Транскрипция: Владимир Митев
Съдържание
Резюме на дискусията
Дискусията, водена от Владимир Митев с гост Габриел Амза (фотограф и журналист), и с участието на Проф. Ангелова, Момчил Михайлов и Адриан Василев, е посветена на съдбата на Долината на река Жиу в Румъния – въгледобивен район, който преминава през труден икономически и социален преход след затварянето на мините. Разговорът се проведе на 28 юни 2025 г. в австрийската библиотека в Русе.
1. Исторически и социален контекст
Долината на река Жиу е регион с богата история на минното дело, датираща от австро-унгарско време, и е известен с миньорската солидарност (изразена с думата ортаци). Миньорите са били силно привилегировани по време на социализма, но силата им е била ограничена от режима след голям протест през 70-те години. Регионът е известен и с минериадите от 90-те години.
След 90-те години мините постепенно затварят, което води до масова миграция и икономическа разруха. Владимир Митев описва основните бизнеси в главния град Петрошани като индикатори за бедност и изолация: валутни бюра, игрални зали и магазини за дрехи втора употреба.
2. Културното движение “Планетата Петрила” и съпротивата чрез култура
Основната тема е движението „Планетата Петрила“, което се бори за ново, културно бъдеще на региона, в противовес на икономическата деградация и нихилизма. Лице на движението е 70-годишният карикатурист Йон Барбу (сравняван с авторите на българския вестник „Стършел“), който създава сатирични и политически инсталации, включително „Музея на румънския водопроводчик“.
- Съпротива чрез изкуство: Движението използва хумор и сатира, наречена башкалия, за да се съпротивлява на потискащата среда и да създаде „автентична, неполитизирана правда“.
- Успехи и предизвикателства: Най-големият успех е спасяването на мината в Петрила от разрушаване през 2015/16 г. (по време на технократското правителство на Чолош), която е прехвърлена на общината с идеята да стане музей/културен център. Въпреки това, Габриел Амза подчертава, че дейността на движението е дело на местните хора и среща липса на подкрепа от властите и дори вътрешен саботаж (кражба на метални обекти, заличаване на рисунките на Барбу) поради нихилизъм и стремеж към лична печалба.
- Културна Инфраструктура: Въпреки липсата на хотели в Петрила, там постепенно се изгражда културна инфраструктура, включително мемориалната къща на писателя Йон Сърбу (превърната в артистична резиденция).
3. Зеленият преход и бъдещето
Участниците обсъждат Зеления преход и как той се отразява на Долината на Жиу.
- Икономическа Реалност: Инвестициите в региона са малки (десетки работни места, като например завод за крушки) и не могат да компенсират хилядите закрити работни места в мините и ТЕЦ-овете.
- Ролята на културата и туризма: Културната активност, макар и да не носи големи пари, привлича външно внимание (Световна банка, МВФ, филмови продукции) и създава възможности за нишов туризъм (маунтинбайк, катерене, музеи), което е потенциал за бъдещо развитие.
- Конфликт: Налице е конфликт между синдикатите (силно против прехода) и зелените НПО-та, който проф. Ангелова счита за неправилно дефиниран и поддържащ неравностойност.
- Държавно отношение: Държавата не е монолитна, но подкрепата за културните проекти е слаба.
4. Възможности за атракции
Обсъждат се възможностите за превръщане на мините в туристически атракции по подобие на солната мина Турда или музеите в Германия.
- Предизвикателства: За да стане въгледобивна мина туристически обект, са нужни много големи инвестиции (милиони). Освен това, мините в Румъния са закрити с цел ликвидация, което прави повторното им използване трудно.
- Идеи: Предлага се мините да се използват като готови декори за филмови продукции, което би донесло приходи на общината.
Владимир Митев: Здравейте! Благодаря ви за интереса и любопитството да направим тази среща с един интересен фотограф, автор, журналист и участник в културното движение „Планетата Петрила“ – Габриел Амза. Пред вас е неговата книга с фотографии от долината на река Жиу, която може да закупите срещу известна сума. На масата са и някои културно-сатирични вестници, които са редактирани от Йон Барбу, една от главните личности в историята на долината на река Жиу през последните десетилетия. Виждам, че с интерес се разглежда и книгата с фотографии „Бетон и гордост“ на Петруц и Йоана Калинеску. Тя разказва за живота на една общност от завърнали се от чужбина гастарбайтери, които живеят в Северозападна Румъния. Тази книга носи на своите автори Европейска награда за преса.
Нашият гост днес е Габриел Амза, който не за първи път идва в Русе. Може би някои от вас го знаят от прожекцията на филма „Планетата Петрила“, която се проведе преди горе-долу една година в културния център „Блок 14“. Габриел Амза е човек с образование в областта на фотографията и журналистиката. Фотографското му образование е от Швеция, а журналистическото – от Тимишоара. Той работи по различни проекти, като според мен характерното за тях е, че са немасови. Габриел има някакъв усет и търсене на по-нишови истории и това го отвежда в долината на река Жиу преди повече от десет години. Той е свидетел на появата на движението „Планетата Петрила“.
