Иде ли пост-преходът след българските протести от края на 2025 г.?

Владимир Митев 

Резюме

Есето „Иде ли пост-преходът след българските протести от края на 2025 г.?“ е трети опит на автора да дефинира промяната в България, като надгражда предишни идеи и въвежда нови понятия в контекста на българските протести за „нов начин на управление“ от края на 2025 г.

Основни концепции и идеи:

1. Промяна от статична към динамична идентичност: Първото есе (писано преди войната в Украйна) дефинира промяната като преминаване от статична идентичност, породена от „социализираща травма“ на прехода, към динамична идентичност чрез нов опит извън националната травма, което ще интегрира България като равнопоставена част от ЕС и региона.
2. Дехегемонизация: Второто есе (писано през пролетта на 2024 г.) добавя идеята за дехегемонизация – необходимостта да се „отхвърлят“ неправилните уроци от ранната социализация, които водят до статична идентичност. Овластяването на българския човек се постига чрез „нехегемонистична външна политика“ и изграждане на равнопоставени отношения със съседите, трансформирайки „падналия опит.“
3. Общество на тесните кръгове (In-groups) и трибализъм: Настоящото есе (трето) описва България като общество на in-groups („тесните кръгове от свои хора“), които се характеризират с изключителност, лоялност към често нарцистични лидери, делене на света на „наши“ и „ненаши,“ и нисък социален капитал. Този модел води до социалния строй на трибализма, в който доминацията и мощта (силата да наложиш на някого да направи нещо, което не иска) стоят над универсализма, човешките права и автономията. Истинската промяна изисква отказ от груповото мислене и осъзнаване, че най-големият враг е склонността да се жертва индивидуалната свобода в полза на in-group-ата.
4. Мостът като път към промяна: Тъй като политико-икономическите кръгове са в динамично равновесие, но не могат да се унищожат взаимно, а конфликтите им са донякъде театрални – те и си сътрудничат много добре, решението е в намирането на междинна позиция. Авторът твърди, че най-българското нещо е да бъдеш мост – символ на мирно съжителство между противоречащи си реалности, реципрочност, взаимност и липса на хегемония. Мостът трансформира полюсите в обществото, като цели не унищожаване на „врага,“ а неговата трансформация.
5. Пост-преход чрез синхронизация: Настъпването на пост-прехода е свързано със синхронизация с региона и ЕС, като се изостави националноцентричната нагласа и „суверенизмът,“ който е „безперспективен“ и води до маргинализация. Пример за това е нуждата от засилване на чисто българо-румънската динамика в двустранните отношения, където утвърждаването на единия народ води до утвърждаване на другия.
6. Дехегемонизацията носи мир и нормален живот: Дехегемонизацията е пътят за спиране на „емоционалния терор“ и манипулацията тип „Разделяй и владей,“ което ще позволи на българите да бъдат по-малко зависими от хегемонистичните интереси и да преживеят „нормален живот.“ Пост-преходът ще се познае по появата на „критична маса от хора в мир,“ за които враг няма, и чиято логика е трансформацията на „падналия опит“ и лекуването на рани, вместо акумулирането на власт.

Есе

Есета за промяната в България 

Това есе е нов, трети опит да дефинирам понятия, практики и противоречия, които могат да доведат до промяна в България.

Първото есе бе написано по времето на правителството на Кирил Петков – две седмици преди началото на войната в Украйна. Това първо есе дефинира промяната в България като динамизиране на статичната идентичност от времената на прехода, която е възникнала в резултат на социализираща травма, направила ни специфични, откъснати и неразбираеми за другите народи в региона и в ЕС. Това есе демонстрира как прикачването на динамичен елемент към статичната идентичност (например желание за опознаване на друг човек или на друго общество) може с времето да доведе до нов опит отвъд границите на националната травма, опит, който да ни даде енергия, чрез която да трансформираме статичната идентичност в динамична. В момента, в който успеем да изградим динамична идентичност, десетилетията лутане от времето на прехода за нас ще завършат и ще можем да станем равнопоставена част от региона и от ЕС.

Нужната промяна в България: от статична към динамична идентичност?

