Смаранда Шкиопу
Съдържание
Резюме на рецензията „Създават ли реките държави?“
Рецензията на Смаранда Шкиопу обсъжда книгата „Течащ прогрес: Трансформиране на Дунав чрез инфраструктура, Централноевропейски изследвания“ (редактори Щефан Дорондел и Луминица Гътежел), която изследва ролята на Дунав и инфраструктурните проекти по поречието му в процесите на държавно изграждане и ерозия.
Основни тези:
- Дунав като социо-природна система: Книгата разглежда реката не като пасивен фон, а като активен агент, който заедно с изградената инфраструктура влияе върху политиката, общностите и държавната власт.
- Модернизираща роля на инфраструктурата: Големите инфраструктурни проекти (за корабоплаване, производство на електроенергия, селско стопанство) служат за установяване и легитимиране на държавната власт, демонстрирайки способността ѝ да управлява както природата, така и хората.
- Наводненията като „смущение“: Наводненията са ключови моменти на криза, които принуждават държавата, гражданите и природата да предоговорят своите взаимоотношения. Докато за хората наводнението е прекъсване на реда, за реката то е естествен ритъм.
Разгледани казуси по Долен Дунав
- Гюргево, Влахия (XIX век): „Млада държава, овластена от технологията?“
- Наводнението през 1840 г. подтиква жителите към петиции, създавайки ново очакване – че държавата трябва да предотвратява бедствия.
- Държавата (княжество Влахия) изгражда дига, като по този начин дефинира своята модернизираща роля, укрепва централната си власт на местно ниво и се учи как да управлява територията си. Гражданите печелят „крайречни права“.
- Случаят илюстрира политическите и поетичните измерения на инфраструктурата (по Брайън Ларкин).
- Видин, България (1942 г.): „Наводненията и афективната държава…“
- Наводнение, причинено от леден мост. Българската монархия реагира бързо чрез бюрократичен апарат, техническа експертиза, публични кампании за набиране на средства и присъствие на длъжностни лица (включително слухове за Царя).
- Бързата намеса превръща бюрократичната държава в „афективна държава“ – закриляща, грижовна и бащинска, което поражда връзка, подобна на родство, между властта и гражданите.
- Окръг Долж, Румъния (2006 г.): „Етнография на едно наводнение и провалът на инфраструктурата“
- Властите умишлено пробиват дига, за да спасят индустриализираните градове, което води до случайно наводняване на две села.
- Провалът се дължи на невежество и пренебрежение към естествената и създадената по време на комунизма екологична инфраструктура (канали, езера).
- Държавата се появява като „перформативна държава“ – изпълнява ритуали на контрол (експерти, хеликоптери) без капацитета да ги поддържа, което е символ на постепенно оттегляне от поддръжката на инфраструктурата. Реката се утвърждава като неумолим екологичен участник, готов да преоформи общности и политика.
Заключението на рецензията е, че околната среда и инфраструктурата не са просто фон, а агенти, които се намесват в изграждането и ерозията на държавата в басейна на Долен Дунав, превръщайки инфраструктурата в място, където се пресичат власт, грижа, пренебрежение и екологични сили.
Рецензия
Публикувана през лятото на 2025 г., книгата „Течащ прогрес: Трансформиране на Дунав чрез инфраструктура“ е добре дошло допълнение към научната литература за Дунав – „най-международната река на европейския континент“. Самите редактори отбелязват в увода липсата на дългосрочен ангажимент към Дунав в областта на историята и социалните науки, особено по отношение на долното течение на реката – пропуск, който може да се припише именно на международния характер на реката, което затруднява трансисциплинарните и трансграничните екипи да се включат в дългосрочни изследвания. Този том е още по-интригуващ, тъй като се включва в съвременен дебат в областите на географията, историята и антропологията (да назовем само няколко), който преразглежда „модернизиращата“ роля на инфраструктурата, прилагайки лупа върху пресечната точка на застроената и природната среда. Книгата оценява начините, по които големи инфраструктурни проекти, насочени към промяна на естествения ландшафт в полза на човечеството, създават обвързващи отношения между държавите, крайречните общности и самата река.
Чрез архивни и етнографски изследвания авторите проследяват в различни периоди модернизиращи проекти по поречието на Дунав в Австрия, България, Унгария, късната Османска империя, Румъния и Сърбия. През последните два века тези усилия за „модернизиране“ на Дунав отразяват променящите се амбиции на Австрийската, Османската или Руската империя, а по-късно и на социалистическите и постсоциалистическите държави, които ги заменят. Тези технологични интервенции имат утилитарни мотиви: подобряване на корабоплаването по Долен Дунав, производство на електроенергия или развитие на селското стопанство; едновременно с това те постигат и необявени цели – установяване и легитимиране на държавната власт чрез демонстриране на способността ѝ да управлява както природата, така и хората.