Долината на река Жиу е въгледобивен район в Румъния. Тя е свързана със стачки през 20-те и 70-те години, с т.нар. минериади, които са през 90-те години и започват именно от долината. През последните десетилетия постепенно мините затварят и много хора напускат тази долина.
Аз специално имах възможност да бъда там миналата година през есента. Там има три вида бизнеси, които се срещат навсякъде в основния град Петрошани. Единият бизнес са бюрата за обмен на валута. Вероятно, защото идват хора, които работят в чужбина и си обменят парите. Другият бизнес са игралните зали за хазарт, които са навсякъде в Румъния. Където районът е беден, обикновено има повече от тях. И третият бизнес са дрехите втора употреба. В тези магазини се продават дрехи на изключително ниски цени. Чудя се как въобще се издържат тези бизнеси.
Проф. Ангелова: Явно някои пътуват, за да посещават игралните домове. Те не са само за местното население.
Владимир Митев: Да, местните жители също пътуват. И сигурно има различни решения, които хората предприемат. Някои отиват да работят в Тимишоара, която е горе-долу близо, други отиват до друг голям град или в чужбина.
Но така или иначе, Габриел Амза е направил тази книга, която е нещо като визуална антропология. Мисля, че в цяла Европа ни вълнува зеленият преход. Или ни вълнува какво бъдеще имат райони, които са в сърцевината на своята страна и губят население. И мисля, че е интересно, че ще разговаряме точно с човек, който е с културна ориентация. Защото, както казах в неформалния ни разговор преди малко, съществува идеята, че бъдещето на долината на река Жиу е свързано с културата. Може да звучи нелогично или странно, защото от култура е по-трудно да се печелят пари, особено извън големите градове. Но в долината на река Жиу има хора, които от години реализират това културно бъдеще на своя регион.
Габриел Амза: Добре. Здравейте, аз съм Габриел Амза. Разбрах, че вече съм представен пред вас. Проектът за тази книга – “Genius Loci”, бе реализиран през 2014 г. Йон Барбу е човекът, който със своята борба е направил възможна тази книга.
Проф. Ангелова: Ако разрешавате да взема отношение… Впечатлява ме това, което казвате, защото такъв случай има в Германия, в една от западните провинции, където заложиха на развитие на културата в бивш въгледобивен район. Там търсят какъв е културният принос на този регион, кои писатели са били родени там, организират културни събития и т.н. Така че точно тази част на Германия – западната – изгражда културно бъдеще.
Габриел Амза: Разликата е, че в долината на река Рур има подкрепа от властите. А в случая с долината на река Жиу говорим за дейност на самите хора, която не среща подкрепата на властите.
Владимир Митев: Мисля, че е добре да представя моята лична история, свързана с долината на река Жиу и Йон Барбу, а след това и Габриел ще може да сподели своя опит.
Миналата година посетих долината с моята позната журналистка Малгожата Клубачевска от Полша с един грант на Balkan Investigative Reporters’ Network (BIRN). Тя го спечели, а аз бях човекът с контактите в този проект. Имахме възможност да прекараме един цял ден с Барбу. Той е направил в долината три музея, доколкото си спомням. В Петрошани специално ни заведе в т.нар. „Музей на румънския водопроводчик“. Думата за водопроводчик и инсталатор на арт-инсталации е една и съща на румънски. Този музей залага много на политическата сатира и на сатирата въобще. Не знам дали сте имали досег с този хаплив румънски хумор, който бих казал, че се подиграва – може да се подиграва на всичко и дори и на себе си.
Адриан Василев: Нарича се башкалия и е характерен за района на Олтения.
Владимир Митев: Точно така, башкялия. Вие знаете какво е башкалия. Аз поне така интерпретирах това, което видях – че това е башкалия. Там имаше много политически, сатирични инсталации. Може би няма да дам най-добрия пример, но например, Румъния имаше един националист преди 20 години – Корнелиу-Вадим Тудор. Може да сте чували за него. Тогава беше изгряла звездата му.
Адриан Василев: Той е и известен поет.
Владимир Митев: Да. И, например, инсталацията за Корнелиу-Вадим Тудор беше неговата снимка, на която той е заснет в момент, в който е отворил устата си. Знаете как в тоалетните има гума или вакуум, с които се отпушват канали, когато се задръстят. Едно такова нещо му беше сложено върху устата. В подобен дух бяха много от инсталациите в този музей на румънския водопроводчик.
