Щефан Попеску: В контекста на задълбочаващия се разлом между Западна Европа и САЩ, Румъния ще трябва да открие и изгради връзки със своя регион

Владимир Митев

Резюме

В интервю за сайта “Мостът на приятелството” външнополитическият анализатор Щефан Попеску анализира политическата криза в Румъния и глобалните геополитически пренареждания, като подчертава необходимостта Букурещ да се откаже от илюзията за ексклузивни големи партньорства и да преориентира външната си стратегия към регионално сътрудничество, включително с България.

Политическата криза в Румъния и ограниченията на лидерството

• Обществена поляризация: Политическата криза в Букурещ е отражение на все по-радикализиращото се общество, в което елитите и политическите партии отхвърлят компромисните решения и демонизират вътрешните си опоненти.
• Ролята на институциите: Институционалната архитектура на държавата е единственият елемент, който предотвратява пълен колапс, макар че способността на Румъния да формулира последователни дългосрочни национални стратегии (във външната политика, енергетиката или сигурността) е сериозно засегната.
• Нагласите на населението: Въпреки политическата нестабилност, гражданското общество и бизнес средите са развили историческа способност да функционират и да просперират в условия на криза.

Фрагментацията на Запада и загубата на стратегически приоритети

• Ерозия на традиционните съюзи: Нарастващото напрежение между САЩ и Европейския съюз, заедно с преформатирането на американските приоритети (насочени към конкуренцията с Китай и Арктическия театър), поставят Румъния в зона на стратегическа несигурност.
• Ограниченията на големите европейски сили: Черно море и Югоизточна Европа вече не са абсолютен приоритет за САЩ, а европейските сили (като Франция) разполагат с ограничени ресурси и множество военни ангажименти.
• Илюзията за оста Румъния–Полша: Сравнението с Полша е инерция от междувоенния период; днес Полша играе в категорията на големите европейски сили (групата E5) и насочва приоритетите си към Балтийския регион, оставяйки Румъния сама да търси своята стратегическа значимост.

Преоценка на политиката за съседство: Българо-румънските отношения

• Преодоляване на стереотипите: Както елитите в Румъния, така и тези в България продължават да поддържат исторически предразсъдъци и идентичностни теории, пренебрегвайки общата югоизточноевропейска културна матрица.
• Необходимост от свързаност: При липсата на дълбока свързаност (инфраструктура, енергетика, академично сътрудничество и съвместни правителствени заседания), и двете държави — изправени пред демографски срив и загуба на конкурентоспособност — рискуват да се окажат губещите от глобалните пренареждания.
• Регионална стратегия: Реалистичното решение за Румъния се състои във вътрешна консолидация, активна дипломация и изграждане на преки стратегически оси със нейните съседи: България, Унгария, Турция, Гърция и Сърбия.

Дипломацията в ерата на глобалните промени

• Разбиране на съседната сложност: Външнополитическият анализ трябва да бъде лишен от емоции и опростени етикети (като твърдото определяне на някои регионални лидери като „проруски“), отчитайки специфичните традиции на всяка държава.
• Географската реалност: Независимо от развитието на конфликтите, Руската федерация ще остане фактор в региона, а държавите от Югоизточна Европа ще бъдат принудени да разработват постконфликтни сценарии и да възстановят дипломатическите канали за управление на общите неполитизирани въпроси.

Интервю

Въведение

Щефан Попеску е външнополитически аналазитор с интензивна дейност в медиите. Той е доктор по история на съвременните международни отношения от Университета Париж 1 – Сорбона. Докторската му дисертация за Албания във френската външна политика получава отличието Summa cum laude и единодушни поздравления от журито. Притежава и втора магистърска степен по геополитика от Университета Париж 1 – Сорбона и Висшето нормално училище в Париж (ENS-Ulm).

Щефан Попеску за кратко е бил държавен секретар в Министерството на външните работи на Румъния. Професионалната му кариера се развива в областта на международните отношения: отговорник за мисии в Върховния съвет на Франкофонията (2005–2006), гост-преподавател и изследовател в Центъра за история на съвременните международни отношения към Института „Пиер Ренувен“ на Университета Париж 1 – Сорбона (2002–2008), журналист в Radio France Internationale (2007–2012), специален съветник по Франкофонията на румънския министър на външните работи (2012), генерален директор за външно сътрудничество на Румънския културен институт (2012–2013), аналитик и коментатор по външна политика за редица радио и телевизионни канали, както и за издания от централния печат, старши аналитик в Romania Energy Center (ROEC), съветник на министъра-делегат по европейските въпроси (от февруари 2017 г.).

Политическата криза в Румъния

Владимир Митев: Щефан, Румъния се намира в изненадваща политическа криза. Големите партии, наричани понякога проевропейски, имат практика да си сътрудничат през годините. Въпреки това сега изглежда, че има проблеми, които не могат да се решат вече повече близо 4 месеца. Какви са обясненията за тази политическа криза в Румъния? Какво чакат партиите и техните лидери, за да се върнат към нормалното си функциониране?

Щефан Попеску: Има един принципен въпрос, който, опасявам се, че е станал структурен в Румъния – политическите партии в Румъния… не идват от Марс, не идват от Луната, а идват от румънското общество. Така че именно румънското общество генерира тези политически сили с този им облик. През последните години забелязвам много силна радикализация на теченията, на изборите на румънското население, на мисловните течения, които прекосяват румънското общество. Включително румънските елити стават все по-поляризирани и много малко гласове призовават към компромисни решения, към решения за диалог.

Те твърдят, че екзистенциалният враг се намира в Румъния, че това е съседът по къща, който мисли различно и който автоматично трябва да е манипулиран от Русия или е необразован, без зъби и т.н., т.е. достоен за пълно презрение. Една много опасна ситуация, която пречи на намирането на решения. Не само политическите партии, взети сами по себе си, но и вътре в самите политически партии се появиха лагери, които започват да се радикализират спрямо останалите, което още повече затруднява намирането на решение. И над всичко това, мисля, че към тази криза се добавят и проблемите с лидерството, представени от личността и стила на президента на Румъния.

Оттук са и атаките на някои политически представители срещу държавните служители, срещу тайните служби, срещу всичко, което им напомня, че трябва да се съобразяват с държавните дела и с националния интерес. При тези условия Румъния наистина прилича на кораб, носещ се по течението. Единственият аспект, който спасява румънската държава да не прилича на кораб без рул, е все пак институционалната структура, институционалната архитектура. Институционалната архитектура, с всичките ѝ проблеми, с всичките ѝ кусури, с цялата ѝ депрофесионализация, все пак държи и поддържа държавата в определена линия, която задължава, доколкото може, с присъщите ограничения, политическия фактор да се съобразява и с държавните дела, а не само с надпреварата за власт.

