Данни и преживявания за социалната помощ, филантропията и селските гета
Валер Симион Козма
Тази статия бе публикувана на 14 април 2018 г. на българската секция на сайта „Барикада“.
Как изглежда бедността в Румъния отвъд статистиките, които поставят румънците на предпоследно място в ЕС с “38,8% дял от населението, изложено на риск от бедност и социално изключване”? Българите са последни по този показател 40,4% от южните съседи живеят в бедност или на нейния праг. Средният показател за ЕС е 23,5%.
Кои са категориите граждани, които са най-изложени на бедност и какви ефекти има тя в краткосрочен и в дългосрочен план? Статиите в пресата, които са се позовали на тези данни, добавят, че “бедността и социалното изключване са трайни сред младите, семействата с деца, хората в неравностойно положение, ромите, селското население и неактивните икономически хора” (т.е. неработещите). Това се случва на първо място заради непоследователната социална политика, заради все по-трудния достъп до качествено образование и медицинска грижа, заради модела на икономическо развитие, базиран на евтиния и неквалифициран труд, заради Трудовия кодекс (въведен по време на правителството на икономиите на Емил Бок през 2011 г), който прави трудещите се по-уязвими и несигурни. Част от обяснението е и в абсурдното законодателство по отношение на даването на гарантиран минимален доход (ГМД).
Относно юридическите правила за ГМД секретарят на една селска община ми обърна внимание на интересен детайл. Ако семейство получава ГМД, но един от неговите членове започне да работи, другите във фамилията губят правото си на ГМД, защото заплатата на трудещия се (дори и да е минимална) повишава доходите на домакинството и то вече не отговаря на условията за получаване на помощ. Това кара мнозина да предпочетат да работят нелегално. През март писах в “Барикада” за майчинските в Румъния и как сегашните условия за даването им изключват голяма част от родителите от най-уязвимите категории.
Румъния е на опашката в ЕС по дял на разходите за социална защита от БВП, според данните на Евростат за 2015 г. Въпреки тази ситуация, тенденцията е тези разходи да спадат в нашата страна – наопаки на останалата част от света. Според Agerpres “в ЕС разходите за социална защита са били средно 29% от БВП през 2015 г. Румъния е на последно място в ЕС по този показател, който за нея има стойност 14,6% от БВП спрямо над 1/3 от БВП във Франция, Дания и Финландия (според данните на Евростат). От тези разходи една незначителна част – приблизително 15 млн. евро месечно отиват за изплащане на гарантирания минимален доход на получаващите го 221 048 души (според официалните данни на сайта на Министерството на труда за август 2017 г.). Тази сума е значително по-малка от цената на един километър от магистрала “Трансилвания” (23 млн евро). Освен това както според статистическите данни, така и според реалността на терен, виждаме, че в бедност живеят много граждани. Някои от тях дори работят на пълно работно време и нямат право на достъп до гарантирания минимален доход. Сред бедните са и много хора, трудещи се нелегално без да имат здравна осигуровка.
През последните два месеца антропологични изследвания се насочиха към няколко селски общности в Трансилвания. Като участник в тях имах шанса да вляза в контакт с различни хора, които получават гарантиран минимален доход или работят на черно, без да имат социални осигуровки. Говорих и с няколко предприемачи и представители на местната администрация. Дискусиите ми с последната група потвърдиха важно разбиране: основната функция на гарантирания минимален доход (т.нар. социална помощ) е да даде здравно осигуряване на хората. “При мене има работници, които се трудят много. Нямам големи проблеми с тях. Някои разбира се са по-сприхави и глупави, но те са малко на фона на цялото население. Къде няма прости хора? Има много от тях на всички нива. Някои от тях получават царски доходи. Като предприемач, който извършва сезонна дейност и като бивш служител на публичната администрация, мога да кажа, че повечето от работниците ми са търсели като безработни социални помощи, защото им е трябвала здравна осигуровка. Никой от тях не може да живее от получаваната помощ”, казва предприемач от трансилванско село.
Селските ми пътувания ме поведоха до няколко селски гета, потънали в дълбока бедност. Там децата и младите са осъдени да възпроизвеждат жизнения стандарт на родителите си, които са социално подпомагани или даже не получават никаква социална помощ. В някои случаи наблюдавах как инвестициите в публична инфраструктура, направени от местни власти не са покрили бедните и маргинални зони, населявани от роми.
В Лиса, окръг Брашов, асфалтът свършва там, където започват улиците с къщи на ромите – “циганията”, както казват местните хора. Водоснабдителната мрежа не стига до гетото. Електрическата мрежа обслужва само няколко от неговите къщи. Мнозинството от местните хора живеят в скромни къщи с по една стая, издигнати от газобетон. Те не притежават земята, върху която живеят. Липсата на юридически актове върху нея ги лишава автоматично от възможността да получават социална помощ или медицинска грижа. В близост до последните къщи на селото започва царството на отпадъците, изхвърляни от жителите на района.