Идеята е да дадат едно усещане за свобода, според мен, за надежда и собствена, неполитизирана и автентична правда в една обстановка, която е потискаща. Барбу от една страна с ентусиазъм ни водеше из музея, из експонатите и ни обясняваше истории, свързани с тези експонати. От друга страна, бързо разбрахме, че всъщност му е тъжно и изпитва болка. Десетилетия наред той работи като карикатурист и подкопава авторитетите и нормите. Доколкото разбирам, се е опитвал да задвижи много проекти в долината на река Жиу. Но както каза и Габриел, има разминаване между властите и местните интелектуалци или елити. И обикновено, когато нямаш политическа подкрепа за едно или друго нещо, то не се случва.
С Малгожата ходихме и до мината в Петрила, където също има инсталации. Във филма „Планетата Петрила“ на режисьора Андрей Даскалеску се разказва за битката за спасяването на тази мина. Имало е планове тя да бъде разрушена и да се строи нещо върху нейната територия, както сега масово се строят нови сгради на мястото на стари, които се разрушават и територията им се усвоява.
Филмът е за това как движението „Планетата Петрила“ с протести чрез изкуство, които са в духа на башкалията – понякога изглеждат наивни или целенасочено направени „глупави“, създават дискурс за това, че мината трябва да бъде спасена. Този район има и късмет. През 2015/16 г. в Румъния идва на власт технократското правителство на Дачиан Чолош. И доколкото разбирам, в края на управлението си то взема решение да не се разрушава мината, а да се прехвърли на общината и съответно с времето да стане музей, въобще център за изкуство.
Но аз специално не влязох в мината, може би защото я посетих през уикенда. Бях само на повърхността в голямото пространство между различните сгради. И сега се сещам, че не ми стана много ясно ползва ли се в момента, отворено ли е. Може би Габриел може да обясни повече по този въпрос.
Важното е, че в долината на река Жиу има няколко души, които са моторът на това движение. Барбу е най-утвърденият от тях. Той е около 70-годишен и има дълъг стаж в сатиричния вестник „Академия Кацавенку“, който е еквивалент на българския вестник „Стършел“. Има няколко по-млади хора, може би към 45-50 годишни или дори по-млади, които също са активисти на това движение. Тоест, в района има общност, правят се концерти с духова музика на някакви празнични дни. Има дни, посветени на мината и на миньорската култура. Отделно има „Музей на румънския миньор-спасител“, където се отдава дължимото на загиналите.
Тези мини съществуват още от австро-унгарско време. Има много история там. Имало е много народности от цяла Австро-Унгария, които са работили в мините на долината на река Жиу. Имало е например поляци, които са работили там. Бях заедно с полякиня и домакините ни информираха, че от цялата Австро-Унгария са идвали хора там и са се заселвали.
В по-ново време, в социалистическа Румъния, вече хората идват от други краища на страната – от Молдова, от други места. И тогава всъщност миньорите са били доста привилегировани. Проблемът, който възниква с тях по-късно – Габриел може да обясни повече за това, защото аз от него по-скоро го научих, е, че през 70-те години те правят един голям протест. Те са имали голяма работническа солидарност.
Адриан Василев: Традиционна миньорска солидарност. На румънски има дума ортачи (ortaci) – множествено число на ортак. Тази дума ортак се използва в румънския език точно за тези миньори от долината на река Жиу. Те се наричат помежду си ортаци…
Владимир Митев: Миньорите в долината правят в края на 70-те години един протест, при който дори, доколкото разбирам, са затворили премиера на Румъния под земята. В резултат на това властите решават да се разправят вече с тях. И миньорите са поставени под контрол. Знаете как се поставя някаква общност под контрол в социалистическо време…
…Може би подхождам донякъде хаотично към историята на долината и на минното дело там. Но това исках да се опитам да предам. От една страна, ако отидете в Петрошани, което е главният град, там мисля, че имаше само два-три хотела, които така изглеждат по-достъпни за туристи. И това са бизнесите, които са навсякъде – игралните зали, дрехите втора употреба и валутните бюра. Усеща се, че не е много богата тази зона.
Има университет. Това може би е добре. Този университет явно създава някаква общност на млади хора донякъде, защото видяхме млади хора с бебета, млади семейства – това може би е плюс за района.
Но като цяло, може да се усети, че зоната е изолирана географски и не е ясно какво е бъдещето. И тези хора – Йон Барбу и неговите съмишленици – предлагат някакво решение за времената след затварянето на мините. Времето ще покаже дали е добро или лошо. И сега, след като споделих част от моя опит, давам думата на Габриел да сподели своя опит от визитите в долината на река Жиу.
Габриел Амза: Голяма част от моите впечатления са в книгата и са изразени чрез фотографии. Езикът на фотографиите ми е по-достъпен, отколкото словото. По-трудно ми е да се изразявам с думи.
