Малгожата Кулбачевска-Фигат интервюира члена на Европейския парламент от левицата Клеър Дейли в контекста на доклада Binding the Guardian, поръчан от нея. Докладът Binding the Guardian се занимава със злоупотребите с върховенството на закона в три държави от ЕС, на които Европейската комисия не е успяла да противодейства
Малгожата Кулбачевска-Фигат
Тази статия бе публикувана на 10 декември 2021 г. в полския сайт Strajk.eu
Когато Европейската комисия пише доклади за върховенството на закона в отделните държави, наистина ли винаги действа като безпристрастен арбитър? И какво става, ако отговорът на този въпрос е отрицателен? Докладът Binding the Guardian, изготвен от екип от политолози по поръчка на ирландския ляв евродепутат Клер Дейли, показва на примера на Испания, Франция и България мащаба на „пропуските“ и непоследователността на Брюксел. И авторите му доказват: върховенството на закона е велико нещо, за демокрацията си струва да се борим, но… Едно напълно спазващо закона правителство може да преследва интересите на едрия бизнес, а не на собствените си работещи граждани.
Може би именно заради тези заключения докладът, озаглавен Binding the Guardian, остана почти незабелязан в основните медии. Всичко щеше да бъде съвсем различно, ако водещите автори – българо-британската политоложка Албена Азманова и младата изследователка-стажантка Бетани Хауърд, подкрепени от още петима учени от университети от Берлин до Оксфорд – бяха тръгнали по обичайния път и бяха очертали в анализа си стандатната опозиция между либералната демокрация и популизма. Те обаче се отклоняват от този път още в първия параграф на доклада.
„Развитието на автократични, безотговорни правителства – по-очевидно на Изток, по-прикрито и коварно на Запад – е трансевропейска патология. Такива правителства се развиват в страни, ръководени от евроскептични лидери (като Унгария на Виктор Орбан), както и в такива, управлявани от европейски лоялисти (България на Борисов). Те възникнаха в старите европейски държави (Испания, Франция, Австрия), както и в тези, които бяха приети в ЕС по-късно (Полша, Румъния). Спасяването на върховенството на закона се превърна в неотложна необходимост“, четем в доклада.
Авторите не отхвърлят концепцията за върховенството на закона. Те цитират горчивите забележки на Маркс за това, че държавата и правото служат единствено за осигуряване на господството на тези, които притежават средствата за производство, над работническата класа, за илюзията за равни права в либералната демокрация. Но докладът си позволява и да ги постави под въпрос, следвайки аргумента на историка Едуард Томпсън: дали самото ограничаване на произвола на управляващите чрез установяване на върховенството на закона не е важно постижение, предоставящо определени гаранции на индивидите? От това следва и друг извод: Европейският съюз трябва да подкрепя върховенството на закона и има всички основания да предупреждава страни като Полша, където управляващата десница се плъзга към авторитаризъм. Проблемът е другаде, а именно в страните, които трябва да бъдат порицани или наказани, но това не се е случило.
Binding the Guardian разобличава тези двойни стандарти, като използва примера на две западноевропейски държави и една балканска държава. Авторите ни напомнят за насилието, с което бяха разпръснати протестите на жълтите жилетки – за което Европейската комисия дори не отправи предупреждение.
Те ни припомнят също, че ЕК не е открила никакви проблеми с върховенството на закона нито при реформата на съдебната система във Франция през 2018 г., срещу която остро протестираха френските юристи, нито три години по-рано, когато след атентатите в Париж беше въведено извънредно положение с мащабни ограничения на гражданските свободи. Те припомнят и случаи на поне съмнително отношение към медиите, включително обичайното сплашване на журналисти, които разкриха как Франция продава оръжия на Саудитска Арабия за войната в Йемен.
Вторият западноевропейски пример е Испания и е свързан с насилственото разпръскване на каталунския референдум за независимост (считан от ЕК за вътрешен въпрос на Мадрид), последвано от масови арести на местни активисти, които бяха серийно обвинени в подстрекаване към насилие. В този случай Испания беше критикувана от международните асоциации за правата на човека, но не и от Европейския съюз. Какво общо с демокрацията има разпоредбата, която налага глоби до 30 000 евро на организаторите на нерегистрирани събрания или на протестиращите, които извършват „сериозни нарушения на реда и сигурността“, питат авторите?
Главата, посветена на България, е катастрофална за европейските пазители на върховенството на закона. Списъкът с патологии, които Европейската комисия „не е забелязала“ в политическата практика там, изглежда поразителен. През 2019-2020 г. София дори беше похвалена в годишните доклади на ЕК за напредъка си в борбата с корупцията. В същото време управляващата партия ГЕРБ години наред присвоява средства от ЕС, подчинява медиите, изгражда цяла мрежа от политически и бизнес далавери и използва антикорупционните закони, за да елиминира политическата конкуренция. Именно масовите улични протести и промяната в политиката на САЩ към правителството на ГЕРБ, а не „борбата за върховенство на закона“ на ЕС, доведоха в крайна сметка на власт напълно дискредитирания Бойко Борисов.