И при тези условия гледам на политическата криза в Румъния с интелектуалните инструменти, с които разполагам, и най-вече през призмата на моите интереси, които са свързани с външната политика. Следователно смятам, че политическата криза на румънската държава засяга способността на Румъния да има повече стратегии, секторни стратегии, да дефинира национални цели по области — било то двустранни отношения, глобални отношения, политика за съседство, Черно море, било то отношения и стратегии вътре в Европейския съюз, а от тази гледна точка това е тревожна ситуация.

Споменах като положителен аспект факта, че съществува тази институционална архитектура, която е критикувана на фона на все по-екстремната политическа конкуренция и интересите на политическия фактор да контролира сегменти от нея. Бих добавил като положителен елемент и самото румънско общество. Румънското общество като цяло е общество, което от поколения функционира в периоди на криза. Поне през последните 36 години еволюцията на Румъния беше, разбира се, впечатляваща, но не беше постоянна.

Ако погледнете графиката на прогресията на брутния вътрешен продукт, тя е била много криволичеща. Следователно румънското общество и бизнес средите са намерили способността да функционират в криза, да се съобразяват по-малко с държавата, да намират решения. Има компании, които продължават да инвестират и е достатъчно да минете през градовете на Румъния, и не само през градовете, за да видите, че навсякъде има строителни обекти, навсякъде има ремонти, че навсякъде има примери за добри практики в различни икономически сектори; има държавни компании, които продължават да имат стратегически проекти, въпреки трудностите при работата с политическия фактор.

Но, разбира се, като цяло Румъния няма национална стратегическа посока, която да надхвърля политическите разногласия. В случая с дрона от Галац например, който падна върху жилищен блок и рани членове на едно семейство: въпреки факта, че ставаше дума за въпрос, който засяга — без да обсъждаме естеството на инцидента — събитие, засегнало сигурността на гражданите на Румъния, партиите, вместо да дадат послание за единство (защото в Галац са гласоподавателите на всички партии, убеден съм в това, и предполагам, че всички граждани на община Галац споделят притеснения, свързани със собствената им безопасност и с нежеланите ефекти от една война, която е все по-близо до границите на Румъния), използваха събитието в своята надпревара, без да дадат послание за единство, както би било нормално.

Фрагментацията на западния свят и външната политика на Румъния

По времето на Йоханис Румъния успя в различни отношения да се позиционира като регионален партньор на Западна Европа. Много инвестиции от Западна Европа дойдоха в Румъния. Също така Румъния рамкира външната си политика, например по отношение на Република Молдова, в сътрудничество с Германия и Франция, в Платформата за подкрепа на Молдова. Значи ли това, че доскоро Румъния имаше ясна ориентация относно своя съюзник в света?

Вътрешната политическа криза в Букурещ не би представлявала никаква опасност, ако западното стратегическо пространство, което ние наричаме евроатлантическо, имаше предишната си кохерентност. Но фрагментацията на западния свят, все по-големите разлики във визиите между Съединените американски щати и Европейския съюз, но и вътре в самия Европейски съюз, между европейски партньори, които имат различни стратегии, и — което е най-важното, дори по-важно от тази фрагментация — позицията на Румъния в зоната на контакт с Руската федерация… За една Румъния в дълбока криза, но с много по-удобна география, разположена на стотици километри от Черно море, това пак нямаше да бъде много голям проблем.

В момент, в който Съединените американски щати преосмислят своето дислоциране в Европа, извършвайки йерархизиране сред държавите членки, в условия, при които ресурсите на Европейския съюз са все по-ограничени на фона на проблемите с конкурентоспособността, на прехвърлянето към Европа от страна на американците на разходите за войната в Украйна и на фона, разбира се, на кризата, задълбочена от войната в Близкия изток (напрежението там е повече от война, то е системна криза), на този фон, разбира се, политическата криза в Румъния рискува да нанесе прекомерни щети.

На нивото на румънската държава като цяло в този момент не се знае или съществува висока степен на несигурност относно това коя западна сила поема пространството, в което се развива Румъния. Защото сигурността и външната политика на страна като Румъния са изградени върху сближаване — сближаване със силата, която е поела това пространство. Това бяха Съединените американски щати и, вторично, Европейският съюз. В този момент несигурността относно волята на тези две реалности да поемат това пространство смятам, че увеличава пропорциите на политическата криза в Букурещ.

Третата опция – развитие на отношенията в региона на Централна и Югоизточна Европа

Съществува ли в Румъния изразът „Буридановото магаре“?

Как да не съществува? Абсолютно, съществува.

Имах един бивш главен редактор. Когато му казвах, че имам две предложения за текстове и се колебаех кое да му предложа, докато бях на път да му ги кажа, ми отговаряше: „Дай ми някое трето“. Но това е практически и сериозен въпрос: ако Румъния не може да избира между Съединените щати и Западна Европа, нима правилният избор не е трета опция? Например, излизам със предложение: нима Румъния не може да увеличи своя икономически, политически и т.н. потенциал чрез връзки в региона?

Това е големият залог. Разбира се, притчата за Буридановото магаре има трагичен край, защото магарето, като не може да избере между овеса и водата, накрая умира от глад и жажда. Тук мисля, че това не е проблем само на Румъния. Румъния не може да избира сама. Разбира се, може да се обсъжда какво не е направила Румъния, за да увеличи стратегическата си стойност. Но мисля, че в този момент на пренареждане на света, независимо дали Румъния беше преуспяла — реалистично искам да кажа, а не че би успяла да развие индустрия за чипове и полупроводници, каквато има Тайван, при който случай може би щеше да успее да привлече западни интереси — това е проблем, който зависи по-малко от Румъния и зависи от големите западни интереси. Колкото и да сме добри, ние не можем да влияем на глобалната геополитическа тектоника.

Ако погледнем залозите за Съединените американски щати — конкуренцията с Китай, Близкия изток, вътрешните проблеми на американското общество, свързани с реиндустриализацията, американските обществени и дори политически проблеми (защото и там ситуацията изобщо не е проста), интересът към нови стратегически театри, които се очертават на хоризонта, като Арктическия театър, в който влиза и уравнението на отношенията с Руската федерация — тогава Черно море и регионът на Югоизточна Европа, където се намира и Румъния и където преминава нейният живот, се развиват така, че е много трудно да се повярва, че Румъния е могла да направи нещо повече, така че да представлява приоритетен интерес.

