Жана Попова: Живеем в криптодемокрация – на хартия имаме перфектни норми, но е в дефицит гражданския дух

Владимир Митев

Основни теми и обсъдени въпроси:

• Променящата се медийна среда и дигиталните медии:
  • Медийната среда се променя постоянно, като „старата гвардия“ вече няма място в нея.
  • Положителният аспект е наличието на дигитално поколение медийни потребители.
  • Предизвикателството се състои в реакцията на обществото, като възрастните създават плашещо съдържание онлайн и нереалистични надежди за регулиране. Вместо това възрастните трябва да създават съдържание за деца.
  • Форматът на медийната програма е „мъртъв“; потреблението се измества към съдържание на мобилни устройства (например Netflix, спорт, новини чрез Facebook).
• Медиите от мейнстрийма срещу подкастите:
  • Медиите от мейнстрийма в България започват да се възприемат като „алтернативни“, защото много хора избягват новините.
  • Подкастите все повече се превръщат в мейнстрийм, понякога с значителни финансови инвестиции, което предполага промяна в това къде аудиторията намира съдържание и авторитет.
• Младите хора (поколение Z) и интернационализацията:
  • Попова не е съгласна с наблюдението, че настоящото поколение млади хора е много интернационализирано. В Факултета по журналистика тя наблюдава студенти, които са „изключително националистични, дори националисти“.
  • Проблемът е, че макар студентите да изучават чужди езици, те често не успяват да ги използват професионално (например за интервюта, преводи или създаване на контакти).
  • Те често остават в „националната си орбита“, проявявайки форма на „провинциализъм или квартално мислене“.
• Амбициозни млади медийни творци:
  • Младите хора, които създават свои собствени медии, често се фокусират прекалено много върху технологиите и им липсва съдържание.
  • Аматьорството, под формата на клевети и обиди, вреди на журналистическата професия. Попова се опасява, че журналистите се обучават за несъществуващо бъдеще, тъй като техните работни места могат да бъдат заети от аматьори.
• Журналистическо образование и интеграция на пазара на труда:
  • Основният проблем е колко бързо студентите забравят основните принципи, след като започнат стажове, и копират съществуващи, често лоши модели.
  • Има „вакуум“ на ролеви модели, тъй като по телевизията има малко силни разследващи или културни репортери.
  • Професията трябва да наблегне на развиването на уникални стилове и разказване на истории, за да не се превърнат студентите в „административни служители“.
• „Криптодемокрация” и липса на критична маса:
  • България функционира като „криптодемокрация” – институциите и нормите изглеждат перфектни „на хартия” (например законът за обществените медии, регламентите), но в действителност са дисфункционални (например обществената телевизия не функционира като обществена, а като неработеща „университетска телевизия”).
  • Липсва критична маса от хора, интересуващи се от качествени медии, а културната критика е „изчезнала“ в България, за разлика от чужбина.
  • Настоящата ситуация в институциите, като избора на генерален директор на БНТ, се характеризира като „правна тирания“, при която всичко се прави законно, но е морално съмнително и води до „безизходица“.
• Граждански дух и общност:
  • Липсата на граждански дух е сериозен проблем. Попова вижда надежда в учениците от гимназиите, които участват в медийни фестивали, като разглежда медиите като начин да се обединят хората, да се превърнат в изразяващи се индивиди и да защитят правата си като група.
  • Тя съветва да се даде приоритет на спасяването на човешки животи пред „защитата на закона заради самия закон“ и подчертава пропуските в образованието по отношение на човешките взаимоотношения, въпреки прозрачността.
  • Проблемът с резонанса – споделено емоционално и основано на знания социално преживяване – отсъства или е много слаб в българското общество.
• Младежки медии и общностни медии:
  • Младежките медийни инициативи често са трудни за поддържане, защото функционират като „общностни медии“, които не се подкрепят от реклама, и се сблъскват с тежести като съдебни такси (PROPHON и MUSICAUTOR).
  • Попова изпитва носталгия по медиите, особено радиото, които обединяват хората, като твърди, че подкастите не постигат това чувство за общностно съжителство.
• Европейският съюз и Балканите:
  • Попова е скептична, че европейският законодателен акт за свободата на медиите ще бъде бързо транспониран в българското законодателство. Тя счита, че мерките в него могат да действат само по време на кризи.
  • Тя вижда голям интерес към европейски програми като „Еразъм“ сред студентите.
  • Ключова пропусната възможност е липсата на мрежи между журналистите на Балканите (сърби, гърци, турци, румънци), като българските студенти предпочитат дестинации в Централна Европа. Тя съветва да се изучават балкански езици и да се фокусира върху развитието на регионалните медии.
• Промяна и социално инженерство:
  • Попова счита, че социалното инженерство чрез институции като училищата е неефективно (например ежедневни часове по физическо възпитание, но високи нива на затлъстяване).
  • Надеждата е парадоксално свързана с това, че хората са „оставени сами на себе си“ и с „екстремната дигитална самота“, която изпитва младото поколение, което според нея в крайна сметка ще доведе до желание за общност и социална промяна.
  • Тя наблюдава, че голяма част от младите хора сега предпочитат да следват кариера в България, но бързо се обезсърчават. Интернет предлага възможност за промяна на „регионалните проблеми“ на местно ниво.
  • Тя се противопоставя на силното очакване, че „държавата ще оправи всичко“, като посочва, че държавата не може да се справи с предизвикателства като контролиране на интернет съдържанието поради корупция и разпадащи се механизми.

Въведение

Жана Попова е доцент във ФЖМК, СУ „Св. Кл. Охридски“, в катедра „Радио и телевизия“.

Автор е на монографиите „Диалогови модели. Между събитията и медийните образи“ (УИ „Св. Кл. Охридски“, 2013); „Жанрове и форми на телевизионното забавление“ („Полиграф ЮГ“, 2015), на глава за историята на БНТ в сборника „БНР и БНТ – между държавата и обществото 1989-2015)“ (УИ „Св. Кл. Охридски“, 2017).

Медийната среда и дигиталното поколение

Бих искал да започнем с нещо по-общо, защото това е голяма тема – медиите, хората в България, обществото, младите. Съществува нещо като медийна среда. Какви са добрите и лошите неща в нея през последните години?

