Михай Малаймаре: Ние сме единственият театър в Румъния, който прави живи статуи

Владимир Митев

Снимки: Мостът на приятелството

Създателят на театър „Маска“ Михай Малаймаре е роден на 27 август 1950 в град Ботошани. Завършва Института за театрално изкуство и кинематография „Йон Лука Караджиале“ (ИТИК) с най-висок успех от курса си. Става актьор в Националния театър, където играе между 1973 г. и 1990 г.

През 1981 г. прави специализация в театралното училище „Жак льо Кок“ в Париж. Преподава актьорско майсторство в ИТИК между 1984 г. и 1989 г. Преподава и в чужбина в Театралното училище „Пигмалион“ във Виена (пантомима) и в Университета „Галоде“ (Вашингтон, САЩ), в качеството си на гост лектор по румънска култура и изкуство.

На 24 май 1990 г. Михай Малаймаре основава театъра „Маска“ – единствения жестово-пантомимичен театър в Румъния, пише агенция Agerpres. Вече 26 години актьорът е директор на театъра и е режисьор на голяма част от неговите спектакли. Театърът „Маска“ работи в две посоки: на уличния театър (спектакли с клоуни, комедия дел арте, средновековен театър, живи статуи, и др.) и на спектакли в зала – по сюжети, вдъхновени от големите автори (Гогол, Маркес, Голдони, Борхес).

Малаймаре дойде в Русе заедно с 37 актьори и общ екип от 80 души от „Маска“, за да представи постиженията на театъра в сферата на живите статуи, да покаже спектакъла от приказки за деца „Имало едно време“ и да постави пиесата „Стената“, разказваща за битката между желанието да живееш и човешките страхове, слабости и ограничения.

На 26 юни той даде пресконференция в Доходното здание. Ето какво сподели Михай Малаймаре:

За живите статуи:

Живите статуи са върховият елемент на уличния театър.Те са еквивалентът на моноспектакъла в традиционния театър. Не всеки може да ги реализира. В областта на живите статуи театърът „Маска“ е постигнал изключителни иновации. Нашите актьори са професионалисти. Те са изкарали продължителни курсове. Подготовката по време на тези обучения е била много тежка. Курсовете развиват способността им да владеят всяка частица от тялото си, включително и сърцебиенето, дишането, центъра на тежестта на тялото и овладяване на неволните движения.

Движението на една жива статуя не може да бъде съпоставимо с това на обикновения човек. Статуята е от мрамор, от камък, от метал, от глина. И тогава, когато тя оживее, се материлаизира телесната памет, паметта на движенията в поведението на статуята. И тогава се достига до извода, че статуята може да се движи по два начина. Или бавно. Или накъсано.

Една статуя разказва историята си за 5 минути. Общо тя е представяна в продължение на 40 минути, в рамките на които може да се повтори 5-7 пъти. Между отделните разкази има паузи, в които отсъстват движения.

Обърнете внимание на костюмите, на начина, по който се разказва фабулата. Отчетете и издръжливостта на артистите в русенската жега. В Букурещ те играха при 40-градусова температура. С удоволствие констатирах, че никой не припадна.

За неподвижността и тишината като средство за изразяване:

Неподвижността на статуите е един от основните елементи на жестовия театър. Тя крие в себе си всички посоки и жестове на движение. Както мълчанието е едно от главните оръжия на актьорите от традиционния театър. Един голям актьор излиза на сцената и мълчи. Така публиката може да го огледа, да почувства аурата му и да очаква с нетърпение това, което ще започне да говори. Само посредствените актьори говорят много и жестикулират много.

За отношенията с русенския театър:

Доставя ми удоволствие да идвам в Русе – вече за трети път. Говорили сме в перспектива с Орлин Дяков (директора на русенския театър) да направим някой ден в Русе фестивал-близнак с този в Букурещ. Това означава сериозна тренировка с тукашните артисти или с младежки трупи, които биха се заинтересували да се включат в реализирането на подобна идея. В такъв случай Русе сам ще може да разгърне за в бъдеще дейност в тази област.

За себе си и своето семейство:

Аз съм вече стар. Имам нужда да работя в зеленчуковата си градина. Всъщност съм селянин, който е направил 40-годишна почивка. И вероятно ще се върне към първоначалното си занимание.

За щастие имам четири деца. Те са вече много по-добри от мене. Михай е един от най-добрите оператори в Холивуд. Йон работи върху докторат по цигулка в Илинойс. Щефан е в Китай, прави магистратура. Катинка е в академията за изящни изкуства във Великобритания и преди два дни плачеше, че сега англичаните ще я върнат обратно. Но от страна на университета е получила писмо, в което са я уверили, че ще може да продължи обучението си.

Университетът означава елит. Елитът в Англия не е съгласен с простолюдието в страната. Елитът в Румъния е еквивалент на простолюдието. За мене е чест да изпълня дълга си като последен представител на семейството Малаймаре, който остава в Румъния.

За собствената стена – препятствията, в които се е препъвал:

Много пъти ме е притискал животът. Изгубих две съпруги. Преминах през изпитания, които са сред най-жестоките. Но трябва да призная, че бях воден за ръка от хора, с които съм се срещнал благодарение на провидението. Ходех нощем, не знаех къде съм, плачех. Октавиан Бъдеску – тогавашен ректор на театралната академия ми каза: „Ако искаш да си жив, трябва да работиш. Ето един клас без преподавател.  Стани такъв“. Така започна кариерата ми на учител. Сега съм на тогавашната негова възраст. И гледам по улицата за плачещи актьори, за да ги извикам и да им помогна.

