Българският художник от Банат разказва за своите инициативи в областта на изкуството, чрез които гради мостове между българите от Румъния и България, за необходимостта чрез култура да се запази българщината в селото и за нуждата от промяна
Интервю на Владимир Митев
Иван Василчин е художник от Стар Бешенов. Той се ражда в семейството на банатския българин и стенописец Димитър Василчин. През 1994 г. завършва художествената гимназия „Щефан Лукиян“ в Ботошан (Североизточна Румъния). В периода 1997-2002 г. учи в университета „Джордже Енеску“ в Яш във факултета по дизайн, декоративни и изобразителни изкуства, специалност „Стенопис“. От 2002 г. се занимава с изкуство, реставрация и стенописи на църкви. От 2006 г. организира пленери и изложби в Стар Бешенов, Братислава, Виена, Кайзерслаутерн и Берлин – Германия, Веспрем – Унгария и с. Долен – България, като на тях среща си дават българи от различни краища на света и европейски творци. От 2012 г. е член на Съюза на българските художници.
През септември 2017 г., след първите две събития – в Берлин и в село Долен (Родопите), в Стар Бешенов се проведе трети етап на десетата среща на творци, организирана от Василчин. На арт симпозиума присъстваха художници от Велико Търново, Хасково и Турда (трансилвански град в близост до Клуж Напока). В него участваха и ученици, които рисуваха заедно с професионалистите от Румъния и България.
Господин Василчин, току-що завърши поредната среща с участието на български художници, която организирахте. Какво Ви мотивира да отделяте време и средства за подобен вид събития в Стар Бешенов?
На рибата не й липсва водата, когато е в нея. Когато излезе извън водата, тя започва да я търси и да й липсва. Може би затова хората, които са далеч от България, милеят повече за нея.
От страна на баща ми всички в моя род са българи. Аз самият не съм израснал в селото и дълго време не знаех български, но след завършвнето на факултета, през 2003 г. се върнах и научих езика. Нямах учител. Бих се радвал в нашето красиво село все по-дълго и трайно да остава българското и да не се губи идентичността. Преди време почти всички румънци, които се женят за българки, научаваха български език в семейството. Сега това се случва по-рядко. Семействата са смесени и все повече в тях се говори на румънски език.
Моята съдба е свързана с изкуството. Реших чрез него да помогна за създаването на дълбоки връзки между българите по света, между павликяните и сънародниците им в България. Общността трябва да се съхранява. Това е невъзможно без връзки с България. За мене тези връзки са важни. Не само самите познанства, а и контактите с българите от най-различни места са от значение, защото позволяват да се осъществят интересни събития. Място като нашето се нуждае от култура. Аз мога да направя нещо по отношение на изкуството. Може би догодина ще мога да организирам два пъти в годината това събитие.
Харесва ми да бъда мост между българите от различни краища на света и затова кръстих събитието „Родина на кръстопът“. Но аз се чувствам и мост между румънци и българи. В арт симпозиума участваха творци от двете страни. Живеем във време, когато разделени и с издигнати стени помежду ни падаме поотделно в плен на международни компании, на култа към парите и на духа на войната. Мисля, че изкуството трябва да бъде и форма на съпротива, корекция на случващото се в нашите общества.
Това е десетото издание на Вашия арт симпозиум. Какво се случи на тези събития до момента?
Идеята на това събитие и на сдружението, което създадох със съмишленици – „Български културен форум – Родина на кръстопът“, беше да обединя български автори. Първоначално исках да събера българите от Стар Бешенов, които са завършили художествена академия. През 2006 г., когато организирах първия пленер, осъзнах, че тогава от селото имаше повече от 10, а сега почти 20 души, завършили образование в сферата на изкуството. Усетих, че нашето общество притежава нещо особено, щом създава толкова художници. Сред тези хора има учител по рисуване, творци, за които изящното изкуство е хоби, архитект, скулптор, творец в жанра съвременно изкуство, служители в музея в Тимишоара и т.н.
