Владимир Митев обсъжда резултатите от парламентарните и президентските избори през ноември 2021 г., борбата с корупцията, необходимостта от съживяване на българската политика и влиянието на корона кризата върху полтиката в интервю за Иранската работническа новинарска агенция
Камран Барадаран
На 14 и 21 ноември 2021 г. в България се проведоха парламентарни и президентски избори, които отново потвърдиха водещата роля на президента Румен Радев в българската политика и дадоха кредит на доверие на новосформираната антикорупционна партия „Промяната продължава“ да се опита да състави правителство. В този контекст Иранската работническа новинарска агенция интервюира Владимир Митев, опитвайки се да разбере повече за същността на „промяната“ в България, за политическия смисъл на антикорупцията, за политическата апатия на българина и за ролята на корона кризата във всичко това. Интервюто бе публикувано на 8 декември 2021 г. на уебсайта на ILNA.
Резултатите от президентските избори в България показват, че Румен Радев, съюзник на Социалистическата партия в страната, е спечелил изборите. Радев, твърд поддръжник на миналогодишните антикорупционни протести, привлече много българи, на които им е писнало от политиците, които смятат за корумпирани. Как ще се отрази победата му на политическия живот на българите?
Политическият живот в България претърпява известна трансформация. От април 2021 г. насам, когато падна правителството на Бойко Борисов, се правят опити за отдалечаване от това, което се смята за негово наследство: корупция, привилегии за едрия български капитал, липса на меритокрация, дълъг период на строги икономии и т.н. Сега много се говори за честност в политиката, за борба с корупцията. Лидерът на печелившата политическа тенденция (Промяната продължава) в парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. – завършилият в Харвард предприемач Кирил Петков, заяви, че България трябва да се превърне във финансов център на региона, привличащ чуждестранни инвестиции. Петков излезе на политическата сцена тази година, когато беше назначен за министър на икономиката в правителството, назначено от Румен Радев, който току-що спечели втория си мандат като президент.
Победата на Радев означава, че процесите, които текат от април 2021 г. насам, ще продължат. Трябва да сме наясно, че в целия регион на Централна и Югоизточна Европа политици и държавници, свързани с времето на Тръмп, изпадат в немилост, а други, създадени за времето на Байдън, се издигат. Падението на Борисов може да се разглежда като част от тази тенденция.
Така наречената българска политика (доколкото изобщо има политика) обаче е твърде неясна в своите обещания, визия и стратегии. И Радев, и Петков се изказват в подкрепа на „съдебната реформа“ и „борбата с корупцията“, но не е ясно какво конкретно означава това отвъд уволнението на главния прокурор Иван Гешев. Гешев е възприеман от опонентите си като стоящ близо до крупен бизнесмен и публично лице на партията Движение за права и свободи (ДПС – това е партията, за която гласуват повечето български турци), наречен Делян Пеевски. Редица политически партии пледират за уволнението на Гешев. Контраотговорът на представителите на ДПС е, че техните опоненти прокарват интересите на друг крупен бизнесмен, наречен Иво Прокопиев. От няколко години Прокопиев и Пеевски са в конфликт. Понякога изглежда, че единият от тях е подкрепян от държавата срещу другия. В други случаи нещо се случва, например се сменя обитателят на Белия дом във Вашингтон и ролята им се обръща. Антикорупцията остава силно застъпена в дневния ред на западните партньори, но когато се приложи в България, нейната реализация може да означава, че една част от политическата и икономическата система я използва срещу други части, като по този начин антикорупцията на практика се превръща в част от собствените ни противоречия.
Сега, след като Радев спечели президентските избори, трябва да видим дали ще се формира мнозинство в парламента и дали ще се състави правителство с министър-председател Кирил Петков. Предизвикателствата пред всяко правителство, било то служебно правителство, назначено от Радев, било то редовно правителство, подкрепено от парламентарно мнозинство, са свързани със здравното и икономическото предизвикателство на кризата с короната, с нарастващите цени на електроенергията, газа и потребителските стоки, с острата нужда от модернизация на страната след дългия период на “връзкарски капитализъм” при Борисов. Като се има предвид, че през последната година се говори много за промяна, за по-високи етични и управленски стандарти, Радев и свързаните с него политици ще трябва да се изправят пред тестове на свой ред и да приложат тези по-високи стандарти и към себе си. Но също така те трябва да дадат перспективи на българите, да ги накарат да почувстват, че настъпва промяна към по-добро, да им дадат възможност и да ги привлекат.