Този въпрос е много хубав, защото всъщност това, което наричаме медийна среда, вече не е същото. Няма място за „старите кучета“, така да се каже, в променената медийна среда. Мисля, че има едно хубаво нещо и то е със сигурност, че имаме млади хора и деца, които неизменно ще боравят с дигитални средства.

Трябва да приемем това. Други млади хора няма да се появят. Оттук нататък винаги ще има хора, които ще живеят в този дигитален свят, докато го има.

Той също, между другото, вече е на отмиране. Ние с теб преживяхме отмирането на аналоговата ера. Няма нищо страшно в едно такова технологично отмиране.

Но големият проблем е как ние като общество реагираме на тази ситуация. Какво правим? Казваме на децата, че в интернет е много страшно.

На тях им става още по-интересно, защото страшното е най-интересно. Съответно не можем да ги предпазим и тези млади хора няма как да се предпазят от съдържанието, което ние, възрастните, произвеждаме.

Мисля обаче, че това е много хубав инструмент, който позволява на младите хора да си говорят помежду си – нещо, което другите медии спряха да правят – да представят на хората различни материали, да водят дискусии. Това стана след забраната и регулацията на форумите, например. От друга страна, нямаше как да няма такава регулация, тъй като твърде много омраза имаше вътре.

Като цяло, противоречиви неща. Но отбелязвам като хубаво това, че имаме едно дигитално поколение потребители. И тук се появяват вече многото проблеми.

Първо, надеждата, че ще има регулация. Трябва да забравим за нея. Няма да има.

И трябва да видим как живеем, когато нямаме пазач, който да ни охранява в интернет. Вместо да използваме тази възможност като възрастни, да се обърнем към децата, да правим детско съдържание. Например БНТ може да прави съдържание за децата, което не правят в интернет. Правят малко опити, предимно неуспешни.

Правят много подкасти, което е напълно излишно за БНТ. Не използват всъщност това, че могат да се обърнат към тази аудитория. БНР стои малко по-различно в това отношение.

Там е развита много добре детска редакция, така че те опитаха много по-рано да навлязат в тази ниша. Но, разбира се, има един голям проблем. Темповете на развитие са несравнимо по-бързи от преди.

И въпреки всичко, аз го отчитам като шанс, а не като място, в което да говорим само за порнография, насилие, хазарт – за всичко, което ние, възрастните хора, произвеждаме.

Трансформацията на медийното потребление: от масови медии към алтернативни медии

Ако продължа малко темата за младите, за тяхното потребление на медии и съдържанието на възрастните, на мен ми се струва, че мейнстрийм медиите в България донякъде се превръщат в алтернативни медии. В смисъл, че много хора казват „Аз не искам да гледам новини, не гледам медии“. Не им е приятно – дали сутрешните блокове през уикенда, дали това, че едни и същи хора се появяват в едни и същи предавания, и т.н. И всъщност, алтернативната медийна среда на подкастите до голяма степен се превръща в мейнстрийм. Има подкасти със стотици хиляди и милиони гледания. Може дори да ги изброя. Някои от тези подкасти са на хора, чийто имена звучат някак си на жаргон, имената им звучат като на ъндърграунд хора, които в същото време казват „Аз съм инвестирал примерно няколко десетки хиляди евро в моя екип за подкаст, моята технология, моето студио“ и т.н. Не знам дали си съгласна, че мейнстрийм медиите някак си остават в засада, а подкастите стават главни – как тази еволюция се вписва в този разговор за потреблението на медии от млади и от всякакви хора?

Много е интересно да видим в момента как говорим ние, като хора, които се интересуваме от развитието на медиите, за потреблението. Първо изчезнаха такива грамадни гиганти като пийпълметричните агенции. Тяхното мнение вече изобщо не е нужно на никого, така се получи в момента.

Телевизиите изобщо нямат нужда от това. За всеки е ясно, че особено младите хора – а всъщност телевизиите се интересуват предимно от платежоспособните хора, не толкова от младите – тези хора изобщо не гледат телевизия по начина, по който тя е гледана доскоро. Тук искам обаче да направя една голяма уговорка, която винаги проверяваме със студентите.

Ако влезеш в първи курс – това са млади хора, току-що завършили училище – и ги попиташ каква телевизия гледат, те ще кажат „Не гледаме телевизия“. Това означава, че те не гледат телевизия на телевизора си. После, когато започнем да обсъждаме други телевизионни явления, виждаш, че всъщност тези хора гледат.

Гледат телевизията на Netflix, само че гледат през екраните на мобилните си устройства. Изключително много от тях гледат мачове, което също е телевизионно производство и то е едно от най-скъпите, поне като телевизионни права. Колкото и така да ни е странно, виждаме как определени новини се появяват през съдържанието във Facebook, защото България е много особена по отношение на потреблението на Facebook.

И тези млади хора достигат всъщност до част от новините, които някой друг им е избрал, а не до цялата телевизионна програма. Тоест, това, което е „умряло“ като съдържание, е програмата. И на радиото, и на телевизията са отминали времената на програмирането.

Мисля, че нашите медии – не говоря само за БНТ и БНР – нашите частни медии също са в дълг към потребителите, както ги наричат, всъщност това са зрители, слушатели, публика, да достигат до тях с другата част от съдържанието. Наскоро давах на един изпит темата за музикалното изкуство в телевизията, защото ми беше интересно какво хората на възраст между 18 и 25 години разбират като музикално изкуство. И една голяма част от хората бяха писали за телевизия, която излъчва чалга изпълнения.

За мен това е една от най-големите негативни последици, но това не е заради интернет. Това е заради доброто разпространение на тази музика и заради примиряването на интелектуалците, които буквално се ухилиха на телевизионния екран особено с чалга изпълнителките. Мисля, че това е един наш си български преход, който можехме да пропуснем, и продължавам да смятам, че телевизиите могат да произвеждат и друго съдържание, което наричаме телевизионно изкуство, а не само чалга продукция.

