Интервю за медийното отразяване на смъртта на Виктория Маринова, за състоянието на свободата на словото и за насилието над жени в България
Камран Барадаран
Това интервю бе публикувано на 6 октомври 2019 г. на сайта на Иранската работническа новинарска агенция ILNA. То бе направено по повод първата годишнина от убийството на Виктория Маринова в Русе.
Господин Митев, имаше странно съвпадение между смъртта на Виктория Маринова и разследвания в случаи на корупция на български и румънски официални лица. Някои решиха, че убийството е политическо, а други го определиха като инцидент. Каква е Вашата позиция за спекулацията на западните новинарски агенции за смъртта на Виктория Маринова?
Виктория Маринова беше красиво лице от телевизионния екран, което бе известно в Русе с предаване, в което представяше интересни личности, добри идеи и прояви на състрадателност. Извън работата си тя организираше благотворителни акции за подпомагане на социално слаби деца. Тя обаче не бе разследващ журналист, както бе представена в първите съобщения след жестоката й смърт. Причините за възникналото объркване и подвеждане са различни.
От една страна, тя бе убита веднага след първото издание на новото си предаване „Детектор“, в което бяха интервюирани български и румънски журналист от организации за разследваща журналистика (съответно „Бивол“ в България и Rise Project в Румъния). По-рано през есента на 2018 г. двамата журналисти бяха временно задържани от българската полиция в района на град Радомир, докато извършваха разследване на злоупотреби с европейски фондове. В предаването „Детектор“ беше разказана отново историята на това задържане, така че местни и чуждестранни медии бяха изкушени да направят връзка между предаването и последвалата смърт няколко дни по-късно.
От друга страна, през октомври 2018 г., а и днес българското общество се намира в състояние на криза на доверието в институциите. В тези условия всякакви хипотези и спекулации, съчетани с ужаса на хората от жестокото убийство могат лесно да доведат до крайни и погрешни заключения.
Убийството на Виктория Маринова е битово убийство, несвързано с нейната работа на журналист. Но раната, която то отвори, насочи вниманието на целия свят към много от проблемите на съвременното българско общество – като насилието над жени, несигурността на гражданите, включително на журналистите, корупцията, междуетническите отношения (извършителят е от ромски произход и след като бе обвинен имаше настроения за мъст, каквито не се наблюдават в същата степен, когато извършител на подобно престъпление е от българското мнозинство) и т.н.
В журналистиката се случва медии да прилагат високи журналистически стандарти и въпреки това да допуснат да бъдат подведени, когато нямат добро познаване на местния контекст и на фактите от места, които рядко попадат в международния фокус като град Русе. За мене подвеждането, което възникна показва, че страни и региони, които се намират в периферията на световния новинарски обмен трябва да произвеждат повече англоезични новини за себе си. Когато някой не знае местния език и няма достатъчно контакти в дадена зона, която отразява, той може да се предовери на ограничените си информационни източници и така да допусне да бъде подведен.
Не трябва да забравяме, че България е най-бедната страна в ЕС и има сериозни социални проблеми. У нас има мнение, че повишено западно внимание към нашата страна може да помогне да се коригират проблеми, по които от години се прави малко – например корупцията, кризата в медиите, насилието над жените. В този смисъл разбирам защо смъртта на Виктория Маринова бе представена на Запад като „убийство на разследващ журналист“, изобличил корупция на високо ниво. Ежедневно в България се водят битки за социално развитие, но мисля, че мнозина от действащите лица в тях чувстват, че страната напредва прекалено бавно или дори ситуацията се влошава. Мнозина сигурно усещат, че ако просто живеем и правим това, което трябва, не се случва нужната промяна към по-добро. Явно имаме нужда от хора-символи, герои и мъченици, защото е нужно свръхусилие, за да тръгнем по правилния път като общество.
България е на 111-то място от 180 страни в областта на свободата на словото. Каква е причината за тази ниска позиция за европейска страна? Какви стъпки са предприети, за да се подобри ситуацията на свободата на словото в България?
Причините за влошаващото се състояние на свободата на словото са прекалено много, за да мога да ги обхвана само със сегашния си отговор. Със сигурност е от значение, че в България се утвърди олигархичен обществено-икономически модел, при който интересите на собствениците на медии до голяма степен предопределят следваната редакционна политика на техните медии. В голямата си част сериозните националнопредставителни вестници и медии са собственост или се финансират от олигарси или пък получават финансиране от фондация “Америка за България”.
