Моментна снимка на състоянието на жилищния проблем у нас – със статистика, данни за европейски проекти, социалните жилища, социалните услуги за бездомни и гражданските организации, подкрепящи хората без жилище, бе направена от сдружение „Лекари на света” с доклада „Дом за всеки: мисия (не)възможна?”
Владимир Митев
Тази статия бе публикувана на 26 март 2022 г. на българската секция на сайта „Барикада“.
България е единствената страна в ЕС, която няма движение за право на жилище и право на град. Това обаче не означава, че жилищният проблем на българите е решен. Поне 2,5 млн. български граждани живеят при лоши жилищни условия и пренаселеност. Сред тях са представители на всички етнически групи в България: 65% от всички роми, 45% от всички турци и 30% от всички българи – живеещи в жилища с под 15 кв.м на обитател. Това са част от данните в доклада „Дом за всеки: мисия (не)възможна?”, който бе представен на пресконференция в БТА в петък, 25 март.
Докладът е публикация на сдружение „Лекари на света” (Médecins du Monde), финансирана от Фондация „Абе Пиер” (Fondation Abbé Pierre). Той е забележителен със своята задълбочена фактология, с представянето на основните „жилищни политики” (или по-скоро на липсата на такива) през последните 30 години, с познаването на гражданските организации, занимаващи се с жилищните проблеми и с драмата на непривилегировани хора, отпаднали от общественото състезание, след като са загубили своето жилище.
Жилищен проблем има
Авторите на доклада – Стефан Кръстев и Росица Кратункова, на първо място правят преглед на основни статистики за жилищата в България. Те констатират, че проблемът с жилищата у нас е повсеместен – засяга всички етноси и не се свежда само до жилищата на ромите. През 2019 г. 41,1% от българските граждани са живеели в пренаселени жилища – една от най-високите стойности за ЕС. 32,1% от българите са били в риск от социално изключване през 2020 г. (22% средно за ЕС). 44,8% от българите, живеещи под наем, са обременени от прекомерни жилищни разходи, докато при собствениците на жилище, независимо дали имат ипотечен кредит или не, този процент е 25,3%. През 2019 г. 30,1% от българите са имали проблеми да отопляват жилището си, срещу 6,9% средна стойност в ЕС.
Това са само част от множеството параметри, разкриващи жилищния проблем в България. В редица западноевропейски държави социалните жилища са важен елемент от жилищната и социалната политика, но в България тенденцията е противоположна, посочва докладът:
“Към 2015 г. има само 92 560 общински жилища (2,4%), от които 83 429 са концентрирани почти изцяло в големите градове. Повече от половината от тези жилища обслужват общински служители или са държавна собственост и не изпълняват социална функция. Освен това количеството на този фонд непрекъснато намалява (през 2001 г. е имало 109 853 такива жилища) и няма гарантиран източник на финансиране за ново строителство. Министерството на регионалното развитие и благоустройството не разполага с данни за общия брой на общинските жилища в България. Според данни, цитирани в доклад на Световната банка, 33% от българските общини (т.е. 87 от 256) не поддържат общински жилища.”
Държавната политика
Като част от ЕС България може да използва европейски фондове, за да развива социална политика. Страната е анонсирала подобни намерения, например по отношение на програмата Европа 2020 г., която има и социални индикатори. Въпреки това резултатите от редица програми са незадоволителни. Докладът констатира, че националната жилищна стратегия (2004-2017 г.) „прехвърля активната роля в жилищната политика към общините и разграничава нуждите на ромското и неромското население, като така етнизира жилищния въпрос и допълнително стигматизира ромите”. Що се отнася до Националната програма за подобряване на жилищните условия на ромите в Република България (2005-2015 г.), докладът отбелязва, че “изпълнението на програмата спира рязко през 2009 г., когато правителството определя нови жилищни политики, не толкова за да адресира установените до този момент проблеми, колкото за да отговори на приоритетите на ЕС”.
След влизането в ЕС държавата разчита основно на европейските фондове за финансиране на жилищната политика, предимно за строеж на социални жилища. Отделените средствата не само че са недостатъчни, но и не са приоритет на местните власти, отговорни за изпълнение на проектите.
Стигмата над бедните и етнизиране на жилищния проблем
Появяват се и други проблеми. Докладът припомня, че в Бургас опитите да се изграждат жилища за социално слаби граждани водят до съпротивата на националистически организации, че се изграждат “ромски гета” с “европейски пари”. Така дейността в Бургас отпада, но когато към община Варна е отправена покана да замести Бургас, там се случва същото.