Между другото, това нещо беше разбрано и предадено от средите на румънската държава — не от политическия ешелон, а от президентския съветник, г-н посланик Мариус Лазурка, който излезе в публичното пространство на няколко пъти и каза, че Румъния запазва своята полезност за Съединените американски щати (видя се в случая с иранската криза чрез използването на базите), но вече не представлява стратегически приоритет. Това нещо е очевидно.

Поставя се въпросът дали, въпреки демонстрираните амбиции, европейските сили разполагат с ресурси да проектират и поемат, от гледна точка на сигурността (което е много важен въпрос), пространството, в което се намира Румъния. Разбира се, Франция е рамкова нация на НАТО тук, но нека не забравяме, че не трябва да гледаме само снимката на момента: ние трябва да погледнем военните ресурси на Франция, които са под натиск, ангажиментите, които Франция има и които не са малко на брой, процеса, за който много малко се говори в румънското пространство, за завръщането на Франция в Африка.

То започна в Чад: Чад възобнови военното сътрудничество, след като беше затворила френските военни бази. Бяха поставени основите на ново сътрудничество, което вещае завръщане на Франция в района на Сахел. Видяхте кризата в Сеута: без съмнение, освен Испания, страната, която я наблюдаваше с най-голямо внимание, е Франция, защото тя е най-изложената страна, ако погледнете човешката география на Франция.

Така че проблемът е, че при условия, в които никоя друга сила… или съществува висока степен на несигурност относно способността на някои големи сили да поемат това пространство, единственото решение е вътрешното консолидиране и политиката за съседство. Аз не виждам друго за страна с размерите на Румъния, освен, разбира се, създаването на капацитет да може да разговаря с различни сили. Ние трябва да се върнем към дипломацията, включително по отношение на Руската федерация. Убеден съм, че стратегическата реалност, рано или късно, ще ни извади от нашата зона на комфорт.

Румъния и нейният регион

Също така, както казах на първо място, има и културни и междукултурни аспекти на отношенията. Съществува интерсубективност в нашия регион и аз, бидейки българин, мога да кажа, че много неща в българо-румънските отношения стоят от години, от десетилетия, на едно и също ниво, въпреки че има потенциал за активен субект, субект, който има рефлексия и учи постоянно нови неща. Доколко Румъния наистина се чувства комфортно в своя регион, знаейки, че от дълго време съществува тази теория за латинския остров в славянското море? Полша е съставена от славяни, нали така? Дори и да е пример за подражание.

Поляците са католици. Има и други славянски държави, които са съседи на Полша, те са в същия културен ареал, така че не е съвсем остров. Унгария повече развива това чувство за изолираност, тя го има, защото езикът ѝ е напълно особен. Полша, Чехия, Словакия са съседи, които са славяни, но са все в същия религиозен и културен ареал.

Мисля, че трябва да се каже следното нещо: за съжаление — и това е вина на нашите елити от всички страни в Югоизточна Европа — продължаваме да мултиплицираме определени стереотипи по отношение на съседите, да подклаждаме определени етикети и да извеждаме напред, повече от необходимото, историята, белязана, вярно е, от много конфликти. Някои са отскоро и наистина е нужно време и много смелост, за да се затворят, ако погледнем случаите от бивша Югославия. Мисля, че историята не трябва да се забравя, но мисля, че не трябва и да се превръща в препятствие.

Населението мисля, че е много по-приемствено. Голям грях е, тъй като сме в исторически момент, в който светът би бил много по-приемствен към позитивни послания и към градеж. Обществата в Румъния и България… ако трябва да взема това в Румъния, мога да кажа, че румънците ходят в България. Аз съм един от тези, които ходят: това е петата ми ваканция, която прекарвам в България през последните четири години. Стигнах дотам да ходя по два пъти в годината в България, и през зимата, и през лятото, и не знам дали бих сменил тази дестинация, чувствам се много добре в България. Което означава и приемственост от страна на румънците, и симпатия, и факта, че се чувстват добре в България. Това създава основа, която би позволила сътрудничество, и е жалко, че не се използва на по-високо ниво.

Много е странно, че въпреки това сближаване, нашите елити имат много ниска степен на социализация, само в официални рамки, а за съжаление това е вредно. Не се чувстваме… поне румънците не се чувстват комфортно в региона, в който са. Спомням си, че през 90-те години Румъния търсеше — и на мен ми казваха в училище — да покаже, че ние не сме югоизточноевропейска страна, че не сме балканска страна, че Стара планина не минава през нашата територия, че при нас са Карпатите, въпреки че връзките на Румъния с балканския свят са очевидни. Казваха ми, че сме — и цитирам, защото ми е останало в паметта — „централноевропейска страна, съседна на Балканите“.

Тогава Румъния бягаше, търсейки да се разграничи — и аз разбрах това нещо — от една конфликтна зона, представена от бивша Югославия. Но, дори след влизането в Европейския съюз, за съжаление съществува това сдържаност да се съобразява със собствения си регион, каквито са Западните Балкани, където не е имало срещи на ниво държавен глава от страна на Румъния от 20 години, от повече от две десетилетия. Нашите външни министри, лидерите, пътуват другаде… разбира се, това е и по-престижно от гледна точка на снимките, които могат да бъдат публикувани във Facebook, в Instagram, защото сме в ера на комуникацията, и едно е да се снимаш с кой знае кой лидер в Париж или в Берлин, а друго е да се снимаш с президента на България, на Албания или на Сърбия. Това ти носи по-малко гласове или изобщо не ти носи. Но ако Макрон има шанса да ти сложи ръка на рамото, или френският ти колега, ако си външен министър, тогава това нещо можеш да го продадеш на публиката.

И мисля, че нашите двустранни отношения са и жертва на начина, по който не се прави външна политика, защото тази евтина комуникация не означава външна политика, не можем да ги бъркаме. И плащаме и липсата на култура по отношение на международните отношения и на разбирането на хода на света, която имат лидерите. Не си позволявам да говоря за България, защото не познавам ситуацията, но мога да кажа по отношение на румънското политическо лидерство: румънските политически партии вече нямат като приоритет външната политика. Абсолютно никак. Вече не съществуват — освен много малко — това, което ние наричаме на румънски „externiști“ (екстернисти – специалисти по външна политика). В партиите вече не се отглеждат хора, които да са специализирани във външна политика. Вече няма отделу по области на ниво политически партии. Вече съществуват само формално, защото вече не функционират институтите, които действаха като школи за идеологическо мислене. Имаше ги и Социалдемократическата партия, и Националната либерална партия, а навремето и Демократическата либерална партия. Така че бяха покрити и трите големи идеологически течения от онова време: социалдемокрацията, либерализмът и консерватизмът.