Второто есе бе написано през пролетта на 2024 г. броени дни след падането от власт на правителството на Николай Денков. Това есе допълни идеята за промяна в България, като я разгледа през призмата на дехегемонизацията. Ние често не осъзнаваме как в младежките ни години, когато нямаме голяма осъзнатост, сме подложени на обществени и личностни сили, които не разбираме. В резултат ние научаваме определени уроци за това кои сме ние, как да мислим и действаме, как да си обясняваме света. 

Но ако тези уроци водят до статична идентичност, самодостатъчност, ако ни карат да се затваряме за нов опит, те ни пречат да сме част от света, който се променя с все по-голяма скорост. Тези уроци ни държат зад стените на българската социализираща травма. За да живеем нормално е щастливо, трябва да развием способност да се отучваме от неправилните уроци. А за да се случи това и за да можем да получим нов, трансформативен опит, е нужно да отслабне хегемонията на нашата ранна социализация и на травмата, която ни е направила счупени българи. 

Парадоксално или не, дехегемонизацията вътре в нас води и до дехегемонизация навън т.е. започваме да общуваме с хората на равни начала, като всички сме способни да си въздействаме. Войната в Украйна отприщи небивало взаимно оспорване между привържениците и противниците на незаконната военна намеса на руския президент Владимир Путин в своята западна съседка т.е. взаимната доминация в българското общество и в района нарастна. Това затрудни правенето на реформи в България, включително заради характерната фрагментарност на българския политически пейзаж. И така дехегемонизацията в индивидуален и в обществен план стана необходима, за да може и отделния човек, и страната да се движат в някаква посока.

Във второто есе твърдя, че за да продължим своята трансформация, ни е нужно овластяване чрез опита отвъд границите на България. А то може да стане чрез т.нар. нехегемонистична външна политика – когато ние като граждани проявяваме своята действеност, участвайки в изграждането на мостове на приятелството, на равнопоставени отношения и на развитието в общуване и синхрон с народите, с които сме най-близки като исторически опит и социални институции. Така вместо да възпроизвеждаме вън от България падналия опит, с който сме социализирани в нея, и така отново и отново да преживяваме падналостта му, ние ще може да трансформираме този паднал опит на базата на дружелюбни отношения със съседите си. 

Живот без броня и нехегемонистична външна политика: предложение за промяна в България и нейния регион

Сега, в това трето есе, което пиша две седмици след падането на кабинета Желязков в резултат на масови протести, поискали “нов начин на управление” ще се опитам да очертая нови понятия, които да позволят постепенното навлизане на българите в постпрехода, както и тяхната продължаваща еволюция в посоката на класическия западен универсализъм и способност за обновление.

Тесните кръгове от свои хора (in-group-и) и България

България е общество на тесните кръгове от свои хора, кръгове, които на английски се наричат in-group. Според речника Britannica характерно за тези общности е, че са малка група от хора, които споделят определен интерес или дейност и които не позволяват на други хора да се присъединят към тяхната група. 

За синоним на in-group, често се посочва “клика”. Но в българския вариант вероятно синонимите са повече. Например, младите хора, преминаващи заедно през средното или висшето образование формират тайфи. Интелектуалците имат кръгове от лоялисти. А вездесъща за социалната тъкан на страната е “мафията”, която всеки вижда в лагера на своите конкуренти – олигарси, клиентелистки мрежи, полицаи, магистрати, масони, грантаджии, НПО сектор, но отказва да идентифицира в своята група или прослойка. 

Обща в тези и в други случаи е тенденцията, членовете на кръга от свои да се разтварят в нея и да общуват с външния свят през нея. Друга характеристика на тези общности е, че те често са стиковани от нарцистичен лидер, който иска лоялност и да бъде харесван. Нетърпимостта към доминацията, която той упражнява над членовете на групата води до изолирането и изгонването на опозиционно настроените членове. А ако лидерът на групата е оспорен отвън, той мобилизира тайфата, кликата или мафийката си за “военни действия” в свое име. Разбира се, един истински лидер не само изисква лоялност, на и споделя ресурси с общността и й дава възможност да се реализира финансово или обществено, без да оспорва принципите, на които почива властта му и реда в групата.

