Любомир Кючуков: Странно е, че в Европа не можем да предложим на европейските граждани нещо по-добро от “Студена война”

Владимир Митев

Резюме

В това интервю българският бивш дипломат и анализатор по въпросите на външната политика Любомир Кючуков обсъжда ескалиращата криза в областта на сигурността в Черно море и се застъпва за политически диалог вместо дългосрочна военна конфронтация.

Ескалация в Черно море

Черно море се превърна в основно огнище на напрежение, тъй като конфликтът между Русия и Украйна се разпространи в международни води чрез целенасочени атаки срещу търговското корабоплаване и пристанищната инфраструктура. Освен непосредствените рискове за сигурността, тези сътресения – в съчетание с регионалната нестабилност – заплашват глобалните енергийни доставки и продоволствената сигурност, особено като оказват влияние върху международния износ на зърно и торове.

Ограниченията на алтернативните коалиции и усилията за поддържане на мира

Кючуков критикува неофициалните „коалиции на желаещите“, сформирани с цел разполагане на миротворчески сили, като твърди, че те фрагментират международни институции като ООН, ЕС и НАТО. Той посочва две основни пречки пред постигането на мирно споразумение чрез преговори:

1. Искането на Русия Украйна да отстъпи неокупираните части от Донецката област.
2. Предложенията за разполагане на чуждестранни или натовски войски в Украйна, което пряко противоречи на основната заявена от Русия причина за влизането ѝ в конфликта.

Позицията на България и дипломатическият реализъм

Коментирайки вътрешните предложения за „коалиция за мир“, Кючуков подкрепя пренасочването на фокуса от военни варианти към политически преговори. Той твърди, че стремежът към диалог не изолира България, дори ако съседните държави заемат по-твърди позиции. Той призовава България да възприеме проактивна стратегия – подобна на усилията на Турция за морски военен мораториум – вместо да остава пасивен наблюдател.

Стратегическа визия за следвоенна Европа

Кючуков предупреждава срещу превръщането на Черно море в зона на вечна конфронтация или приемането на концепции като „НАТО 3.0“, които поставят нова Студена война като основна цел. Той подчертава, че истинското разрешаване на конфликтите изисква преки преговори и диалог, като твърди, че европейските лидери трябва да предложат на своите граждани устойчива дългосрочна рамка за сигурност, вместо да се връщат към постоянно разделение.

Интервю

Въведение

Любомир Кючуков е български дипломат и външнополитически анализатор. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. То е бил заместник-министър на външните работи (2005–2009 г.) и посланик в Лондон (2009–2012 г.). Директор е на Института за икономика и международни отношения.

Важността на черноморския регион нараства

Господин Кючуков, преди два месеца се проведе срещата на върха на НАТО в Анкара, която даде знак, че Черно море става все по-важен регион за Алианса. Какво превръща Черно море в толкова важно за Запада и за страните в региона, в момент когато военните действия ескалират? Не би ли трябвало да се правят стратегии за него в мирно, а не във военно време?

Именно ескалацията на военните действия в Черно море е причината за това повишено внимание – както на срещата на НАТО, така и на последните дискусии в рамките на Европейския съюз между външните министри. Това е най-видимата и най-опасната ескалация както за страните от региона, така и за Европейския съюз, защото съдържа два много притеснителни елемента.

Първият е, че това е мястото, където войната излиза извън територията на двете воюващи държави (говоря за Русия и Украйна). Това, което се случва в Черно море, е много по-различно от дроновете, които преминават границите на Украйна и биват свалени или падат на територията на съседни държави, защото тези случаи са инциденти. Това, което се случва в Черно море, са целенасочени военни действия и от двете страни. 

Второто, не по-малко важно: атакуват се кораби на трети държави в международни води. На практика това разширява военните действия и териториално, и като участници в конфликта. Така че неслучайно тази тема става все по-актуална.

Между другото, тук следва да се отбележи и определена асиметрия в подхода на Русия и Украйна. Русия атакува основно пристанища и тяхната инфраструктура, докато акцентът при украинските удари са корабите. Разбира се, и двете страни не ограничават атаките си само в едното направление – но тази разлика в подходите е достатъчно очевидна.

„Коалицията на желаещите“ срещу „коалицията на мира“

В този контекст един от водещите кандидати в българските президентски избори предложи „коалиция за мир“, която, от реторична гледна точка, изглежда да е в опозиция на „коалицията на желаещите“ да изпрати миротворчески сили в Украйна. Сякаш по сигнал, в същия ден, в който идеята за „коалиция за мир“ беше обсъдена от водещия кандидат за президент в София, се появиха слухове, че Румъния е готова да изпрати 20 войници като част от миротворчески контингент в Украйна. По-късно това беше опровергано от румънските власти, които заявиха, че идеята е тези войници да има координационна мисия, а не да участват в бойни действия. Какво мислите за последните опити България да заеме позиция за деескалация в конфликта с Русия? Как би могло да се постигне това? Ще бъде ли разбрано от съседите ѝ?