Всичко това вече го няма и следователно нашите лидери, румънските елити, вече не се съобразяват, не знаят как да се съобразяват и не разбират изключителната стойност — бих казал дори фундаментална, критична — за страна като Румъния, в нейното геополитическо положение, на съседството. И най-вече тук имам предвид отношенията с България, която за мен трябва да бъде най-близкият партньор на Румъния. Заедно с Унгария, Румъния може да има истинска стратегическа стойност само във връзка със страните от Югоизточна Европа.

И от това, което казваш сега, разбирам, че става дума и за криза на mindset-а, на мисленето.

Абсолютно, на mindset-а, на мисленето, защото и политическата криза, която ти забеляза, и енергийната криза са кризи на mindset-а. Енергийната го изразява много добре: България е развила решения за съхранение на електрическа енергия от 8,3 гигавата, докато Румъния има само 1,3, използвайки същите финансови инструменти, предоставени от Европейския съюз. Така че следователно разликата е в mindset-а, защото инструментите, предоставени на България и Румъния, са били едни и същи. Никой не пречеше на Румъния да предложи батериите, решенията за съхранение на електрическа енергия, да бъдат счетени за критична инфраструктура. Това не се случи.

Аз, като българин, трябва да изясня нещо тук. Има едни търговци или едни компании, които са инвестирали в тази работа. Не мисля, че те са представителни за цялата страна или целия народ. Когато се казва в румънските медии „българите купуват евтин ток от румънците и после им го продават обратно скъпо“, това не е коректно. Огромното мнозинство от българите няма никакъв принос за този факт.

Това, че се продава скъпо, е опростяване. Това е опростяване, което не критикува България. Заглавията в пресата… 

Българите, както и румънците, както и унгарците, както и французите, имат спот пазар, който е пазарът на незабавните договори. А на него енергията е по цената за деня. Така се продава. Продава се скъпо, защото, по цената за деня, където и да отидеш по света, цената на енергията е по-висока. едно е да имаш по-стара сделка, за по-дълъг срок — тогава имаш определена цена — но значителните количества, продавани на място, се дават по цената за деня. Това е търговска практика, която съществува навсякъде по света.

Тези заглавия не са целяли да критикуват България и изобщо не искам да вземам защитата на Румъния, а искат да покажат, че Румъния продава евтино, защото не си е създала необходимата инфраструктура, за да складира енергията, която произвежда от възобновяеми слънчеви източници през деня. Следователно тя е принудена да купува енергия на по-високи цени. Това нещо не е валидно само за България. Обсъждаше се и за Украйна, да се купуват определени количества енергия от Украйна, а Украйна ще я продаде пак по цената за деня. Това е търговска практика, съществуваща навсякъде по света.

Изолираността на румънската идентичност и предизвикателството на днешните времена

Говорейки за Румъния и региона, забелязвам, че и синхронизмът, и протохронизмът смятат Румъния за остров. Изглежда ми, че тенденцията на синхронизма стипулира, че Румъния е един вид Западна Европа, засадена в градина на периферията, „латински остров в море от славяни“. А протохронизмът смята Румъния за център на света и начало на всички цивилизации, което пак внушава висока степен на изключителност.

Така ни се иска да бъде. Ние израснахме с голям комплекс за малоценност спрямо Запада. Вярно е, извън превратностите на историята, които са обективни, и факта, че имахме онзи разрив от Втората световна война — който означаваше разтърсване на обществото и ни отведе в друга система на мислене и ценности — след това имахме адаптацията към реинтеграцията в западния свят от позицията на по-бедния роднина. Така че има определени обективни условия.

Но и ние, като общество и като елити, не направихме всичко, което зависи от нас, за да се доближим още повече до западния свят, в който искаме да живеем. Сметнахме, че е по-лесно да заминеш, да напуснеш Румъния, отколкото да създадеш тук Запада. Не казвам, че не е имало и румънци — както има и българи, убеден съм — които се връщат в страната и използват опита си чрез това, което правят: че си отварят бизнес, че си инвестират парите, които са натрупали на Запад. Но много голяма част предпочетоха да отидат и да се изгубят в голямата западна маса.

Прекарах, както знаеш много добре (но уточнявам за българските и румънските читатели), дълъг период на Запад. Бях много изненадан, че, правейки сравнение със смесените семейства на поляци — поляци-французи, поляци-италианци — или дори арменци, децата от двойките, които срещнах, бяха перфектно двуезични. При румънците децата бяха перфектно асимилирани, въпреки че някои бяха родени в Румъния, а бабите и дядовците учеха френски или италиански, за да се разбират с внуците.

Продължавайки мислите си, нима идентичността на Румъния не трябва да бъде малко прекалибрирана, така че да може да се оцени и нейната географска и културна принадлежност към нейния регион, Централна и Югоизточна Европа едновременно?

Трябва, защото аз мисля, че тази реконструкция на идентичността представлява стратегически проблем в една Европа, която все повече се фрагментира, в една Западна Европа, която ще има проблеми и вече няма да може да ни служи за модел — както от гледна точка на политическите, така и на демографските и културните мутации, така и от гледна точка на сигурността и от икономическа гледна точка. Мисля, че бихме могли да се оценени по възможно най-обективния начин. Разбира се, реалистично, а не идеализирайки както през комунистическия период, когато мисля, че и при вас, в България, ви представяха като извършители на героични постижения — защото така беше, всичко беше героично при комунизма, нали? Строеше се улица, железопътна линия, беше героично; цялата ни история беше само героична. 

Не в този смисъл, но мисля, че, за съжаление, част от румънските елити си създадоха една опортюнистична ниша в това да събарят националната история на Румъния. Разбира се, че това, което казах сега, вероятно ще бъде тълкувано в най-лошия смисъл, но искам да кажа, че едно е реалната история, с всички подробности — някои не толкова красиви, които могат да съществуват и които намират, без съмнение, обективно място в изследвания, в проучвания, в определени книги за популярни издания, адресирани към определена интелектуална категория — а друго е изграждането на националната идентичност. Тя не трябва да заема, разбира се, крайностите от комунистическия период, но нито да събаря всичко, задълбочавайки по незаслужен и неоправдан начин историческите комплекси за малоценност, които имаме. Сетете се за Майореску и теорията за формите без съдържание: т.е. ние имаме от нашето по-далечно минало този дискомфорт, че в Румъния не сме като французите, като германците и като другите европейци от Запада.