Като странична бележка, когато Радев беше избран за първи път през 2016 г., той беше подкрепен от Българската социалистическа партия. Пет години по-късно отношението на ръководството на БСП към него беше нееднозначно – някои бяха открито против него, други го подкрепяха. Но избирателите на социалистическата партия, като цяло, гласуваха за него. Те го възприемат като мъжествен държавник, който защитава националните интереси, честен е и интелигентен. Важно е да се отбележи, че Радев беше подкрепен и от много други партии, включително от партиите на градската средна класа или някои с патриотична насоченост. Той не беше привлекателен само за избирателите на ГЕРБ и ДПС на Бойко Борисов. Партиите, както и политиката в България, се намират в голяма криза. Така че Радев е възприеман от мнозина, но не от всички, като човек, който се откроява в този контекст.
Предполагам, че победата му означава, че за хората с различни политически убеждения, не само социалистите, но най-вече хората от градската средна класа, бизнесмените, професионалистите, интелектуалците, както и членовете на държавния апарат, той е най-добре настроен за времето, в което живеем. Означава ли това, че след дълъг период с управление на един човек в нашата политика (бившия премиер Борисов) се движим към друг единствен силен човек (президента Радев)? Вече има такива критики, насърчавани от факта, че и двамата са с генералски чин (единият от вътрешното министерство, другият от армията). Но трябва да изчакаме и да видим как ще се развие българската политическа система през втория мандат на Радев. Има слухове, че ще се работи по нова конституция, говори се за модернизация. Засега няма съдържание, няма пари и цифри в говоренето, няма конкретни законодателни промени, съчетани с измерване на ефекта на инициативвите за различните сегменти на обществото.
Политическите партии в България, както и в много източноевропейски страни, се фокусират върху борбата с корупцията. Въпреки това изглежда, че въпреки всички усилия, тези въпроси остават нерешени в тези страни. Каква е причината за това?
Трябва да разберем, че борбата с корупцията служи и като политически инструмент: хората, които контролират съдебната система, особено прокуратурата, могат да я използват в полза на своята група срещу другата. По принцип това, което се появи в България по време на прехода от социализъм към капитализъм като политико-икономическа система, беше олигархия – имаме влиятелни бизнесмени, които контролират не само много финансови и човешки ресурси, но и спонсорират политически партии и имат влияние в съдебната и медийната власт в обществото. Техните безкрайни борби за ресурси оказват влияние върху националната, а може би дори и върху международната политика.
И тук навлиза още един пласт: Международните партньори на България декларират постоянния си интерес към върховенството на закона в страната. Но това неизбежно попада в българските противоречия, което означава, че една политико-икономическа група се разглежда като по-добра от друга – като местните фаворити са пощадени от контрол, а недоброжелателите са потиснати. Това беше ситуация, която се наблюдаваше по времето на Борисов, когато България нямаше осъдени за корупция високопоставени политици, но за известно време получаваше по-добри доклади чрез Механизма за сътрудничество и проверка на Европейската комисия, отколкото Румъния, която осъди множество свои бивши министри. Развитието отчасти се обясняваше с мощното лоби на партията на Борисов ГЕРБ в ЕС по времето на Ангела Меркел.