Ще разгледам накратко три глави (въпреки че всички заслужават обширни дискусии), които показват именно еволюцията на държавното изграждане (и дори ерозията на държавата), видяна по бреговете на Долен Дунав. Всяка от тези глави започва с наводнение – идеален пример за вида „смущение“, което редакторите са решили да изследват. Наводнението е смущение за човешкия живот, докато за реката то е нормален, очакван процес, част от нейния естествен ритъм. За хората то е прекъсване на реда, криза, изискваща възстановяване и контрол. За реката наводнението, носещо прясна вода и нови седименти, подхранва нейната заливна тераса, която, подобно на речното корито, е част от екосистемата на реката. Така реката със своите наводнения и заливни зони се превръща в място, където природата, гражданите и държавата се срещат, за да предоговорят наново своите взаимоотношения. Красиво казано.
В главата „Млада държава, овластена от технологията?“ Луминица Гътежел обсъжда как наводнението в пристанищния град Гюргево през XIX век подтиква една прохождаща държава да осъзнае целта си за изграждане на капацитет, централизация и модернизация.
През 1840 г. Гюргево, малко пристанище на Дунав, неотдавна е било включено в княжество Влахия след векове на пряк османски контрол. Когато Дунав наводнява града, причинявайки огромни щети на домакинствата, гражданите (повечето от които са били наскоро преселени в региона, за да помогнат за населването на новопридобитата територия и никога преди не са живели близо до голяма река) пишат многократно до своя княз Александру II Гика, умолявайки го да „разпореди“ бюджет и експертиза за предотвратяване на бъдещи наводнения.
Тези петиции разкриват ново очакване – че държавата може и може би трябва да предотвратява бедствия; че една добронамерена власт разполага с ресурсите и силата да опитоми природата в името на благоденствието на своите поданици. Нещо повече, наводнението предизвиква нова и радикална позиция спрямо реката: тя трябва да бъде опитомена, ако искаме да живеем близо до нея.
След петгодишна епистоларна кампания държавата поема отговорността за управлението на бедствията и е изградена дига. Чрез разгръщане на държавния бюджет, привличане на международна техническа експертиза и местна работна ръка за изграждане на дигата, княжеството започва да дефинира своята модернизираща роля, като същевременно укрепва своята периферия и граничен регион – отличен повод да се научи как да подсилва централната власт на местно ниво. Междувременно жителите на Гюргево предявяват претенции към това, което можем да приемем за зараждащи се „крайречни права“, печелейки привилегии и официално прекроявайки политиката и общностния живот.
Според антрополога Брайън Ларкин тук виждаме политическите и поетичните измерения на инфраструктурата. Помислете например за язовирна стена или дига: представяме си я като здрава структура, която спира силата на реката – човешки триумф над природните (и разрушителни) ритми. Ларкин ни кани да деконструираме такива материални обекти и да ги приемем вместо това като многостепенни процеси, в които неизбежно се срещат знание, труд, пари и политическа власт. Всъщност политическата власт стои в центъра на всяко инфраструктурно начинание, проявявайки се чрез държавата, която действа в повечето случаи поне като съфинансиращ, и винаги като бенефициент. Това, което започва като специфична за мястото конкретна нужда, се премества в кабинетите на служителите, превръща се в документи и става обект на финансови транзакции дълго преди да бъде положен първият камък. Поетиката, от друга страна, разкрива афективните и емоционалните връзки, които възникват, може би неочаквано: надеждите и разочарованията, които гражданите привързват към тези обекти, начините, по които инфраструктурата се превръща в символ на прогрес или в доказателство за пренебрежение.
Срещаме повече от тази поетика в главата „Наводненията и афективната държава по българския Долен Дунав“, където Стелу Шербан обсъжда реакцията на една установена държава към подобно събитие. През зимата на 1942 г. по Дунав се образува леден мост, който прекъсва течението на реката и в крайна сметка наводнява десния бряг при Видин. Реакцията на държавата не би могла да бъде по-различна от това, което видяхме век по-рано в Гюргево.
Българската монархия, макар и напълно ангажирана във Втората световна война по това време, разполага със силен бюрократичен апарат и техническа експертиза, което ѝ позволява да се намеси бързо. Сформирани са комисии, събрани са и са разпределени средства, изготвени са планове за бъдещо укрепване и разширяване на дунавската инфраструктура. Длъжностни лица и, според слуховете, дори кралски особи – самият цар – посещават мястото. Държавните министри инициират публични кампании за набиране на средства за допълване на фондовете за възстановяване, като самите министри водят дарителската акция – истинска проява на солидарност.