Когато започне размразяването през пролетта и в случаите, когато вали, дворовете се превръщат в огромно блато, през което трябва да преминават деца и родители. Неграмотни, неквалифицирани, без земя, която да отглеждат хората са в постоянно борба за осигуряване на храна, на дрехи и на дърва за огрев. Гладът и липсата на надежда удрят всяка амбиция и желание за професионално изграждане. Не съм видял на терен нищо от ужасните картини, които рисуват за социално подпомаганите в медиите. Освен ако не считаме пренаселеността в малки пространства, спането на земята, събирането на старо желязо, дървен материал или гъби страховитото лице на бедните нетрудещи се.
Открих подобна ситуация в Ромънаши, окръг Салаж (Северозападна Румъния), където колкото повече се доближаваш до бедните къщи на ромите, толкова повече нарастват дупките в асфалта. В същото село една групичка от къщи завършват с миниблато, където можеш да минеш само с каруца, ботуши или кокили. На върха на хълма преди малка гора има няколко къщи. Едан от тях е по-солидна с две помещения, а другите приличат на колиби. Там живеят семейства с деца.
Някои от тези подрастващи имат увреждания. Едно момиче е частично незрящо. Рядко е имала достъп до специалисти по зрение. Едно момче е загубило крака си, падайки под каруца. Друго дете има изкривени крака по рождение. То не може да върви, въпреки че доктор е казал на майка му, “че може да се оправи проблема с операция – няма да върви нормално, но ще се движи някак – само че струва 5 000 евро”. “Откъде да намерим тези пари?”, казва майката. И трето дете е сакато – само че има увреждане на ръцете и е сляпо. Когато за втори път ги посетих в дома им, съпроводен от двама приятели, част от момчетата бяха отишли на работа в селото, както ни сподели баща им: “Отиват да чистят градини. Носят някоя лея. 20-30 леи допълнително за храна, картофи, сланина и каквото могат да ни дадат хората.”
Семейството не получава социална помощ. От известно време се опитва да получи пенсия за увреждането на децата. Но тъй като са неграмотни и роми се сблъскват с големи трудности. “Изпращат ни от една на друга врата. Карат ни се, когато разберат, че не владеем буквите. Когато отидем на лекар ни навикват, че не сме се къпали. Вижте къде живеем и колко сме. Носим си вода за пиене с бидони от далеч, от селото. За да се измием носим вода от реката – от долу, и после я загряваме при нас. Как да бъдем винаги чисти в тези условия? Правим каквото можем”, казва бащата.
Нямат земя, която да обработват. Пред къщата имат стръмен бряг, който води до споменатата река. Там са си направили пътека. “Казахме на общината да ни донесе и на нас някакви камъни. Рекоха ни, че ще дойдат, но не видяхме никого. Миналата година, когато беше голямата буря, отнесла покривите, поискахме разрешение да приберем счупените керемиди, паднали от училището, да ги обработим и да ги сложим на гробищата. Поне ни оставиха да направим това”, ми каза бащата на първата среща. Тези хора са част от категорията, която според мненията на мнозина “не иска да се интегрира и не прави нищо, за да се цивилизова”. Разказите за тази категория граждани могат да продължат, но не е това идеята на статията.
Когато попаднах на подобни случаи, първата ми реакция беше да се опитам да помогна някак, въпреки че знам много ясно как индивидуалните инициатива могат да бъдат най-много временно успокояване на съвестта, а не трайно решение. Колкото и ресурс да мобилизира един индивид за помощ, той не може да замени цялата система за социална защита и включване. Много хора проявиха желание да помогнат с пари, с дрехи или храни на двете семейства от Ромънаши. Писах за тях във Facebook. Подготвихме четири пакета за четири семейства. Когато ги занесохме, си дадохме сметка за ужаса, в който живеят тези семейства. Идването на помощите изкара от къщите много народ с деца и истории за разказване. Облечени зле, слаби, надяващи се да хванат нещо от раздаваното в навалицата.
Тогава разбрахме как подобна мобилизация не е дори утеха. Тези хора са повлияни дълбоко от глада и безнадеждността. Трудно е да бъдат разбрани от някого, който не е имал техните грижи за храна и дърва за отопление. Да осъждаме такива хора и да заключаваме, че те са в своята ситуация заради своя избор е цинизъм и липса на хуманност. Тези присъди говорят повече за издаващите ги, а не за своите обекти.