Румънците и балканското пространство

Бих попитал и бих лансирал, едновременно, една хипотеза: защо румънците са предпазливи по отношение на своя регион? Има една чувствителност — доколкото разбрах, може би не у всички румънци, но у голяма част, чувствителност, изградена дори на национално ниво — спрямо Русия. Давам си сметка, че може би генерирам определени негативни реакции, отваряйки тази тема, още повече че съм българин и знам всички видове подозрения, предразсъдъци и суети по отношение на българите и Русия. Въпреки това, аз мисля, че имам много добри намерения.

Например, казвал съм много пъти и говоря отдавна в някои индивидуални контакти, че ако нямаш толкова ирационално или крайно отношение (което показва екстремна чувствителност спрямо Русия), би могъл може би да се бориш с Русия по-добре, ако целта ти е да се бориш с Русия. В този смисъл, надявам се намеренията ми да бъдат разбрани добре. 

Еволюцията на това разбиране за региона не се ли възпрепятства от факта, че не може да се интегрира опитът от региона? Съществува идеята, че ако интегрираш опита от региона, това означава, че отстъпваш пред своя враг – т.е. Русия, пред онзи, който ти пречи да еволюираш към това, което си.

Това е едно от обясненията, но не напълно. Да, румънците търсеха… и затова знаеш много добре, че в началото на 90-те години почукахме на вратата на Вишеград, да бъдем и ние приети там и да не се смесваме с балканците. Дори самият термин „балкански“ има доста пейоративен нюанс в румънския език: ако кажеш на някого „не бъде балкански“, това означава, че си по определен начин.

В същото време съществуваха резервирани нагласи и спрямо някои западни страни като Франция. Когато французите критикуваха американците, ние всички бяхме ултра-проамерикански настроени. Искам да ви кажа от личния си опит: гледаха на мен с подозрение, защото имах визия по-скоро франкофилска и европейска в румънското публично пространство, не толкова американска, така че не бях толкова оценяван. Когато французите отправяха критики към Съединените американски щати (достатъчно е да погледнете пресата отпреди няколко години, не трябва да отиваме много далеч), румънците подкрепяха автоматически американската позиция, без повече да мислят, като запалянковци от трибуните, които подкрепят определен отбор.

През 2003 г., при нахлуването в Ирак, спомням си, румънците бяха с цялото си тяло и душа за нахлуването на Съединените щати — което, внимание, беше незаконно нахлуване, защото не мина през Съвета за сигурност на ООН. Франция беше държава пария, защото беше имала смелостта или интереса да се противопостави на тази американска операция. И примерите продължиха, включително когато Макрон даде в The Economist онова прочуто интервю от 2019 г. и каза, че НАТО е в мозъчна смърт. Историята ни доказа — спрямо това, което се случваше в Сирия и несъгласията между европейските държави и държавите от НАТО относно Източното Средиземноморие — че НАТО беше навлязло във фаза на криза, в която вече не функционираше като общ организъм. Но веднага критиките у нас бяха насочени срещу Макрон.

Следователно ние, румънците, претендираме — и това е вина на елитите и на хората в публичното пространство, които формират мнението по външни теми — че всички трябва да се съобразяват с нашия собствен исторически опит. Сега, аз разбирам България, дори и да има различна връзка и исторически опит с Русия. Това е реалност. Разбира се, че и България е пострадала от интеграцията си в комунистическия лагер, вътре в Желязната завеса. Но в същото време, ако погледнем към независимостта на България, към определени руски населения — например архитектурата на София и т.н. —,има аспект, който е и позитивен и не можеш да го отречеш. Защото така, както Румъния казва, че има определени общи културни черти, с които се гордеем (френската култура, италианската, съобразяването с латинския свят), по легитимен начин и България има правото да се съобразява с една много голяма култура, славянската култура, в която и Русия има важна роля.

Така че, за съжаление, тази радикализация на мненията крие неща, свързани със здравия разум. Аз мисля, че историческият опит на всеки трябва да бъде третиран с разбиране и уважение, а не по детински и незрял начин. Когато бях дете, и аз имах същите предразсъдъци — това бяха предразсъдъците от румънските семейства и от обществото по онова време. Имах нужда от лично интелектуално усилие и от контакт с френския интелектуален свят, по-специално с моите професори. Имах един курс и дължа много на един голям професор от Сорбоната, който почина, професор Бернар Мишел, специалист по идентичностите в Източна Европа. Той беше женен за словачка и имаше чувствителност към тези нации.

Първоначално курсът беше истински шок, защото бяха представени и определени аспекти, не съвсем позитивни, на румънското общество, които ме караха да страдам много. Спомням си поканата на един руски професор на курса: първоначално дори не ме интересуваше какво казва, само идеята, че е поканил руски професор в Париж, ме скандализираше. С времето, съзрявайки чрез четива и чрез собствения си човешки опит, си дадох сметка в какъв интелектуален капан се намирах. Трябва ти много усилие и съзряване, за да релативизираш нещата и за да срещнеш подходящите хора, които могат да те напътстват да разбереш човешката дълбочина.

Румънско-полските отношения

Разбирам, че усилието трябва да бъде такова, което идва отвътре – усилие да се вградиш в света, който се променя, който изисква предефиниране и може би и отучване от някакъв натрупан опит. Но мисля, че е нужно разбиране и отвън: трябва да има протегната ръка, мост или подкрепа, или поне някой, с когото да можеш да разговаряш отвъд твърдите позиции. Защото аз например се опасявам, че така, както Румъния е дефинирана много често в литературата и образованието си чрез понятието „форми без съдържание“, аз имам тезата, че България е дефинирана чрез това, което наричам „статична идентичност“.

Т.е., разбира се, еволюира разбирането на българите за самите себе си и за света, но ми се струва, че еволюира в едни сравнително твърди граници, доста бавно. Виждайки дебатите в румънското пространство за идентичността и обществото, ми се струва, че Румъния в някои отношения е по-динамична. Може би те изненадва това, което казвам, но така ми се струва: България остава с много ниска (скорост) на това предефиниране и на ученето от нови опити.

Ще се върна на това, защото тук се поставя и въпросът за Румен Радев, който мисля, че е важно да обсъдим. Например, да кажем, че някой от България си желае нов опит в отношенията с румънците, но виждам, че румънците веднага гледат кой е на върха, а на върха е човек, който създава много антипатия в определени среди в Румъния (може би не сред всички румънци, давам си сметка, че общество е сложно). Но искам да те попитам друго междувременно: доколко румънците и поляците, от твоя опит, имат сходни пътища, проблеми или разбирания?