Дори и някои олигарси да бъдат извадени вън от играта, както се случи в България от 2020 г. насам, основното противоречие в обществото остава незасегнато, обществото все още остава основано на мафийки (разбирани не непременно в криминален смисъл, а като нещо, което прилича на племена). Така че антикорупцията в тези условия в най-добрия случай може да подмени горните нива на политическата надстройка или да извади част от икономическата база, но все още не неутрализира корупционната същност на обществото. Дори ако се прилага честно и компетентно, антикорупцията има граници – например тя противодейства на вече реализирани престъпни деяния, но не действа превантивно: нещо, което може да се постигне по отношение на организационната култура вътре във всяка държавна или частна институция, ако тя създаде своя изцяло вътрешна култура на некорумпираност и прозрачност. Превенцията, от своя страна, не привлича добри заглавия в западните медии, тя е нещо специализирано и банално. Ако някой иска да се представи за реформатор в нашия регион и да привлече международна подкрепа, винаги е по-лесно да се брандира като „антикорупционен политик“, някакъв хирург, който изважда клетките на корупцията. Но не съм чул да се говори за необходимостта от трансформация на социалните и културните „гени“ на нашето общество – нещо, което е много по-сложно да се случи.
След всичко казано дотук има още няколко неща, които трябва да се добавят: антикорупцията в нашия регион обикновено се разглежда като инструмент, който дава възможност на средната класа да се противопостави на клиентелистките мрежи на олигархията. Така че тя може да има модернизиращ ефект, например може да елиминира от политическия живот така наречените политически динозаври на прехода – политическите играчи от стария стил и старата гвардия, които се възприемат като имащи корупционен ефект върху политиката и обществото. Но настояването за борба с корупцията като магическо средство за решаване на проблемите на нашето общество обикновено идва като алтернатива и заместител на провеждането на социални политики, които прехвърлят пари към непривилегированите (които на свой ред се възприемат от мнозина от средната класа като болтове в клиентелистките мрежи на олигархията).
В крайна сметка противоречията от всякакъв вид в нашите общества имат тенденция да се увеличават, тъй като натрупването на богатство в ръцете на малцина води до недостиг за останалите. И съдебната система става много важна за разрешаването на противоречията. В резултат на това главните прокурори и характерът на тяхното поведение стават все по-важни в редица общества по света. Това е една от причините редица политически партии в страните от Централна и Източна Европа да имат антикорупционна програма. Обикновено това са партии, които представляват средната класа, младите професионалисти, корпоративните работници. Тези хора виждат себе си като някакъв вид технократски елит, който модернизира обществото и среща опозиция от страна на по-малко образованите, непривилегировани, изостанали маси.
Засега бих казал само, че според мен елементите на държавите в нашия регион винаги биха били заинтересовани да имат някаква автохтонна икономическа база, някакви политици, които черпят легитимност повече от националната, а не от европейската или международната политика, някакъв дискурс, който има известен скептицизъм към дискурса на антикорупцията, защото тя може да бъде видяна и като лицемерна тенденция. Корупцията, незачитането на регулациите, желанието да се премахнат регулациите или да се повлияе върху тях по начин, който е удобен за собствения бизнес или за групи от бизнеси, е неизбежна част от капиталистическата система и стремежа към печалба. Ето защо, когато борбата с корупцията надхвърли положителната си роля, тя може да бъде критикувана, че не премахва корупцията, а само определя кой може да бъде корумпиран в даден период и срещу кого е насочена борбата за честност.
Провеждането на многобройни избори в страна като България несъмнено ще доведе до своеобразно политическо прегаряне сред масите. Има ли победителят в изборите решение, което да възстанови жизнеността на политическия живот в страната?
Добрият резултат на антикорупционната партия „Промяната продължава“ може да се разглежда като знак, че част от българското общество е открило надежда в тези нови политици. Той би могъл да се разглежда като рядък случай, когато обществото преодолява апатията и цинизма си и подкрепя една позитивна визия. Ако това е вярно, то може би е предизвикано от факта, че Кирил Петков и Асен Василев направиха като министри нещо, което се възприема като разкриване на корупцията от времето на предишното правителство, макар че наказанието, което постигнаха, беше просто освобождаване на някои хора от властови позиции. Така че, ако искат да съживят политическия живот, те наистина трябва да „продължат промяната“, както обещават, и да направят повече конкретни неща, а не само да казват, че са за промяна.
