Фабриките за национална гордост. България и Румъния между историята и мита

Юлиана Методиева, Маргиналия, 22 юни 2026 г.

Резюме

Основна тема и контекст на разговора

Дискусията, модерирана от Юлиана Методиева, анализира процесите на митотворчество, демитологизация и национализъм в България и Румъния. Основният акцент пада върху това как посткомунистическите общества използват исторически митове за изграждане на национална изключителност, какви са институционалните зависимости на академичната историография и как социалните неравенства стимулират шовинистични нагласи.

Академичните кадри и приемствеността на режимите

Доц. Румен Петров поставя началото на разговора с паралел между интелектуалните подходи в Румъния и България. Той посочва румънските историци Лучиан Боя и Ойген Вебер (Юджийн Уебър) като примери за еманципирано, антинационалистическо мислене.

В българския контекст доц. Петров отбелязва липсата на радикален преход в академичните среди след 10 ноември 1989 г. Като пример дава изследванията си върху Института за съвременни социални теории към ЦК на БКП, чиито кадри след промените продължават безпрепятствено да пишат академична продукция. Той цитира и доклада на проф. Мито Исусов от началото на 1990 г., който бързо предефинира мисията на българската историография – от марксизъм и класова борба към развиване и защита на българската национална идентичност. Според Петров официалната българска наука остава лоялна на митове като „1300-годишната държава“, „величието на траките“ и „турското робство“, в които има сериозна историческа инвестиция от страна на Руската монархия и СССР.

Интелектуалният дебат за идентичността: България vs. Румъния

Владимир Митев допълва темата за Лучиан Боя, чиито книги са преведени и на български език, и отбелязва, че в Румъния съществува жив, динамичен дебат относно националната идентичност. За разлика от Румъния, където книги на тази тема обикалят страната и предизвикват масови дискусии сред интелектуалците, в България националната идентичност се възприема по-скоро като нещо статично и низпослано.

Митев посочва, че връзката между елитите и народа в България е по-слаба, а дискусиите често се ограничават до публикации във Фейсбук. Той отбелязва също, че критични историци като Лучиан Боя и Нягу Джувара признават българския културен и исторически принос във формирането на румънската нация, което показва потенциал за изграждане на обща, трансгранична история без стремеж към културна хегемония.

Феномените „Дакомания“ и „Протохронизъм“

По отношение на настойчивото търсене на доказателства за древността на собствения народ, Владимир Митев разяснява концепцията за протохронизма в Румъния, утвърдена по времето на Николае Чаушеску. Този наратив, изразяващ се в идеята, че румънците (даките) са първи във всичко, възниква като реакция на теорията за синхронизма (свързаността на Румъния със Западна Европа).

Доц. Румен Петров прави паралел с българската реалност, определяйки българската тракология (развита от учени като Александър Фол и Иван Маразов под егидата на Людмила Живкова) като „сестра-близначка“ на румънската дакология. И двата феномена се разглеждат като политически мотивирани опити за конструиране на национално величие.

Социалните неравенства като двигател на национализма

И двамата събеседници се обединяват около тезата, че икономическите и социалните фактори играят ключова роля за ренесанса на национализма:

• В Румъния: Над 50% от икономиката е собственост на чуждестранни корпорации. Това кара част от населението да се чувства маргинализирано в собствената си държава, което ражда силна носталгия по режима на Чаушеску (включително сред младите хора) и захранва суверенистки платформи като партията AUR.
• В България: Доц. Петров подчертава, че българската историография е шовинистична още от възникването си в края на XIX век и винаги е маскирала тежките социални неравенства. С отслабването на комунистическия интернационализъм, авторитаризмът на бившите управляващи лесно намира нова форма в национализма. Той свързва разцвета на олигархията с възхода на национал-шовинизма и атаките срещу културата на човешките права.

Възможности за алтернативни пространства и прогресивни движения

Владимир Митев обръща внимание на наличието на силна, интелектуално влиятелна левица и прогресивна субкултура в Румъния, които липсват в същата степен в България. Чрез държавно финансиране от Националния фонд за култура в Румъния се развиват проекти за „политически театър“, а общности в градове като Сибиу, Клуж-Напока и Букурещ успяват да изградят устойчива критична маса. Като пример за политическо обновление сред младото поколение (Gen Z) той посочва новата прогресивна партия „Сенс“ (Sens) или избирането на Нику Щефануца като независим представител в Европейския парламент (впоследствие той става част от Зелените).

Липсата на критичен разговор за българския фашизъм

В края на разговора доц. Румен Петров анализира защо в България липсват фигури като румънския режисьор Раду Жуде, който изследва темите за расизма срещу ромите и румънския фашизъм.

Петров преглежда научните биографии на водещи съвременни български историци от БАН, СУ и НБУ (проф. Илияна Марчева, проф. Даниел Вачков, проф. Момчил Методиев, проф. Веселин Методиев и др.) и заключава, че в техните изследователски интереси липсва систематичен стремеж за разглеждане на българските легиони, фашизма или комунизма като изразители на дълбока социална криза. Според него институционалната историография в България продължава да произвежда знание, в което универсалният хуманизъм не е водеща ценност.

