България и Румъния в Източния блок: как се решават спорове между съюзници

Поглед към различното позициониране на Румъния и България през втората половина на двайсти век

Искра Баева

Тази статия бе представена на конференцията „България и Балканите през ХХ век: външна политика и публична дипломация“, която на 26 октомври 2018 г. в Софийската градска художествена галерия.

Балканите заемат средищно място между трите континента, където са възникнали цивилизациите, оформили облика на съвременния свят. Важността на този регион, както и на всеки друг, се променя с еволюцията на Европа, но през цялото време той запазва ролята си на свързващо звено между Европа и Азия, а оттам и значението си за великите сили на континента. С това по-общо въвеждащо твърдение искам да насоча вниманието ви към две от балканските страни, които може би трябваше да наричаме Северните Балкани, ако това би имало повече смисъл от сегашното Западни Балкани. Става дума за България и Румъния, които след Втората световна война влизат в съветската сфера на влияние с много различни позиции, а скоро след първите сътресения остават и единствените балкански страни в Източния блок. Това обаче нито ги сближава особено, нито ги прави еднакви. Отношенията между България и Румъния в Източния блок са изпълнени с напрежения, противоречия и спорове, макар и скрити зад многобройните срещи на най-различно равнище.

Ще представя тези отношения чрез няколко характерни примера.

Първият е от ранния период на съюзните отношения. Различните виждания по един същ проблем личат от докладна записка от 2 юни 1948 г. на помощник-министъра Груди Атанасов¹ във връзка с идеята за изграждане на нов български културен дом и за ролята на българите в Румъния за развитието на междудържавните отношения. Виждането на Груди Атанасов е: „не можах да се убедя доколко може да бъде оправдано сега да се строи наш културен дом в нам приятелска и съюзна страна, с която ние се намираме в близки политически, стопански и културни връзки, правителството на която е готово да даде пълна възможност за задоволяване културно-просветните нужди на живущите там българи и техните деца”². Те са придружени с още една позиция по едно предложение на румънския министър на просветата Г. Василики, „за в бъдеще да не съществуват както в Румъния, така и в останалите страни с народна демокрация училища на националностите, издържани от съответните държави, какъвто е случаят сега с българските училища, югославските и унгарските в Румъния, издържани от България, Югославия и Унгария”³. Обосновката му е, че те създават „редица неудобства и трудности“, а именно: „учителите, които се издържат от други държави, получават чувствително по-високи заплати от румънците, което зле влияе на последните” и „в някои училища, каквито са унгарските, са назначени много учители с реакционни и шовинистични настроения и са станали център на англо-американския шпионаж”. Българската страна изразява съгласие с румънското искане, което демонстрира как още при първите прояви на румънския национализъм българските комунисти отговарят с една чисто интернационална позиция.

Вторият пример е от 60-те години, когато България и Румъния заемат противоположни позиции във вътрешноблоковия конфлект, свързан с Пражката пролет. От една страна, България изразява желание да участва в интервенцията в Чехословакия на 21 август 1968 г., а от друга – Румъния осъжда този акт, като дори подготвя защитата си от евентуална агресия от Варвашския договор. Така например на среща с Тито в края на август 1968 г. Чаушеску го пита дали ще позволи на румънската армия при евентуална агресия да се евакуира в Югославия. А след като Тито отхвърля такава възможност, Чаушеску запазва войнствения критичен тон за вътрешна употреба, като го съчетава с помирителен по отношение на съюзниците от Източния блок. Така през март 1969 г. той казва: „Ние изпитваме най-топли чувства на дружба към народите на Съвтския съюз, нашия велик съсед, към съветските комунисти… ние сме проникнати също и от искрено желание все повече да се укрепват нашите отношения с народите и партиите на съседните нам социалистически страни: България, Югославия, Унгария. Такива чувства изпитваме и към народите на Чехословакия, Полша, ГДР”⁴. В този конфликт на България не ѝ се налага да заема специфична позиция, защото е скрита зад общата на петте страни от Варшавския договор. А единственото, което се опитва да направи, е следната примирителна констатация: „НРБ е заинтересована да развие всестранните си отношения с Румъния, (тъй като) оттам минава нашия железопътен и автомобилен транспорт за и от СССР и другите европейски страни, имаме общ интерес за подобряване положението на Балканите⁵”.

Тези позиции на двете съседни страни подчертават още веднъж големите им различия. Те са формулирани от един български зет от Румъния по следния начин: „Това е вековна национална традиция на Румъния – да „лавира” между всички противостоящи групировки и държави, за разлика например от България, която във връзка с турското робство и освобождението е традиционно свързана с Русия (за един период от миналото с Германия, но пак само с нея)”⁶. Румънската характеристика е балансът, а българската – сателитната позиция.

Еднопосочната насоченост на България ще бъде потвърдена и при знаменателното посещение на президента на САЩ Ричард Никсън в Румъния на 2–3 август 1969 г. Тогава Чаушеску прави всичко възможно да подчертае близостта си с американския президент, а когато Никсън проявява по-специален интерес към България с думите „Слушал съм доста за България, но бих желал да узная повече”, българският посланик само кимва с глава. И отговаря неопределено, че бъдещето е напред, дори и когато на приема Никсън заявява съвсем категорично: „Бил съм в СССР, Полша, Румъния. С удоволствие бих посетил България”⁷. Както се вижда разликите не са случайни, а се дължат на различното геополитическо положение на двете страни, на тяхната историческа традиция, а и на стратегията, избрана от техните ръководства в рамките на Източния блок.