Картината обаче е по-сложна. На парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. не са гласували около 59,5% от българските избиратели. Очевидно за тях няма политическа партия, която да ги представлява, или гласуването няма смисъл. Техният скептицизъм трябва да бъде разбран от всеки, който иска да съживи българската политика.
Както споменах по-горе, у нас няма политика в смисъл на политическо представителство на различни социални групи или класи. По-голямата част от това, което имаме като политика, е борба между различните марки на бизнеса – някои, възприемани като по-честни и по-модерни (например корпоративните), други, възприемани като по-свързани с бизнес стила на прехода, клиентелистките мрежи, мафията и т.н. (тази тенденция свободно се определя като олигархия, въпреки че и в нея има вътрешни разделения). Могат да се добавят различни нюанси: дискурси на антикомунизма или антифашизма, дискурси за или против определени геополитически субекти, дискурси на културните войни и т.н., но в крайна сметка се получава политическа надстройка, която възпроизвежда икономическата база и структурите, които имат власт в нашето общество.
Предполагам, че дори победителят в изборите да формулира решение за съживяване на политическия живот, ще е необходимо нещо повече. Решението трябва да дойде от повече места, а не само от тези, които са политици в тесния смисъл на думата. Ако трябва да взема на заем една фраза от известния философ Жижек, на нас ни липсва езикът, който би ни помогнал да назовем и разберем по-дълбоките причини за нашето обезсърчаване или оттегляне от обществена дейност. Не става дума за това, че българите не са политизирани. Хората имат различни политически настроения и мнения. Но това, което имаме като политика и публично пространство (имам предвид най-вече медийното пространство), от една страна, има склонност да бъде неясно и повърхностно в своите интерпретации, а от друга, е твърде населено от пропагандисти и ехо камери, които ги поддържат. Хората просто не се овластяват чрез политиката. Те са поканени да бъдат проксита на някои от закрепостените интереси в обществото.
Въпросът за съживяването на политическия живот вероятно ще бъде свързан с въпроса за това какво общество и каква България биха могли да се справят с предизвикателството на днешното време. Ако новите хора или новите партии в нашата политика просто възпроизвеждат и доразвиват ценностите и политиките на прехода, това е безполезно. Трябва да има нови идеи, нови дискурси, нови социални бази за тях, нови начини на взаимодействие и нова същност – в обществото и в нас.
Кризата с пандемията от корона оказа дълбоко въздействие върху политиката в целия свят. Могат ли сегашните изборни резултати да се обяснят с пандемичната криза в България, която се смята за най-слабо ваксинираната страна в ЕС?
В България през целия период на пандемията имаше силно антиваксърско течение в обществото. В контекста на настоящите избори, както и на предишните, за тези, които искаха да спечелят българския избирател, беше важно да не отчуждават това течение. Това важеше с особена сила за Румен Радев, който в крайна сметка се оказа победител с голяма разлика, но през цялата година съществуваше мнение, че победата му не е била предопределена. Може би това е една от причините, поради които България дълго време беше известна не само като най-слабо ваксинираната страна в ЕС, но и като една от страните в ЕС с най-облекчени мерки срещу коронавируса. Влизането в парламента на малката партия „Възраждане“, която спекулира с антиваксърски послания, също може да се разглежда като ефект от пандемичната криза върху изборите.
Макар че обществото може да има мнения и страсти, пандемиите са въпрос, който изисква експерти, за да може да бъде решен. По време на пандемичната криза имаше „експерти“, които всъщност играеха политическа игра и дори се обвързваха с партии и власт. Моето предположение и моята надежда е, че българите са в състояние да различат истинските експерти от фалшивите. Същото важи и за политиката: трябва да можем да откриваме истината зад фасадата, като имаме предвид, че там обикновено има манипулативни фигури и масови заблуди. И трябва да търсим промяната и овластяването и в себе си, тъй като политиката е в очевидна криза.
Снимка: Кирил Петков е водещото лице на „промяната“ в България след парламентарните избори в България на 14 ноември 2021 г. (източник: YouTube)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