Доклад на ирландски евродепутат най-накрая казва: върховенството на закона не е всичко! Всъщност борбата за него едва сега започва. Не е достатъчно, макар и честно, да осъдим онези европейски правителства, които са нарушили демократичните принципи. Необходима е пълна промяна във философията на управлението. Авторите пишат, че целта на европейските правителства трябва да бъде гарантирането на икономическа сигурност и стабилност. Те отбелязват, че през предишните десетилетия правителствата са „изложили обществата на пазарните сили“ и когато те са започнали да се бунтуват, са засилили контрола си върху хората, вместо да се вслушат в основните им искания. Изследователите заключават, че без отклонение от тази тенденция, без възвръщане на активността на хората и без по-голяма социална чувствителност от страна на управляващите, борбата само за върховенство на закона ще бъде задънена улица. Държавата може да спазва перфектно процедурите – и въпреки това да не успее да гарантира достоен живот на работещото мнозинство.
Порталът Strajk помоли евродепутата Клер Дали, в качеството ѝ на инициатор на доклада, да коментира основните констатации и заключения.
Докладът се фокусира върху три казуса: Франция, Испания и България. Защо точно тези страни?
Случващото се в тези държави през последните години е най-доброто доказателство за това как концепцията за защита на върховенството на закона се третира от Европейската комисия по един произволен начин, лишен от неутралност. Въпреки че трябва да се добави, че това не са единствените примери.
Фактите, събрани в доклада, показват, че френските и испанските власти заслужават най-малко сериозна критика за подхода си към върховенството на закона. Въпреки това те очевидно се оказаха твърде големи и твърде важни, твърде свързани с историческия център на Европа, за да може Европейската комисия да им отправи такава критика, камо ли да ги накаже.
А България? Самият извод е, че за Европейската комисия е било по-важно начело на тази гранична за Европейския съюз държава да застанат нейни доверени хора, отколкото да приеме сериозно информацията за управлението на Бойко Борисов. Тези доклади бяха умишлено игнорирани. Комисията дори изпращаше ясни сигнали към Борисов, че ще продължи да толерира присвояването на средства от ЕС. Как иначе може да се тълкува фактът, че ЕК е била добре запозната с тези практики и въпреки това е продължила да уверява София, че парите ще продължат да текат!
Нима Европейският съюз не осъзнаваше колко много се компрометира? В България, както навсякъде в Източна Европа, част от гражданите се надяваха, че присъединяването към общността ще промени живота им към по-добро. В същото време тази общност позволи по-нататъшното разрушаване на държавата, която вече беше срината от трансформацията от социализъм към капитализъм
Според мен Съюзът отдавна е престанал да се интересува от подобни въпроси. В сегашния си вид той се грижи единствено за интересите на едрия бизнес. Именно едрият бизнес се възползва от решенията, взети в Брюксел. Вземащите решения не се интересуват от това какво мислят гражданите и как живеят. Дори ако в действителност лицемерието на ЕС, както се вижда от случаи като този в България, пряко се изразява в загуба на доверие в ЕС.
В случая с България, но и с Франция, прави впечатление още нещо. В последните си доклади за върховенството на закона Европейската комисия не само не обръща внимание на нарушенията на правата на гражданите, но и… хвали правителствата за действия, които са просто антисоциални, т.е. всъщност вредят на гражданите!
Случаят с България ни кара да се замислим дали ако Полша имаше силни приятели в ЕС, щеше да бъде толкова остро критикувана за нарушаване на принципите на правовата държава. Или пък Брюксел щеше да се прави, че „не забелязва“ действията на полското правителство…
За съжаление полските десни евродепутати са много прави, когато казват в Брюксел: критикувате ни толкова остро, защото не харесвате нашата политика. От една страна, нарушенията, за които алармира полската опозиция, са сериозни. От друга страна, самият Съюз губи доверие, ако не третира еднакво всички нарушения на принципите на правовата държава. Това само по себе си дава аргументи на полските или унгарските правителства да кажат: вие не сте безпристрастни.
Сега критиките към Съюза в Полша са малко по-тихи, защото ЕС застана на страната на полското правителство по въпроса за мигрантите и кризата на границата с Беларус.
Съюзът демонстрира за пореден път лицемерие. Къде са правата на човека, когато въпросът започва да засяга мигрантите по границите на Европа? Полско-беларуският въпрос не е първият. Миналия месец бях в Гърция. Видях как Съюзът инвестира огромни суми пари в охрана на границите, превръщайки ги в крепости, за да предотврати законното подаване на молби за убежище. А ние трябва да приемаме нови жители, защото просто имаме нужда от тях. Обществата ни застаряват.
