Даниел Кайн: Измежду всички народи в региона, румънците и българите са най-близки

Интервю с букурещкия историк, специализирал се в историята на българо-румънските отношения през първата половина на ХХ век – за помирението и за нещата, провокирали разделение между двата народа

Владимир Митев

Даниел Кайн (р. 1972 г.) е изследовател в Института за Югоизточноевропейски изследвания на Румънската академия. Той е учил в Букурещ и в София. Доктор е по история с теза за българо-румънските дипломатически отношения в началото на ХХ век. В момента е асистент в Букурещкия университет, където води курс по история на Балканите (в периода XIX-XXI век). Даниел Кайн е секретар на румънската страна в смесената българо-румънска историческа комисия. Той е написал и е редактирал много книги и изследвания за реалностите в Югоизточна Европа от началото на миналия век.

Господин Кайн, съвременните българо-румънски отношения изглежда, че започват с връх: през 1886 г. се дискутира обединението между България и Румъния под водачеството на крал Карол…

Често се говори за този момент, когато се дискутират българо-румънските отношения в модерната епоха. За съжаление, за румънската историография този момент е най-вече градска легенда. По-точно, той се базира повече на разкази, отколкото на официални документи. Например, в своя личен дневник крал Карол I не си спомня за подобно предложение. Само на базата на запазените документи в румънските архиви не можем да открием до каква степен тези разговори са били сериозни.

Но Захари Стоянов – бъдещият председател на Българския парламент, е бил в Букурещ с подобно предложение…

Да. Стоянов се е срещнал с някои от най-влиятелните лидери на Либералната партия, която тогава е на власт. Имало е достатъчно причини, които да подкрепят подобно българо-румънско братство. Само няколко години по-рано – преди освобождението на България, на румънска територия е имало важна българска общност. Там са се издавали много български вестници. В Браила е поставено началото на бъдещата Българска академия на науките. Четите на Хаджи Димитър и на Стефан Караджа също са се формирали на румънска територия. За краткия период, в който Южна Бесарабия (Кахул, Болград, Измаил) са били част от румънското княжество е имало етнически българи, които са ползвали румънски държавни стипендии за образование. Имало е своеобразно братство между българи и румънци в този период, изградено на антиосманска основа. Тези много добри отношения между българи и румънци преди Руско-турската война от 1877-1878 г. са направили възможна идеята за лична уния под властта на Карол I между България и Румъния.

Тогава как се стига до влошаването на тези двустранни отношения в периода около Първата световна война?

Нещата се променят около 1900 г. Най-напред, сменя се поколението в българската политика. Бившите български политици, които са познавали румънското общество, започват да бъдат заменяни с ново поколение, което не е така силно свързано емоционално с Румъния. Освен това на преден план излиза македонският въпрос, който променя напълно българо-румънските отношения. Двете държави имат различни интереси по отношение на Османска Македония.

Напрежението от Македония се пренася в Румъния. През 1900 г. на територията на Кралство Румъния са извършени политически убийства, дело на български революционери. През юни е убит професор Щефан Михайляну – арумън от Македония. Убиецът е млад българин, който действа по заповед на Върховния македоно-одрински комитет в София. Провокираните емоции са толкова силни, че от двете страни на Дунава се провежда яростна медийна кампания. Двете страни са били на прага на война и е трябвало да се намесят Великите сили, за да изгладят този конфликт.

Да уточним, че в Османска Македония има и случаи на братство между арумъните и македонските българи. Илинденското въстание е най-известният пример за това…

Да, но официалната политика на двете държави е друга. За Румъния е било жизненоважно да си съхрани превъзходството на Балканите от гледна точка на територия и население. Говорим за латинска държава, заобиколена от две големи империи – Руската и Австро-Унгарската и за две славянски държави – съответно Сърбия и България. В този контекст българската политика за териториално разширение в посока Македония провокира тревога в Букурещ. Една Велика България е считана за заплаха за проекта за Велика Румъния. Така се обяснява враждебността между българи и румънци, която експлодира по време на Балкансите войни.

Когато се формира Балканският съюз в Румъния протича голям политически дебат. Какво трябва да прави Кралство Румъния? Да влезе ли във войната? И ако влезе, на страната на кого да го направи? В парламента в Букурещ се търсят решения: ако България стане по-голяма, тогава и Румъния трябва да се разрасне. Говори се за нуждата от разбирателство на дипломатическо ниво за коригиране на добруджанската граница в румънска полза. Провалът на тези преговори води само до нарастване на напрежението.

