Въпреки че от 20 години в Румъния се опитваме да помогнем на жените да се чувстват по-сигурни, продължава да бъде по-срамно да бъдеш жертва, отколкото насилник. Тази реалност трябва да се промени
Оана Санду
Тази статия бе публикувана в брой 37 и на сайта на „Декът о ревиста“ на 16 септември 2019 г. Статията е препечатана тук със съгласието на авторката си.
Това лято интервюирах в кафене в Брашов адвокатка за нейните казуси за насилие в семейството. Тя ми разказа, че след като уреди разделението на жертвата от насилника, което става след заповед за защита и развод, работи, за да спечели поверяването на децата изключително на майката. Казах й че след развода на моите родители, майка ми стана юридически единственият мой родител.
Попита ме дали е ставало дума за домашно насилие. Отговорих на един дъх:
„А, не! Баща ми се отказа от мене.“
Адвокатката продължи разговора и започна да ми обяснява как законодателството за поверяването на непълнолетни се е променило през последните години. Вече не можех да следя какво ми разказва, защото съзнанието ми остана на отговора, който й дадох. Така че я прекъснах с полуусмивка: „Да, имаше, не физическа, но имаше. Устна, емоционална…“
Разбира се, баща ми се отказа доброволно да ме вижда, откакто бях на 13 години. Но отговорът, който дадох на адвокат Лиляна Щефанеску-Гоанга не бе съвсем верен. Част от мозъка ми реши да изтрие личната ми история: обидите на баща ми, плача на майка ми, тръшнатите врати, дори юмрукът, който майка ми получи. За последното обаче тя ми разказа десетки години по-късно.
Проучвам, пиша и говоря публично за насилието в семейството от пет години. Въпреки това има моменти, подобни на по-горния разговор, когато съзнанието ми ме подвежда като ми казва, че домашното насилие не се отнася до мене.
Когато мислим за вкъщи, си представяме място, в което сме в сигурност, където получаваме топлота и в идеалния случай обич. Това прави насилието в семейството трудно за разбиране, за признаване и за наказание. То е противоречиво, несигурно и трудно за обхващане. Не става дума само за удари или бой и не се случва само на онези, които не са образовани, който са бедни или зависими от алкохол. Става въпрос и за емоционални травми, за контрола, който мъжете често искат да имат върху жените, за това как сме се научили да определяме ролите в двойката – жената подчинена, мъжът вземащ решенията.
В Румъния 30% от жените казват, че са пострадали от физическо или сексуално насилие в един момент от живота си. През 2018 г. близо 18 000 жени са били ударени. В семейството си са убити 48 жени. Това са само цифрите от докладваните случаи на полицията.
Разбира се, проблемът с насилието не е типичен за Румъния. То се случва и във Великобритания, Австрия, Испания, Италия или Австралия. Разликата е, че в другите страни системите за защита на жертвите действат по-ефективно. Има повече оплаквания за насилие. А разговорът по тези теми е на по-водещи места в публичния и политическия дневен ред.
Събитията от Каракал отвориха сега и разговора как властите се отнасят към жертвите, как пострадалите не са изслушвани и не им се вярва, как са подлагани на осъждане и обвинания и как това това ги кара да не вярват на полицията или на правосъдието, така че да не докладват претърпяното насилие.
Повечето жертви жени, които общуват с властите, са тези ударени от партньорите си. Тези жени и неправителствените организации, които ги представляват са говорили много пъти през последните 20 години за тежките проблеми на публичната система – от нуждата от по-сигурни и по-бързи заповеди за защита до нуждата от задължителни курсове за полицаи, прокурори и съдии. Но гласовете им дълго време не бяха чувани. За съжаление, промените в последните години, свързани със сигурността на жените, са се случили след като някои жени бяха убити. Само подобни инциденти извеждат насилието начело на публичния дневен ред за определен период от време.
През последната година говорих с близо сто души за домашното насилие: от жени, които са преминали през токсични отношения, през семейства, загубили близките си, до професионалисти, които работят в сферата – активисти, адвокати, психолози, социолози, прокурори и полицаи. Разбрах, че домашното насилие е повече от феномен. То се отнася до всички нас. Агресивността е толкова вкоренена в нашите семейства, че е станала част от емоционалния багаж, който носим и който ще предадем на следващите поколения, ако не го осъзнаем. Всичко това ни влияе по многобройни начини – от проблемите на физическото и психическото здраве, които се появяват след насилието, през травмите на децата свидетели, до намаленият капацитет за работа, провокиран от финансовия контрол на партньора или от емоционалното неравновесие на жертвите. Те разкриват случилото се много време, след като са напуснали агресорите си.