Всяка година в продължение на десет години посещавах долината на река Жиу. И наблюдавах прехода там. Това бе преходно време, в което миньорската дейност изчезва и не е ясно какво следва в бъдеще. Опознах много хора и много събития. Например, как някои боядисват стените на сградите върху рисунките на Барбу.
Владимир Митев: И аз имам подобен пример. Няколко дни, след като напуснахме долината на река Жиу, беше открадната една инсталация, която показваше семейство Чаушеску – Николае и Елена. Техните образи бяха поставени на една платформа над мината в Петрила и като слънце и луна гледаха отгоре на нещата. Барбу се оплака във Facebook, че тези образи са откраднати. И мисля, че той трябваше след това да поясни, че това не е шега, а наистина са откраднати. Т.е. има нещо като вътрешен саботаж.
Проф. Ангелова: Има борба срещу обновлението в района?
Габриел Амза: Не е борба срещу него. Има нихилизъм и борба да имаш максимална лична печалба. Във филма се показва мотор Siemens от 40-те години, който се използва за задвижване на асансьора в мината. Този мотор вече го няма. Когато се взема решение мината да е обект на културното наследство, различни обекти, направени от метал, изчезват.
Проф. Ангелова: Това е до болка позната ситуация.
Габриел Амза: Ако съм разбрал нещо от цялата ситуация, това е, че румънците не си познават историята. Казваха ми преди да отида там – „Недей да ходиш. Хората са лоши“. Когато отидох там, открих, че хората са по-скоро тъжни и без генерална идея какво да правят с живота си, а не задължително агресивни или опасни.
Една история с таксиметров шофьор от там. Минавахме покрай руини и шофьорът казва – „Тук нищо не се прави“. Аз го питах дали той не прави нещо. И той отговори: „Не съм глупак, че да ме прецакват“.
Следва спор между Адриан Василев и Габриел Амза.
Владимир Митев: Спорят дали трябва да имаш властова позиция, за да направиш нещо, или трябва първо да имаш проект и амбиция и след това да намериш ресурсите, за да го реализираш.
Проф. Ангелова: Това е и основният проблем на нашите общества. Било в Румъния, било в България. Миньорите от долината на река Жиу правят стачка и демонстрират. Или нашите шофьори правят стачка в Брюксел и демонстрират. И казват, че не искат да спят в хотели, а в камионите си.
Владимир Митев: А какъв е изводът ви, като описвате този казус?
Проф. Ангелова: Трябва да се работи с хората. Да се говори, да се обсъждат проблемите.
Владимир Митев: Тоест, Вие смятате, че работниците в описаните случаи не са разбирали добре интереса си.
Проф. Ангелова: Те са протестирали за интересите на работодателите си, а не за своите.
Габриел Амза: По времето на социализма миньорите са били много уважавани като професия и с много привилегии. Но тяхната сила толкова нараства, че властите започват да гледат на тях като на заплаха. И започват да изчезват синдикални лидери, започва подмяна на едни синдикалисти с други. Още от социализма започва разрушаването на общността. Не е приемливо хората да са по-солидарни едни с други, отколкото са солидарни с партията.
Доктор Тереза Борис твърди в една своя публикация от конференция за миньорското дело в Източния блок, че миньорите от долината на река Жиу са били сред най-привилегированите в целия Източен блок.
След минериадите през 90-те години започват съкращенията на миньори. Те не са уволнявани наведнъж с хиляди. Уволнявани са по 500 души, така че да не се създаде голямо недоволство.
Тогава възниква и категорията на т.нар. „магнити“. Това са нещо като сталкери, които ходят в районите, където са мините, прибират метали, крадат по нещо на дребно, но са повече хора и тяхната дейност има отражение върху региона.
Проф. Ангелова: Гледам снимките и ми е интересно какво точно показват тези снимки. От една страна те показват работата в тези мини, а от друга страна разрухата. Защо точно са показани тези аспекти на живота в долината на река Жиу?
Габриел Амза: Питах се какво означава, че поминъкът на хората в този район изчезва. Те ме канеха в домовете си, но не исках да публикувам снимки от личното им пространство. Исках да уловя този преход.
Проф. Ангелова: Другият ми въпрос е защо сте оставили бели страници в книгата.
Габриел Амза: Идеята на тези празни пространства в книгата е, когато погледът ви попадне на тях, да имате време да помислите.
Проф. Ангелова: Чрез тях извършвате преход от една тема към друга.
Габриел Амза: Музиката трябва да има и паузи.
Адриан Василев: Като екскурзовод съм обикалял някои места в Румъния. Бил съм в солна мина. Когато е гледана отвътре, солната мина е може би по-зрелищна. Но не съм влизал в каменовъглена мина. Може ли каменовъглена мина да е туристически обект за посещение? В солните мини, в бившите каторги в Румъния, туристите чакат на опашка.