В първите три издания бяхме само художници от Стар Бешенов и от околните села. Запознах се обаче с български творец – Володя Казаков. И ми хрумна да каня творци и от България.
За първите пленери съм получавал подкрепа от българското дружество в Банат. След 2014 г. в района на Стар Бешенов обаче се появиха представители на компаниите „Газпром“ и „НИС Петрол“. Те започнаха сондажи, за които имаше съмнения, че са за шистов газ. Почувствах, че ние – жителите на селото, трябва да получим отговори от общинската администрация, и станах един от лидерите на протестите с подобни искания. Това обаче доведе и до спорове с бивши местни политици. Моята критика и недоволство никога не са били на лична основа. Имах забележки за конкретни политически действия и желанието ми беше чрез полемика нашата българска общност да се развива. Продължих да правя пленера с още повече собствени средства и с подкрепа от други организации – например от Съюза на българските художници, българските културни центрове в Братислава, Виена и Берлин, българския културен форум в Будапеща (различна организация от моята с подобно име) и партньори като Кристиан Гюнтер. Виждам, че този вид събития радват децата и самите жители, свързват селото с България и внасят живот по нашите места. Затова мисля да продължа с усилията си.
Казахте, че сте бил лидер на протести. Какво резултати постигнаха те?
Участвах активно в протестите две години и половина. Осъзнах колко трудно е чрез тях да се промени нещо, тъй като системата има много пари и време на разположение. Тя използва слабите точки на всеки един от нас. Хората не живеят лесно и са зависими от тая система Когато те се сблъскат с различните трудности, лека- полека напускат борбата.
Според мен най-добрият начин да се спрат негативните процеси, срещу които организирахме демонстрации, е като се премахне пазарът, водещ до тях. В случая се търси и добива гориво от земята и ако искаме да променим нещо, трябва да направим така, че да живеем по-природосъобразно, да се движим с колелета вместо с автомобили, да бъдем по-отговорни в потреблението си. Слабото развитие на културата и зависимостта от системата карат хората да консумират повече, отколкото им е необходимо, вредят на природата и на самото здраве.
Аз се мотивирам в моя живот от каузи. През 2013 г. протестирах срещу златодобивния проект „Рошиа Монтана“, който изведе десетки хиляди румънци на демонстрации срещу задкулисните сделки около проекта, срещу измяната на националните интереси от страна на влиятелни политици и „специалисти по сигурността“ и срещу щетите, които той би нанесъл на природата. Успяхме да спрем проекта до някъде. После започнаха протестите срещу добива на шистов газ в село Пунджещ (Източна Румъния). А в един момент разбрах, че в моето собствено село идват чужденци от Сърбия, които искат да правят сондажи. Не беше ясно каква технология ще ползват, какво точно искат да намерят. Институциите не съдействаха, когато се опитахме да разберем какво става. Това предизвика съмнения у мнозина.
Не казвам, че извършваните в момента сондажи са за шистов газ. Нямам доказателства. Когато ходя по телевизионните студия и са ме снимали, просто се опитвам да кажа истината – какво фактически се случва и какво сме научили. Представителите на инвеститорите казаха, че сондажите са по класически процедури.
Фактите, до които достигнахме, не разсеяха съмненията ни. Например на 10 км разстояние оттук добиваха нефт в продължение на 50 години. В един момент започнаха да затварят сондите си, казвайки, че нямат печалба. А новите инвеститори твърдяха, че за тях е рентабилно да работят тук. Тези инвеститори сондираха в имотите на хората дори без да са получили разрешение. Установихме още, че в Сърбия те ползват технологията фракинг. Ако там я прилагат, се запитахме какво може да ни гарантира, че няма да я използват и тук.
