Четиристранната среща на Румъния, Сърбия, Гърция и България в румънския курорт Снагов и румъно-българското междуправителствено заседание в Букурещ от края на март показват, че евроатлантическата солидарност в региона е леко насилена. Възможно ли е такова сътрудничество, което да ни идва отвътре?
Владимир Митев
Тази статия бе публикувана на 31 март 2019 г. на българската секция на сайта „Барикада“.
Българското правителство начело с премиера Бойко Борисов се върна от Букурещ с повече от скромни дипломатически постижения. Съвместно с румънското правителство бяха подписани едно споразумение – за сътрудничество в областта на извънредните ситуации, и два меморандума за разбирателство – относно малките и средни предприятия и улесняване на корабоплаването по река Дунав.
Четиристранната среща на върха на лидерите на България, Румъния, Сърбия и Гърция предложи красиви думи за инфраструктурна свързаност – например за създаване на „пръстен“ от газопроводни връзки между държавите, без да остави след себе си споразумение, план за действие и осигурени инвестиции за нито една конкретна инициатива. За капак на всичко специалният гост на четиристранния формат – турският вицепрезидент Фуат Октай, отказа да се извини на Бойко Борисов за думите на външния министър Мевлют Чавушоглу, който се похвали, че Анкара успешно е повлияла върху приемане на текстове от българския закон за вероизповеданията.
Един по-внимателен поглед не може да не забележи, че в официалните изявления на Бойко Борисов и в съобщението на сайта на българското правителство след петото съвместно заседание на съвета за сътрудничество на румънския и на българския кабинет акцентът пада на транспортната и енергийна свързаност между Румъния и България т.е. на стопанските отношения. Публикуваната от румънското правителство информация за приетата от двата кабинета съвместна декларация обаче поставя акцента другаде – върху регионалното сътрудничество в неговите стратегически измерения на сигурността.
Двустранната декларация подчертава „важността на сътрудничеството в рамките на инициативата „Триморие“ и потвърждава отново ангажимента на двете правителства да поддържат прагматичното сътрудничество в черноморския регион с оглед приемането на общ регионален черноморски дневен ред“. На евроатлантическо ниво приетият документ „потвърждава отново твърдата подкрепа за интеграцията на Западните Балкани в ЕС и в НАТО“. На регионално ниво „потвърждава отново общия ангажимент да се създаде синергия между различните формати за сътрудничество в Югоизточна Европа и Черноморския регион“. Съвместният документ „подчертава нуждата от усилия, за да се продължи насърчаването на политиката по европейско разширение в Западните Балкани като приоритет на сегашното румънско европредседателство и на миналогодишното българско“. Освен това „се потвърждава отново намерението за сътрудничество с източните партньори (страните-участнички в Източното партньорство) в контекста на навършването на 10 години от срещата на върха на Източното партньорство“.
Дори простото прочитане на тези точки от декларацията е достатъчно, за да се ориентираме защо българската страна не акцентира в своята интерпретация за събитието на общите вектори във външнополитическата област. В ситуация преди избори, с управление, клатено постоянно от скандали, Бойко Борисов не иска да изглежда като сляп изпълнител на интересите на новия голям брат в региона, тласкащи страните ни към конфронтация с Русия. Натиск в тази посока очевидно има – включително заради исканията на проатлантически сили в България за разполагане на ядрено оръжие на Балканите или на Атлантическия съвет за нови военни бази на НАТО. В същото време правителството на ГЕРБ среща нарастващо недоволство в българското общество и явно предпочита да изпълнява ангажиментите си по евроатлантическата линия деликатно, без да настройва срещу себе си симпатизантите на Русия.
Може би не е лошо, че има външна сила, която е заинтересована от регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа. Критичен поглед към общуването в четиристранния формат обаче показва, че той все още не дава конкретни резултати. Сръбския президент Александър Вучич обяви заинтересоваността си да построи магистрала от Панчево до Тимишоара, което бе посрещнато положително в румънските медии. Конкретни данни за срокове и осигурени средства за този проект обаче не бяха обявени. При една от предишните четиристранни срещи на върха през 2017 г. България и Гърция пък изразиха желание за развиване на железопътен коридор между пристанищата на Егейско и на Черно море. В курорта Снагов близо до Букурещ, където се проведе сегашната среща, обаче не бе обявено нищо ново по тази инициатива. Може да се предположи, че тя не напредва в реализацията си. Сега гръцкият премиер Алексис Ципрас лансира идеята за свързване на газопроводите на страните от четворката в „пръстен“. Конкретни договорености, които да превърнат думите в действие, не бяха направени.
Аналогията с Вишеградската четворка като че ли би била полезна. Страните от Централна Европа – Полша, Унгария, Чехия и Словакия, имат структури за сътрудничество, които работят постоянно. Държавите от Вишеградската четворка (V4) са сплотени и от общото минало през ХХ век. Групата B4 (Румъния, Сърбия, Гърция и България) реализира вече няколко години срещи на върха без да има постоянни структури, които да обсъждат възможности за интеграци. Народите на тези държави, медиите в тях и самото държавно управление имат изключително националноцентричен дневен ред. Двадесети век беше разпределил всяка от тези страни в различен лагер по време на Студената война. Тези особености със сигурност допринасят за липсата на резултати в четиристранното общуване. Бизнесмените, културните дейци, НПО-тата от тези страни сравнително по-лесно намират общ език с партньори при съседите, но държавните машини създават впечатление, че общуват малко насила.