Характерно за in-group-ите е постоянното делене на света на наши хора и ненаши, чужди хора. Широкото разпространение на този модел обяснява защо България има лоши резултати по показателя социален капитал. Българите са разделени, фрагментирани, несолидарни и изключително мнителни. Част от техния нисък социален капитал се дължи на факта, че като част от in-group-a е прието те да се интересуват основно и изключително от другите членове на мини общността. А ако се оглеждат и ослушват какво става при другите групи, то е само за да идентифицират дали има заплаха за тяхната собствена група, позволяваща им живот и достъп до ресурси и дали могат да направят пари от взаимодействието с други групи.

Общества на трибализма и общества на хетерогенните мрежи 

Друго следствие от пречупването на света през призмата на кръговете от свои е фаворитизирането на нейните членове. Техните грехове по правило са извинявани и омаловажавани. В същото време представителите на конкурентните групи са демонизирани. В тях е невъзможно да се открие нещо позитивно и то бъде признато. Групите са в конкуренция помежду си. Да признаеш, че конкурентът ти има достойнства, би значело да го легитимираш. Смята се, че ако противникът ти е легитимен, ти губиш своята легитимност. 

Това е логиката на прехода, базирана на хегемония. Важен елемент от реда в обществата, базирани на in-group-и, са отношенията на доминация между различните групички, тайфи и мафийки. В тях всеки член на такава група и всяка такава група се чувстват притиснати от конкурентите и всички групи упражняват реципрочно доминация едни над други. 

В крайна сметка така възниква социалния строй на т.нар. трибализъм. Вместо обществото да стъпва на характерния за класическия либерален Запад универсализъм, в който всеки индивид има базови човешки права, автономия и потенциал за действеност (agency), то се базира на ексклузивисткия етос на in-group-ите. От значение са не правилата, правата, изначалната стойност на човека. Важно е кой каква мощ е натрупал, като мощта е специфична форма на власт, при която притежателят й може да извива ръце и да наложи със сила на друг човек или други хора да направят нещо, което не искат. Който има мощ и създава страх, е уважаван. Който не изглежда опасен, си пати, защото е водеща логиката на силата, а не на човечността.

Така групите, които са в хегемонистична позиция спрямо останалите могат необезпокоявано да извършат геноцид (Държавата Израел в Газа), да нарушат международното право като предприемат военни действия без разрешението на Съвета за сигурност на ООН (Русия в Украйна, Турция в Сирийски и Иракски Кюрдистан, Израел в Ливан, Сирия, Катар, Иран и т.н., САЩ в Ирак и прочие), да въведат законодателство ограничаващо човешките права на обществени групи, които са конструирани социално като слаби – например малцинства (пример в това отношение е Орбан в Унгария с хомофобско законодателство; Полша и България с тяхната политика на т.нар. изблъсквания на мигранти във от територията на страната и други форми на насилие над граждани от Близкия изток, които понякога водят до смърт; антиимигрантската политика на Доналд Тръмп в САЩ, ожесточаването срещу мигрантите в редица западноевропейски страни и липсата на реакция от страна на Европейската комисия срещу нарушенията на човешките права на мигрантите в страните-членки на ЕС) и т.н.

Ето как безобидната на пръв поглед мафийка – тази така популярна социална форма на Балканите, съдържа предпоставки за насилие и обществен регрес. Замяната на една in-group-а, която е по-ретроградна, по-свързана със старите елити от времето на прехода, по-обвързана с Русия или Турция, с друга in-group-a, която е по-модерна, по-свързана с новите елити и с градската образована средна класа и по-обвързана със Западна Европа, с други думи на in-group-ата на лошите бизнесмени с тази на добрите бизнесмени може да направи въртенето на пари в системата по-ефективно. Но тя не променя социалната структура на обществото, което продължава да бъде доминирано от безкрайната борба за хегемония между наши и ваши. 