Голямата част от хората, които живеят в подобни условия са описвани и възприемани от обществото като паразити заради лошото си образование и заради начина, по който се отнасят към тях служителите на държавните институции. Хората в бедност или в риск от бедност не успяват да се възползват от голяма част от формите на подкрепа, на която юридически погледнато имат право. Насочват се към спешните отделения на болниците, когато имат здравен проблем, защото знаят, че там ще бъдат лекувани безплатно. Детските надбавки и до неотдавна гарантираният минимален доход са достъпните за тях източници на доход. Докарват си по нещо и от сезонна работа и понякога от малки кражби. Какви шансове имат да надскочат социалния си произход деца, която въпреки че ходят на училище, живеят винаги под заплахата на глада. Те се хранят с каквото им попадне. По дрехите и телата им са изписани признаците на дълбоката бедност. На училище постоянно са жертва на насилие от съучениците си, понякога дори на учителите, след което се завръщат в пренаселените си жилища.
Въпреки повтаряните формули за интеграция и надрастване на условията, бедността на тези хора постоянно предизвиква дискомфорт в живота на останалите граждани. Понякога тя поражда благотворителност или случайни размисли за човешкото състояние на бедните. Когато дискусиите достигнат до необходимостта да се инвестира в мащабни и добре финансирани социални политики, се реактивират в мнозина клишетата за личния избор (водещ до бедност), за бягството от труд, за безотговорното размножаване и за съмнителния морал на социално слабите. Смята се, че не държавата би трябвало да се занимава с тези проблеми, а отделните хора или различните организации и фондации, движени от грижа за ближния. Дори се оказва, че колкото и милост да предизвиква драмата на едно семейство и особено на децата му, малцина могат да приемат тези граждани да бъдат изведени от гетата си и да бъдат пренесени в хубави жилища (с вода, ток и отопление).
Само че бедността с всички нейни последствия не е докоснала само ромските общности, а и други категории граждани. Трудният достъп до достойна медицинска грижа влияе на много възрастни хора от селските райони. Доста от тях живеят с мизерни пенсии, а в някои случаи получават по нещо от децата, заминали в чужбина. Друга категория граждани, оставени да се оправят сами, са хората с увеждания. Те периодично са принуждавани да пътуват, за да си направят медицински изследвания, без които не могат да получават пенсиите си. В много случаи те нямат адекватна медицинска грижа. Сред най-потиснатите граждани в социална изключеност са пациентите с психически заболявания. Освен недостатъчните на брой центрове за грижа, недостатъчния и лошо платен медицински персонал, страдащите и грижещите се за тях се сблъскват най-вече с проблема за хроничното нефинансиране: “Важно е да върнем в общественото внимание проблемите в тази сфера, но без да стигматизираме пациентите. Започнахме кампанията след дебат, в който участваха пациенти, лекари, власти. Трябва да се знае, че преди влизането в ЕС финансирането на сферата за ментални заболявания бе 28 млн. евро, а сега спадна на 3 млн. евро. Това е така, защото спадна политическият интерес към тази тема”, каза преди известно времедоктор Маруис Джанта, психиатър.
Закриването на интернатите и на училищните столове, в комбинация с окрупняването на училищата затруднява достъпа до образование на много деца, особено в планинските села. Колкото и микробусите на местните власти да извозват ученици към други училища, ако към курсовете се добави и времето, изгубено за качване и слизане по пътеките до спирката на автобуса, се появява стандартната рецепта водеща до напускане на училището. Псевдосоциалните програми като “мляко и рогче”, създадени сякаш, за да увеличат печалбите на някои фирми, не могат да заменят училищните столове и няма как да осигурят минимална храна на учениците, особено от семействата в риск от бедност и на пътуващите до друго населено място, за да учат. Стига се до напускане на училището, до лошо образование и до дълъг живот в бедност или в близост до нея.
Спорадичните благотворителни акции и инициативите на някои сдружения и фондации, иначе похвални сами по себе си, не могат да разрешат структурните проблеми. Филантропията не може дори да облекчи ситуацията. Тя може най-много да спаси няколко отделни индивида и да предложи непостоянна подкрепа на дадени семейства. Подобни усилия окуражават отказа от отговорност на публичните власти. В някои случаи те оправдават нападките срещу социалната защита, ставащи все по-цинични.
Отговорните институции не трябва да се заменят с подобни програми и независими инициативи. Трябва да се помага на тези институции да си вършат работата – най-напред в смисъл да се извършват законодателни промени, да се заделят значителни бюджетни средства и да се подготвя и селектира персонала на социалните служби. Това не може да се направи без пари, а когато се стигне до пари, те не се намират, защото винаги има други приоритети. Преразпределянето на средствата не действа в смисъл на подкрепа за онези, които имат нужда, а представлява пренасочване на пари от низините към върховете. Насърчават се и се плаща на други категории граждани и икономически субекти.
Прочети и на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