За свързване на четирите страни с интерконектори се говори от години, но то напредва изключително бавно. В момента има българо-румънски газопровод край Русе, но той не може да функционира в посока България, тъй като липсва компресорна станция на румънска страна. В двореца „Виктория“ в Букурещ премиерът Виорика Дънчила заяви, че до края на годината интерконекторът между България и Румъния ще стане реверсивен. На свой ред българският министър-председател Бойко Борисов изрази надежда през юни да бъде започнато изграждането на интерконектора с Гърция, а „в близките месеци“ и на този със Сърбия.
Съвместни декларации на българския премиер Бойко Борисов и на румънския министър-председател Виорика Дънчила в двореца „Виктория“, Букурещ, 29 март 2019 г.
Други твърдения на Бойко Борисов обаче хвърлят сянка на съмнения върху цялостното му изложение в Букурещ. Речта му бе несвързана и оставяща публиката да гадае за какво всъщност става въпрос. Той обяви, че мостът край Русе има нужда от ремонт, който да се извърши от двете страни. Но пътуващите между Русе и Букурещ помнят, че Румъния направи основен ремонт на своят участък преди четири години.
Борисов заговори за три варианта за нов мост над Дунава – един с европейско финансиране (при Русе-Гюргево) и два под формата на публично-частно партньорство (Свищов-Зимнич и Никопол-Турну Мъгуреле), без да спомене другите две дискутирани опции – Силистра-Кълъраш и Оряхово-Бекет. Подчерта, че в резултат от меморандума за развитие на корабоплаването по река Дунав Румъния ще може да драгира своя участък от общата зона без да уточни, че всъщност България често е критикувана, че не драгира достатъчно своя участък и възникват плитчини.
Не на последно място беше спомената идея за електроцентрала при Никопол-Търну Мъгуреле, като може би става въпрос за възраждане на българо-румънски проект, който периодично е обсъждан и замразяван на ниво дискусии в продължение на десетилетия – още от времето на Тодор Живков и Николае Чаушеску. Проектът бе споменат изключително лаконично и не става ясно по чия инициатива е дискутирането му, какво мислят страните по него, какво е реалистично да се постигне и в какви срокове.
Пресконференциите от двустранната и от четиристранната среща бяха във формат, който не позволяваше журналистически въпроси – може би защото в предишни подобни случаи вътрешнобългарският дневен ред измества международния. Докато Борисов създаде впечатление, че преминава отгоре отгоре по дневния ред на разговорите (за да не „отегчава“ журналистите) без да обяснява и може би дори без да познава в същността казусите, репортерите нямаха възможност да коригират, допълнят или уточнят изнесената информация.
През ноември 2018 г. българското правителство прие проект за меморандум относно реализиране на проучвания за изграждането на нов мост при Русе – Гюргево, тъй като трафикът по сега съществуващия нараства значително в последните години. Документът трябваше да послужи за база за дискусии с румънското правителство при определянето на място за нов мост на река Дунав. При Свищов и Никопол българският бряг е висок, което поставя инженерни проблеми и оскъпява изграждането на съоръжението и свързаната инфраструктура, но пък там има румънски местни интереси, които биха желали регионът им да бъде свързан с България. През април 2018 г. евродепутатът Петър Курумбашев организира дискусия, която подкрепи идеята третият мост над Дунав да бъде при Силистра-Кълъраш. Аргумент в полза на това място може да бъде потенциалното преминаване през него на магистралния пръстен, заобикалящ Черно море, който все още не е изграден в българо-румънския си участък. Регионите на Оряхово, Силистра и на практика почти всички градове, които са кандидати за мост, са с лоши икономически показатели. Инфраструктурната свързаност с Румъния би трябвало да насърчи развитието им.
Около всички тези проекти има интереси и аргументи, които обществеността би трябвало да знае, за да не се окаже накрая, че избирането на мост наподобява търкането на лотариен билет – получаваш каквото ти се падне по неведоми пътища. Но от изявленията при посещението в Букурещ не става ясно какво всъщност се случва по преговорите за транспортната свързаност. Дори се създава впечатление, че преговорите по-скоро се връщат назад и двете страни още се чудят къде е най-добре да бъде новият мост. Анонсът, че би трябвало да има трети мост между Румъния и България, сам по себе си не е новина. При положение, че между вземането на решението за изграждане и завършването на „Дунав мост 2“при Видин минаха 13 години, може да се предположи, че още дълго време ще има да чакаме трета връзка над Дунав…
Засега не е ясно дали в бъдеще към формáта от европейския югоизток ще се присъединят Черна Гора и Северна Македония, както предлага Бойко Борисов и както партньорството в НАТО диктува. Отсега може да предположим обаче, че и следващата среща на четворката – в Гърция, ще следва съдбата на досегашните – гръмки фрази и много малко или почти нищо конкретно реализирано и одобрено.
В крайна сметка вече няколко години се вижда, че доброто желание на лидерите и подкрепата по евроатлантическа линия не са достатъчни, за да се разгърне регионалното инфрастуктурно сътрудничество в Югоизточна Европа. България и Румъния очевидно преминават през период, в който са фокусирани върху националния дневен ред, противоборства и проблеми и това ограничава възможностите за активна външна политика. Едно е да се изгражда инфраструктурна свързаност, за да се придвижват войски и да ставаме „енергийно независими“. Друго е регионалното сътрудничество да ни идва отвътре.
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