Истинската промяна в общество, базирано на in-group-и, ще е появата на нова социална структура – например на мрежи, които обединяват на равни начала много различни хора помежду си, които не могат да бъдат социализирани през in-group-a. На практика, промяната в България ще дойде, когато спрем да имаме групово мислене и да бъдем взаимозаменяеми. Ако искаме да сме граждани на либерална демокрация от западен тип, ние трябва да развием чувствителност и осъзнатост както за нашата индивидуалност, така и за тази на различните от нас, на другите. Тази осъзнатост ще се появи, когато осъзнаем, че нашият враг не е Пеевски, Василев, Радев, Борисов или някой от по-малките персонифицирани лидери на политико-икономически структури. Нашият най-голям враг сме ние самите и склонността ни да жертваме нашата изначална свобода, като я отдадем на in-group-а и на нарцистичен лидер.

Прекъснатото развитие и обществения строй в България 

В предишните есета вече писах за това, че животът е обновление, а трупането на мощ (т.е. граденето върху травма/статичност) е смърт. Оказва се, че целият български обществен живот стъпва върху жертването на българските граждани, които първо са социализирани чрез травма (т.е. чрез неможене), а след това върху тях се изгражда българската хегемония, така както Бог изгражда католическата църква върху камъка, наречен апостол Петър. 

Това е нехуманен и дехуманизиращ процес – както за жертвите на социализацията, така и за нейните извършители. Той обаче разкрива друга важна особеност на българския обществен живот. Много хора в България не се развиват естествено, а са инкубирани. Подобно на Подсекалников от пиесата на Ердман “Самоубиецът/И все пак, животът е прекрасен” (изигран в Народния театър в София от Камен Донев, а в Националния театър в Букурещ от Дан Пурик) тези хора са поканени да се жертват в името на някои от доминиращите структури в българското общество (полиция, армия, олигархични и клиентелистки мрежи, църкви, корпорации, международни тенденции и т.н.). И вероятно не си дават напълно сметка, че със саможертвата си възпроизвеждат хегемонистичните и добре окопани интереси в българското общество.

И тъй като ангелите-хранители в нашето общество често са паднали ангели, т.е. те по-скоро дърпат надолу, а не нагоре своите храненици, е легитимен въпроса как може да се повдигне нивото на този среден, генеричен българин (или българка), които са били пожертвани в името на доминиращите интереси у нас. Тук въпросът за дехегемонизацията става отново актуален. Защото за да се еманципира пожертвания българин от тежестите, които са му закачени, той трябва да насочи енергията си в много специфична посока и да мине по неутъпкан път.

Междинният път като пространство, способно да трансформира крайностите 

Ако той (или тя) насочи оскъдната си останала енергия след процеса на социализация и жертването си в посока да мрази един от политико-икономическите кръгове у нас за сметка на друг, той твърде вероятно ще се бори срещу подобен нему паднал ангел, който насочва енергията си срещу бизнескръговете зад първия на герой. И двете страни ще хабят енергията си във взаимно отрицание.

Нека сме честни пред себе си, България е олигархия. У нас влиятелните хора в политиката почти винаги са продукт на някакви бизнес интереси. Дори Румен Радев, който по произход е генерал от армията, е възпроизвеждал и пак ще възпроизвежда бизнес интереси – например модерния, зелен капиталист Кирил Петков, беше промотиран в политиката от Румен Радев. Той другарува и с работодателите, с едрия бизнес и т.н. За фигури като Борисов и Пеевски мисля, че е ясно, че освен влиянието им във вътрешното министерство, чрез тях също действат бизнеси.

В Румъния изглежда е малко по-различно. Там също има персонализиране на политиката. Но силните фигури на румънското задкулисие са хора от лобитата по сигурността. Например от може би 15 години слушаме за борбата и сътрудничеството в румънските служби на Флорин Колдя, от една страна – силна фигура по времето на антикорупцията на Лаура Кьовеши, когато подкрепата на тайните служби бе ключова за ефективността на антикорупционната прокуратура DNA, и Себастиан Гица, от друга страна – човек с интереси в IT сектора и собственик на телевизия, който се укрива от румънско правосъдие в Сърбия, след като антикорупцията на Кьовеши го подгони. Вече 10-15 години в румънските медии постоянно вървят публикации за актуалните отношения между Колдя и Гица. Кандидати на водещи политически партии се определят по оста Колдя-Гица. И т.н.

Но в България окопаните интереси са бизнес интереси. Съответно румънската поговорка “Човекът освещава мястото” става “Парата освещава мястото”. Хората стават членове на партийните in-group-и не заради идеология или класов интерес, а за да намерят работа или да изкарат пари. 