За бъдещето на театъра в нашия регион и за борбата с простотията:

За жалост няма асоциация на театрите, които правят живи статуи. Само ние сме. Други само се опитват да реализират елементи от това изкуство. Ние работим по сценична художествена програма, в която се вписваме от 20 години. През цялото време се упражняваме.

Институционализираният театър е в криза. Появи се нова форма на театър, която се нарича ъндърграунд. Тя обединява една доста голяма част от младежите, които не си намират работа. Това е добре от една страна. Но тази форма е присвоена от актьори в публичните театри. Те работят малко в своите институции. За сметка на това отиват оттатък – в ъндърграунд театрите, за да печелят пари. Тоест заплатата в официалния театър за тях е даденост. Никой не си поставя въпроса какви усилия трябва да полага за тази заплата.

Актьорите от официалните театри пренасят в ъндърграунд театрите своите обичаи. Идват късно за репетиции. Първо пият две-три кафета. Малко поклюкарстват. И след около 2 часа – си казват: „Хайде да почваме да репетираме. Оф, но ние вече се уморихме.“ По този начин театърът губи от своята сила. Ще бъдем свидетели на момента, в който дотациите ще бъдат оттеглени. И ¾ от театрите ще умрат. Защото няма публика. В Румъния 86% от населението заявява, че не се интересува от култура. Сигурен съм, че в България отношението е подобно. Дунавът не е преграда за глупостта и липсата на интерес към ценностите. На опашката на света сме в потреблението на култура.

Питам се защо. Как е възможно държава, която е дала творци като поета Еминеску, писателя Йонеско, историка и литературен критик Йорга, художника Лукиан да стигнат до такова ужасно ниво на липса на култура. Отговорът е ясен – световното правителство иска просто население. Така е по-лесно за управление. Това не означава, че артистът не трябва да се бори с простотията. Той води битка, която няма да се спечели никога. Но трябва да се бори и да умре в тази война. Чест е да водиш битка с глупостта и простотията.

За бъдещето на театър „Маска“:

Театърът е създаден от съпругата ми Анка Флоаре и от мене. Не знам дали тази институция трябва да продължи по-нататък. Може би ще продължи, не знам. От 26 години ние се борим.

Перспективата за развитие на нашия театър са постановки по Габриел Гарсия Маркес, Шекспир – „Хамлет“, „Сън в лятна нощ“, представени като улични спектакли. От доста време мисля за една пиеса „Ангелите“. Тя е вдъхновена от картината на румънския художник Щефан Кръция. Това е една история, която изживях лично.

Историята е за най-големия цирков клоун в Румъния, с когото бях приятел. Като деца се дуелирахме. Веднъж от улицата се чу страхотна музика. Марчелино – моят приятел, изтича там, а аз след него. Точно в този момент по нашата улица минаваше керванът на един цирк. Видяхме жираф, слон, жонгльори, акробати. Останахме с отворена уста. Когато дойдох на себе си, видях, че Марчелино го няма…

Срещнах го след 30 години. Разбрах, че беше избягал тогава с цирка. Когато го срещнах отново, той ме помоли да стане клоун в театър. Тъкмо поставяхме пиесата „Клоуните“ в Националния театър. И да видите как нищо не е случайно на този свят. Марчелино стана най-добрият румънски клоун на всички времена. За съжаление почина от рак. Плачеше по телефона. Казваше: „Маестро, искам още да играя!“ Не е вярно, че един клоун никога не умира.

За иновациите, които театърът „Маска“ е направил:

Аз бях актьор в Националния театър 25 години. През 1981 г. получих стипендия за специализация в Париж при Жан льо Кок. Оттогава моят живот тръгна по друг път. Имах нужда от имуплс и искра. През 1990 г. всичко се промени. Тогава бях на 41 години. Бях се вписал много добре в Националния театър. Но реших да напусна. Заедно със съпругата ми основахме театъра „Маска“.

Исках да въведа иновации в две посоки. По отношение на изкуството на самия актьор – да създам нов тип актьор с много начини за изразяване. По отношение на театралния монолог – да лансирам театър без думи. Като се има предвид, че досега не съм се отклонявал от тази програма, е трудно да се каже доколко съм успял. Ясно е, че театър „Маска“ говори на друг театрален език. Нашите актьори знаят неща, които другите не познават. Ясно е, че ние не можем да правим театър за театъра. Или изкуство за изкуството.

За откраднатата история на Румъния и за госпожа Меркел:

Ние трябва да се борим за оцеляването на отделните нации. В тази зона, която обхваща и България, са живели пелагите. Всъщност олимпийските богове са се родили сред тези племена на пелагите в Карпатите. Имали сме история, която ни е била открадната, и в замяна са ни дали някаква шмекерия.

Даките са говорели на латински диалект. И не римляните са ги латинизирали. Войните между Рим и Дакия са били братоубийствени. И не нас римляните са ни научили на цивилизация. Защото столицата на даките Сармисагетуза е имала същата канализационна система като Рим. Затова си мисля, че артистите, които се раждат в тези области, трябва да са горди със своя произход. И да не се страхуват от войната, която им предстои да водят като артисти.

Аз лично не смятам, че мога да получавам заповеди от госпожа Меркел. В Румъния имаме политически лидери, чиито колене омекват, когато тя погледне сърдито. С такива хора не може да се построи нормална Европа. Аз смятам, че идеята за Обединена Европа е великолепна. Но нямам намерение да убеждавам децата си в друга алтернатива, освен в тази, че са родени в Румъния и че са румънци. А чиновниците в Брюксел е добре да научат, че Румъния е силна и горда страна и има столица, която се нарича Букурещ, а не Будапеща.

Снимка: Михай Малаймаре (източник: Мостът на приятелството)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack.

About Author