Аз мога да аргументирам, че за румънците е логично да се приближат до Полша. Например, когато САЩ бяха много важен ориентир в периода на посткомунистическия преход, а след това Тръмп спечели изборите (както през първия си мандат, така и през втория, силно обединен с движението MAGA, което изглежда проруско), поляците имаха един вид разочарование, поне частично. Разбира се, на държавно ниво остават фигури, които си желаят сътрудничеството със САЩ, беше избран президент, който е про-Тръмп, но от това, което научавам поляците имат това възприятие — което може би го имат и румънците — че от Изток идва нещо лошо; а ако твоят западен съюзник сътрудничи с този Изток, от който се пазиш, това изисква предефиниране на твоята политика. Тук има един пласт от геополитически аргументи, поради които Румъния и Полша биха могли да имат общи интереси.

Но забелязвам и че образът на Румъния в Полша еволюира позитивно, особено след като Моравецки дойде през 2023 г. в Букурещ и се подписа онова стратегическо партньорство. След това се появи Żabka в Румъния, а известната верига Luca от Букурещ се появи и в Полша. Научавам, че Румъния изглежда интересна за поляците и за туризъм, но и в смисъл, че румънците създават впечатлението, че имат определени амбиции, по-ясно очертани като народ и като елити, отколкото други нации в региона. Поляците сякаш оценяват тези неща. Как виждаш ти тази румънско-полска връзка? Нима Румъния, изправена пред дилемата на магарето, не върви в правилна посока, приближавайки се към Полша?

Щефан Попеску: (смях) Да, смея се, защото наистина преди около 2-3 години водих конференция за регионалния съвет на една френска мултинационална компания от сферата на голямата търговия на дребно, представена и в Полша, и в Румъния. Един поляк, който беше дошъл с кола, ми каза, че е бил много убеден, че Румъния е бъдещият конкурент на Полша, и беше изненадан да срещне в градовете на Румъния фабрики и развита бизнес среда, с малки и средни предприятия, каквито нямаше в определени градове в Полша.

Откъде тръгва съобразяването на румънците с Полша? Това е стара идея от междувоенния период. Румънската историография остана силно зависима от съюзите от междувоенния период: Малката Антанта, Балканското съглашение (които нашите български приятели смятат за отрицателни, особено Балканското съглашение от 1934 г. и Малката Антанта от 1921 г.) и Румънско-полския договор от 1926 г. Защо сме зависими? Защото бяха считани за съюзи, които искаха запазване на статуквото, запазване на Велика Румъния, и бяха насочени срещу ревизионистките страни.

Уточнявам за нашите български колеги: всяка страна, която желае промяна на статуквото, е ревизионистка, в позитивен или негативен смисъл, но моите професори от Париж ми казваха, че геополитиката е субективна наука. Уважавам визията на всеки и се опитвам да се поставя в кожата на другия: ако бях роден в България, щях и аз да бъда ревизионист през междувоенния период. Но големите ревизионистки страни не бяха само Унгария и България, а Съветският съюз.

Румънският комунизъм узакони тази визия. Аз бях облагодетелстван от една образователна система, която вървеше в основното училище и гимназията по инерцията на учебниците от комунистическия период. Знаете добре, че и комунистическа Румъния настояваше на тази тема чрез фигури от историографията като Елиза Кампус, Йон Калафетяну, Кристиан Попищану, които писаха по професионален и научен начин за съюзите, съставляващи така наречения „санитарен кордон“.

След 1990 г., на фона на стремежа да бъдем интегрирани в НАТО, Румъния се сравняваше много с Полша в публичното пространство, казвайки: „Заслужаваме да бъдем интегрирани в НАТО, защото от военна гледна точка в Източна Европа има само две страни, които имат значение: Полша и Румъния. Останалите нямат значение“. Казваше се, че заедно с Полша сме най-големите бивши комунистически държави, които се стремят към европейска и евроатлантическа интеграция.

Остана се в тази инерция на сравнението, въпреки че Румъния — обективно погледнато и въпреки прогреса — загуби много от скоростта си спрямо Полша. Полша надмина един трилион долара като номинален БВП, докато Румъния е някъде около 400 милиарда. Демографията на Румъния претърпя много по-изострен спад: Полша запази населението си относително стабилно, без демографската загуба на Румъния. Румъния днес е на по-малко от половината от населението на Полша. Полша е страна, много по-въздействаща в европейските дела, и има конструкт на голяма регионална сила, каквото Румъния няма.

Отношенията с Полша остават важно и стратегическо партньорство, но аз мисля, че визията на Румъния е погрешна — и знам, че имам особена позиция тук. Мисля, че въпреки полския интерес към Румъния, Полша не си прави илюзии относно мястото на Румъния в разпределението на властта на източния фланг. Полша няма интерес да се сдружава с Румъния, за да създаде тандем, тъй като смята, че Румъния, Унгария и България се развиват в друга категория. Полша иска тя да бъде референтната точка за Запада. Тя вече е призната от западния свят като голяма европейска сила — вижте групата E5, която обединява Великобритания, Франция, Италия, Германия и Полша. Полша е единственият наистина стратегически пивот в Източна Европа. Следователно е илюзия от страна на Румъния да мечтае въз основа на ехото от румънско-полския съюз между двете световни войни.

Румъния трябва да развива партньорства с Унгария, България, Турция. По тази ос тя може да оползотвори потенциала си, по-малко с Полша, която има различни амбиции и няма първостепенен интерес към Черно море. На срещата на върха на Б9 в Букурещ от началото на май ясно се забеляза намерението на Полша да премести тази организация (замислена първоначално като румънско-полски тандем) към Балтийския регион, където Полша има приоритетни интереси. Има гласове в скандинавските страни, поканени по полска инициатива (Норвегия, Швеция), за превръщането на Б9 в Б14, включвайки Северна Европа и Балтийските страни.

За съжаление Румъния нямаше присъствие на духа да покани Гърция или Турция, за да балансира везните към Югоизточна Европа. Нито България ни помогна много, изпращайки само един посланик (посланика в Букурещ или този в НАТО) да я представлява на срещата на върха на Б9. Това нещо показа нещо, въпреки политическата криза, която имаше и тогава в София.