Интервю

Въведение

В юнския брой на клуб Маргиналия разговаряме с психиатъра, университетски преподавател доц. Румен Петров и румънско-говорящия журналист Владимир Митев, създател на сайта „Трансгранични раговори“. Защо след края на комунизма национализмът наследи част от символния ресурс на старите режими. Сходни ли са процесите на дакоманията в Румъния и тракийските митологии в България и какво ни казват те за нуждата от национална изключителност в посткомунистическите общества?

Демитологизацията на историята в Румъния и България

Юлиана Методиева: Добър ден, господа, поканих ви да разговоряме по темата за миналото и как то присъства за добро или за лошо в съвременните ни общества. България и Румъния не само че са съседи от векове, но и имат общи пространства, истории, сходни политически съдби, комплекси. Заповядайте, доц. Румен Петров.

Румен Петров: Темата може да се подхване от много места. Аз лично ще я подхвана от румънската страна. Имам предвид двама забележителни историци със стил на мислене, който, в известна степен, ми липсва в българската хуманитаристика. Става въпрос за Лучиан Боя и за един космополитен, но роден и израсъл като румънец (и британско-френско-американски), историк — Ойген Вебер (Юджийн Уебър). Сигурно името му се произнася по различен начин в различните негови националности, може би. Но и двамата ги свързвам с Румъния.

Има, разбира се, и други историци в този ключ, които произхождат от Румъния — сигурно са се формирали и там и защитават една изключително (аз обичам да я наричам) еманципаторска гледна точка към историята и най-вече към национализма и съответното на национализма митотворчество, което е иманентна част от този стил на мобилизиране на хората в групови идентичности с много висок разрушителен потенциал. Това е единият подход. Откъм Румъния.

Второто, което ще кажа и ще дам думата на колегата, е че Вебер, за съжаление, не е жив. А за, Лучиан Боя, чиято „История и мит в румънското съзнание“ е такава радост за антинационалистическата ми душа всеки, не знам дали се занимава с прехода между румънския тоталитаризъм (на Георгиу-Деж и Чаушеску) и посттоталитарното им време. Лично моят интерес към тази тема – за прехода –  е от няколко години, когато попаднах, по повод на търсенето ми във връзка с програмата за мозъка на ЦК на БКП от 84-та до 90-та година, на един „тинк-танк“ на Народна република България, по-скоро на Централния комитет на БКП, който се нарича Институт за съвременни социални теории. И открих колко много от академичните кадри в този много голям научен, идеологически и всякакъв друг институт продължават да пишат и да създават академична продукция, да създават академичност след 10 ноември без никаква запетайка, която да свърже и да отдели едновременно тяхната продукция като служители на Централния комитет и тяхната академична продукция като водещи академични изследователи през 90-те години, че и в новия век, сега в новото хилядолетие. Това са двете ми мисли за началото на нашия разговор.

Владимир Митев: Това е добър начин да влезем в темата, тъй като тези имена са важни. Сега, Еуджен Вебер, доколкото ми е известно, по-скоро пише за френски или за западни теми, не толкова за румънски теми. Нямам представа какво точно е писал, но имам честта да съм чел Лучиан Боя, за когото трябва да припомня, че е преведен и на български. На мене са ми известни две негови книги на български език – и двете в превод на Стилиян Деянов — „История и мит в румънското съзнание“ (2010 г.) и “Балчик. Малкият рай на Велика Румъния” (2014 г.). 

Освен това мога да кажа, че преди 15 години и повече той беше много на мода. Правейки първите си по-значими стъпки към Румъния и ходейки по книжарниците, виждах, че е пълно с най-различни от книги на Лучиан Боя. Той беше писал Михай Еминеску като абсолют на румънската култура и на румънското съзнание. Беше писал за това как Румъния се е румънизирала. Много известна е и неговата книга за румънския ексепционализъм “Защо Румъния е различна?” или може би е по-добре да се преведе “Защо Румъния е друг вид страна”.

Покрай книгите на Боя, но и покрай други интелектуални продукти ме впечатли живият интерес и голямо любопитство на румънското общество към румънската идентичност. Струва ми се, че не съм усещал подобно любопитство и ангажираност в България в такава степен: да сме си интересни сами на себе си. Мисля си, че в нашето образование и социализиране като българи заучаваме неша, които всички горе-долу знаем — как се е формирала българската нация, какви царе е имала, какви земи е владяла (особено това научаваме). Но не ми се струва, че има динамичен дебат за това какво значи да се българин. Българинът е нещо, което е низпослано и статично. То се възпроизвежда до безкрай. Но сякаш трудно съществува в множествено число и във вътрешен, нехегемонистичен диалог.

Това ми е интересно у румънците – изглежда сякаш в Румъния има интелектуален дебат и диалог и за румънската идентичност, и въобще за Румъния, за всякакви румънски обществени теми, който е много по-жив, отколкото в България. 

Мога да дам пример с моя познат университетски преподавател Джелу Сабъу, който издаде една книга за модерността на Румъния и за това как тя се движи през ХХ век от национал-социализъм и легионерство до национал-комунизъм. Неговата книга първо бе представена на дискусия с други интелектуалци в Букурещ, после обиколи Яш, Клуж, Тимишоара. На всяко място имаше местни интелектуалци, които дискутираха с него. 