Поколение Z, национализъм и провинциализъм

За поколението, което някой нарича Z – хора, които сега са на 20-ина години – често се говори, че те са много интернационализирани, за разлика от предишните поколения. Не че и предишните не сме, но при тях някак си е по-естествено, тъй като може би немалко от студентите в България произлизат от семейства, които са живели на Запад, или по някакъв начин са имали повече взаимодействие с връстници от други народи. Това как се отразява на медийното потребление, за което вече говорим? И каква е пропорцията между това потребление, което ти казваш – Netflix, международни римейки на медийно съдържание – и това съдържание, което е чисто българско, локално или национално?

Аз не съм много съгласна, нямам тези наблюдения, че така се развиха поколенията. Първият ми проблем изобщо не мога да разбера кой как именува тези поколения, защото не би трябвало нещо, което е в рамките на 2-3 години, да бъде поколение, но да речем, че говорим за сегашните млади хора, които завършват гимназии. При нас, например, във Факултета по журналистика идват предимно млади хора, които са изключително националистически настроени, дори националисти.

Това са млади хора, които завършват езикови гимназии, би трябвало да знаят добре езиците и могат да се развият навсякъде, обаче искат да останат засега в България. И тук идва големият сблъсък – те остават в България, но в кои медии ще работят? Това е големият им въпрос, когато говорят за това с каква любов искат да останат в България.

Така че мисля, че в момента нашето средно училище произвежда доста добра доза патриотизъм. Някъде това е така. Не е лошо. Аз много уважавам това чувство и смятам, че училището трябва да го култивира. Другаде се стига дори до национализъм.

Обаче за мен е проблем как се преподават, например, автобиографиите на този език. След само няколко години ще има журналисти, в чиято биография пише „три чужди езика“, а те не ги ползват за нищо друго, освен да се напишат автобиографиите на този език. Това за мен е проблем. Например, не се досещат, че могат да използват езика, за да правят интервюта на него.

Чак във втори курс се освобождават от всички задръжки да използват езика, който са учили приблизително 10 години по частни школи, къде ли не. Още по-рядко се сещат, че могат да си превеждат публикации. Още по-рядко се сещат, че могат да създават мрежа.

Ти си пример за това, например, как един език може да се превърне в начин за свързване на хората в една професия и така нататък. Винаги езиците са били ценност за нашия факултет. В момента това не е така и смятам, че тук и ние сме длъжници на това поколение, което ще излезе като журналисти.

Защото, пак казвам, те на хартия имат всичко, но като същност е избягало усещането какво могат да правят с този език, докъде могат да стигнат. И второто нещо, факт е, че това са деца на родители – част от тях – които са тръгнали с тази представа за разделението на света на Запад и Изток, която за един определен период изчезна. Но самите те са останали в националните си орбити, пренасяйки градовете и селата си, или пък кварталите в Мадрид, във Валенсия и така нататък.

Аз изобщо нямам усещането, че тези млади хора всъщност са интернационални. Дори в един от изпитите аз давам една задача, която е режисирането и мисленето как да бъде показан репортаж от едно театрално представление, тъй като смятам, че театърът е изключително важно изкуство, което трябва да остане в нашия телевизионен обхват. Има деца, които идват с благодарност след изпита, за да ми кажат, че това е първият път, в който те отиват на театър в България, а са живели в доста големи градове с родителите си, но никога не са били на театър.

Не знам дали е добре, че тези деца са видели само света, ако са видели само България в света.

Младите създатели на медийно съдържание и проблемът с аматьорството

Това е, може би, някаква форма на провинциалност или квартално мислене, което сигурно получаваме в социализацията си. Как се случват нещата, когато тези млади хора, които постепенно се освободят от някакви наслоявания от средното училище или от семейството, искат да правят своя медия или да се изразяват медийно, например, чрез канал в YouTube, блог или нещо подобно? Какво наблюдаваш като практики, проблеми, успехи? До каква степен успяват да постигнат това да имат своя медия, свой канал, свой образ, свое послание?

Мисля, че се концентрират изключително много върху технологията и не разбират, че технологиите се сменят много бързо в момента, а трябва да има какво да кажеш. Ние се опитваме във Факултета по журналистика, в радио-телевизионните формати да ги научим как, независимо какво ще се появи като технология, да разказват новините, да разказват света и това, което се случва в него. Но се сблъскваме с тази съпротива, тъй като, разбира се, технологията винаги привлича, и аз не я отричам, напротив, това ме доведе и мен в радиото и в телевизията.

Обратно – как да използваш максимално ти технологията, а не тя теб? Това, което наблюдавам като явление, ти го каза преди малко, че мейнстрийм медиите се потопиха в интернет и хората, които бяха господари на образите, се появиха наравно с новите поколения в интернет. Мисля, че това е част от процеса, който трябва да бъде изживян и така е редно, но от друга страна, авторите, които дръзват да правят – и това е много хубаво да правиш собствена медия – за съжаление забравят, че това е професионална работа.

Аматьорщината в нейния най-лош вариант – когато си позволяваш да казваш клевети за определени хора, когато си позволяваш да обиждаш – тази аматьорщина, за съжаление, поставя нас в лоша позиция като журналисти. Защото понякога дори изпитвам усещането, че ние обучаваме журналисти, които само след 4 години може да няма къде да работят.

На техните места може да са хора, аматьори от всякакви професии, които влизат в това поле и няма да има никакви стандарти, за които да говорим, а да обучаваш хора за безбъдеще е нещо доста неприятно в интерес на истината.

Образование и пазар на труда: Липса на ролеви модели и стил

И преди си казвала, че създавате определено мислене, определени стандарти, определен подход, когато става въпрос за журналистическо съдържание, и също сега казваш на няколко пъти, че има една преграда или проблем, когато студентите, вече обучени, трябва да се интегрират в пазара на труда като журналисти. Какви проблеми са най-често срещани в този опит за интеграция?

Ако говорим за радиото и телевизията, например, за мен най-големият проблем е как много бързо, след първи и втори курс, се забравят веднага почти какви са принципите и многообразието от варианти да разказваш история. Защото аз мисля, че младите хора много ги привлича това като нещо, което биха могли да работят. Когато те попаднат в нашите медии, независимо дали са частни или обществени, много бързо копират един и същи модел.

Разбира се, част от тях обясняват, че този модел не се налага, но всъщност те нямат много образци. За съжаление, това са хора, които знаят испански – испанските телевизии са многобройни – които знаят английски, френски, но не ги използват, за да гледат дори телевизия или да слушат радио. И съответно, моделите, които виждат, са на топ-репортерите.