Друга причина е сривът в доверието към институциите, който се отнася и за доверието в журналистите. За мнозина в България да си журналист означава автоматично, че си корумпиран, че обслужваш интересите на вражеско политическо, икономическо или идеологическо лоби, че си некомпетентен и посредствен. Мнозина не четат вестници и не гледат телевизия, именно защото се възмущават от криминалния или клюкарски подход в редица медии. А без публика журналистите са слаби.
Със сигурност е от значение и че работещите в телевизиите хора, появяващи се на екрана, получават високи заплати, които им дават социален статут, но в голямата си част журналистиката е зле платена професия. Мнозина от младите хора в тази професия я чувстват като много интересна и в същото време за депресираща и безперспективна.
Дори само тези три групи фактори, оказващи влияние върху професията вече подсказват, че днес е трудно да си журналист в България. Наред с тях, е важно да се каже, че солидарността между българските журналисти не е на особено високо ниво. Вместо да действат като осъзната и единна общност в отстояването на свободата на словото, те допускат политически и икономически фактори да ги разделят.
Случаи като този със свалянето от ефир на журналистката от БНР Силвия Великова и спирането на сигнала на БНР на 13 септември 2019 г. показаха, че все още има граници, отвъд които нарушенията на свободата на словото на облечените във власт предизвикват реакция. Усещането на мнозина от колегите е, че политиците и регулаторните органи по отношение на медиите нямат нужната етична и професионална компетентност.
Отговорите на множеството проблеми със свободата на словото в България са в няколко посоки. Вече две години законодателни предложения на Съюза на българските журналисти за подобряване на условията на работа в сферата и за подобряване на свободата на словото отлежават в българския парламент без да бъдат придвижвани за разглеждане от депутатите. Съюзът играе ролята на профсъюзна организация на журналистите в България, но той бе значително отслабен по време на прехода. Вероятно това обяснява защо неговите предложения не са обсъждани в парламента, а медийното внимание към тях е малко.
Друга организация, която си поставя за цел подобряване на медийната среда е Асоциацията на европейските журналисти. Тя развива мащабна дейност свързана с обучение на журналисти, организация на семинари, на програми по медийна грамотност в училищата и т.н. Нейно предимство са отличните връзки с западни журналистически организации, школи, фондации и т.н.
И двете журналистически организации организират и подкрепят протести на журналисти и защитават интересите им в отношенията с техните шефове, изпълнителната и законодателната власт.
Мисля, че част от опитите за подобряване на медийната среда в България са и опитите за създаването на нови медии, които не са подвластни на доминиращия медиен модел. Такъв е сайтът, с който съм свързан в момента – „Барикада“. Сайтът е журналистически кооператив и представя оригинални гледни точки към събитията в България и света. Те се анализират от гледна точка на прогресивните ценности и на нуждата от социална промяна. Сайтът е особено чувствителен към темата за свободата на словото в България.
И трите примера за промяна на ситуацията идват от самите журналисти. За съжаление действията на политическия елит на страната показват, че управляващите от различните партии не разбират проблемите на свободата на словото и се интересуват от максимално лоялни медии.
Някои анализатори виждат убийството на Мариново като произтичащо от вълна на убийства на жени в България. Какви структури на българското общество възпроизвеждат тази форма на насилие?
Убийството на жени е част от по-големия проблем за домашното насилие и насилието над жени. Това са проблеми, свързани със силния традиционализъм на част от българското население. Структурите, за които ме питате, са свързани с патриархалното, консервативното и традиционното мислене. За периода 2016-2018 г. убийствата на жени, извършени от техни съпрузи, партньори и близки роднини са нараснали с 50%. Според мене това е знак, че мъжете в тези отношения са се чувствали несигурни в своята роля на мъже. Като част от света и от ЕС българското общество преживява трансформации, които ерозират традиционните роли на половете и поставят под съмнение архаичните модели на отношения, които все още съществуват. За съжаление тенденциите не са обнадеждаващи. Проблемът с домашното насилие и насилието над жени ще продължи да тормози българското общество. Моята надежда за неговото разрешение е свързана с модернизацията и отварянето на българското общество към света. Очаквам все повече хора да разбират, че моделите им на поведение са архаични и незрели, което да доведе и до нужните корекции.
Прочети на английски език!
Прочети на персийски език!
Прочети на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