Според мен рядко се случва такова нещо в България — да се случи някой да издаде книга, която обикаля страната и предизвиква жив диалог. Бих казал дори, извинявам се, ако звуча нихилистично, но просто то няма с кого да се дискутира, според мен. А може би и с няколко изключения няма кой да напише такива книги, които да предизвикат по-масов интерес. Връзката между елити и народ в България е по-слаба от тази в Румъния. Ние по-скоро пускаме постинги във Фейсбук и така постигаме някаква масовост.  

И още за Лучиан Боя: неговата голяма идея, с която е свързан и заради която е критикуван (давате си сметка, че има и критики към него), е демитологизацията на румънската история. Там ми направи впечатление, че той е един от тези няколко историци — бих добавил и Нягу Джувара, един арумън, който също беше доста възрастен и живя дълго време, над 100 години. Като съм чел техни книги, които са част от този румънски диалог и дебат какво са румънците, ми е правило впечатление, че сякаш те са позитивно настроени към българския културен принос във формирането на румънската нация. 

Срещал съм у нас едно мнение, че в Румъния не се признава ролята на българската средновековна държава или дори на съвременните миграции от България към Румъния в XVIII–XIX век, които имат роля за формирането на румънската държава. Четейки книгите на Боя и Джувара, съм оставал с впечатление, че в Румъния Се знаят и признават тези неща. 

Прави ми впечатление и от общуването с румънците — като видят, че не съм обсебен от желание да ги възраждам като българи, самите румънци изведнъж почват да разказват как имат дядо българин и или как има преплетеност между българи и румънци. И така ми се струва, че може да стигнем в един момент до един друг дебат и дискусия. Не знам също и това дали е тема за нашия разговор, но както с Македония сега се дискутира, дори днес и вчера покрай дискусиите в Европейския парламент, че има обща история — с Румъния също има фигури, исторически фигури, както средновековни, така и по-съвременни, за които официалната българската линия е, че те са българи, а за румънската линия — че те са румънски патриоти. Интересно е дали, когато говорим без хегемония, просто когато говорим нормално, няма да се окаже, че можем да имаме дори общи неща в нашата идентичност, които да ги признаваме и двете страни. Не да не са повод за спор и за конфликт, а да бъдат считани за общ елемент в идентичността си. Въобще, ако ще промотираме демитологизирането на историята, не може ли да направим стъпка напред – историята да не е националноцентрична, а е да е обща, идентичността да е динамична и да има нехегемонистично общуване и взаимно обогатяване между нейните български, румънски и други елементи…

Румен Петров: Аз мисля, че ако говоря наедро, за да останат видими изключенията, българската историография не е русофилска, но е лоялна на митотворчеството, характерно за конструкти като „1300-годишна българска държава“, „Величието на траките“, „Величието на Българското Възраждане“, „Турското робство“, „Руско-турска освободителна война“, „Национален идеал“, в много от които инвестицията на Руската монархия е несъмнена и много голяма. Без да говорим за държавното строителство и на Русия и СССР в България през 19-ти и 20-ти век. Както и милото на сърцето на много от историците ни анти-западничество.

Лучиан Боя пише книгата си, ако не се лъжа, във френски условия, което вече подсказва един възможен източник на различното мислене, еманципирано от национализма на академичните институции. Нашите историци, които харесват Лучиан Боя, са или изцяло извън тукашните режими на патриот-национализъм , като Чавдар Маринов, или по границата, като Димитър Атанасов, който в момента работи в Института по етнография — много свеж в този смисъл, антинационалистически, много хуманен историк, Златко Енев с неговата последна книга. Енев публикува и подготви много неща през годините на страниците на своето електронно списание, който също е маргинален, на академичната историография със сигурност. Така че българският денационализъм, българското еманципиране от национализма не се случва в лоното на мейнстрийма, на академичността. Сред българските БАН-историци както и сред много от българските университетски професори по история няма да намерим отявлени поддръжници на Лучиан Боя, с изключение пак на границата на историята и литературата, какъвто е Николай Аретов (професор по литература и литературна история), и може би доцент Стефан Дечев…Дано да има и други, вярвам, че има и други. Но още не ги познавам.

Румен Петров: Антропологично-институционално погледнато, българските БАН-историци, българските професори по история не пишат, не съм сигурен дали и мислят в ключа на Лучиан Боя. Аз бих казал, и в духа на Ойген Вебер, също бих казал, че няма да станат академици и професори, ако си позволят да мислят в този стил. Дори и, на теория – обезпечени в свободата си професионални историци като Диана Мишкова и Румен Даскалов в обилната си продукция са изключително предпазливи, да не кажа хладни към антинационалистическата позиция на балканците Боя и Уебър.

Не знам дали Лучиан Боя щеше да има професорско място в Букурещкия университет или някой друг (в Румъния има много извънбукурещки университети, някои от които са много реномирани – колегата ще уточни), но маргиналността е все още условие за хуманно мислене по тези въпроси в България и в Румъния. И все още нашите чуждестранно реализирани академици се пазят от темата.

Помним скандала с Мартина Белева по повод на Батак и също така сме достатъчно наясно с продукцията на най-известния наш „навън“ реализиран историк — професор Мария Тодорова, която пише много далеч от този тип критична хуманитаристика, каквато пишат Боя и Вебер. И е считана за еталон, поне от дежурните за медиите през последните 30 години културолози като Иван Кръстев и Александър Кьосев.