Тук въпросът не е дали ще бъде разбрано от съседите, а какъв подход се избира за приключване на войната. Поначало „коалиция на желаещите“ е неформална структура, която се създава за да заобиколи съществуващите институции и правила. Такава беше първата коалиция на желаещите в Ирак, формирана за да заобиколи, първо, Съвета за сигурност на ООН, който естествено – при наличието на Китай и Русия в него – не подкрепи войната в Ирак; и второ – НАТО, тъй като тази война не беше решение на НАТО и знаем, че Франция се противопостави на нея.

Сегашната коалиция на желаещите също е форма за заобикаляне на институциите. Заобикаля се Европейския съюз, тъй като там няма единна позиция по въпроса за евентуалното разполагане на войски на европейски държави след примирието в Украйна. И България има решение на парламента срещу подобно свое участие. Заобикаля се и отново НАТО, тъй като Съединените щати не искат да бъдат част от подобен подход. На практика създаването на подобни коалиции отразява липсата на единство и създава рискове от фрагментация в съответните международни организации – ООН, ЕС, НАТО.

Това е по отношение на структурата. Що се отнася до съдържанието на основното предложение – за разполагането на войски от държави членки на ЕС и други държави като гаранции за сигурността на Украйна след края на войната – това е един от двата проблема, които правят практически невъзможно приключването на войната с постигане на споразумение.

Първият от тях е искането на Русия Украйна доброволно да отстъпи тази част от Донецка област, която все още не е окупирана, което естествено е неприемливо за Украйна. Второто е искането да бъдат разположени войски в Украйна, което пък изначално е неприемливо за Русия. Нека си припомним, войната започна именно с основния мотив да не се допусне НАТО в Украйна. Тъй че няма никакви основания да смятаме, че Русия е готова да се подпише под споразумение, включващо подобен текст. Това на практика означава, че или има многонационални сили в Украйна с участието и членки на НАТО, но няма споразумение, или има споразумение, но няма такива многонационални сили.

Тук има и още един момент, за който напоследък се заговори доста активно от всички страни, участващи в конфликта (казвам „в конфликта“, а не само „във войната“, защото и ние сме част от конфликта – и България, и цяла Европа, без да сме част от войната): става дума за формулировката „траен мир”. В дипломатическия език зад тази формулировка се крие следното: след евентуалното прекратяване на военните действия първото условие е Украйна да получи гаранции, че Русия няма отново да я нападне. Има обаче и още един елемент, за който по-малко се говори – че ако бъде постигнато такова мирно споразумение, Украйна ще поеме ангажимента да не търси връщане на окупираните територии по военен път.

Добре, но въпросът ми все пак беше за тази идея – която вероятно все повече ще се изяснява – какво значи конкретно „коалиция на мира“ и от ваша гледна точка какво може да е съдържанието ѝ? Няма ли риск, както има коалиция на желаещите, която заобикаля ЕС по думите Ви, така и коалицията на мира да се окаже, че не включва в себе си целия Европейски съюз или целия Запад, а по-скоро заобикаля другата част, която поддържа напрежението с Русия?

Това означава прехвърляне на конфликта от военното в политическото русло – нещо, което рано или късно трябва да се случи, и колкото по-късно стане, толкова по-големи жертви ще има междувременно. Тук не става дума за държави създаване на формат от държави, които образуват някаква нова конфигурация, а по-скоро като подход и начин за търсене на решение на конфликта.

Отношението на съседите на България към българското позициониране спрямо войната в Украйна и Русия

В момента управляващите в България изглежда клонят към идеята за коалиция на мира, и въобще към диалог с всички страни, включително и с Русия. Как изглежда това и как позиционира България на регионалната карта? Дали не възниква някакъв риск част от съседите да я възприемат враждебно? И до каква степен това е притеснително?

За мен никак не е притеснително това, че се търси мирно и политическо решение на конфликта. Неотдавнашно изследване показва, че в Европа има поне пет групи държави, които се отнасят различно към конфликта и пътищата за излизане от него. Това, че част от съседите на България попадат в групата, настроена най-твърдо в подкрепа на Украйна и изключваща на практика диалога, не означава, че няма други мнения в съюза. Това е първото.

Второто е, че не може да има политическо решение без диалог. Да не забравяме, че част от тези страни, за които говорихте, се изказаха крайно негативно за опитите на председателя на Европейския съвет Антонио Коща да установи канал за комуникация с Кремъл, при което той зададе един много резонен въпрос: „Трябва ли да научаваме от Съединените щати какво мисли Кремъл по тези въпроси?“. Тоест, ако ние в Европа наистина искаме да сме част от разрешаването на този конфликт, не можем да бъдем странични коментатори в неговото решаване. И става дума именно за диалог на ЕС, а не покрай ЕС. Не смятам, че двустранен диалог на която и да е държава членка директно с Русия би спомогнал за спиране на войната.