Струва си да се направят паралели с румънското движение за право на град, което не се свени да защитава правата на роми. В Клуж Напока например движението се оформя след насилствено изселване, което изпраща ромски семейства да живеят непосредствено до сметището на града. Местни активисти вече имат значителен опит в протести, петиции, съдебна дела, използване на възможностите, предоставени от общинския съвет. Те също така участват в написването на документи за жилищната политика в Румъния, които попадат на сайтовете на организации на ООН или западни фондации.
В градове като Клуж Напока и Тимишоара от години наемите са големи, което води до искане, което в българските условия изглежда фантастично – за контрол и праг върху цените на наемите. Докладът “Дом за всички: мисия (не)възможна?” също се занимава с наемите и поставя въпроса за цените на имотите и прекомерните разходи за жилище. Основен проблем обаче в България е липсата на данни.
Жилищна политика
Изследването обрисува картина на механизмите за жилищна политика в България, а именно ситуацията с общинските жилища и центровете за временно настаняване. И двата лоста се управляват от общините, за които това е по-скоро разход, отколкото грижа за нуждите на хората. Наследените от социализма общински жилища рязко намаляват, тъй като биват продавани, а не ремонтирани. Държавата по никакъв начин не подкрепя финансово местните власти. Липсата на жилища пък превръща центровете за временно настаняване в центрове за продължително пребиваване, където хората остават далеч над първоначално предвидените 3 месеца. В цялата страна има едва 13 такива центъра, а точни данни за хората на улицата или в жилищна нужда няма.
Докладът констатира:
“Реалността показва, че общините често не разполагат с капацитет и финансови ресурси за цялостно проучване на потребностите на своето население и за събиране на информация и данни, на които да основават своите политики. В повечето случаи общините заемат пасивна роля и в резултат на това през последните няколко години отправят малко искания за нови услуги. За периода 2004 – 2021 г. в страната е открит само един нов център за временно настаняване.”
Жилищната политика трябва да включва не само механизми за помощ на хората без дом, а и за тези, които наемат или купуват имот на свободния пазар. От 2015 г. цената на жилищата в България е нараснала с главоломните 50%, превръщайки ги в стока лукс, отколкото в стока от първа необходимост. Дори в един от най-евтините райони на София като Люлин жителите са принудени да заделят над 60% от доходите си за жилищни нужди, много над прага от 40%, при който според Евростат домакинството изпитва прекомерни разходи за жилище.
В същото време в столицата броят на общинските жилища рязко намалява: от 120 000 през 1993 г. до по-малко от 9 000 през 2021 г. В общинските картотеки на чакащите за жилище има над 10 287 души, за които няма свободни апартаменти.
Съществуват все пак няколко граждански организации в България, които показват ангажираност с проблемите на хората в уязвимо положение: Дневен център „Розовата къща”, Хабитат България, Български хелзинкски комитет, Мобилна грижа за бездомни “Каритас”, “Храна, а не война”, АТД “Четвърти свят – Заедно за достоен живот”.
Ето какво споделят от “Розовата къща”:
“Един от бенефициентите е момче, което живее в кола. Той се е заразил с ХИВ от мръсна игла и е на метадоново лечение. Страда от депресия и се нуждае от много сериозни психиатрични грижи. Познат човек му дава ключа от изоставената си кола и го оставя да живее в нея. Той няма къде другаде да отиде.
Някои от бенефициентите на „Розовата къща“ дори извършват дребни престъпления, за да влязат в затвора и да имат сигурно място за престой през зимата.
“Никой не иска да влезе в затвора, със сигурност. И все пак познавам хора, които извършват престъпления, за да ги вкарат. Познавам 2-3 души, които го правят по организиран начин. Лесно е: счупваш прозорец или крадеш радио на кола, арестуват те за кражба, след което сключваш бързо споразумение с прокурора. Те прекарват 6 месеца в затвора и след това излизат. Това е някакъв ад“.
Ситуацията в другия разгледан в доклада случай, този на Сливен, е подобна. За последните 10 години Общината е продала над 168 жилища, а е построила само 9. Картотекирани са едва 92 души поради твърде сложната процедура, както и липсата на свободни жилища. Над 85% от жилищата в града са построени преди 1990 г. Няма и център за временно настаняване, като такъв евентуално ще бъде открит през 2023 г. Липсва и наблюдавано жилище за навършилите 18 години лица от центровете от семеен тип. Дирекцията „Социално подпомагане” споделя, че на едно момче е предложено настаняване в жилище в Брацигово, на 176 км от Сливен, което той отказва, и започва да спи по входовете в града.
Какво да се прави?