За невероятната (но само в България) по съвременното си историческо мислене „История на Югоизточна Европа от ранното средновековие да наши дни“, под съставителството на Конрад Клевинг и Оливер Йенс Шмит в превод на проф. Румяна Прешленова, засега се мълчи. Махиел Кийл трябва постоянно да уточнява, че е „приятел на България“, и въпреки това академичният естаблишмънт киселее по негов адрес, а Джъстин Маккарти си го мразят открито.

Търсенето на древност в Югоизточна Европа

Владимир, защо според Вас и българското, и румънското общество изпитват непрекъсната нужда да търсят доказателства, че неговият народ е най-древният, първият, най-важният?Какъв психологически комплекс от тази настойчивост да се търси, че народът е най-древният? Вие често говорите за дакоманията.

Владимир Митев: Не съм съгласен, че цялото румънско общество има такава нужда. Може би на част от него му е интересна тази митология с даките. Къде да търсим корените на този феномен? Изглежда началото е идването на власт на Николае Чаушеску. 

Първоначално той идва на власт като реформатор, но с времето се оказва, че развива една концепция за Румъния като някакъв вид автархия. Тя трябва да е крепост – нито със Запада, нито с Изтока — нещо като Иран след революцията от 79-та. Тази държавна концепция предполагам е свързана пряко с утвърждаването на дакийскате идентичност, защото, доколкото ми е известно, в румънската култура има две големи направления за това какво е мястото на Румъния.

Няма да изненадам сигурно никой от вас, като кажа, че едното е синхронизъм, т.е. че Румъния е някак си свързана със Западна Европа. Тук е идеята за острова в море от славяни. Пак има някакъв ексепционализъм — тя е нещо като по-малкия брат на Франция, Италия и така нататък. Но синхронизмът е свързан с изостаналостта на Румъния и как тя трябва да възприеме от Запада норми, стандарти, технологии, поведение. 

Има обаче и другата теория, която Чаушеску, както казахме, утвърждава — протохронизма. Това е някаква реакция, може би, на първата теория. И това е идеята, че румънците са първи във всичко, че са си изобретили някои от най-важните лекарства в света, че техен е първият самолет едва ли не. Един жив човек, и то много авторитетен човек, театрален човек, ми беше казал преди няколко години, че боговете от гръцката митология са всъщност дакийски богове, които гърците са откраднали. 

Така че това е едно важно направление, което в онзи момент, в който се заражда, според мен има връзка с това, че Румъния иска да има самочувствие сама по себе си, да се дефинира сама през себе си и през своето минало и корени, дори те да са много трудни за установяване — понеже не знаем какви точно са били даките. Те нямат писменост. 

А в новото време, понеже сигурно и това е от значение, по някакъв начин това културно и идентичностно течение от времето на Чаушеску не е заличено. И в новото време ми се струва, че то става едно културно убежище — не единственото, разбира се, но просто има един комплекс от наративи, от герои, от митове, които дават възможност на една част от румънското население, от румънското общество, да се чувства, че участва в обществената игра и в обществените отношения, изповядвайки тези идеи, герои, разбирания.

Може би в 90-те години беше лесно да се каже, че има печеливши и загубили от прехода. Някои много бързо трансформирали влиятелните си позиции от социализма във влиятелни позиции в капитализма. Има хора, които по различни причини губят от този преход и обикновено се смята, че те попадат под влиянието на ултранационалистическите идеи. Но вече са минали 35 години от началото на този преход и той очевидно е в някакви други етапи.

Важно е да кажем, че в румънската икономика над 50% е собственост на чуждестранни корпорации, за разлика от други икономики, например българската. Тук се оплакваме от мафията, не се оплакваме от корпорациите. А в Румъния има хора, които очевидно се чувстват маргинализирани в собствената си държава. Поне стъпват на икономически в своята обществена критика — че чуждестранният капитал притежава ресурсите, притежава, може би, имотите, притежава банките, настанен е там, където има парични потоци. 

Има някаква група сред румънското население, която може би е свързана с този чуждестранн капитал и печели, и се утвърждава финансово, но има и група, която не е свързана толкова пряко с него или въобще не е свързана. Тя по-скоро разчита на това, което остава като румънски национален капитал. Именно в тази група ми се струва, че може би е по-вероятно да срещнем хора — хора, които са православни или протестанти, които може би живеят в по-малки населени места и също са фенове на легионерите отпреди социализма и на времената на Чаушеску, като тези две тенденции се обединяват от партията AUR, за която сте чували.

Доц. Петров, защо България трудно създава пространство за критична историческа памет?

Румен Петров: Историята никога не е само история. Това, което обикновено не се вижда е, че историята е продукт на функционирането на едни определени институции, които пък функционират в контекста на определени общества, държави, култури и са част от тях…Аз съм под впечатление на „Кризата на Хайдегер. Философия и политика в нацистка Германия“ от един американски професор от, вероятно, немско-славянски произход — Ханс Слуга.  Впечатляващото в този страшно ерудиран и много четивен текст е колко масово участва немската академична философия в националсоциалистическия процес, във фашизирането на обществото и на академичните институции в частност в Германия през 30-те години на 20-ти век. И че по никакъв, ама по никакъв начин Хайдегеровият срам и вина, с които той е свързан, не могат да бъдат разглеждани като някакъв тип изключение.