Искам да уточня още нещо, Владимир, свързано с това, което казваше за позицията на президента Румен Радев. Ние сме свикнали да се съобразяваме с референтните сили от западното пространство: гледаме какво правят американците, какво казват французите, какво мнение имат германците и Брюксел, след това си калибрираме позицията. Независимите позиции или тези с нови нюанси не ги разбираме. Няма такова нещо в mindset-а в Букурещ, нито в този на коментаторите. Коментаторите по външна политика и румънската преса много опростяват нещата. Много е лесно да кажеш за Румен Радев — който е имал всички разрешения от НАТО, бидейки пилот на изтребител — че е проруски настроен, т.е. да опростиш факта, че е имал определени позиции по отношение на Украйна, които не вървят по същата линия с Брюксел.

Да, забелязвам и аз враждебност от страна на някои хора, които смятам за приятели. В момента, в който стане дума за Румен Радев, се появява тази враждебност…

Искам да кажа едно нещо, Владимир, което наистина те моля да запазиш: един аналитик или коментатор по външна политика не трябва да използва етикети. На второ място, задължително е да взема предвид сложността на традициите на всяка страна. На трето място, нервите и емоциите нямат място, когато правим анализи по външна политика. Трябва да гледаме на света дистанцирано и винаги да се поставяш в кожата на другия. Ако не се поставиш в кожата на другия, не разбираш нищо от международните отношения.

България и Русия, България и Запада, България и Румъния

Добре. Бих искал и аз да кажа нещо, което се надявам да бъде достъпно за румънската публика. България е част от НАТО, Европейския съюз, еврозоната и скоро и ОИСР. Така че България е част от Запада. Ако е съществувала по-силна принадлежност към Съветския съюз през 70-те години, мога да забележа, че още от 80-те години, когато целият регион започна да еволюира към развръзката от ’89–’91 г., България направи своите стъпки: отношенията с Западна Германия бяха установени още през 80-те години, като съществуваше икономическо отваряне.

Нещо повече, България никога не е била само проруска. През своя демократичен период България винаги е имала и русофобска тенденция. Мисля, че това се изпуска от поглед и много пъти трябва да давам обяснения, сякаш целият български народ е напълно на страната на Русия, сякаш всички тук сме руски агенти и не сме част от Запада и нямаме по-сложно отношение към Русия от простото послушание. Струва ми се, че румънците от старите поколения повече помнят един образ на българите, останал от миналото, неактуален, вероятно несъществуващ в реалността не само сега, но и в миналото.

Има много опростени образи от миналото, казвам ти го откровено.

Да видим и ситуацията относно факта, че модерната българска държава е създадена след Руско-турската война, в която и румънците са били замесени и са имали много важна роля… Който се интересува от история, може да види, че само за няколко години България еволюира към ситуация, в която през 1886 г. е много близо до война с Русия.

Влезе в антируския съюз.

А тогава са съществували дискусии България и Румъния да се обединят под върховенството на румънския крал.

Да, имаше дискусии и с Унгария, но след 1918 г., не само с България.

Тук стигам до една свързана тема, която все ме притиска и се надявам да е приемливо за теб да я въведа. Румънците биха могли да бъдат много по-любопитни към българите, биха могли да имат по-богато въображение, приложено спрямо тях. Опасявам се, че на България се гледа винаги в едни много тесни и непривлекателни рамки. Но добавям и това: нито българите помагат, чрез това, което наричам „статична идентичност“ – демек трудността да се обновява опитът на българите или обсесията на държавата и обществото с реда, йерархията, хегемонията в обществените отношения. Струва ми се, че България еволюираше доскоро много бавно. И това е напълно валидно за българо-румънските отношения, които на ниво хора ми се струва, че еволюират твърде бавно и съдържат силен елемент на статичен опит, поне що се отнася до по-възрастните поколения. Българите, в начина, по който изграждат своите сили в обществото, насочват енергията си на друго място и по-малко към Румъния. Това е психологически и релационен проблем между румънци и българи, защото не се намира онзи мост или онази инфраструктура, която да предложи нов опит и да ни помогне да преминем над статичния подход.

Аз не си позволявам да говоря за българите, аз съм румънец и не гледам какво прави съседът, а какво правя аз. От моя гледна точка първите визити на лидерството от Букурещ не трябва да бъдат правени в Париж или Берлин, а в София, Будапеща, Атина, Белград и Анкара. Турция представлява дълбоките сили на историята, старата империя, към която се съобразяваме. Там бих направил първите си визити.

Казвах, че степента на социализация е много ниска и сведена само до официални рамки. Бих искал да видя външните министри да пият кафе в някой парк или в някое кафене в центъра на София или в Букурещ. Бих искал на Фестивала „Джордже Енеску“ президентът на България да бъде почетен гост на президента на Румъния. Бих искал да има съвместни сесии между академиите на двете страни.

Недопустимо е — и тук има вина и България, но и Румъния —, че няма поне веднъж годишно съвместни правителствени заседания между Румъния и България. Не може да нямаш съвместни правителствени заседания със съседите. Румъния няма политика за съседство и няма хора, които да разбират външната политика на една държава. Ако бяха съществували такива сигнали, щяха да се разсеят облаците на недоразуменията и щяха да се отблокират енергии към долните нива на обществото.

Няма я онази естественост на обмена, която виждаш между политиците на Запад — съучастничеството, което съществува между поляци, французи, германци, испанци или италианци. У нас политиците са вдървени, четат опорни точки и правят официални снимки, без реална готовност. Беше кризата в Близкия изток, с въздействие върху нашите страни, намиращи се наблизо: първият телефонен разговор или среща за обмен на мнения (как се съобразяваме с Иран, още повече че САЩ използват инфраструктурата в нашите страни като инструмент за проекция на сила) трябваше да бъде между румънските и българските официални лица. Не видяхме тези неща.

И още нещо, драги Владимир: ние сме страни, намиращи се в съседство с конфликти, и колкото си по-близо, толкова шоковите вълни са по-големи. Ние сме страни в демографска загуба, които застаряват и рискуваме да изчезнем от историческата сцена. Единствената възможност да ограничим загубата на конкурентоспособност е свързаността. Ако не се свържем и действаме на малки парчета, ще бъдем големите губещи от глобалните пренареждания.

Гражданската инфраструктура в региона на Югоизточна Европа

Искам да те попитам за това, което наричам гражданска или недържавна инфраструктура на гражданите и нейното значение за българо-румънските отношения. Моят сайт принадлежи на една такава инфраструктура, както и един наскоро създаден клуб на румъноезичните в Русе. Как виждаш този фактор и доколко си заинтересован да се включиш в изграждането на такава гражданска инфраструктура (медии, култура и т.н.)  региона?