И тук е от значение пожертваността, комбинирана с падналост. Защото българското общество има остър дефицит на автентичност. У нас много хора са взаимнозаменяеми и, както казва драматурга Петър Денчев са изключително типизирани. У нас работи една безкомпромисна мелачка на идентичности, на която вероятно могат да се съпротивляват единствено истинските семейства от елита.

Как тогава падналият ангел може да повдигне нивото си, така че да повдигне заедно със себе си и заслепените свои последователи и храненици? 

Според мене текущи политико-икономически кръгове възпроизвеждат модела на in-group-ата, макар и да са развили мащабни структури и общности. Никой от тези кръгове не може да унищожи останалите. Те са в динамично равновесие. Затова решението трябва да бъде първо в това да не се засилва просто доминацията на тези кръгове. Вметсто да бъдат окуражавани да трупат нова мощ, те трябва да бъдат насърчавани да се трансформират. Именно израстването на падналия ангел може да му позволи да открие в себе си способност да трансформира полюсите в нашата политика. Но за да стигне дотам, той трябва да има усет за междинната позиция помежду им. 

Мостът като българският начин да-бъдеш-в-света

Твърдя, че в нашата политика или всичко е прах на вятъра (и имаме служебни правителства), или имаме правителства, които са мост между повечето или всички международните и вътрешни сили. И ако някой иска да расте в една междинна позиция между всички, трябва да знае, че най-българското нещо е да бъде мост. Мостът задвижва енергия между два бряга в условия на реципрочност, взаимност, на липса на хегемония. Мостът израства с всяко преминаване на хора и товари по него. И мостът, в крайна сметка, не принадлежи на двете страни, които свързва. За да бъде мост, той явно има собствена логика, различна от тази на бреговете, между които се намира.

За мене най-ценното в един мост е способността му да съжителства мирно с различни и често противоречащи си реалности. Българите имаме нужда именно от мир, за да можем да израснем по начин, която трансформира хегемонистичните интереси в нашето общество. Те постоянно играят с нас на разделяй и владей и ни бутат да мразим и канцелираме вражеската половина в нашето общество. 

Казусът с журналистиката от bTV Мария Цънцарова (чието уволнение предизвика недоволство и обвинения от страна на журналисти и антикорупционната тенденция у нас в цензура, а телевизията оправда с нарушаването на журналистическите стандарти и вътрешните правила на медията)  е пореден примерно за това. Веднага се оформиха поне две агитки. Всяка се смяташе за единствено права и не търсеше диалог с другата. Нещо повече, търсеше да дисквалифицира вражеската тенденция, да я удря и да се радва на болката й. Така нашата енергия не бе насочено в това да изградим нещо свое, а в това да пречим на врага да изгради той нещо свое. 

България ще се промени за добро, когато всеки може да прави своето нещо и влага енергията си в своята промяна, а не в това да пречи на промяната на другите. А нашето общество и нашите паднали ангели ще възвърнат силите си, ако се научат не да унищожават, доминират и канцелират врага, а да го трансформират. И именно способността за трансформация ще ни приближи като общество до Западна Европа. 

Всяка хегемония, дори ако се прави в името на просветени идеали, поражда съпротива и реакция. Ние трябва да се движим към ядрото на ЕС не само с една част от нашето общество, а с цялото ни население. И това изисква дехегемонизация. Изисква отучване от гена на конкуренцията и войната, койт стигматизира цели обществени прослойки и групи. Ние трябва да сме осъзнати за природата на силите, които действат в нашето общество, както и в нашия регион и в ЕС. Вместо да сме просто техен обект, ние трябва да сме способни да ги трансформираме. Може би звучи страховито, но ще станем истински европейци, едва когато развием способност да трансформираме не само себе си, но и самата Западна Европа – ядрото на ЕС. А високите нива на конфликт в нашето общество показват, че диалогът не работи особено в него и вместо да се решават противоречията с емпатия, те “се решават” със могъщество.