Габриел Амза: Мините в Румъния са ликвидирани. Мината в Петрила е изключение. Има може би още няколко, които са обявени за културен обект.
Когато започнах да работя по този проект през 2014 г., поисках разрешение от Асоциацията за затваряне на мини да бъда допуснат под земята. Те ми казаха, че няма какво да се види там. Никой не се интересува да ги посещава. И аз няма защо да се интересувам.
Проф. Ангелова: Близо до Кемниц съм ходила в такъв музей. Сега не си спомням точно как се казва.
Адриан Василев: Кемниц е в Източна Германия.
Проф. Ангелова: Беше в Източна Германия, сега е във Федерална Република Германия. Тогава се казваше Карл Маркс Щат. Сега там има музей на минното дело. Можехме да слезем, да разгледаме. Да направим снимки. Да си сложим каски. Всичко беше точно музейно дело. Политическите власти са взели решение и се е направило.
Владимир Митев: Добре. Говорихме досега за мините и отношението на хората от властта към тях. Искате ли да обърнем внимание на движението „Планетата Петрила“? Виждаме и тук артефакти.
Габриел, какво трябва да знаем за движението „Планетата Петрила“? Какво е неговото значение и какво успя наистина да промени?
Габриел Амза: Фактът, че още съществува мината Петрила, е нещо важно.
Тук виждате снимки от град Лупени. Там има паметник на миньорските борби и стачки. Фактът, че след цялото това индустриално минало на региона, нещо е останало, се дължи на хората от региона, които са искали да го съхранят. Единствената причина, поради която тези обекти още съществуват, е активността на хора като Барбу, които рисуват по стените на градчетата в долината на река Жиу и промотират миньорската култура на региона. Той самият е бил миньор, преди да стане карикатурист.
Владимир Митев: Аз специално останах с впечатление, че той е разочарован след всички тия борби. Може би звучи така, сякаш представяме някаква много позитивна история, която да бъде възпроизведена и другаде. Но доколкото си спомням, той ми сподели, че вече не живее трайно в долината на река Жиу и се е преместил по на север. И когато се връща в долината, се измъчва.
Габриел Амза: Да. Има много хора, които са се възползвали от Йон Барбу.
Владимир Митев: Той променя много неща в градската среда със своето изкуство. По времето на социализма в Румъния има концепция, която се нарича „съпротива чрез изкуство“. Тоест, смята се, че властите са ретроградни. И да ходиш на театър, да се интересуваш от култура, да четеш, е начин да се съпротивляваш на това, което идва от тях. Замислих се, че това движение „Планетата Петрила“ е нещо като „съпротива чрез култура“ в капиталистически условия.
Проф. Ангелова: Съпротивата може да е само с култура. И всеки ден трябва да се прави.
Владимир Митев: За мен тези неща са интересни и вдъхновяващи. Може да изглеждат незначителни, но фактът, че хора могат свободно да се организират да ги направят, може да даде надежда и ентусиазъм и на другите. Габриел също дължи част от ентусиазма си на това движение „Планетата Петрила“. Неговата книга ще бъде продавана или изложена в Петрила.
Габриел Амза: Част от успеха на Барбу е в това, че успява да ограничи щетите от това, което се случва в долината на река Жиу като отношение на властите и като икономически процеси. И тук виждам нещо общо между журналистите и артистите. Те имат функцията да ограничават щетите.
Проф. Ангелова: Не можем да очакваме, че деятелността на едно движение може да промени света в неговата цялост. Може да се промени един малък свят и по този начин, с други стъпки, да се задвижи промяна и в други светове. Трябва да се откажем от това социалистическо виждане, че ще променяме целия свят.
Момчил Михайлов: Според мен първият въпрос при създаването на изкуството е кой е неговият потребител или кои са неговите потребители в долината на река Жиу?
Габриел Амза: Тези хора имат нужда да творят. И те творят на публични места. Те са проявили постоянство и са преодолели ограниченията пред своето изкуство. И сега тяхното изкуство показва на други, че е възможно да се преобрази една зона с творчество и с борба.
Владимир Митев: В тази долина, разбира се, има хора, които имат нужда от тази храна, която изкуството предлага, има и които нямат. Но според мен интересното е, че потребителите на това изкуство от долината докарват хора от други места. И това се връзва и с идеята за туризъм, която също се развива в такива райони, където се затварят мините. Т.е. в добавка на думите на Габриел – привлича се вниманието чрез културата към това населено място или тази зона.
Проф. Ангелова: Културата трябва да показва нещо истинско. Не да си внесем и да започнем да правим нещо ново, а да правим това, което е било най-традиционно да се прави. Да правим това, което е било – чупренска дантела или някаква друга дантела, но не селска дантела. Всяко място да си носи своя облик и да се обновява.
