, които успяват да преминат формалната граница между неговата и нашата страна.

Някога, през 50-те и 70-те години на миналия век, братството между народите в републиките – сателити на Москва – остави като наследство множество преводи на литература от съседните страни. След 1980 г. обаче този добър обичай бе изоставен, вероятно вследствие на една фраза, изречена от „държавния ръководител“ в Букурещ. Той постанови на най-съвременен румънски език, че е въпрос на добър тон да превеждаме от другите толкова, колкото другите превеждат от нас. Тази нелепа идея се отнасяше не само за по-малките социалистически братя от съседството, но и за „класовите врагове“ от европейския Запад.

Оттогава минаха няколко десетилетия, а нещата не са се придвижили особено в посока на трансграничния литературен диалог. Едва през последните няколко години в книжарниците започнаха да се появяват поредици от книги, написани от поляци, унгарци, българи. Албанската литература винаги е присъствала чрез Исмаил Кадаре – автор, който се наложи универсално и стана неизбежен.

Букурещ инвестира големи суми в Румънския културен институт и в преводи на наши автори на различни езици. Например Картареску бе приет много добре от читателите в България. В отговор румънците преведоха на българския писател Георги Господинов (който също стана неизбежен) – четири романа, том с разкази и един с поезия. Всъщност Георги Господинов дебютира в света на словото като поет. Това личи и в прозата му, в нежността на метафорите, които запазват своя аромат дори преведени на румънски.

Този автор пожъна успех в Румъния, както и други български автори. На панаира „Bookfest“ в Букурещ (3–7 юни 2026 г.) България ще бъде почетен гост, представена именно от Георги Господинов. В духа на румънската поговорка „каквото си е негово – негово си е“, трябва да отбележим, че българите са велики разказвачи, а доказателство за това са произведенията на Вазов (основоположника на съвременната българска литература).

Романът „Времеубежище“ привлича вниманието на читателя още от първите страници с една оригинална идея: психиатър основава необичайна клиника за лечение на Алцхаймер под формата на стаи, в които е възпроизведено миналото, в което живеят пациентите. Клиниката има такъв голям успех, че започват да идват и здрави хора, за да потърсят убежище от болките, които причинява ежедневието.

Темата за аномията е рецидивираща в световната литература, но докато прелиствах страниците, в съзнанието ми изплува историческият подход на Мишел Фуко към „лудия“ в европейския Запад. В средновековното минало на Стария континент отношението на обществото към тази категория страдалци, засегнати от неизлечима тогава болест (днес само подлежаща на подобрение), е било на изолация. По-късно, в епохата на Индустриалната революция, заведенията за тези болни не са се различавали много от болниците за прокажени. В постмодерността интеграционният дух им дава шанс за съжителство, а терапията е ориентирана в екзистенциалистки дух: тя помага на болните да живеят с болестта, а на здравите – да живеят редом с болните: „Ясно е, че не можеше да се говори за излекуване, но човек има право на щастие и когато е болен“.

Пасаж от първата глава на книгата привлича вниманието на румънския читател чрез възпроизвеждането на стая от апартамент в блок от комунистическата епоха. Приличаше на това, което румънците имаха преди 40–50 години, включително тежкия телевизор, който господстваше в стаята, но върху който българите не поставяха нашия вечен „стъклен рибен сервиз“, а от екрана не се лееше вечният „Карпатски дъб“ (Чаушеску) със „Световноизвестната учена“ (Елена Чаушеску). В онези времена баналният каталог за пазаруване по пощата „Neckermann“ функционираше като вълшебен прозорец, през който трудещият се народ и интелектуалците можеха да избягат в забранения свят на Запада.

В текста редовно се появяват препратки към комунистическия период. В контекста на социалистическата демагогия с етноцентричен привкус, която не подмина и тях, видях съпоставянето на страховития Георги Димитров с хан Аспарух. Появяват се и други препратки към дълбокото минало на България, придружени от горчивия вкус на османския период. Гайдата, толкова скъпа на българите, се надува, за да заплаче.

Повторяем мотив в страниците на романа е неволното припомняне. Миризмата е стимул, който води пътешествието ни през миналото като факел. Пасеизмът (връщането към миналото) не е порок, а измерение на съществуването.