Ефектите от румънската военна кампания в България от лятото на 1913 г. ще са унищожителни. Ще се отвори жива рана в отношенията между двете страни. Случилото се в Тутракан три години по-късно е върхът на омразата между българи и румънци. Като четем пресата от двете страни от времето на Първата световна война, разбираме колко силна е била ненавистта, която са имали народите едни за други. Насилието на добруджанския фронт още се помни в паметта на днешните поколения. Българските и румънските историци носят своята вина, че дискутират с толкова емоция за въпросния епизод от историята на Добруджа. По-лесно е да се пише за зверствата, извършени от другите, отколкото да се говори за зверствата на твоите собствени хора. Тази реторика е остаряла. Времената, в които живеем, правят необходимо сътрудничеството. Не казвам в никакъв случай да забравим за драмата на добруджанското население от първата половина на миналия век. Казвам само, че можем да говорим по-спокойно за историята на Добруджа в духа на нещата, които ни свързват, а не на тези, които ни разделят.

Като скоба в контекста на нашия хронологичен разговор бих искал да попитам – докога ще си спомняме тези моменти, в които сме се държали грозно едни с други? Кога ще възприремем нов дискурс едни за други?

Това ще се случи, когато се променят поколенията. Естествено е. Минал е един век от тези трагични събития. Да поговорим за едно конкретно събитие: битката за Тутракан. Церемониите, които се провеждат всяка година в Тутракан в началото на септември показват, че румънското общество още не е минало през травмата, провокирана от най-голямото военно поражение на румънската армия през Първата световна война. Тутракан трябва да олицетворява моментът на помирението между румънци и българи. Мечтая за момента, в който ще бъде организиран общ концерт на музиканти от България и от Румъния на бойното поле край Тутракан, за да се почете паметта на падналите за родината си. Ще е добър повод да разберем, че дори нещата, които ни разделят, могат да ни направят по-близки. Но за да стане това, е нужна малко добра воля и мислене, освободено от клишета.

Румънската администрация в Южна Добруджа е нанесла много травми на българските жители там…

Добруджанският въпрос е единственият истински съществувал източник на напрежение между България и Румъния. Проблемът идва оттам, че Добруджа е граничен район. Има истинска надпревара между българските и румънските историци да подчертават българския или румънския характер на този регион. Проблемът е, че гледаме на неговата история само от гледна точка на мнозинството, а не на малцинствата. Много често пренебрегваме гледната точка на добруджанското население. Има хора, които са живели в този регион, докато в рамките на няколко десетилетия той става източник на териториални спорове.

Добре. Румъния стана велика в междувоенния период, което е въпрос на национална гордост за румънците. От друга страна, съседите на Румъния са имали своето неудовлетворение от случилото се в края на Първата световна война…

Да…

Какво характеризира българо-румънските отношения през междувоенния период?

Безспорно, въпросът за Южна Добруджа. Това е най-големият провал на румънската администрация през междувоенния период. Този период е характеризиран от многобройни конфликти между румънските жандарми и българските комитаджии. Южна Добруджа е земя, на която са живели малко румънци. Политиката на румънската държава е била да промени демографската карта на тази провинция. Но тя се проваля. Ето защо през септември 1940 г. Румъния се отказва от Южна Добруджа. Териториалните орязвания, която Румъния претърпява през 1940-1941 г. са много по-травматизиращи от загубата на Южна Добруджа.

Крайовският договор, чрез който Румъния връща Южна Добруджа на България е и резултатът от нов международен баланс. Кои са външните фактори, които налагат това решение?

1940 е черна година в историята на Румъния. Изолирано в международен план, Кралство Румъния търси решения, за да окаже съпротива на идващата вълна на Втората световна война. Хваната между нацистка Германия и Съветския съюз, Румъния се изправя пред болезнено решение. Старите й териториални проблеми с някои от съседите не са можели да бъдат повече отлагани. Само в рамките на една година (август 1940 – юни 1941 г.) чрез поредица от териториални отстъпки Велика Румъния престава да съществува. По отношение на Южна Добруджа единственият истински проблем е възстановяването на архивите, чрез които е извършена размяната на населенията и изплащането на нанесените загуби през септември 1940 г.

България и Румъния влизат в социалистическия период като част от Източния блок. Но се позиционират различно в неговите рамки. Румъния развива отношения със САЩ, с Великобритания, с Израел и с Китай, докато България има партньорство със Съветския съюз и в един момент по време на перестройката се опитва да се преориентира към Западна Германия и Япония. Каква е същността на двустранните връзки в социалистическия период? Какво възпира по-близкото сътрудничество в този период?