Това е фундаментално. Важно е да имаме предвид уникалността на твоята инициатива. Румъния вече няма прескореспондент в София. При тези условия платформа за диалог като тази, която си изградил, е още по-необходима.

Искам да се включа. Имайки университетско интелектуално образование във Франция, си давам сметка, че в този момент, в който Европа се фрагментира, съседството представлява фундаментална стратегическа стойност. Това е първият план. Вторият план е личен: след като гледах към Запада, започнах да преоценявам своето пространство на принадлежност и страните от съседството. Ходя в България на ваканция от четири години, защото ми харесва: харесват ми местата, хората, храната, отношенията.

Влюбен съм в Балканите. Имах шанса да познавам един голям румънски славист, покойния професор Николае Чакир от Букурещкия университет, който беше много привързан към България и награден от българската държава с Орден „Свети свети Кирил и Методий“. Развих чувствителност към Балканите. Въпреки че са имали отрицателен образ в историята — по думата на Чърчил, че „произвеждат повече история, отколкото могат да консумират“ — това е регион с огромен потенциал. И най-вече това е нашето пространство, което обичаме, в което преминава животът ни и което трябва да пазим.

България за Германия или САЩ е точка на картата, но за Румъния трябва да бъде съществен партньор. Миналото не можем да го променим, имали сме конфликти, но трябва да гледаме към цивилизационното единство. Било то че Румъния има латинска културна матрица, а България – славянска, ние сме много близки и сме част от една и съща югоизточноевропейска цивилизационна единица. Трябва да се откажем от вредните етикети, които си лепим едни на други.

Като човек с диплома по международни отношения от Франция, кажи ми доколко теорията и авторитетите в областта виждат смисъл в тези неща, които ще опиша? От над 10 години имам този сайт и се опитвам да комуникирам за румънски теми в България и за български теми в Румъния. Поставя се въпросът, че румънците не са готови да жертват основни интереси за това, което искат българите, а българите не искат да правят компромиси с румънците. Но за мене остава в сила предизвикателството, особено след началото на войната в Украйна: не можем да останем толкова фрагментирани и обсебени от самите себе си. Поставя се въпросът за увеличаване на регионалния потенциал.

Как да не? Потенциалът е ключово понятие. Увеличаването на потенциала се прави чрез сближаване и взаимно свързване на всички нива (икономическо, инфраструктурно, интелектуални дебати), защото сме твърде малки поотделно. Нямаме друг шанс, ако искаме още да имаме значение в тази глобална реорганизация.

Преформатирането на американското присъствие ще повлияе фундаментално на съдържанието на европейския проект. Европейският проект имаше в основата си американския ангажимент за сигурност. Всяко негово намаляване засяга ДНК-то на европейския проект. Нека не забравяме, че и България, и Румъния се присъединиха първо към НАТО, преди да бъдат приети в Европейския съюз. Съществува органична връзка.

Еволюцията на ЕС

Към края на нашия разговор задавам един въпрос, с който вероятно трябваше да започнем. Виждайки тенденциите на Запад, в Европа и САЩ, очакваш ли разломът между Северна Америка и Западна Европа да продължи да се увеличава? Доколко ще се промени същността на Европейския съюз от икономическа и геополитическа гледна точка?

Икономически и стратегически американците имат тенденцията да делегират отговорности. На Черно море на кого делегират отговорностите? На Турция. Турция е делегираната сила (ще видим как ще се артикулира това на фона на противоречията между Турция и Израел). В Западното Средиземноморие делегираната сила е Мароко, което има статус на съществен съюзник извън НАТО на САЩ, оттук и признаването на мароканския суверенитет върху Западна Сахара.

Забелязваме, че пространствата на близост на Европа са делегирани на извъневропейски сили. Виждаме след това американските йерархизации на континента: Полша спрямо Югоизточна Европа. Освен това се появява егоизъм от страна на европейските държави, синтезиран от формулата на германския канцлер Мерц: „Ако не искате да залагате на Европа, тогава поне заложете на Германия“. Тази формула показва ясно рисковете от фрагментацията. Страните донори (Франция, Германия) ще бъдат по-малко чувствителни към политиката на сближаване, от която ние все още имаме нужда, защото имат свои собствени икономически проблеми.

Сърбия, България, Турция — страните от съседството. Румъния трябва да работи с тях. С България сме най-близки стратегически, но най-вече и с Унгария, с която имаме общо: география, общност от 1,2 милиона души. За съжаление Унгария се съобразява повече с Вишеград и с оста Полша–Австрия, имайки централноевропейско отваряне. Освен това Унгария се намира в по-удобна стратегическа зона, докато ние сме в зоната на контакт с потенциалните конфликти (Турция–Израел, Турция–Гърция, Иран). Ако погледнем на картата, между Табриз, Варна и Бургас няма повече от 1800 км по права линия — един самолет стига за един час.

Румънските и регионалните отношения с Русия

Всички тези страни, споменати от теб – Унгария, Сърбия, България, Турция, за добро или за лошо имат традиция през последните години да бъдат мост към Изтока. Каква роля ще играе Русия в този свят, който се очертава?

Русия ще остане присъствие в нашия регион, независимо дали ни харесва, или не. Нищо не ни пречи да разсъждаваме за региона на Черно море постконфликтно. В Румъния не се разсъждава достатъчно въз основа на сценарии. Оставяйки настрана отношенията на всяка страна с Русия, съществуват общи неполитизирани теми: икономически проекти, индустриални съюзи, интерконекция чрез инфраструктура. Между Румъния и България имаме само два моста, от които единият е построен от комунистите през 50-те години — имаме огромно количество работа заедно. 

Но Русия не представлява социален модел, който може да вдъхновява…

Никой не е казал това, в никакъв случай. Ние, и българите, и румънците, сме много по-близки едни до други и до Запада като обществен модел, отколкото до Русия. Русия винаги е имала особена ситуация поради географията, традициите и статуса си на империя — не говорим за страна с размерите на нашите страни, а за страна с континентални размери.

На обществено ниво имаме много общо с българите, сърбите, албанците. Живеем в тези несъвършени демокрации — но къде има съвършена демокрация днес? Виждаме отклонения и в САЩ, и във Франция, и в Германия. Политическите режими еволюират навсякъде. Фактът, че историческото провидение ни е поставило едни до други, трябва да ни накара да се разбираме, защото състоянието на недоверие и на резервираност с нищо няма да ни помогне.

Снимка: Щефан Попеску (източник: Щефан Попеску, Gândul)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Има профил в Substack (където публикува на английски език). И канал във VIber, където публикува на български език.

About Author