Що се отнася до конкретиката: този въпрос, специално за Черно море, отдавна вече не е просто регионален. Той се превърна в глобален, защото създава проблеми за безопасността на корабоплаването в Черно море, а същевременно, в съчетание с войната в Иран, води до продоволствена криза в света, включително при снабдяването с торове. Знаем, че това допълнително усложнява и доставките на енергоносители.

Украйна и Русия като цяло осигуряват общо над 30% от световния износ на зърно. Русия и страните от Залива осигуряват около 40% от износа на торове (преди всичко урея). Това на практика означава – и ООН алармира – че има опасност в резултат на двете войни светът да се сблъска с много сериозна продоволствена криза тази година (което се отнася за Близкия изток и за Африка като цяло), а също така да се компрометира и реколтата през следващата година.

Нещо повече: освен всички тези заинтересовани страни, Съединените щати нееднократно поставяха въпроса за атаките срещу пристанищната инфраструктура в Новоросийск, където се товари казахският нефт и където участват двете най-големи компании на САЩ като част от Каспийския тръбопроводен консорциум.

Друго: когато говорим за свободата на корабоплаването, по различни данни от началото на годината досега в Черно море са атакувани над 150 търговски кораба. Това е изключително тежък проблем за всички черноморски страни и неслучайно Турция, като най-активна страна по темата, предлага мораториум върху военните действия в Черно море. По странното е, че България, а и Румъния, засега се ограничават в позицията на наблюдатели – още повече, че в рамките на Европейския съюз един от приоритетите в момента е осигуряването на износа на украинското зърно.

Всичко това сочи необходимостта България да излезе с конкретна инициатива и да подкрепи това, което се опитва да направи и Турция. Нормално е, ако искаме да имаме сигурност в Черно море и в региона, да се гарантира безопасността на търговското корабоплаване. Тук имаме и прецедента със зърнената сделка от 2022 година, която беше на практика единственото проработило споразумение между воюващите страни, макар и за известен период.

Какво означава „коалиция на мира“ за Украйна?

Какво означава едно евентуално възобновяване на диалога с Русия за Украйна? Възможно ли е тези сили, които евентуално възобновят този диалог – включително България, а може би и други сили в региона и в Западна Европа, да удовлетворят и желанията на Украйна, и желанията на Русия? И как ще се постигне баланса между тях?

Тук не става дума да се удовлетворят желанията и на Украйна, и на Русия. Става дума Украйна и Русия да започнат наистина преговори. Отново искам да подчертая – говорим не за двустранен диалог, а за преговори в които ЕС има своя роля. Преговорите са цел, декларирана от украинския президент Зеленски. Ние, ЕС,  също постоянно декларираме необходимостта „да заставим Путин да преговаря”. И тук се получава една много странна ситуация: искаме преговори, но не искаме диалог.

Основният въпрос тук е каква Европа и какво Черно море искаме на следващия ден след войната. Европейският съюз преди година и нещо публикува свой стратегически подход към Черно море. Аз се боя, че в този стратегически подход липсваше точно стратегията. Защото там липсваше визия за периода след войната. Рамката, в която разполага цялостната концепция за региона се свежда до превръщането на Черно море в регион на вечна конфронтация и изграждане на нова желязна завеса.

В по-широк план същото се отнася и по отношение на „Европа на следващия ден”. Носеща конструкция в тезата за „НАТО 3.0“, лансирана от американска страна е връщането към периода на Студената война и „твърдата сигурност” като гаранция за европейската сигурност. Би било твърде разочароващо, ако ние в Европа не можем да предложим на европейските граждани нищо по-добро от връщане към една нова студена война – при това формулирана като цел.

Липсващата българска стратегия за черноморския регион

България няма стратегия за отбраната и сигурността черноморския регион, докато Румъния и Турция имат стратегии за този регион. До каква степен гласовете на тези три страни имат значение при изготвянето на стратегическите документи за региона на НАТО и ЕС? Какво би трябвало да е принципното съдържание на един такъв стратегически документ за черноморския регион, когато в писането му участват българи и се има предвид България или т.нар. български интереси, които често имат доста различни версии според това кой ги формулира?

Парадоксалното е, че национални стратегии за Черно море имат редица нечерноморски държави, включително САЩ, но не и България. И тук ключово е понятието „национална”, което би следвало да изключва конюнктурните партийни интереси. От България и Румъния се очакваше те да дадат добавена стойност във формирането на общоевропейските позиции по отношение на Черно море след присъединяването си към ЕС – нещо, което не се случи. Като трябва да се признае, че Румъния има значително по-ясна визия и по-активна политика по този въпрос. Пасивността тук означава отсъствие от вземането на важни решения, които ще имат дългосрочни последствия. И които не задължително ще отчитат специфичните притеснения и интереси на страните от региона.

Снимка: Любомир Кючуков

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Има профил в Substack (където публикува на английски език). И канал във VIber, където публикува на български език.

About Author