Друга тема, която прави впечатление, е символът на цветето незабравка, толкова обичано от българите, но и от нас, румънците. Ровейки се в митологията на Стария континент, открих препратки към легендата за рицаря, който се навел да откъсне това синьо чудо (за да го подари на любимата си) и паднал в прииждащите води на реката. Тежката броня го завлякла на дъното и той се удавил. В други митологии цветето се появява като символ на надеждата за преразглеждане, за обединение на душите, които се обичат. Това многогодишно цвете напомня на хората, че верността разтваря физическите и времевите разстояния, а това, за което хората жадуват, се случва – поне в тяхното въображение. В този случай амнезията се появява като състояние на катарзис, което изгаря тъканта на настоящето, за да освободи място за субективното, идеално време.

Времето е флуидно, то би могло да бъде представено графично като Мьобиусова лента. Неговите ориентири, макар и ясни, са залепени с лично, субективно лепило. Историята не означава факти, а преживявания: „миналото не е само това, което ти се е случило, но и това, което си си представил“.

В книгата се появява и „музеят“, представен като клиника на миналото, а острото перо на Георги Господинов го описва като клиника на нашето собствено минало – място, в което реалността е била разкрасена, а дрехите на предците – изпрани и изгладени. Българите имат литературна традиция на фината ирония с корени в първите им съвременни творби; те са били и остават майстори на контекстуалния хумор. Съпоставено с обичаите на съседите им от северния бряг на Дунава – нищо ново под слънцето! Етосът, който прозира между редовете в различни контексти, свидетелства за дълбокото културно родство на румънците с българите. Не сме велики в решаването на проблеми, но ето как умеем да оцветим сивотата на деня с някоя приказка или с неочаквана, явно несериозна реакция на тема, която би накарала германците да стоят мирно!

След екскурзията през клиниката на д-р Гаустин, писателят отваря широко портите на реалността, а амнезията е разгледана като екзистенциална тема на съвременния свят. Хората, които не разбират настоящето или не разбират какво се случва с техния свят, нямат бъдеще. Тогава те избират да се оттеглят в миналото.

Една политическа инициатива, разгърната в европейски мащаб, както подобава на нашето време, бе организирането на референдум, чрез който хората да изберат с гласуване епохата, в която да намери убежище страната им. Западните държави спряха на деветото десетилетие на XX век. Всъщност, в зависимост от степента на демографско застаряване на електората, страните се спряха на различни десетилетия. Причината: хората гласуваха за епохата, в която са били млади.

Носталгията – това лично убежище на всяко човешко същество – има опустошителен ефект, когато се проявява на групово ниво. Пресъздаването на миналото неизбежно води до пресъздаване на моментите, отключващи катастрофи. Иронично, Георги Господинов отбелязва и колосалната изненада на нациите, избрали чрез референдум да се върнат в идеалното си минало: в годините, които са избрали, не са съществували мобилни телефони, нито социални мрежи! Ето това вече е катастрофа! Какъв чар има да се върнеш в миналото, ако не можеш да споделиш с приятели снимки от местата, които си желал?

Връщайки се към първата глава, припомням, че пациентите с Алцхаймер се подобряваха, ако изживяваха отново миналото време, което беше идеално, защото бе единственото, което все още осъзнаваха, или бе единственото време, в което те самите бяха в съзнание. Разширена до национален и дори континентален мащаб, пасеистичната психиатрична методология на Гаустин се превръща в Апокалипсис. Индивидуалното добро не може да бъде разширено до нивото на групата, както и колективното добро невинаги се приема добре на индивидуално ниво. Това не разбраха и комунистите, които Георги Господинов често споменава в книгата!

Алегорично, романът завършва с препратка към датата 1 септември 1939 г. (когато избухва Втората световна война), възприемана като „нулево време“ на всички злини, които ни измъчват днес. Ако не беше тя… със сигурност щяха да последват други „нулеви времена“, други епицентри на злото, в които, ако потърсим убежище, само си причиняваме още по-голямо страдание. Вероятно в бъдещето така или иначе няма да бъде по-различно. Няма значение! Ние не искаме да лекуваме нищо – прибягваме до миналото, защото просто искаме да изживеем нещо, което ни доставя удоволствие; не искаме правосъдие, не искаме поправяне, а искаме да се чувстваме прави!

Снимка: (източник: Радио Румъния)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А каналът му във Viber е тук.

About Author