Постпреходът настъпва, когато престанем да сме остров и се осъзнаем в синхрон с другите в региона и в ЕС

В предишното си есе говорих за нуждата от синхронизация с региона и с Европа като цяло. Това не е самоцел и не се дължи на някаква моя имагинерна подчиненост на Урсула фон дер Лайен или на Сорос. Дължи се на факта, че суверенизмът е безперспективен за българите, независимо, че е нас мнозина го изповядват. За много българи е лесно да плюят по Европейската комисия, американските демократи и Сорос, защото живеят с илюзията, че като заемат розата на горди суверенисти а ла Орбан няма да трябва да се променят и да учат нови неща на късни години.

Всъщност, ако хората предпочитат да останат остров и да обвиняват другите за своите неуспехи, все по-могъщите капиталистически сили в света ще ги заобикалят и ще ги правят все по-маргинални. Освен това в нашия регион тече процес на интеграция и синхронизация. Ако хората предпочитат да са остров и приказват, че са заобиколени от врагове, със закъснение ще открият, че са изпуснали влаковете, интегриращи България в единствената част от света, която има някакво предложение към нея. Така страната ще стане нещо като резерват, в който хората се оплакват, но нямат способност да се обновят. Поради тези и други причини е важно да имаме интериоризирано отрицание, насочена не само навън, но и навътре – към нас.

През 2020 г. описах тогавашните протести, като имащи несъзнателно обект на желанието, наречен постпреход. Т.е. те на някакво ниво смятаха, че предишните реформи, протести и промени само частично са ни европеизерали и наследството от миналото, от травматичния преход на мутрите и дърпащите конците им стари елити продължава да спира българското развитие. 

Постпреходът – този неосъзнат обект на протестното желание

Протестите от 2025 г. имат прилики с тези от 2020 г., като много мъгляво загатват, че се иска дръг вид политика. Голямото присъствие на млади хора на тях може би е свързано с отколешно искане за меритокрация, т.е. за честно обществено състезание. От друга страна, независимо, че много протестиращи се обявиха изключително срещу Пеевски без да артикулират какво точно значи “модела Пеевски”, протестите могат да бъдат разглеждани като насочени срещу цялата политическа класа. Протестната песен на суверенистката тенденция на протеста, например, е анти-ПП-ДБ и е евроскептична. Т.е на улицата в някаква степен са всички и е донякъде заблуждаващо, че ПП-ДБ насочва протестите само в една посока. Посоките на недоволство са много.

Но за мене синхронизацията с региона и ЕС ще е истинският знак, че нашето общество е навлязло в нов етап от развитието си. Дори нашите прозападни и проевропейски академични и други елити са националноцентрични. Партиите в парламента в голяма степен стъпват на българската изключителност и я възпроизвеждат. 

Преходът може да е свършил, но като че ли сме увиснали във времето и пространството и някак бавно се приземяваме, така че да влезем в постпрехода. Когато националните медии, водещите интелектуалци и самия народ започнат да мислят за себе си като част от света, а не нещо изключително и самодостатъчно, тогава преходът, а с него и нашата изключителност ще са наистина в миналото и ще навлезем в нов етап.

Българо-румънските отношения

Моят опит със синхронизацията е основно в българо-румънските отношения. И тук виждам интересен феномен. Българи и румънци общуват по различни геополитически оси и по всяка от тях изводите от общуването, преживяванията и емоциите са различни.

Например, когато това става по руска линия, българите проявяват характерния си национализъм и едва ли не считат румънците за някакъв вид македонци, които прикриват българските си корени. Румънците на свой ред обичат да виждат в българите все някакви малки руснаци. Така че по тази линия не се случва нещо особено значимо и освен, че българските и румънските мафиоти може и да не се харесват, но взаимодействат.

По германска и френска линия не изглежда да има оспорване на каквато и да е идентичност. Напротив, между българите и румънците, интегрирани в германски или френски структури има доверие и те взаимно се легитимират, както се случва и въобще в ЕС. Проблемът тук е друг – чуждестранната динамика в българо-румънските отношения традиционно е по-силна от чисто българо-румънската. Имаме нужда не само чуждестранните корпорации или трансграничните мрежи на НПО-тата, а и българите и румънците като хора да се включат по-активно в двустранните и регионалните отношения. Без такава вътрешна динамика, тези отношения ще останат твърде зависими от международната конюнктура. А именно българо-румънският елемент в отношенията трябва да е водещият.