И тук идва една от промените. Всъщност в момента няма топ-репортери. Няма репортери в телевизиите, които да правят силни журналистически разследвания.

Няма репортери, които да са изключително силни в телевизиите по отношение на културните новини. И не знам дали това е за добро или за зло, но това създава вакуум именно в моделите, какво да правят. И младите хора започват да копират клишета, което е нашият голям проблем, когато се върнат от практиките – как да се преборим или да превърнат тези клишета.

Могат да ги превърнат буквално в изкуство, стига да научат как. И всяка година ние започваме процеса отначало, година след година. Затова си мисля, че връзката между медиите и образованието трябва да бъде по много по-различен начин.

Нашата професия е отворена, може да се работи от хора, които са завършили съвсем други специалности, лекари, може да нямат никакво образование. И вместо ние да се чувстваме гузни, че произвеждаме хора на пазара – това е моето усещане, разбира се – на пазар, който ще изчезне съвсем скоро, по-скоро обратното. Непрекъснато да се опитваме да ги караме да вярват, че те ще станат автори, които ще бъдат забележими, ако се научат да разказват по собствен начин.

Ако си изработят собствен почерк и имат нещо, в което те са най-добрите, а не „пенкилер“, каквито голяма част от тях се превръщат.

„Criptodemocrația” și lipsa masei critice

Тази тема за разказвателната журналистика или storytelling-а, може би е по-добре казано – английският е навлязъл доста вече – ме насочва към едно румънско списание, наречено Decât o Revistă, и то всъщност дори не е единственото. Има различни румънски медии – може би ти си запозната – Explicativ, може би е един пример, Panorama, която затвори наскоро, също прави такива опити – медии, които разказват истории или обясняват контекст и така нататък, за да имаме една дълбочина и в посланието, и в разбирането на това, което се случва. Тук имам, може би, и повече въпроси, но един от тях е: каза, че липсват модели, авторитети, норми и така нататък във всякакъв вид журналистика, но не липсва ли и критична маса?

Тъй като, по мое впечатление, в Румъния някак си възниква критична маса около определени медии или инициативи, и млади хора се оказват водещи и се оказва, че натрупват това самочувствие, или го имат дори отпреди, те да задават тона, те да са авторитет, те да критикуват другите, които не правят нещо модерно. И дали това не е един от недостатъците или слабите места на ситуацията у нас, че критичната маса – във всякакъв смисъл, и като брой студенти, и като хора, които са заинтересовани в определен тип медия, и така нататък, или публика – липсва?

Тук съм напълно съгласна с теб по отношение на критичната маса. Първо, как се информират хората е изключително голям проблем в България. Все пак би трябвало основните събития да ги вълнуват, но мисля, че голям дял от проблема е и нашата работа като журналисти – защо хората не се интересуват от информацията.

Много е важен въпросът за студентската общност. Аз смятам, че ние за съжаление построихме идеалната форма на „криптодемокрация“, както я наричам аз. Това означава институции, които съществуват на хартия.

На хартия имаме много добър закон за обществените медии, много добре регулирано съдържание, което може да има саморегулация. Правилниците ни не са лоши, бих казала, че са едни от най-добрите. Обаче всъщност нашата телевизия не е обществена телевизия.

Няма как някой да ме убеди, че това съдържание е на обществена телевизия. В университета ние имаме нещо, което се нарича „университетска телевизия“ на хартия. То изобщо няма телевизия, да не говорим за нещо по-развито.

И така нататък, и така нататък. Примерите са много, за съжаление. Тоест, когато разгледаме – да речем, ако някой хване документите и се опита да напише история на нашия период, когато сме живели – всичко ще бъде на хартия там.

Но то не работи. Това е все едно да имате сграда с един асансьор – асансьорът е перфектен, само че не работи.

Това се получи с тази „криптодемокрация“, както я нарекох. 

И вторият проблем, който ти тук много добре посочваш, е всъщност, ако погледнете, например, наскоро се загледах в профила на Георги Господинов. Много ми харесват неговите първи романи, особено „Естествен роман“, разбира се. Само погледнете колко много чуждоезични културни притурки има към вестници, които ние смятаме, че отдавна са умрели. Може би и у нас.

Всъщност, културната критика изобщо не загина по света. Радиопрограмите за култура не загинаха по света. Загинаха у нас. Остана само програма “Христо Ботев” на БНР. Затова мисля, че е добре да си променим отношението и да започнем да включваме младите хора в нещо, което ти много добре наричаш критична маса, но аз мисля, че е добре да ги включваме в процеса на изграждане на тази демокрация. Ние в момента сме ги изключили и не можем и ние да ги включим.

Трябва те сами, разбира се, да тръгнат по този път. Но все пак, поне да им покажем като възрастни хора, че демокрацията се строи всеки ден. Това е нещо, което се изгражда всеки ден, а не веднъж на протести. Протестите са крайната форма.

Демокрацията е в институциите, които работят. Ние имаме в момента една от най-катастрофалните ситуации – защото това е катастрофа, а не криза – ситуацията с БНТ, например, избора на генерален директор. Имаме регулатор, чиято работа е блокирана в името на справедливостта и тази ситуация можете да я видите в избора на главен прокурор, можете да я видите в смяната на Висшия съдебен съвет и така нататък.

Това е законова тирания. По закон всичко е чудесно. Не можете копче да кажете, по закон е направено всичко.

Обаче, въпреки всичко, тази безизходица би трябвало да породи изключително силно протестно действие буквално. През 90-те години телевизията беше мястото, пред което се провеждаха и завършваха митингите и протестите. Сега никой не се интересува от телевизията.

И не знам, мисля си, че много добре е подредено средното ни образование, така че критичната маса да се отлива в часовете по физическо и дотам.

Граждански дух и общност

Искам малко да продължим тази тема за демократичните ценности или гражданския дух. Къде го има този дух и как може да възникне, ако родителите или възрастните го нямат?