В началото социалистическите режими от двете страни преминават през сходни процеси. Пътищата се разделят през 1968 г. Румъния на Чаушеску залага на независимостта от Москва, докато България на Живков вече си е спечелила репутацията на най-верния съюзник на СССР. На нивото на личните отношения между двамата комунистически лидери единственото нещо, което може да се спомене, са съвместните ловни дружинки, по време на които се решават различни двустранни проблеми. В рамките на двустранните отношения най-сериозният проблем е трансграничното замърсяване. Химическият комбинат в Гюргево поражда протестите на жителите на Русе, които поставят началото на падането на комунистическия режим в София. Има още един важен елемент от онзи период: румънците гледат българска телевизия. През 80-те години, когато програмата на румънската национална телевизия е била намалена до два часа, на блоковете в южната част на страната антените се насочват към България. Много румънци научават български език в този период, гледайки програмата на българската национална телевизия.

Интересно е. Какво се случва след това по време на прехода (1990-2007 г.)?

Бях студент в България през този период и можех да видя начина, по който се развива образа на „другия“. Дойдох в София през 1995 г. със стипендия. Реакцията на румънските ми колеги беше: „Какво, по дяволите, търсиш там?“. През този период за много румънци България изглеждаше краят на света. Тя имаше образа на дива страна, където по всяко време могат да ти откраднат колата. Едва след 2002 г., когато вече пътуват свободно, румънците започнаха да откриват България и особено нейното черноморско крайбрежие. На свой ред българите успяха да открият Букурещ и Трансилвания. От момента, в който влязохме в директен контакт, започнаха да се променят и стереотипите ни едни за други. Градове като Русе се развиха през последните години покрай географската си близост с Букурещ. Румънските граждани си купиха коли в България и започнаха да регистрират фирми там заради ниските данъци. Ето как българското съседство, което през 90-те години беше игнорирано, стана бързо предимство.

Влязохме ли след 2007 г. в нов етап на българо-румънските отношения, понеже принадлежим на едни и същи европейски структури?

Безспорно. Тези неща се знаят. След 1989 г. имаше българо-румънска конкуренция на дипломатическо ниво. Имаше и конкуренция кой ще изпълни по-бързо критериите за влизане в ЕС. Продължи известно време, докато политиците от двете страни разберат, че не поотделно, а заедно имат повече шансове да бъдат приети в европейското семейство. Така през 2001 г. бе обявена идеята за българо-румънския тандем. Ползите на това съседство са очевидни. Има много неща, което могат да бъдат направени. През 1997 г. бяха открити на реципрочна основа румънската гимназия в София и българската гимназия в Букурещ.

Бих искал да Ви питам повече за това. Икономическите отношения между България и Румъния са интензивни. Много румънци посещават България като туристи и много българи са туристи в Румъния. Има обаче и неща, които пречат на развитието на тези отношения. Инфраструктурата, която ни свързва, остава на неадекватно ниво. Нямаме и културни центрове, разменени на реципрочна основа.

Да. Това исках да кажа. За съжаление, 13 години след влизането в ЕС все още нямаме Румънски културен институт в София или български културен център в Букурещ. Имаме много филми, които са получили награди от фестивали в чужбина и които са сътрудничество между български и румънски кинодейци. Европейското финансиране се получава по-лесно, когато има регионално сътрудничество. Има възможности за такова. За съжаление, в повечето случаи държавата остава пасивна.

Какво пречи на държавите да признаят реалностите, които народите може би вече възприемат?

Обяснението трябва да се търси в нагласите на някои държавници. В много държавни институции срещаме най-вече сдържаност, а не отваряне към съседите. За съжаление, двигателят на тези промени трябва да се търси извън държавните институции – за предпочитане в Брюксел. Наблюдаваме най-вече едно желание да се направи нещо добро, но небазирани на истинска нужда на държавните институции да се променят нещата.

До каква степен сега, когато сме в НАТО и в ЕС осъзнаваме, че нашият живот зависи от нас, включително по отношение на двустранните отношения?

В една Европа, в която няма повече граници, а свободата на движение е фундаментално право, гражданинът ще постави на първо място своите права и приоритети, а не държавните. За щастие, в това уравнение държавата се превръща във второстепенен актьор. Ако искам да отида в Русе да ям рибена супа, никой не може да ме спре. Това, което ме дразни е, че може да загубя няколко часа на опашката на моста при Гюргево-Русе. Властите от двете страни трябва да имат истинско желание да построят повече мостове над Дунава.

През последния век имаше определена тенденция да се съизмерваме. Българите и румънците се чувстват в своеобразна конкуренция. Другият може да бъде мотив за възхищение. Например, в България днес има възхищение за борбата с корупцията в Румъния. На свой ред румънските шофьори се възхищават на новите магистрали в България. Този дух на конкуренция се дължи на факта, че от целия регион българите и румънците са най-близки като народи.

Снимка: Даниел Кайн (източник: Facebook)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук.

About Author