Габриел Амза: Да. Но шансът е хората да дойдат в Петрила, да видят, да чуят какво става там и да дадат мнение.
Проф. Ангелова: Ако хората се гордеят с това, че преди 50 години са арестували един политик и са го държали под земята, това е едно нещо. Ако знаят, че могат да показват мините си, какво е било преди, но и че сега вече това минало не може и не бива да бъде – е друго нещо. Така те няма да правят революции.
Габриел Амза: Днес Петрила е средищно място. Идват делегации на Международния валутен фонд, на Световната банка, правят се социални фестивали…
Владимир Митев: (посочва корицата на една от книгите, която е с кратки разкази на Йон Сърбу – най-известният писател от Петрила, стените на чиято къща са изрисувани с графити и цитати по негови произведения) Мисля, че това е мемориалната къща Йон Сърбу. Тя е изрисувана с цитати от негови романи. Днес се използва за резиденция на артисти.
Габриел Амза: Имало е някаква научна конференция в района. Участниците са искали да направят нещо в долината на река Жиу. И събрали дарения, с които е изграден интериорът на резиденцията, където на втория етаж могат да живеят артисти. Така постепенно се появява инфраструктурата на културната Петрила. Ако говорим за туристическата Петрила, в това градче няма хотели.
Владимир Митев: Когато бях в долината на река Жиу, бяхме отседнали в хотел в Петрошани, който е главният град на долината. Там има хотели. Другите градчета са на няколко километра едно от друго. Може спокойно да се пътува с такси от единия до другия град. Не е скъпо да се изминават такива разстояния. По време на визитата си бях в Петрошани, Петрила и Лупени.
В Лупени има паметници на миньорите и на техните стачки. Видях и някаква такава поразрушена сграда, но по-скоро като интериор разрушена, която е била нещо като салон или нещо. Прозорецът й беше счупен и в някаква степен носеше духа на времето отпреди 40 и повече години. Вероятно синдикатът се е събирал там. Имаше някакви работнически символи в този салон.
Габриел Амза: Всъщност сградата на синдиката в Лупени е на входа на града и е добре запазена.
Момчил Михайлов: Разбираме, че навремето държавата е имала нихилистично отношение. И по някакви причини са закрити мините. Сега какво отношение има, като вижда какво започва да се случва там?
По учебник културата е нещо, с което държавата се прокламира по света и се гордее. Тя най-лесно пътува, най-лесно достига до хората. Но държавата прави ли нещо да засили малко?
Габриел Амза: Държавата не е нещо монолитно. Има различни институции, хора, интереси, които действат в държавата. Отговорът е, че държавата прави нещо, но комбинацията между държавата и хората не е най-успешната.
Владимир Митев: Какъв е примерът за подкрепа за културните проекти в Петрошани от местните власти?
Габриел Амза: Срам ме е да го кажа, но кметството не участва в нищо.
Владимир Митев: Мисля, че мога да допълня отговора. Идеята беше да установим докъде е стигнал зеленият преход. Срещнахме се с едно НПО, което е „Планетата Петрила“. Срещнахме се и с един представител на обединение на НПО-та и местни власти – Александру Келемен, което си партнира с Европейската комисия и държавните институции в Букурещ. От тези разговори разбрахме, че може би едва тогава нещо започва да се случва. България изпрати териториалните си планове за зелен преход през есента на 2023 г. Румъния беше изпратила териториалните си планове за зелен преход година по-рано.
Говореше се за това, че има малки инвестиции. Т.е. хилядите работни места, които са закрити в мините, не могат да бъдат възстановени. Има инвестиции, които отварят десетки работни места. Пример за това бе завод за електрически крушки. Казаха ни, че има случаи, в които миньори отварят дребен бизнес. Но тези различни дейности на този етап не могат да заменят работните места и икономическата динамика, която е съществувала, докато мините масово са работили.
Бих изследвал това и тази година, ако има възможност. Може ли дребен или среден бизнес да компенсира работните места, които ТЕЦ-овете и мините създават. Отговорът за долината на река Жиу е горе-долу ясен на този етап.
Хората, които искат да реализират зеления преход, казаха, че има закони, процедури, програми и средства, така че да се задвижат желаните процеси. Това, което е в най-голяма степен нужно за тях, беше на местно ниво да има хора и организации, които да бъдат партньори и да имат добри идеи за реализацията на тези законови процедури и финансов потенциал. Защото не е достатъчно просто да се изсипят едни пари над хората в региона.
Това бяха някои от нещата, които разбрах от това посещение. Отделно от това съществува конфликтът, който го има и у нас – между синдикати и зелени НПО-та. Синдикатите съответно са силно против зеления преход. Зелените НПО-та трябва да са оптимисти.
