Пътепис за разходка на русенски туристи до планината Бучеджи и зоната около нея
Михаил Михов
Снимки: Рени Петрова
Румънските планини, макар и близо до нас, са твърде малко познати и малко посещавани от българските планинари и пътешественици. Търсенето на очарователни природни пейзажи, пешеходни маршрути от всякаква категория, както и досега с дивата природа могат да бъдат крайно добре задоволени не само при нас, но и много добре при северните ни съседи. А Румънските туристи като брой и посещенията в страната ни не могат да се сравнят по никакъв начин с нас там. На какво се дължи това? Защо и основателно ли пренебрегваме Карпатите, Трансилвания, Дуанавската Делта, пролома Железни Врата и много други творения на Природата на север от България? Има ли завеса между нас и румънците, колко е дебела и лесно се повдига – това реши да проучи русенският Клуб на Пътешественика към ТД Приста през отиващата си есен.
Октомври месец, в България още не беше така нашарено от топли багри, но в Румъния си беше направо пожар! Група от 15 души се засилихме към най-близкия планински масив на север от Букурещ – природния парк Бучеджи, в чието подножие се намираха известните курорти Синая, Бущени, Азуга, Предял и други. Пренебрегвайки всички известни културно-исторически обекти по пътя, кацнахме направо на лифта от Бущени към планинското било и хижа Бабеле. Ама какъв лифт! Две кабини като мини автобуси се разминават по средата на мощно ждрело, стръмни пътеки се вият от двете страни, а най-горе – лунен пейзаж. За около 10 минути се качихме на нещо като плато, на което имаше разхвърляни най-разнообразни скални образувания, едно от които известно в цяла Румъния – Сфинксът. Наистина интересна скала с формата на човешка глава, но с дупки вместо очи… Лично на мен, малко зловещ ми се видя този Румънски Сфинкс. Продължихме по билото, като от всички страни се разкриваха необозрими панорами към дълбоките и скалисти долини под нас и към безкрайните гори на Карпатите. Вечерта стигнахме и нашата цел – хижа Ому, най-високо разположената планинска хижа в Румъния, курдисана на самия връх на планината Бучеджи – вр. Ому, на 2507 м.н.в. Лека изненада от факта, че хижата е газифицирана на самия връх, но вода – йок. Пустинна и безводна планина се оказа Бучеджи… Имахме идеален повод да оценим стойността на един ресурс, за който в ежедневието си не си даваме ни най-малка сметка. Но така е – оценяваш нещо, когато го нямаш. Без вода останахме до следобеда на следващия ден, когато слязохме пеш от планината обратно в Бущени, без да видим и един извор, едно поточе, една река, една капка вода. За сметка на това есенните гори от лиственица (алпийски вид иглолистно, което на есен пожълтява феноменално, но в България го няма), бук и смърч бяха толкова наситени от топли багри, а листата на дърветата направо валяха върху нас като мек сняг на парцали. Чудна работа!
В Бущени не стояхме, навалицата и гюрултията бяха толкова много, че идвайки от планината, то си беше малък сблъсък на светове. Отправихме се директно към Брашов, културния център на тази част на Трансилвания, един изключително красив и запомнящ се град. Град, който ни кара да се чудим в Румъния ли сме, в Германия ли? Чист, подреден, със западно-европейски облик, красиви барокови и ренесансови сгради, мощна лутерано-евангелистка катедрала, бившият Кронщадт по нищо не прилича на Букурещ, ама по нищо! Но едно от всичко беше за нас най-голямото му предимство – близостта му до много на брой планини, каньони, върхове, ски курорти, пещери, пасторални селски пейзажи и самобитни селца и огромен брой къщи за гости, хижи и пътеки. Все пак, като стигнахме Брашов и се настанихме в хостела на пъпа на града, баш на централния площад, бяхме леко смутени. Под прозорците на спалните помещения, на пешеходната зона се провеждаше някакво рали, гуми свистяха, коли се въртяха по оста си, а пешеходци и туристи имаше толкова много, че беше трудно да си пробиеш път по главните улици. Нищо де, нали сме тук за малко. Хапнахме в едно местно заведение, ударихме по някоя бира за разхлада и по леглата.
Но на следващия ден чакаха нови чудеса. Ден дълъг, който също дълго се помни Рано зарана за около един час стигнахме до границата на националния парк Пятра Краюлуй, паркирахме се, заплатихме си таксата за вход в националния парк (с парите се поддържат маршрутите, маркировката, туристическата инфраструктура, заплаща се справедливо на хората, които охраняват територията и т.н. неща, за които ние в България в близките 20 години още само ще мечтаем) и тръгнахме по едно красиво ждрело, много напомнящо на Триградското, но по-дълго. Стигнахме до пусти зелени ливади със стари дървета, в подножието на главното планинско било и си спретнахме пикник на тревата. Скалистото било на Пятра Краюлуй се води, че е природен феномен, оформен от нагъването на земните пластове. То представлява рязко стръмен и остър планински гребен, около 20 км по дължината, самотно издигащ се над околния родопско-горски пейзаж. Обещахме си, че всяка есен ще идваме по тези Карпати и че един път ще минем и по това интересно бяло карстово било. Но сега останахме в ниското. Прескочихме един превал и след кратко спускане пред нас се видя планината, в която бяхме предните два дни – Бучеджи, а в краката ни – идилични селца с толкова хубави поддържани дворове, окосени и почистени ливади, домашни животни, дървени къщи и простор, простор, че пак завидяхме. Подобен пасторален пейзаж у нас само около Широка лъка и Гела съм виждал, но тук това не беше така музейно и замряло, ами съвсем живо… Да, така си беше. Всъщност искахме в едно от тези села пред нас да нощуваме предната вечер, но никъде нямаше свободни места. Или пък беше много скъпо. Продължихме да затваряме кръга на днешния преход, минавайки покрай село Пещера и после покрай село Магура. Някак познати звучат тези имена… След това слязохме отново в долината при входа на националния парк и тук вече си наляхме вода. Тази планина не беше така суха. След около половин час шофиране се озовахме зад замъка в Бран, направихме си последна обща снимка към 5 следобед и потеглихме за Русе.
Гледките не спираха обаче до тук! Понеже знаехме, че в неделя пътят обратно през Бущени и Синая за Букурещ ще е зверски задръстен и че трябва да минем през румънската столица отново, ние поехме курс към Питещ, за да хванем магистралата до околовръстното на Букурещ, което за много кратко ни изведе на пътя за дома, без да газим централни столични булеварди. Но пътят от Бран за Питещ минаваше през планините отново, като ту се качваше нависоко, ту слизаше, пак се качваше, от всички страни планински вериги, накацали селца, дълбоки проломи и чудесии! Много огладняващо подейства този шеметен път, та спряхме вече като се стъмни и гледките съвсем не се виждаха, за да хапнем за последно румънски вкусни манджички. И тук, в традиционно заведение със светъл дървен интериор и червени покривки се случи това, което очаквахме през всичките 3 дни на нашето пътешествие – видяхме карпатска мечка! Само че по телевизора, а не на живо за съжаление… Един доста голям и охранен мечо беше слязъл от гората в едно село и гонеше някакъв автомобил, а пет авери с телефони го гонеха, за да го снимат – репортаж в централната емисия новини. Румънска идилия, викам си аз.
Снимки на Рени Петрова:
Прочети на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