Но в крайна сметка Вие сте разочарован от протестите…
Да и от състоянието на обществото в Румъния. Тук липсва национално протестно движение. Различните групи недоволни не се разбират помежду си. След толкова протести не виждам конкретен резултат. По-рано спряхме проекта „Рошиа Монтана“, но хората в района на едноименното село се питат: „Какво ще работим?“. Няма инициатива да им бъде създаден поминък. По същия начин е и у нас. Когато дойде инвеститор и почнеш да обясняваш на хората, че това е опасност, те мислят, че им отнемаш хляба
Продължавам да съм мотивиран от каузи, но отчитам, че е най-добре да го направя чрез изкуството. Основното ми желание и занимание е чрез изкуството да мога да помагам в запазване на българщината в селото. В това отношение чувствам за свои съмишленици всички хора в Стар Бешенов и извън него, привърженици на подобна кауза. Младите трябва да имат перспектива в селото. За съжаление те не намират добре платена работа в Стар Бешенов и не можем да ги спрем да си отидат.
Независим художник съм. Където и да живея, мога да рисувам и да излагам картините си. Има и други, които си намериха работа като учители, като служители в общината, в италианската фирма, която действа в селото, или в двата завода от Санниколау маре. Но тези работни места са малко за цялото общество. Не могат всички да са художници, да работят в училището или в останалите местни институции. Други работят в местните фирми, но ако искат нещо повече, отиват в големите градове или в чужбина. На останалите им се налага да идат в завода в Сънниколау Маре и да работят на три смени. Ситуацията със земеделието в селото е същата като в България – няма никаква подкрепа към малките стопанства …
Може би все пак в селото се случват промени – от 2016 г. на власт е нов кмет…
Хората очакваха промяна. Аз не протестирах срещу едно лице. Протестирах срещу политика. Не протестирах лично за промяна, за да заема определен пост. Затова се отказах да заема позиция като общински съветник. Нито да кандидатствам за някаква друга длъжност.
В селото са построени или реновирани различни сгради. Има музей на българите. Има детска градина, гимназия с преподаване на български език, културен дом, българска къща. Може би това е добра основа за утвърждаване на българщината?
Да, наистина е добра основата, но винаги може да е по-добре. Трябва да се намери начин за по-трайно запазване на българската култура. Не бива да изчезва българският дух. Трябва да пазим старите занаяти, а чрез тях и духа. Ако бъде реставрирана най-голямата къща в селото, тя може да приюти истински музей с подобна атмосфера и дух. Този имот, мисля, че е купен от общината. В сградата може да има ателиета, да се развиват занаяти.
Затова се нуждаем от повече културни събития. Не само материалното е важно. От значение е и духът, като например тази година по покана на Съюза на българите в Банат дойде Герасим Дишлиев – българин – мим, живеещ в Париж. Подкрепям разбирателството между българите. Ние имаме нужда от управленска система, която да не е йерархична, да не е пирамидална. Да има повече равнопоставеност между хората в селото, а не централизация. Ние всички имаме дълг да съхраним българския дух, всеки поотделно и всички заедно.
В края на нашия разговор – как виждате бъдещето си в това село, в тази общност, с тези хора и организации – и политически, и като творец?
Не обичам да се занимавам с политика и нямам време за нея. За мене като художник времето е много важно. Могат да се направят много неща. Искам да се концентрирам повече върху изкуството. Имам вече план за арт симпозиуми тук и в Долен. Децата рисуваха и си мисля как да организирам кръжок по изкуство за тях.
Мислите ли освен да ги учите как да рисуват, да повдигнете културата им на разбиране на рисуването?
Да, важно е. Като видяха какво правят професионалните художници, те нарисуваха много интересни картини. Децата освободиха мисленето си, докато рисуваха.
Посетих доста места в България и по света тази година, срещнах различни хора и се свързах с разни институции, които искат да създават мостове към селото. Искам да създадем и да оставим нещо градивно за бъдещето. Надявам се, че изкуството може да обединява.
Прочети и на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