Проф. Ангелова: Противоречието при зеления преход не трябва да е такова – зелени НПО-та и синдикати. Когато противоречието е дефинирано по този начин, то създава неравностойност и продължава да предизвиква конфликт. Синдикатите би трябвало да се пренасочат към търсене на други възможности и то със съдействието на различни организации.
Адриан Василев: Ако чужд турист влезе в туристическо бюро в Букурещ, вземе справочника за най-добрите места за посещение, ще намери ли нещо за този район, за Петрила, за долината на река Жиу?
Владимир Митев: Това е пасивен интерес.
Адриан Василев: Ако има 10 човека, които ще дойдат, защото са го видели в справочника, въпреки това, тогава, в следващата година, ще има бюро.
Габриел Амза: Мисля, че в Букурещ има решение за това, което е да се направи сигурност, че някой в туристическия офис има възможност да създаде бюро в Петрила. И тогава се разбира в най-източноевропейската възможност, която е, че могат да направят бюро за себе си. Мисля, че това би бъде основното решение.
Мисля, че туристическото лого на Румъния от Discover Romania е… което говори много, мисля, за нашата способност да продължаваме и да развиваме консистентна стратегия.
Адриан Василев: Това не е дизайнът.
Габриел Амза: Това е добър пример. Мисля, че ще ви кажат да отидете в Брашов, да отидете в Сибиу, да отидете в Тимишоара – това е културната столица, но мисля, че за Румъния имаме много, много време преди възможността, която искаме да презентираме на света, от централната власт.
Владимир Митев: Мисля, че този район има много време да мине, преди да стане промотиран туристически и още да се мисли за него туристически.
Габриел Амза: Има много ски писти, така че се развива много възможност, защото правителството има лифт, така че може да се вземе възможност от това…
В Лупени, съседният град, има лифт до някакво място, където е като курорт малко такова на върха. И лифтът е под контрола на сина на кмета, така че всичко ще бъде наред и ще има посетители. Има и някакви там малки писти, неща, които се правят в района още.
Има много независими проекти, които трябва да се развиват. Сега долината на река Жиу има наистина състезателен маунтинбайкинг трейл. Можеш да седнеш на е-маунтинбайк и да се насладиш. Има катерене, боулдър.
Владимир Митев: Има също маунтинбайк и катерачни стени в района. Ама аз, както казах, освен този елемент, колко работни места могат да отворят, също е важен въпрос, който трябва да се зададе. Дори да се развият тези индустрии туристически, с пряко десетки хиляди работни места, могат ли да покрият някаква голяма част от тях?
Адриан Василев: Може да действа като идея. Мой роднина живее във Франция. Наскоро стана дума и той спомена…
Може да има разлика в това. Някакво време, някакъв период, законът за частната собственост, може би, не знам точно, и за имотите, позволявал на всеки, който има имот, територия някаква, това, което се случва отдолу, той може да разполага с него. Без ценни метали.
И така, някакъв руски гражданин изкупил на някакви невероятно скрити места, изкупил дребни парцели и отгоре има само едни барачки. Будка за нещо си. Това, което този човек е направил отдолу, е копие на най-големите пещери, известни в Европа, за които и аз съм учил по история на изкуството. Тук, където вътре, може да се видят първите скални рисунки, от както човек се е изправил на два крака.
И този човек просто има тези имоти, някакви инвестиции наземни, инвестиции подземни, и вали от народ вътре.
Жен от публиката И това къде се намира точно?
Адриан Василев: На различни места из Франция. Но разговорът ми е може би, поне две-три минути преди Ковид. И въпросът какъв е?
Владимир Митев: И само го споделяш ли, или имаш въпрос?
Адриан Василев: Къде имат мини? Какво ще стане, ако някой реши да купи, примерно, мината, дали би имал, не знам, законът, дали му позволява? Може ли да се направи един такъв тип бизнес по подобие?
Габриел Амза: Не, във Франция се е купил един имот, и това, което е под земята, е собственост на този имот. И един руснак е купил някои имоти от много различни места, и е направил под тях…
Владимир Митев: И въпросът е, може ли да се направи така и в Румъния? В Румъния с мините? Мините да се превърнат в някаква атракция?
Габриел Амза: Да, може да бъде, и да, като закараш туристи в мина, трябва да инвестираш като в солната мина в Турда.
Владимир Митев: Колко големи трябва да са тези инвестиции?
Габриел Амза: Милиони са. Не мога да си представя каква е сумата пари.
Владимир Митев: Значи това са много големи инвестиции, не можем да си представим толкова големи инвестиции.
Адриан Василев: Това е частна собственост там. Аз съм, доколкото той ми го обясни, не е някакъв милиардер огромен, просто някакъв находчив руски гражданин купил малка площ, за да сложи бараките. Нещото се случва отдолу.