Двата народа трябва да открият как утвърждаването на румънския елемент води до утвърждаване на българския, както и обратното – повече България значи и повече Румъния. Тук отново потенциална пречка е логиката на трибализма и ексцепционализма. Десетилетия след 1990 г. двете страни бяха по-скоро в конкуренция. Едва след началото на войната в Украйна те размразиха отношенията си и осъзнаха, че могат да правят по-смело неща заедно.

Ако българският и румънският интерес се научат да се стиковат, тази практика може да се мултиплицира и с други страни в региона. И това значи България и Румъния да станат в по-голяма степен равнопоставена част от ЕС.

Дехегемонизацията означава нормален живот и мир

Писах вече за прекъснатостта в развитието на общия българин. Писах и че дехегемонизацията е пътят към коригиране на прекъснатия опит. Дехегемонизацията е нужна, за да спре емоционалната манипулация, която тече буквално всяка седмица по един или друг казус. Постоянно се появяват теми, по които хегемонистичните себе в българското общество практикуват “Разделяй и владей!”, като насочват енергията и недоволството на хората срещу удобен и често фалшив противник. 

Постоянно сме в едно състояние на мобилизираност, в което трябва да сме нащрек, за да не се случи нещо фатално. Този емоционален терор над нас трябва да спре, за да можем да изживеем нормално това, което прекъсването в нашия опит ни пречи да преживеем, за да бъдем цялостни.

Сега като се срещнат двама души след дълга пауза или като се запознават нови познати все тегне една съмнение – този или тази от кое лоби е? Дали е с Радев, с Василев, с Борисов, с Пеевски или със Слави? Но в едно нормално и здраво общество би трябвало да няма значение кой на кого симпатизира в политиката и за кого гласува. Румънците обичат да говорят за политика и споделят свободно какво мислят за своите политици. Българите обаче са предпазливи и избягват политически разговори с хора, на които нямат пълно доверие. Това е знак, че българите са по-крехки и уязвими от румънците. Но е знак и че българите не се позволяват да са слаби и уязвими.

Дехегемонизацията би позволила на българите да бъдат слаби и да преживеят слабостта си, за да станат по-устойчиви след това. В момента масово в България хората изграждат крепости. След многото драпане достигат до малък хълм над обществената равнина. И вместо да мислят как да минат от хълм на планина, те се окопават в хълма и не допускат равнопоставени отношения с външни лица. Всеки който не е от своите, е потенциална заплаха. Това е резултат от хегемонията и несигурността на мнозина от българите.

Дехегемонизацията, свързана със синхронизацията с региона и света, че позволила на българите да са по-малко зависими от хегемонистичните интереси в обществото, би утвърдила тяхната емоционална свобода и би им дали повече възможности за избор.

Вместо заключение

В момента твърде много хора са увлечени и манипулирани от хегемонистичните интереси в системата да се борят с „врага“. Ще разпознаем пост-прехода по появата на критична маса от хора, които са в мир, хора, които са мостове или преминават мостове и за които няма враг вън от тях самите.

Най-сигурният начин за настъпването на пост-прехода е критична маса от български граждани да го възприемат като начин на живот и начин на мислене. Ще разпознаем тези хора по факта, че живеят и растат в мир, по тяхната сигурност, увереност и самочувствие, които произтичат от техните собствени качества и опит, а не от факта, че възпроизвеждат хегемонистични интереси в обществото. Ако логиката на прехода беше да се натрупва власт въз основа на статична идентичност и взаимна доминация, логиката на пост-прехода ще бъде свързана с способността да се трансформира миналият опит и да се излекуват раните.

Това са българи, които са наясно с ролята си в света – свързана с трансформацията на полюсите в обществото, дехегемонизацията на социалните отношения и динамизирането на статичната идентичност, която бележи българския преход. За тези българи няма външен враг. Врагът е нашата склонност да даваме власт на вътрешни групи и да усилваме нарцистични лидери. А промяната, разбира се, продължава.

Снимка: (източник: Мостът на приятелството, Pexels, CC0)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.

About Author