Вместо това Съюзът приема оръжейни компании, чиито продукти се използват за дестабилизиране на страните, от които след това тръгват бежанците. Нещо повече, на същите тези компании често се възлагат поръчки за изграждане на гранични укрепления.
Мнозина от левицата говорят за необходимостта от реформиране на ЕС, за да се превърне той в социална Европа, а не в общност на корпоративни интереси. Възможно ли е това изобщо, ако в общността вече има държави, които са твърде големи и силни, за да бъдат критикувани за очевидни злоупотреби?
Това е основен въпрос. За да можем да му отговорим, е необходимо да осъзнаем, че корените на някои проблеми се крият още в учредителните договори на Европейската общност. Съюзът винаги се е основавал на частната собственост и фискалната дисциплина, с други думи, на неолиберални предпоставки. Ние дори не обсъждаме това с гражданите. От друга страна, целият дискурс за основните права е второстепенен въпрос; той се разви по-късно и очевидно може да бъде спрян, ако е необходимо.
Притеснена съм за бъдещето на Съюза. Общността вече е разделена както никога досега. Тя е добра най-вече в това да поучава другите за демокрацията.
В доклада се предлага създаването на механизъм, чрез който самите граждани да докладват за нарушения на принципите на правовата държава или други злоупотреби с власт, които са ги засегнали. Длъжностните лица ще бъдат задължени да реагират на тези сигнали. Ще проработи ли това?
Иска ми се да вярвам, че ще се получи, защото без активизиране на гражданите, без да им покажем, че тяхното мнение е важно и че техният опит е важен, Съюзът няма да стартира. Въпреки че, разбира се, съм наясно, че нашите правителства многократно са пренебрегвали източниците на сигнали. В България, позовавайки се на доклада, това дори е било правило.
В доклада се прави и заключението, че за да се промени нещо към по-добро в Европа, националните правителства трябва да променят отношението си към управлението. Те трябва отново да поемат отговорност за обществото като цяло и да проявят социална чувствителност. Но не е ли така, че ние, гражданите, ще трябва да наложим тези промени?
Разбира се! Политиците не се променят. Политиците реагират на това, което вече се случва. Организираните граждани са тези, които трябва да оказват натиск върху тях, да очакват конкретни решения. Политиците са по-скоро реактивни, отколкото проактивни, а дори и сами да инициират нещо, то обикновено не е в полза на гражданите.
Ето защо, ако виждам някакъв шанс за поправяне на Европейския съюз, то той е само в този сценарий: масови движения се организират в няколко или повече държави, появяват се прогресивни и просоциални правителства, които след това си сътрудничат. Докато договорите не бъдат преразгледани. Разбира се, подобен сценарий няма да стане реалност без борба. Но той не е невъзможен! Дали ЕК някога щеше да промени подхода си към България, ако не бяха хилядите хора по улиците през 2020 г.? Без протестните движения Борисов все още щеше да е на власт.
Каква роля трябва да изиграе левицата в това?
Левицата има да преодолява голяма вътрешна криза. В момента дори в европарламентарната фракция GUE/NGL има хора, които според мен биха могли да седнат във всяка фракция. Мога да си представя, че същото може да се случи и в левите партии в отделните страни. Допускаме тактически грешки, като тази на испанската левица „Унидас Подемос“: тя имаше много добър изборен резултат, но влезе в правителство със социаллибералите и сега утвърждава техните ходове. Това сигурно се отразява на доверието, което тя беше спечелила преди това.
Имам чувството, че по време на пандемията левицата спря да гледа критично на това как Европейският съюз става все по-авторитарен. Тя просто се вживя в определени мейнстрийм догми, вместо да излезе със социална критика. Резултатът е, че хиляди хора, които имат сериозни икономически основания за недоволство, сега протестират заедно с движенията срещу ваксинирането или се включват в демонстрации, организирани от крайната десница. Днес мнозинството от гражданите в различните страни от ЕС всъщност нямат никакво представителство. А ние се нуждаем от левицата и нейните идеали, за да защитаваме основните права – социални и граждански.
Нуждаем се и от алтернатива на капитализма, за да оцелеем изобщо като вид…
Да, зелените движения са гласовити в призивите си за опазване на климата, но самите те често са свързани с бизнеса и им липсва концепция за социални решения. Такива предлага социализмът, съчетан с антимилитаризъм. Затова и не говоря за зеления социализъм като за нова визия. Това е идея, която имаме от много време и която не е остаряла. В настоящите условия тя е дори нещо повече – тя е необходимост. И вярвам, че повечето хора могат да бъдат убедени в нея. Хората искат стабилност, добър живот и да не бъдат пренебрегвани. Социализмът съдържа всичко това. Не казвам, че формирането на масови, продемократични движения ще бъде лесно. Това ще бъде борба. Но аз съм оптимист и все още вярвам, че този сценарий на промяна, за който говорих, не е невъзможен.
Снимка: Клеър Дейли в София (източник: Министерство на културата)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