И той не е огромна пещера. Оригиналите са големи. Той е направил малки копия с няколко от стиловете, по които навремето са рисували първобитните хора.
Момчил Михайлов: Аз съм получавал предложение да участвам във филмови продукции. Една такава продукция, която пропадна заради главния актьор, но това е друга тема, беше фантастична продукция, която да се снима в вече закрит затвор.
Оттам аз съм в тези среди малко или много и съм чувал всякакви истории. Но ако на ниво община се направи едно официално обръщение и предложение към локейшън мениджмънт екипа, които се занимават по Холивуд и по другите продукции, те могат да изкарват добри пари. Защото това е готов декор, за който няма да се плаща.
Никой на местно ниво не се сеща. Ще дойдат за един месец с каравани, те ще свършат нещо, ще оставят едни пари на общината.
Трябват хотели. Трябват каравани.
Габриел Амза: Знам това, защото Тимишоара работи активно да получава този тип хора. Тази индустрия се развива с вторични персонали, каскадьори и т.н. Защото има много опции в тази част от Европа, с Будапеща и всички тези много мощни студиа, които са много евтини и имат много добри професионални пилоти. И ако не е точно какво искат, няма да го направят с дъното, ако не може да го направят да работи.
Аз исках да направя циклокрос състезание в мината. Това беше планът му. Но въпреки това е много пълно с метални неща.
Момчил Михайлов: Да, да, да. И нещо друго. Не знам дали някой от вас го е срещал.
Аз съм виждал кратка дописка в 168 часа, или 24 часа. Деветдесет и някоя година кметството в Несебър прави някаква сбирка на общината.
И са взели някакво решение да се обърнат към агентите за недвижими имоти на най-големи поп-звезди към света. В дописката пишеше, че към момента са направили контакт с агента на Майкъл Джексън. Тогава той си беше жив.
И искат да предложат терен за вила нещо такова. Ако разговорите с неговия екип били успешни, следващият им таргет беше Мадона. Това го пишеше във вестника, просто съжалявам, че не съм го запазил.
Малко след това застреляха кмета на Несебър. Тогавашният.
Адриан Василев: И явно на някого нещо не му хареса. И по други причини гръмнаха човека, нищо повече не се чу по темата. Но ако наистина от местните хора зависи…
Момчил Михайлов: Умението да създадеш бизнес.
Адриан Василев: Да, ако от местните хора зависи, държавата неглижира района, ще свършат и ще предложат нещо може пък и да тръгне.
Обобщение на Владимир Митев
Владимир Митев: Това е книгата на Габриел, която може да се разгледа, може да се закупи, и снимки. Говорихме за това, че може би е добре да направя едно резюме. Долината на река Жиу – голяма работа, легенда за румънците.
Обяснихме защо е така, защо е толкова важно. Едно от нещата беше, че е въгледобивен район, който сега има зелен преход и това е интересно някъде за хора от чужбина да видят има ли въобще зелен преход и какво се случва. Другото е, че исторически миньорите в Румъния са били много привилегировани.
До един момент, когато така се утвърждава властта им, че заплашва направо правителството и задържат високопоставен министър в подземието пред един свой протест, след което вече властта се насочва към тях и почват да им създава проблеми и в крайна сметка се стига до един момент, когато властта ги използва, оставяйки контрол върху тяхната общност, да разгонят протестите от 90-те години на студентите в Букурещ, които може да сте чували минериадите. И това е едната линия, която говорихме. Миньорите и отношението към тях.
Другото беше, че понеже властта иска да се разправи с тях и в нови времена, либералната власт има това усещане, че те са ретроградни и общността така се разпада и няма подкрепа да се прави зелен преход, още преди да се говори за зелен преход. И всъщност тук виждаме едни хора, които казват: „Бъдещето на района е културно“. И това е тази шарена къща, която е много близо до мината, в Петрила, е мемориалната къща Йон Сърбу, който аз не съм го чел, макар че е преведен на български, и Йон Сърбу го считат за най-добрия познавач на социализма, като писател.
И той е свързан с Петрила. Живял е там дълго време, но това не е най-важното. Най-важното е, че има един човек, който е карикатурист и сатирик – тези вестници са правени от него, Йон Барбу, вече възрастен, който става лицето на това движение, „Планетата Петрила“, което се чува за него и от съответния филм, представен в Русе миналата година.
Това движение позволява да се съхрани идентичността, свързана с мините на района. Те не се разрушават. Те са запазени.
Другият въпрос е, че това не е достатъчно. Трябва много по-важни неща да се направят, но те в това успяват, че се заговаря за този район повече и в международен план, филмът „Планетата Петрила“ се появява и т.н. Имаме още много подробности други, но може би ще имаме възможност да се завърнем към всичко скоро.
Снимка: Габриел Амза (източник: Асен Николов, Блок 14)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