През втората половина на 70-те години се раждат нови спорове между България и Румъния, като и този път претенциите идват от румънска страна. Те са формулирани от Корнел Буртика, член на ръководството на РКП, в официалната му среща на 15 юни 1977 г. с члена на ръководството на БКП Александър Лилов. Става дума за интерпретация на историята. Румъния протестира срещу опитите на български историци да представят Христо Ботев като националноосвободителен деец не само на българите, а и на румънците, че се подценява историята на РКП по време на Коминтерна и нейните противоречия с Коминтерна, когато той е председателстван от Георги Димитров⁸. Новото при този спор е, че след като отговаря на упреците, Лилов поставя българските претенции – най-вече заради „опитите на отделни румънски историци да подценяват българския характер на Втората българска държава, като я представят за “румъно-българска империя””, заради обявяването на Добруджа, включително и Южна, за „древна румънска земя”, с което оправдават присъединяването ѝ към Румъния през 1913 г. и поставят под въпрос Крайовския договор от 1940 г., квалифициран „като историческа несправедливост по отношение на териториалната цялост на румънската държава”⁹. И не спира дотук. Лилов изразява тревога за съдбата на Ботевото училище и българската църква в Букурещ, както и на българското училище в Галац¹⁰. Проблемът с Ботевото училище има предистория – учреденото през 1868 г. училище до 1948 г. е българска собственост, след което преминава под разпореждането на румънското Министерство на просветата. През 1957 г. сградата е предадена на румънската държава, но със споразумение, според което България трябва да получи в замяна друго помещение, а училището да се превърне в музей на Христо Ботев. Това обаче не е направено¹¹.

Новият спор не се отличава кардинално от въпросите, поставени и през 40-те години, но завършва по съвсем различен начин – не с български отстъпки, а с договаряне двете държави да се погрижат за историческото наследство на другата на своя територия. Това показва не толкова промяна на румънската позиция за защита на националните интереси (понякога прекомерна), колкото настъпилите промени в българската – мястото на идейния интернационализъм е заето от нарастващ национализъм, появил се в българската политика от края на 60-те години. При това, както личи от многобройните срещи между Живков и Чаушеску, двете страни са запазили големите си разлики във вътрешно- и външноблоковата си политика, но са се сближили по все по-ясното залагане на национализма във вътрешната политика.

Последният пример, който ще посоча, е от 80-те години, когато настъпва общата криза на системата на държавен социализъм от съветски тип в Източния блок. Тогава за пореден път България и Румъния се разминават в опитите си да търсят изход от затрудненото положение. България се отваря към Запада с преговорите с ЕИО и започва да възприема западния пазарен модел с Юлската концепция, докато Румъния скъсва с МВФ и Запада, засилва връзките си със страните от СИВ, а за да не изпадне в зависимост от Запада Чаушеску предприема драстични мерки за връщането на външния дълг и дори успява да го направи през 1989 г. с всички произтичащи от това последици.

А поредният спор с България има връзка с това развитие, но опосредствена. Става дума за обгазяването с хлор на Русе, което става повод и за създаването на първата дисидентска организация в България на 8 март 1988 г. – Обществения комитет за екологична защита на град Русе. Тя е предизвикана от общественото възмущение заради бездействието на властите. Архивите обаче показват друго – обгазяването на Русе се превръща в междудържавен спор. Още в началото на годината България протестира и иска от Румъния да бъдат допуснати български специалистcи в Гюргевския комбинат за измервания, но без успех¹². Започва продължителният спор между двете страни за вината за обгазяването и за начините, по които то да бъде прекратено. Сформирана е междуправителствена комисия, оглавена от Андрей Луканов и Корнел Пакосте, която провеждат многобройни срещи на специалисти и експерти, измервания и т.н. В края на краищата става ясно „по безспорен начин, че източник на замърсяванията на Русе с хлор и хлоропроизводни е химическият комбинат в Гюргево. Това се дължи на износена и корозирала техника, липса на пречиствателни съоръжения и сериозни нарушения на технологията и производствената дисциплина”¹³. Независимо от това, обгазяването не е спряно, тъй като по това време, в желанието си да изплати външния си дълг, Румъния е насочила всичките си усилия към износ на промишлени продукти на конкурентни цени, което изисква да се пестят средства, включително и от пречиствателни устройства.

Като цяло в този случай българската позиция е настъпателна, а румънската отбранителна, но всичко това остава скрито за българската общественост, тъй като българското ръководство не иска споровете да излизат на повърхността. Затова общество остава убедено, че в името на междусъюзническите отношения българските власти са оставили гражданите си на произвола на съдбата.

Какво показват горните примери?

Няма да повтарям вече казаното, а ще посоча само това, че нашите две съседни страни през целия следвоенен период и до ден днешен остават формално съюзени, а по същество на съвсем различни позиции, обусловени от географското им положение и от историческата традиция.

---

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author