Как е възможно, как си представяш, млади хора, знаейки и ситуацията, в която са поставени, като тук в една скоба бих казал, че според мен много млади хора са отслабени и имат нужда наистина от години опит в обществото, за да се утвърдят – как е възможно да възникне този дух в тях и дори когато се сблъска с този цинизъм, да го наречем, или ти го наричаш „правна диктатура“ или нещо подобно, как може те да запазят този дух и дори да имат силата да трансформират с този дух? Аз мисля, че го разбирам и мисля, че ти го разбираш, че е важно, но имаме ли изобщо пътища за това и имаме ли сетива – дори възрастните имат ли сетива – ако видят прояви на такъв дух, да не го смажат, а да го утвърдят и да го защитят?

Да, знаеш ли, тази година в нашата студентска телевизия направихме един фестивал на училищните медии и поканихме младите хора. Това са примерно хора в гимназиалния курс, които отделят от времето си – това вече се счита за изключително голям ресурс – и от вниманието си, за да правят нещо, което всички обявихме, че „умира“ – медиите. На мен това ми стана много интересно.

В много училища всъщност това, което се нарича STEM – нещо, което е иновативно, защото наистина технологиите, които се използват в правенето на видео, на аудио, това е изключително високотехнологичен процес. Много от учителите са избрали да правят кабинети, студия, и започват да се събират и хора, защото всъщност това е ролята на медията. Не е високото качество на снимането, не е високото качество на звука, а да се съберат хора, които да критикуват, които да се превърнат от маса в личности, които ръководят, казвайки. Това е много важно, между другото.

Хора, които да ни казват кое е в крайна сметка модерното. Модата е много важна за младите хора и затова ми стана интересно доколко се вълнуват от нея. Модата в политическите идеи също е много важна.

Започнахме с тях разговори, които все пак ни даваха малко надежда, че покрай една държавна конструкция, която толкова силно се „вманиачава“ в иновациите, може пак да се върнем към общественото важно – да бъдем заедно. Смятам, че това е нещо, на което училището може да научи хората – как заедно да защитават правата си или как заедно да направят нещо по-добро. Защото много ме вълнуват в момента две теми.

Първата е, че ние изключително много в медиите говорим за справедливост. Всъщност всеки смята, че правото е на негова страна. И от друга страна, винаги давам този пример: от това, че някой е прав на пешеходната пътека, той няма да остане жив, ако насреща лети кола.

По-добре е да се огледаме. По-добре е да спрем да вменяваме на младите хора, че не са прави или че са прави, че нещо е честно или нечестно, а всеки път да се опитаме да спасим човешкия живот, защото оттам трябва да започнем като общество, вместо толкова силно да вменяваме тази идея да защитават правото заради самото право. Така се получи и с конкурса на БНТ, да речем. Всичко по закон е право.

Дали то е морално, вече е отделен въпрос. И второто нещо, което ми се струва важно, когато говорим за младите хора и тяхното превръщане в хора, от които всъщност ще зависи нашият живот, животът на децата ни, е прозрачността на действията. Всъщност всичко е прозрачно.

Всичко се вижда, всичко дори се записва, излъчва. Толкова много камери има навсякъде. За разлика от мен, те изобщо не забелязват, че животът им се записва в училище, непрекъснато са заплашвани, че в коридорите не трябва да се блъскат един в друг, защото камерата ги записва. Това се е превърнало в част от ежедневието им.

Това е прозрачност. И би трябвало тази прозрачност да ни опази, но виждаме, че се случва точно обратното. Колкото по-прозрачно живеем, колкото повече на показ е всичко, всъщност се случват неща, които са свързани с човешките отношения.

И там нашето образование още затова издиша.

Младежки медии и общностни медии

Става все по-болезнено да дискутираме, защото това е една реалност, която вероятно всеки познава по свой начин. Искам да попитам, може би за малко да продължим позитивния дух, който усетих, когато говореше за младежките медии. Има опити у нас, и може би дори успешни, за младежки медии.

“Тоест” като че ли има профил на младежка медия. Или пък „Клин-клин“, може би е пример за младежка медия донякъде, макар че тя мисля, че има трудности, но имаше и разследващи публикации при нея. Може би Factcheck Bg е медия на млади хора. Може би не е точно младежка като съдържание, но много млади хора участват там. И сигурно ти самата се сещаш за много повече проекти, включително университетски, за младежки медии. 

Като гледаш младежките медии, в какво успяват, в какво не успяват, какви са им проблемите и какво може би могат да правят по-добре?

За съжаление, аз мисля, че голяма част от тези, иначе много добри инициативи, много трудно се издържат, защото това са един от примерите за т.нар. „общностна медия“. Тоест, медии, които не се издържат от реклама, защото не искат да зависят от рекламодателите. Тук с удоволствие мога да кажа, че нашата радиостанция, която беше радиото на нашите студенти, в момента е „замуфтена“.

Има по-скоро подкасти. Тъй като дори само правата, които трябва да се заплащат по закон за радиото и телевизията към ПРОФОН и към МУЗИКАУТОР, дори това съпротивлява студентите. Но мисля, че нямаме толкова добри примери.

Аз мисля, че този „младеж към медия“ е една доста добра алтернативна медия на всичко това, което върви като монополно говорене. Но въпреки всичко има някакъв проблясък. Замислих се върху това, което така изтъкна като важно.

Ние много често говорим за липсата на разследвания в България. Общо взето, на пръсти могат да се изброят медиите, които правят разследвания. На мен много повече ми липсват обаче медии, в които хората, пак казвам, се събират заедно.

Защото това е смисълът на радиото. Виждам, например, че БНР е дала изключително голям превес на подкастите, само че подкастите не събират хора. Подкастите са нещо, което получаваш, има реакция, тя обикновено е краткосрочна, но хората не живеят заедно.

Радиото ги караше да живеят заедно. В момента не е способно да извърши това. Например, за да покажа колко е голяма силата на такива явления: когато се зароди видео платформа като YouTube, българските общности в чужбина изпитваха носталгия по страната и започнаха самите те да излъчват кратките песни на българските естрадни музиканти.

В това време българската естрада беше „умряла“, нямаше я в телевизионния ефир, никой не я искаше, а през такъв тип общности, тези музиканти в момента са дори водещите музиканти. Все още заедно не слизат от ефира, което пък се получи като друг дефект на нашата ситуация, защото трябва да се ражда и нова музика. Та си мисля, че общностите са много важни, но демокрацията затова е застрашена, защото първо няма кой знае какво поле за общностите и второ, в тях самите доста трудно назрява идеята, че могат да използват медията като място за събиране.