Така държавата бързо става видима в очите на засегнатото население и остава стабилен партньор в продължение на няколко години, докато разпределя средствата за възстановяване и продължава да изгражда насипи по реката за предотвратяване на бъдещи разрушения. Наводнението създава обстоятелства, при които държавата изглежда закриляща, грижовна, дори бащинска – качества, които превръщат административния апарат в нещо осезаемо и запомнящо се. Чрез присъствие и действие бюрократичната държава се превръща в това, което авторът нарича „афективна държава“.
Видяхме в случая с Гюргево как държавата установява своята легитимност на цялата си територия чрез изграждане на местна инфраструктура. В случая с Видин виждаме как бързата намеса на властите, както и изготвянето на планове за смекчаване на бъдещи бедствия, надхвърлят самолегитимацията или консолидацията на властта, пораждайки връзка, подобна на родство, между властта и гражданите. Тук се крие поетиката на инфраструктурата.
До 2006 г. отношенията между държавата, гражданина и реката се променят отново. Щефан Дорондел, в главата „Етнография на едно наводнение и провалът на инфраструктурата“, разглежда наводнението през 2006 г. в окръг Долж, Южна Румъния. Две села са случайно наводнени, когато властите умишлено решават да пробият дига, като намерението е да се намали налягането надолу по течението и да се пощадят индустриализираните градове като Гюргево, Браила и Галац. Властите се надяват, че след като дигата бъде пробита, водата ще потече естествено през изкуствените канали, които кръстосват Южна Румъния, построени по време на комунизма. Тяхното мислене се проваля до голяма степен поради собственото им невежество и пренебрежение.
Започвайки от 50-те години на миналия век, румънската социалистическа държава е приложила собствено упражнение по държавно изграждане чрез мащабно инфраструктурно развитие, като е пресушила Дунавската равнина, за да освободи място за държавно управлявани земеделски земи и рибарници, всички защитени от диги. В годините на постсоциалистическия преход държавната земя е приватизирана или отдадена под наем, държавните рибарници са продадени, а дигите са пренебрегнати и съответно отслабени. Когато властите вземат решение за пробиване на дигата, те не вземат предвид скрития слой на екологичната инфраструктура на реката, състоящ се от канали, езера, блата (създадени от човека или природата) и застояли води – в крайна сметка пътищата, по които наводнението достига до селата.
Когато наводнението идва, държавата се появява отново – „орда от експерти с измервателни уреди, които правят снимки и пътуват с хеликоптери над района“ – и все пак нейната научна експертиза изглежда отслабена, вече несъобразена с реалностите на ландшафта. Вместо това се появява една „перформативна държава“ – такава, която чрез разгръщане на държавни средства изпълнява ритуалите на контрол без капацитета да ги поддържа.
Поглеждайки назад към отслабената и пробита дига, я виждаме като символ на постепенното оттегляне на държавата от поддръжката на регионалната инфраструктура. От друга страна, реката се появява отново като неумолим агент на промяната, готов да преоформи общности и политика чрез собствената си естествена инфраструктура, трансформирайки това, което се е считало за пасивен ландшафт, във въплътен екологичен участник. Независимо дали е неконтролируема, нарушена или (лошо) управлявана, околната среда постоянно се утвърждава като допринасящ фактор за културните и екологичните контексти.
През тези три момента – от апелите на гражданите от XIX век до бюрократичната мобилизация от XX век и фрагментираното управление на XXI век – ставаме свидетели на това как околната среда и инфраструктурата, изградена за нейното управление, са допринесли за процеса на формиране на държавата в басейна на Долен Дунав. Нито реката, нито инфраструктурата, изградена за нейното овладяване, са просто фон; по-скоро те се появяват като агенти, които многократно разтърсват местните общности и принуждават политическите участници да се намесят там, където е необходима защита. Поставяйки на преден план моментите на смущение, книгата прави видимо как самата околна среда се намесва в изграждането и ерозията на държавата, превръщайки инфраструктурата в място, където се пресичат власт, грижа, пренебрежение и екологични сили. Авторите ни канят да си представим Дунав като социо-природна система, живо място на пресичащи се и потенциално конфликтни интереси – система, която има силата да създава и разваля държави.
Прочетете още статии на Смаранда Шкиопу
Снимка: Корицата на книгата „Течащ прогрес“ (източник: скрийншот)
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