Всъщност масово академичната философия — с много малки изключения, но катедрите се „националсоциализират“. Масово философите започват да строят немския дух, немската нация и подобни, напълно в духа на Йохан Фихте – бащата на националистическата философия в Германия от началото на 19-ти век. Много от нашите исторически катедри смело „влязоха с бутонките“ в онзи кален процес, който ескалира (много удобно за противниците на ЕС) до блокиране на членството на Република Северна Македония в Съюза. Съвсем друг щеше да бъде спорът за македонския език в рамките на ЕС, в сравнение с този, която се води „на прага“ или „през плета“, по-скоро.

Нямаме книга като тази на Х. Слуга за ролята на Сръбската академия на науките през 90-те години във формулирането на фашистката политика на тогавашната сръбска държава с последиците от това. Вероятно Хърватската академия на науките не е оставала по-назад, но за това нищо не знам, макар че няма да се изненадам. Историята означава винаги различни неща, много повече от разказ — тя означава дневен ред, означава институционални задачи, и тези институционални задачи са свързани с конкретните, почти винаги – групово мобилизационни и политически въпроси, които обществото, създаващо и отглеждащо, поддържащо институцията на историята, има. И тези задачи рядко са универсално хуманни. Напротив, те са избирателно хуманни. Тоест – нехуманни.

А какво ще кажете за Академията между знанието и националната мобилизация?

Румен Петров: По същия начин в България някога (не скоро) ще бъдат поставени под въпрос национал-политиката на фолклористиката, на българския език. Ще стане бавно. Белег за тази бавност например е ренесансът на така наречената тракология с начало от археологията и великодържавието на Богдан Филов, през Фол-Живкова(Александър Фол – б.ред) до Фол-Маразов(Иван Маразов – б.ред).Точно тази реанимирана тракология е много добър, как да кажа, отвъддунавски опонент, но и нещо като сестра- близначка на дакологията в този митотворчески qразбира се, смешен и нехуманен в себе си начин да се формулира национална идентичност с всички политически последици от това в днешно време! Hещо, което е правил Чаушеску, но което беше почнал да прави и нашият режим в лицето на Людмила Живкова с ментор проф. Александър Фол и проф. Богомил Райнов. И не само, и не само. Ако Людмила Живкова беше продължила блестящата си великобългарска кариера, нямаше да бъде много далеч от формулировките на Чаушеску.

Ролята на държавните и обществените структури за митологизацията и героизацията на историята в Югоизточна Европа

Защо този засилен интерес към митове и героизации се насърчава от медии, политици, академични среди? Има ли връзка между разочарованието от прехода след 1989 година?

Владимир Митев: Дадох вече пример с икономическата игра в Румъния и как има загубили, които може би намират упование в ситуацията преди 1989-та, за да имат позиция и да имат сплотеност в днешно време. Нека да припомня, че Румъния е страна с огромна носталгия по Чаушеску. Не мога да кажа в момента точните данни, но е огромна тази носталгията. Когато ходим в Румъния, се срещаме с хора из големите градове — образовани, средна класа, но Румъния има голямо население, което не отговаря на този профил. И съм срещал такова настроение — че Чаушеску все пак е дал важни неща, например метрото, канала в Северна Добруджа, т.е. различни неща така е оставил на своята страна.

Не казвам, че това е единственото мнение, но има различни нагласи. Предполагам, че хората, които по икономически причини се чувстват някак си изпаднали от играта или маргинализирани, апелират към такива културни тенденции или идеологии, които изглеждат като идеологии на съпротивата. И се стига до една ситуация, в която има законодателнш предложения в румънския парламент от страна на партията „Съюз за спасение на Румъния“ да бъде забранена въобще и комунистическата символика, да бъде забранена партията, която се нарича Румънска социалистическа партия – партията на комунистите в Румъния, просто защото има някакви страхове, че тази носталгия е изключително популярна всъщност сред младите румънци. Това е интересно, а може би също си струва някаква дискусия. 

Не знам дали у нас се забелязва точно по този начин този процес, но в Румъния много млади хора са леви — и това може да значи и проевропейски в европейския смисъл, и про-ЛГБТ в прогресивния смисъл, но може да значи и леви в този смисъл, че са с носталгия към Чаушеску, без да са живели в неговото време. Това се възприема от либералните елити на Румъния с тревога. И едната причина според мен е икономическа, а може би другата причина (както спомена Румен Петров) са институциите в държавата — дали са културни институции, дали са силови институции, тенденции просто в самото общество, които носят влиянието и духа от миналите времена. Те са в конкуренция с тези институции, които са интегрирани в по-голяма степен в западноевропейските дела.

Това е една конкуренция, която може би в нашето общество някак си е по-притъпена, но в Румъния е много остра. Дори в момента има политическа криза, която е резултат именно на това, че едната тенденция, да кажем, действа чрез кмета Никушор Дан и се опитва да получи властта, другата тенденция се опъва и те много трудно се разбират. Трябва едва ли не всичко да се срине, за да се разберат. Напрежението постоянно се покачва, вече седмици наред. И това е именно защото има тези сили — бих казал, това са сили, които действат в държавата — и докато тези сили съществуват, самите хора, които са в обществото, ще се позиционират спрямо тях и някои ще са на тяхна страна.