Докладът приключва с призив за нова национална жилищна стратегия, която да:
- постави правото на жилище и адекватно градско развитие в центъра на обществените политики, със специално внимание към физическото и психично здраве;
- създаде национален жилищен фонд, който да финансира общините за строителство на социални жилища, както и да подпомага собственици да ремонтират домовете си и да ги направят енергийно ефективни;
- гарантира нарастващ процент общински жилища, които да се използват само за социални цели и да не могат да бъдат продавани;
- гарантира, че правото за ползване на общинско жилище за неограничен период от време е стратегическа цел в развитието на общинските политики за общинските жилища (изследванията ясно показват, че противно на твърденията на настоящите наредби, поставянето на ограничителни срокове не води до по-висока мотивация у ползвателите да „вземат нещата в свои ръце”, а ги излага на още по-висока несигурност);
- гарантира, че системата на социалните жилища е отворена за всички нуждаещи се на територията на съответната община, а не дискриминира по адресна регистрация или произход;
- създаде институция за мониторинг, събираща и анализираща данни за състоянието на жилищните активи и нужди;
Цялото видео от пресконференцията на авторите на доклада може да бъде гледано тук:
Докладът може да бъде свален тук.
Историята на Васил
48-годишният Васил е бездомен от пет години, след като баща му става жертва на имотна измама от страна на свои роднини. Васил няма никакви доходи, но преди това винаги е работил като строителен работник и дори в киното като статист. От 2019 г. има псориазис и херния, която сега е много болезнена. Той не е здравноосигурен и не може да се оперира. Не е кандидатствал за общинско жилище, защото трябва да събере много документи, няма никакви доходи и не може да си позволи да плаща сметките, особено ако става въпрос за централно отопление.
„Започнах да спя по входове, в мазета, на строежи, по пейки. А зимата беше ужас. 2016 г. беше –20 градуса. Спах в едно денонощно заведение. Там ме съжаляваха хората, даваха ми 2-3 лв. И аз какво да правя, ще си взема алкохол и нещо за ядене. Две години съм ял само кренвирши и хляб, не знаех какво е супа, готвено, да не говорим за зеленчуци, плодове. Дори сол не съм имал.
Аз сега не пия, преди се бях пропил много. Като пиеш, не усещаш поне как замръзваш. Мислиш си, че се топлиш, но всъщност замръзваш. Използвам химически обществени тоалетни, а за душ през първата година ходех при един приятел веднъж седмично.
Питах социалните служби за някаква подкрепа. Нещо трагично трябвало да стане, за да ми дадат еднократната помощ. 2019 г. ми дадоха най-накрая 200 лв.
Не съм прекарвал много време в кризисни или временни центрове. Хората там са като роби, някои биват бити, крадат ти вещите. Силата решава. Веднъж ми откраднаха обувките и се опитаха да ми ги продадат за 20 лв. Откраднали са ми много телефони. Сигурно съм загубил около 40-50 от тях. Заспя в трамвая и някой ми го гепи. Зимата, за да не замръзнеш, ходиш цяла нощ и като видиш първия автобус, се качваш и заспиваш. И на последната спирка шофьорът крещи: „Последна спирка, айде ставай, свърши хотелът!“
Повечето вечери просто ходиш без посока. Знаете ли какво е без посока? Миналата година, когато се случи първото затваряне заради COVID-19, спряха раздаването на храна. Не бях ял от 20 дни, бях само вода и захар. Нямаше никакви хора по улиците, накъдето погледнеш никой. Ходех в една църква, даваха храна, някой лев. Те направиха връзката с „Храна, а не война“.
По това време спях на едни стълби към едно мазе навън на студа. От 13 януари 2021 г. живея в този неофициален подслон. Трябва да го напусна през април. Имам лична карта, тази ми е шестата, само ми ги крадат. Сегашната ми беше счупена от един полицай в трамвая, когато имаше контрола. Нямах пари и ми каза: „Айде бегай оттука и тая карта да си я оправиш“.
Искам да има възможност да стане по-лесно. Не да ми дават подаяния, а да ми кажат, че ако направя 100 стъпки, ще получа нещо по-добро, че ще имам възможност да се развивам, да продължа напред. Но без жилище за къде си?“
Бездомните и хората в несигурно положение са лесна плячка. Мутри платили на Васил 200 лв., за да регистрират фирма на негово име, за да извършат измама с ДДС за хиляди левове. Васил се опитал да се скрие в един манастир, за да избегне създаването на електронен подпис, който би позволил на мутрите да направят много повече. В крайна сметка те го откриват и го отвличат за няколко дни. Днес Националната агенция за приходите търси да събере вземанията си и издирва Васил, който смята, че мутрите искат да го убият и да прикрият всички следи.
Снимка: Повечето от жилищата извън София са построени преди 1990 г. (източник: Pixabay, CC0)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