Аз ще доразвия тази идея за общност, защото мисля, че е важна и за мен, и аз я свързвам и с една дума, която се нарича „резонанс“. В някои случаи това може да прилича на ехо, когато някой пусне в подкаста или в някакво предаване и има много споделяния във Facebook и т.н., но аз под „резонанс“ разбирам и една емоция, да кажем, или емоция, свързана със знание, с опит, която обогатява членовете и се движи между тях, и все повече се обогатява, колкото повече се движи. Не знам дали се изразявам ясно, малко ми е трудно да го формулирам. Мисля, че това е също една от големите липси на много хора в България.

Може да не са само журналисти, може да са изобщо хора с творчески професии, може да са дори хора в маргинална позиция, които е човешко да имат нужда от определен социален опит, или реакция, или разбиране. Така се получава, че някои хора имат нещо като резонанс, защото са в определени „тайфи“, в определени „мафийки“, ако искаш да ги наречеш, в определени клики, които са може би дори влиятелни на някои нива. Но има много хора, които нямат такъв достъп до резонанс.

Как може в България – знаейки реалностите, знаейки, че е имало социализъм, имало е преход след това, този преход за някои свършва по-рано, за други не свършва изобщо, може би, и така нататък – как може в нашето общество така да се случи, че да възникне общност, да възникне резонанс през медиите?

Представям си го все по-трудно, защото медиите са обект на много голям натиск. Това е политически контрол, за съжаление. Това е нещо, което не се промени по време на прехода.

А тъй като аз смятам, че преходът завърши доста отдавна, би трябвало вече ние да живеем в демократичен режим, който е успял да изработи механизмите, с които се предпазваме. Мисля, че това не се случи. Ние, нашето поколение, не изработихме тези механизми.

И въпреки всичко, мисля, че младите хора могат пък да постъпят по-добре от нас. Така че се надявам на тях. Но това, което си мисля, например, докато ти обясняваш тези за резонанса, се замислих за един закон, който пак така, ще го дам като пример.

Какво се случва с младите хора, които са зависими от хазарт? Особено с хората, които изпитват удоволствие да играят на хазарт. Какво се случва в българското общество?

За мен дебатите около тази тема са изключително важни, защото можем да ги наложим върху всяка морална тема. Всички са много загрижени. Това е първото, което може да се види.

Дори лошите играчи в този дебат, самите фирми, дори те са много загрижени. Веднага към СЕМ се създава един диалог с представители, веднага се появяват представители на асоциацията, които казват „Ще намалим звука на рекламите“. А в Народното събрание, най-напред всички депутати казват „Няма да гласуваме нищо“.

И точно преди изборите ДПС внесе закон, който да удовлетвори искането на СЕМ тогава, да бъде променен законът за хазарта. Дотук е добре – рекламата изчезна от телевизиите, обаче по отношение на интернет рекламата нещата никак не стоят толкова добре. Всъщност този закон, това, което ние почти не разбрахме, оставя вратичка през механизма кой всъщност контролира интернет съдържанието на хазартните оператори. 

Това е НАП. И непрекъснато се получава нещо подобно. В нашия закон за радиото и телевизията, медии почти не съществуват.

Това е страшно. Това за мен е страшно. Медиите, да речем онлайн медиите, се дефинират в Изборния кодекс.

Не би трябвало да става така. Само че покрай всичко, което е написано за така наречените медийни пакети, определението идва оттам. И то, разбира се, е пак така.

Кой ще контролира, кой ще си прехвърли отговорността? Смятам, че това е идеалният пример как ние всъщност на хартия се справяме. Аз продължавам да виждам интернет реклама на хазартни оператори, но НАП не ги вижда.

Един и същият сайт, който да речем ЦИК обяснява, че е медия, НАП казва, че не е медия, затова няма да ги глоби. Така че това е нещо, което смятам за много важен пример за този резонанс. 

Всъщност, представете си, че вие сте в безизходица. Че не знаете как да защитавате правата си. И голяма част от журналистите са подлагани на подобен натиск – дали през парични искания, дали през съдебни дела.

В този случай, ако не е общността във Facebook – затова аз лично не отричам ролята на Facebook в българската действителност – ако не са мрежите, които самите хора са създали, дали те са общности е една друга тема, но ако не са тези интернет мрежи, много малко от тях могат да се защитят в тази „криптодемокрация“, както преди малко си я нарекох.

Европейският съюз и Балканите

Мисля, че тук е време да въведем като един актьор и в законодателен план, и във всякакъв план, Европейския съюз. От 8 август 2025 г. теоретично е в сила Европейският законодателен акт за свободата на медиите. Разбира се, той все още, доколкото знам, не е транспониран в законодателството на България и на други страни. Той ще бъде въведен в някакъв момент в законодателството. И какво очакваш да се случи?

Първо, аз не вярвам, че ще бъде въведен толкова бързо. Тази надежда отдавна я забравих. Мисля, че българските законодатели са доказали, че могат много да протакат.

Колкото и Европейският съюз да ни казва, че закъсняваме, колкото и да ни глобява дори, ние като държава плащаме много големи суми за това забавяне. Мисля, че при нас този процес ще бъде забавен.

Въпреки всичко, вече дори са ясни хората, които са в комисиите и ще отговарят в тези органи, които се създават. Така че има надежда поне нещо да заработи. Другият въпрос е какво си представяме ние, че правят тези комисии?

Мисля, че идеята да опазим независимостта на журналистиката е абсолютно неизпълнима. Това няма как да стане. И за съжаление, тук нашите български примери са бяла врана на фона на Великобритания, на фона дори на Германия, която е една от държавите с най-добрата обществена телевизия, на фона на Франция.

Да не говорим за държавите като Холандия, в които вече има проблеми, тъй като ние малко идеалистично казваме, че Би Би Си е еталон. Би Би Си беше еталон. За много от съвременните поколения Би Би Си въобще не е еталон.

Нещото, което ние не извършихме по време на прехода и никой не го интересува в момента, е как се финансират обществените медии. Много често противниците на Фонда за радио и телевизия, който стои в закона и никога, ама никога не проработи за толкова години от 1998 година, много често казват, че хората не искат да си плащат такси за медиите. Ние обаче виждаме обратното.