​Румен Петров: Има един известен историк, казва се Мито Исусов, професор, член кореспондент на БАН. Мито Исусов е ръководител на Института по история към БАН докъм 10 ноември 1989 година. Попаднах на негов доклад от първите дни на 90-та година. Все още е ръководител и се изненадах колко подготвен е за промяната, има-няма месец след падането на режима, който обръща всичко. Мито Исусов, който близо сигурно поне 40 години пише в ключа на комунистическата историография, на класовата борба и на важността на победата на пролетариата над капитализма и империализма, е готов — той не е сам, разбира се — с (новата) мисията на българската историография. Просто човек не може да разбере има ли преход. Има ли някакъв проблем. Всъщност Исусов е ясен – проблемът е Живков и личната му власт. И Исусов е готов и формулира, че българската историография, оставяйки настрана произвола на диктатурата на диктатора Живков, трябва да се насочи към българската национална идентичност и трябва да продължи да развива българската национална идентичност. И че това е готов проект, готов продукт, мисия и, с извинение – дискурс. 

Заедно с това си мисля (тук се надявам да се включат вероятно и други историци, всъщност аз съм напълно непрофесионален историк), че националистическото-до-шовинистично мислене, каквото обичаме да разпознаваме у другите — у късния югославски комунизъм или у късния румънски комунизъм — със сигурност присъства в късния български комунизъм, но е по-слабо в ранните комунистически периоди. Тогава, всъщност, „интернационализмът“ и идеологии, които са НЕ-националистически, са изненадващо или може би очаквано популярни, дори господстващи.

С отслабването на комунизма и с увеличаването на социалните неравенства (това е ключовата ми дума) — с увеличаването на социалните неравенства шовинистичните интерпретации и този тип митотворчество стават важни като мобилизационни ключове за организиране на обществото. Авторитаризмът на бившите комунисти ги прави много удобни националисти. В авторитаризма на национализма авторитаризмът на комунизма намира дреха напълно по мярка. Че и модерна. На това му казват „консервативни“ или „десни“ ценности.

Такова нещо се случва пред очите ни в реално време в Съединените щати, такова нещо се случва в реално време в страни от Източна Европа като бившата ГДР (днес – обединена Германия), но се случва и на други места в Източна Европа. Такова нещо се случва и в Русия с реабилитацията на Сталин чрез великоруски шовинизъм (тукашен популярен апологет на който е министър председателят Радев) и със склонността да се отричат престъпленията на тоталитарния режим от Руската православна църква, например. Националистическата формула (America, Russia, etc. …. First) преживява едно своеобразно събуждане от гроба и върви заедно с ксенофобия и увеличена концентрация на икономическата и политическа власт (олигархия). 

Нашият роден разцвет на олигархията от Сакскобургготски насам не бива да бъде разглеждан изолирано от разцвета на национал-шовинизма и атаките срещу културата на човешките права в политическите партии и техните академични ментори и клиенти. Пак повтарям: увеличаването на социалните неравенства се счита, че корелира позитивно с подобен тип митотворчества и шовинистични нагласи.

Бързам, както обикновено, да предизвикам аудиторията и да кажа, че българската историография е шовинистична от момента на своето възникване в средата и края на XIX век и че това, което малко говорим за този шовинизъм е, че той е свързан с висока степен на социално неравенство, което е разтърсвало и раздирало българското общество от създаването на новата българска държава до 1944 година. Това някак си се задрасква постоянно и лесно.

Владимир Митев: Да, мисля, че аз по някакъв начин го загатнах, тъй като говорих за това, че след 35 години демокрация и капитализъм в Румъния има хора, които доколкото съм чел техни медии, познавал съм и съм общувал и с техни анализатори и така нататък — те твърдят, че румънците се превръща в човек без притежания, в наемен служител и нищо повече в собствената си родина. И това веднага задвижва един рефлекс: как може в моята страна чужди сили, чужди компании да доминират. И някак си, разбира се, тук има веднага и този разговор, че има предатели на държавата, които служат на чуждестранните интереси и така нататък. 

Но причината според мен не е само икономическа. Румен Петров говори за това, че гледаме национализма на съседите, а пък не го виждаме толкова в себе си. Има нещо, което мисля, че е много важно и характерно за отношенията между българи и румънци, може би изобщо на Балканите: ние проектираме върху съседите това, което сме самите ние и носим в себе си.

Може би аз не съм специалист по психология — сега, надявам се, не навлизам в територията на Румен, в която съм съвсем така аматьор — но Юнг има тази идея за сянката. Оказва се, че хората в България много се страхуваха, че Джордже Симион или Калин Джорджеску щели да освобождават Южна Добруджа, не знам си какво. Иска ми се някак си да го маркирам това — че няма такива претенции и според мен е ясно защо няма и да ги има в бъдеще. Ние сме в Европейския съюз и това значи нещо за държавите, за системите, които управляват тези държави. Виждаме, че Костадин Костадинов, когато правеше териториални претенции, те бяха към Северна Македония, към Южна Бесарабия — Румъния не беше спомената въобще. И в Румъния също има такива страхове, че Костадинов щял да освобождава Северна Добруджа. 