Те си плащат дори за един канал като Netflix да речем. Това са доста пари, които човек отделя. Фактът е, че ги отделя за определено съдържание, предимно филмово или спортно, но щом за едно нещо може да бъде накаран човек да мисли за отделяне на средства, значи може и за журналистика.

Това не беше направено. Защото всъщност кризата с БНТ е криза и на това какво да направим с обществените медии, ако отделим бюджета и те не са свързани с държавния бюджет. Ако те наистина станат обществени и като финансиране, тогава отговорността е само наша, а явно никой от нас не иска като общество да носи тази отговорност, щом като в закона по никакъв начин не пробива идеята телевизията и радиото на България да бъдат отделени от държавния бюджет.

Мисля си, че този европейски акт за независимостта на медиите може да проработи в ситуации, в които има криза и катастрофа. Тогава хората стават по-чувствителни. А за съжаление ние живеем в ситуация, в която войната е до нас, заплахата е всекидневна, така че никак не сме далеч от тази ситуация.

Но иначе не мисля, че има воля нито в съветите, нещо да се промени, така че да гарантираме независима журналистика. Има само едно нещо, което може да доведе до това, и това е личният морал на хората.

Защото нашата професия е като лекарската, но за душата на хората. Журналистите, ако самите те не влизат в тази професия с идеята, че могат да бъдат независими, нищо не може да ни спаси.

Иска ми се още малко да останем на темата ЕС, тъй като това, че България чрез Европейския съюз позволява, поне теоретично, българските журналисти, включително млади журналисти, да кандидатстват за различни грантове, да минат през обучение, ако решат, в друга държава, включително с журналистика, позволява им да правят трансгранични проекти с колеги от други държави, позволява им да ходят на обмен във водещи медии, има организации като N-ost, например, които имат различни програми за сътрудничество, за обучение и така нататък.

До каква степен фактът, че България е част от Европейския съюз, се оценява и използва от младите, и от журналистите, и до каква степен това, което използват като възможности, всъщност води до промяна, според теб?

Аз мога да кажа, от опита с нашите студенти, при нас интересът към европейските програми е изключително голям. Това е радостно. Особено по „Еразъм“.

Изключително много хора се интересуват от тези възможности. За щастие те успяват да използват някои от най-добрите примери. Много е хубаво, че в България работят, тоест имат достъп до програми, най-различни програми, до които могат журналистите, независимо дали са завършили журналистика или пък работят в медии, да имат достъп. Това е голямо богатство и се надяваме да продължи. Но смятам, че ние губим от едно много важно нещо, и то е нашият регион.

Нашият регион е много интересен, но ние се сещаме за това, само когато друг човек от периферията види нашия регион и го оцени. Отмина времето на тази балканизация, за която има много текстове по тази тема, и е много хубава тази тема за балканизацията като негативен образ. Обаче в момента ние просто губим от това, че не създаваме мрежа помежду си с хора, с които говорим различни езици.

Това са сърбите, това са гърците, това са турците, това са румънците. А се опитваме максимално да сме в центъра на Европейския съюз. И нашите студенти, разбира се, се насочват предимно към университети, които са в Централна Европа.

Това е нормално. Аз обаче това, което бих ги посъветвала, е да учат много балкански езици, да се интересуват много от медиите, защото всъщност тук на Балканите развитието на медиите е много по-различно. Ние много често говорим за социалистическото си наследство, за забавянето на развитието на телевизията през този период, но всъщност ние сме заобиколени от държави, които са имали военни режими.

И в Гърция, и в Турция, развитието на телевизията е било под натиска на военните режими. Ако тази история не се помни, то тогава коя история да помним? До нас е бивша Югославия, до нас е Северна Македония сега, която сама по себе си е една интересна съседна държава.

И вместо ние да поддържаме тези контакти, да създаваме мрежи между журналисти на Балканите, ние се опитваме по всякакъв начин да бъдем сред първите. Мисля си, че това е излишно. Ние сме първи по друг начин.

Периферията винаги е обърната по такъв начин, че да виждаш по различен начин, и това Португалия да речем, в определен период от време печели, после точно пък заради това губи. Но само се замислете, кои са предаванията по телевизията, от които се интересувате да речем какво се случва в момента в Ливан, или какво се случва в момента в Йордания. Дори по времето на затворения режим на социализма, голяма част от международните журналисти поне са получавали информация какво се случва там и разбира се, са я допускали под изключителен контрол.

В момента ние все едно не се интересуваме от другата част на света. Освен пряката заплаха за нас, като част от НАТО и като част от Европейския съюз, тези новини са изключително в периферията на вниманието ни. За мен това е сериозен проблем като обучение на журналистите и смятам, че трябва да се промени.

Schimbare și inginerie socială

Нашият разговор приближава своя край. Но това, което сега каза някак си вкарва една топка в моето поле, доколкото знаеш, че се опитвам да „шавам“ не само по отношение на Румъния, а и към Иран с моите лични блогове. И тук, разбира се, аз имам определени философски или някакви там размисли и страсти, както се изразяваше един колега преди време, но може би, понеже ако отворя тези теми, ще стане още по-дълъг разговор. 

Говорихме за доста проблеми в журналистиката, в обществото, в гражданското общество. В крайна сметка, може ли въобще да настъпи промяна в днешна България, която да е дирижирана, която да е синтезирана по някакъв начин с някакъв социален инженеринг в нашето общество? Аз имам отговор. Това е дори донякъде риторичен на този въпрос. Но все пак така бих искал да те попитам, не опира ли точно всичко до това ние сами вътре в себе си и след това като активни граждани, активни хора в нашето общество да извършим тази революционна промяна, при която се утвърждава нов дух, ново мислене, нови практики и т.н., всичко, за което говорим, че липсва. Трябва да го направят хората сами, не може да бъде направено с „инженерство“, така ми се струва. Не сме в такова общество, в което да се генерира нещо със  „социално инженерство“.

Донякъде да ти кажа, че това е добре. Защото ако погледнеш българското училище, там, например, всеки ден децата имат физическо възпитание, а ние сме най-затлъстяващата нация, особено сред децата. А вървим в класация нагоре.

Ако видиш българското училище, там имат всеки ден информационни технологии, пък нашите деца са в порно сайтове. Тоест, дори това не сме ги научили какво да правят от много теория. Там, например, всяка година като родител си длъжен да купуваш едно помагало: „Спазвам правилата“, а нашите деца убиват други деца, пораствайки и взимайки книжки.

Така че не съм сигурна, че училището е добър пример какъв социален инженеринг се прилага. По-скоро надеждата е свързана парадоксално с това, че хората останаха сами. Това е изключително голям социален проблем и не е само наш. За съжаление, не толкова демографската криза е проблемът, въпреки че всяка вечер може да чуете шокиращи новини за демографска криза, която е една от най-нормалните неща, според мен, в Европа, ако познавате историята. Проблемът е, че животът на тези, които са се родили, че част от този живот преминава при изключителна дигитална самота. Въпреки че имаш толкова много приятели, в крайна сметка много от тях още не отговарят и не разговарят с теб. Мисля, че тъй като хората трудно биха понесли такава самота дълго, това ще породи някакви социални явления. Не знам дали е революция, макар че идва време 45 години да преминат и да се случи друга революция, според мен.

Но мисля, че тази самота ще породи желанието на хората да бъдат на места, на които могат да са заедно.

И за да се върнем към темата, с която започнахме, младите хора, да кажем хората между 20 и 30-годишна възраст, до каква степен те имат духа, потенциала, идеите, ако искаш решителността, да предложат алтернатива?

Аз мисля, че в България има достатъчно млади хора, които имат желанието, дори ако щеш да влязат в политиката, дори ако щеш да са активни в различни форми. Аз по-скоро мисля, че наблюдаваме обратното на напускане. Много голяма част от младите хора, които само преди 5 години биха заминали в чужди университети, предпочитат да се реализират в България.

Не знам доколко ще издържат, защото когато поживеят още малко така и поработят тук, те се отчайват. Но си мисля следното: ако все повече интернет стане възможност за така наречените регионални сюжети, за нещо, което на място да се променя, а не в глобален план, това е шансът на хората да живеят по-добре.

Защото при нас въпреки, че са се сменили толкова поколения, остава изключително силно очакването държавата да оправи всичко. Всъщност пазарът сега замени държавата и това никак не се превърна в пазарна икономика. Само забележете на полето на забавлението колко лошо действа този механизъм.

Имате АТВ-та, блъскате деца с АТВ-та. Веднага се появява журналистическият въпрос – къде е държавата? Ние не трябва да питаме къде е държавата.

Не би трябвало въобще това да бъде нашето въображение, нашето чувство за забавление да стига до тази толкова елементарна форма, да караш АТВ, за да се забавляваш. Предлагането на идеи как да се забавляваме би трябвало да не зависи от държавата. За съжаление, изключително силно е това, като говоря по медиите, как да върнем ролята на държавата.

Тя не може да се справи. И това е много важно да го разберем. Държавата не може да се справи с контрола на интернет съдържанията.

Няма защо да очакваме това от нея. Би трябвало да може, защото е достатъчно силна и богата нашата държава, но за съжаление, има голяма корупция.

Нещо, което не можем да докажем. И всички тези механизми падат постепенно. И когато си в позицията на един Робинзон Крузо, който разбира, че е сам, че трябва да се справя, започваш да правиш неща, които да те спасят от това юридическо, правно, справедливо варварство, на което гледаме последиците през последните години.

Мисля, че е много важно това нещо като развитие, което се появява в момента в интернет. И че там много хора осъзнават, че могат да използват интернет като средство за нормални контакти, които могат да имат извън интернет. Това е един много дълъг период, който премина.

Хората бяха само в интернет. Въобще не можеха да си представят, че могат да видят на живо някого. Сега вече това е просто най-нормалното средство, за да си уговориш среща.

И второто нещо, което виждам като желание, хората действат като група. Това е нещо, което трябва да насърчаваме, а медиите могат да го правят.

Спомена, че виждаш млади хора, които са готови да влязат в политиката. Искам да завърша по-скоро с една провокация. Ти каза, че има много млади хора, които искат да се занимават с политика, които са учили на Запад. Но преди 25-30 години директорът на БНТ също беше млад човек и то лидер на младите, който влезе в политиката. Той дори учи на Запад. И това изглежда не е достатъчно. Излиза, че социализацията в българското общество, която постоянно тече води до обездушаване.

Как медиите могат да променят това? Може би не трябва да се очаква промяна от мейнстрийм медиите, а от алтернативни медии, независими медии? Каква може да е формулата, така че да има пространство, което не е подложено на тази логика, която преходът имаше?

Първо, аз лично не работя с понятията „млади хора“ и „възрастни хора“, защото, между другото, това се промени също. Възрастта на хората, които в момента гледат активно интернет съдържание и слушат активно, е много висока. За щастие, вече дори в България хората дори на 80 години успяват да се справят с всичко в дигиталните средства. И това е една промяна, която никой не забелязва, защото всички се интересуват от младите хора. Само че в България възрастните хора са по-платежоспособни хора. Те са успявали да спестят. 

Колкото и да е странно, всички тези инструменти за мерене на потреблението винаги се сриват. Особено пък групата на 70-годишните. Те изобщо не са от интерес за пийпълметрията. Само че си мисля, че това е промяна, която трябва да отчитаме. Как да срещнем едни поколения, които сега започват, сега навлизат в живота, активния, гражданския, и поколения, които имат цялата история зад себе си, на различни катаклизми, на различни процеси, които са се случвали.

Затова, какво може да се породи лекотата да правиш медия в момента, за съжаление е най-голямата тежест. Защото всеки от нас може да снима, всеки от нас може да прави интернет съдържание, да не говоря за онлайн формати като подкасти. Всеки веднага може да ги направи.

Само че колкото по-лесно е нещо, толкова повече го отлагаш. Или толкова повече отлагаш да събереш истории, които никой друг не разказва. Или пък въобще не отиваш, това казвам, дори до съседските държави, Гърция прави изключение като туристи, а не като хора, които искат да разберат повече за живота на другите хора.

Защото колкото по-леко се прави една медия, толкова по-тежко се избира какво от многото да разкажеш на хората.

Снимка: Жана Попова (източник:YouTube)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.

About Author