Обвиненията към суверенистките политици показват големите очи на някакъв неоправдан, според мен, страх. Ние проектираме това, което е в нас, върху съседите. И ако искаме да се измъкнем от капана на това, че съседите са националисти, може би трябва да работим върху собствената си сянка, която проектираме навън върху тях.

Кои са движещите колела на ревизионизма на историята, на тази марксистка тенденция, която започва да се маскира като либерална, но остава нещо доста неясно и аморфно?

​Румен Петров: Ами, нещата започват от начина, по който възниква академичността в България. Първите доценти, професори, бъдещи професори — идвайки от университетите на Русия, Германия/Прусия и Австро-Унгария (Виена) най-често, но не само (по-малко от Франция, Италия и др.), след 1878 година носят това със себе си. Те идват за да създават нация, да обучават селяните в това да бъдат поданици на единна държава с един език и една, една история, която се изковава от нищото, но и затова има нужда да превърне липсите в мотивиращи политически иредентистки, мито-носталгични и дълбоко лицемерни национални проекти.

Липсата на градска култура се замества с фетишизиране на традиционния, трибалистичен, чаровен, подложен на колонизация и музеициране фолклор… И всъщност няма, ама няма, никак няма в академичността на България онова, което можем да наречем икономическа, стопанска, социална, културна история, нежели критика на справедливостта или несправедливостта на обществените отношения.

Справедливостта е деакадемизирана, тя е оставена на политиката; в университетите да се говори за несправедливо разпределение на обществения продукт е ужасно непопулярно, ако изобщо се прави. Във всеки случай едва ли по време на любимата на БКП хунта на „Звено“? Спомените за българската академичност до 1944 година не включват по никакъв начин икономическа критика на живота, който се води. Поне икономическите историци, почти всички от които се асоциират с Университета за национално и световно стопанство (бившия Икономически институт „Карл Маркс“) — не споменават за това. Заети са да строят капитализма и то веднага след като напускат добре платения идеологическия фронт в АОНСУ и ИССТ. 

До голяма степен живеем с идеята (индоктринирани сме), че след 1878 г. настъпва един икономически подем и прогрес, едно поголовно забогатяване, които започват от еманципирането и установяването на новата държава, подем и възторг, които пък са разрушени от руския ботуш и от съветската армия, която е дошла, защото сме били така глупави да се хванем с Хитлер и така нататък. 

Едновременно с това жестокото обедняване на едни и непонятното за много хора забогатяване на други в рамките на националната държава, този раздиращ социалната тъкан капитализъм, който нахлува, се счита за страничен продукт, за нещо, което не е важно. Въпреки че върху него стъпва влиянието на БКП, върху него стъпва латентната гражданска война, която се води десетилетия, върху него стъпват и до голяма степен Балканските войни, които, обаче, също не се разглеждат в този ключ, а се разглеждат като манипулативни практики на Западна Европа, която дърпала конците, а ние тук сме били мухи без глави.

Вътрешната слабост на обществата, породена от тежките, непонятни и неорганизирани в политическо представителство, в текстове, в култура социални неравенства — неосмислени — е една страна на нашето общество абсолютно тъмна, абсолютно властна и мощна. Буквално като тъмната материя, която знаем, че държи Вселената, макар че не можем някак си да я видим, но знаем, че я има, защото наличната материя не може да обясни космоса/обществото.

Наличното историческо знание за времето до 1944 година — популярното, масовото, публичното — има една огромна дупка в себе си. То не може да обясни перманентната милитаризация и социалния раздор, в смисъл драконовските (и едновременно с това – безпомощни) закони за борба с разбойничеството, за защита на държавата, за защита на нацията и др. които са така свирепо нечовешки. Знаем всичко за Кимон Георгиев (но нищо за чудесните му отношения със СССР), но с икономическата история като предпоставка за социална слабост не обичаме да се занимаваме. Обръщам внимание на това, защото всичко това ни е в очите, когато се плашим от периодичните вълни на шовинизъм, каквито се надигат от Аржентина до границата на Канада, през източна Германия, Франция, Словакия и обратно. Ако не го направим, ще продължим да честваме Ботев и Левски по един глупашки начин, а не по исторически и хуманен начин.

Владимир Митев: Аз също ще говоря по-скоро за обществена тенденция, отколкото за конкретни хора.

Имам една привилегия, която мисля, че малко българи имат — общувал съм и още продължавам да общувам с румънски интелектуално леви хора и много уважавам и ценя този опит, който имам с тях, точно защото това е една друга Румъния. У нас обикновено има мнения, че румънците са някакъв вид отличници — правят антикорупция, купуват западни оръжия, борят се с Русия, проамерикански са, прополски са – един вид те са всичко това, което ние не сме и се казва, че трябва да вземаме пример от тях. 

Това са неща, които са клишета и в най-добрия случай описаните особеност представят само една от многото тенденции в Румъния. За мене е интересно, че когато се анализира, когато се правят обществени събития, в румънското общество има, според мен, някак си по-влиятелна левица, и то не политическа левица, не в смисъла на партия като БСП. Говоря за хора, които са интелектуално привързани към определени прогресивни ценности. И в момента, според мен, те са доста по-влиятелни от аналозите им в България, доколкото в Университета в Сибиу са на власт, в Университета в Клуж-Напока мисля, че държат катедрата по социология, и на други места също се забелязват. И в Букурещкия университет има някои от тях. 

Раду Жуде, носител на международни филмови награди, е от тази тенденция също, и има въобще някаква утвърдена практика Националния фонда за култура в Румъния) да финансира проекти на тази тенденция. Много от тези финансирани проекти са свързани цял с културен пласт, наречен политически театър. Нещо, което у нас се ограничава, струва ми се, до няколко души, ако не се лъжа (някои го наричат вербатим театър), но в Румъния това е нещо, с което поколения — моето поколение, хора около 40 години и над тях — са израснали през последните 15–20 години с и около общността на политическия театър в Букурещ, Клуж-Напока и така нататък. И за мене това е интересно: че от това, което виждам при тях, те просто живеят по различен начин. 

Струва ми се, че у нас всеки човек с претенция за елит води интелектуална борба срещу някого или нещо — дали срещу крайната десница, дали срещу Русия, или срещу всякакви ретроградни в кавички или без кавички тенденции — а в Румъния ми се струва, че в по-голяма степен вместо да се води негативна борба и да се отрича нещо, се прави нещо позитивно.

Директно се правят проучвания, включително сред младежи, сред университетски студенти и така нататък, за нагласи по ЛГБТ въпроси или някакви други въпроси, които са прогресивни. Това се финансира от Фонд „Култура“. Има конференции, които се правят всяка година от тази общност. Има най-различни събития, които постоянно вървят по някакъв начин, и човек може да живее спокойно в тази общност, културно да е интегриран в нея. Има целогодишен календар от събития. Има общности с критична маса, в които хората могат да живеят интелектуално, емоционално и дори да генерират някакви приходи.

Струва ми се, че самото съществуване на тази общност намалява енергията на другите идеологии и на другите нагласи и позволява да видим една Румъния, която е усмихната, интегрираща, доволна не от това, че прави големи пари, а от това, че прави нещо смислено. Т.е. няма хегемония в такава степен, в каквато я усещам. Страхувам се, че в България прекалено много се доминираме едни други – кой бил с Радев, кой с Пеевски, кой с Борисов, кой е с либералните и кой с русофилските олигарси. Дори сигурно всеки има добрите си причини да доминира останалите, да иска да ги ограничи, да ги канцелира, но малко влагаме енергия в изграждане на нещо ново, независимо и собствено. 

И в това отношение отново ми се струва, че в Румъния виждам неща, които са по-развити. Например, дори ако искате и в политически план — има я прогресивната партия „Сенс“ (Sens), която е проевропейска, зелена, лява, прогресивна. Критиците й казват, че тя е про-НАТО и про-Украйна. Така или иначе тя получи приличен резултат на изборите за кмет в Букурещ. Тази партия е поддържана от млади хора от Джен Зи (Gen Z), което в Румъния често значи про-Палестина. Тези хора вкараха независим европейски депутат в Европейския парламент, който стана зелен. Т.е. 5-процентната бариера бе премината само с гласове на млади хора. Т.е. има някакво обновяване в румънското общество, което ми се струва, че у нас по-малко се забелязва. Ние сме много разделени, много се доминираме, цялата ни енергия отива в това да си пречим и не може да се роди нещо ново.

Владимир Митев спомена Раду Жуде – режисьор, създал филми за расизма срещу ромите през 19 в. както и за румънския фашизъм на ген. Антоненску.  Защо в България не виждаме интелектуалци, историци, писатели или режисьори със същата последователност да изследват собствените ни авторитарни и крайнонационалистически традиции? Защо липсва такъв критичен разговор за българския фашизъм, за легионерството и за наследството, което те оставят?

Румен Петров: Аз чета биографията — научната — на професор Илияна Марчева, която е почти млад човек. Тя е председател на Научния съвет на Института за исторически изследвания на БАН. Чета биографията на професор Даниел Вачков – на ръководно място в същия институт. Там никъде не откривам изследователски интереси, продукти, които могат да създадат основа някой да разглежда българските национални легиони, българския фашизъм и българския комунизъм като изразители на една локална, тежка (глобална също така, но много сериозна) социална криза и вялотекуща социална катастрофа, каквато представлява историята на България през ХХ век.

Чета научната биография на институционални ръководители като проф. Момчил Методиев и проф. Веселин Методиев от НБУ и на проф. Мира Маркова и проф. Ивайла Попова от СУ. „Не, не и абсолютно“, както пише Чудомир. Когато никой не ти е показал такова мислене, защо да си мисля, че мога да направя сам, сам да породя такъв тип критика –  хуманистична – към определени въпроси? Нито имаме достатъчно утвърдена традиция по изучаването на Холокоста, нито по изучаването фашизма или каквото и да е друго. Нашите институционални историографи създават история, в която хуманизмът не е водеща ценност, или, в най-добрия случай е твърде избирателен. 

Снимка: Румен Петров (вдясно) и Владимир Митев (източник: Мостът на приятелството, БТА, НБУ, чрез Gemini)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А каналът му във Viber е тук.

About Author