Насилието, особено насилието срещу жени, е проблем на националното здраве. Време е всички да говорим за това.
Пак това лято се срещнах с Ана на среща на жените, които са напуснали токсични отношения. По време на пауза на събитието тя дойде при мене и ми каза, че би желала да се видим в кафене, защото понякога си мисли да напише книга за това, което е преживяла.
Ана е на 52 години. По професия е инженер. Живяла е в токсична връзка близо 30 години. Тя и съпругът й се залбюват като студенти. Живели са в град на 100 км от Букурещ. Харесвало им да пътуват и да правят преходи в планините. Ана казва, че агресивността на мъжа се е появила, след като станали родители. Понякога той се държал насилнически с дъщеря си. След това обидите са станали ежедневни. Започнал е да има връзки с други жени. След спорове по тази тема, я удрял и понякога я душал. Следвали сексуални посегателства, които Ана често не е можела да спре защото „стават през нощта и децата, спящи в съседната стая, не трябва да се страхуват, бориш се с него или се предаваш, за да няма скандал. Това не означава, че си съгласна със сексуалния акт. Това е изнасилване в рамките на семейството, но няма как да го докажеш“.
Заедно са имали фирма, която създават в края на 90-те години. Тя им дава финансовия просперитет, за който мечтаят откакто са били студенти. Ана казва, че не е успяла да работи във фирмата, така както й се е искало, защото мъжът й я е държал далеч от нея. Също като други жени, преминали през токсични отношения, тя много пъти се е питала: „Защо оставам в тази връзка?“. Само че когато има деца, винаги трябва да се претегли злото, което ще им сториш, ако си тръгнеш или ако останеш. Понякога съдим като казваме „простотия е да стоиш за децата“, но за контролираните, обиждани и удряни жени, тези решения не са никога лесни. Да си тръгнеш не е избор, а продължителен процес. Ана знаеше, че й е било тежко сама с две деца. Кой би я назначил с минимален трудов опит? Как би започнала от нулата, ако чува от години от човека, когото обича и който й е направил две деца, че е „кръгла нула“?
Тази година през май се случи нов спор, след който мъжът се опитва да я изнасили. Тя успява да го спре и го одрасква по ръката. Жената излиза след това в двора, който споделя с майка си и със семейството на сестрите. Казва на другите како се е случило. Майка й пита мъжа защо не се срамува, защо прави това? Мъжът й казва да се разкара от пътя му. Когато Ана го пита защо говори така грозно на майка му, той я хваща за врата и обхваща главата й отзад. Казва й че е спортувал бокс и може да я убие за една секунда. „Дотук. Да знаеш, че ще се обадя на полицията“, и казва Ана. Съпругът й казва да се обади и си тръгва.
„Видях с очите си своята смърт“, ми каза Ана за момента, когато решава за първи път да се обади на 112. Страхува се и трепери. Полицаите й казват по телефона да дойде в управлението. Когато стига там, полицай я пита защо се оплаква сега – след 30 години, ако са се случили подобни събития. Там идва и мъжът, извикан от полицаите, който декларира, че е жертва на насилие и им показва одраскването по ръката. Жената им казва, че се е защитавала от опит за изнасилване. Полицаите й казват, че не съществува вид престъпление изнасилване в семейството. Тя се обажда, за да попита адвокат, чийто телефонен номер има за възможен развод. Той й казва същото нещо – че в семейството няма изнасилване.
В същото време от полицията настояват, че е по-добре двете страни да се помирят, да не искат заповеди за защита, да се откажат от оплакванията и да напуснат дома. Ана не се отказва, а тъй като тя не се отказва, и мъжът не отстъпва. Двамата получават временни заповеди за защита. Ана си спомня, че полицаите й казали, че заповедта има срок от пет дни и трябва да бъде удължена в съда. Някои от тях я предупреждават, че няма никакъв шанс съдията да я удължи, защото са срещали бити до кръв жертви, които не са успели да получат удължаване.
Ден по-късно полицаите й се обаждат и й казват да отиде в прокуратурата, защото прокурорът иска да се увери, че тя поддържа искането за заповед. Там жена прокурор й предлага да се откаже от заповедта, защото двамата са на възраст и е по-добре да се разберат в името на децата.
Ана е объркана.
Минали са два пълни с казуси дни и тя е на края на силите си. Прекалено много официални лица й казват да се откаже. Тя е зависима финансово от съпруга и. Разходите за децата, учещи в чужбина са плащани от него. Фирмата им е обща. Решава да се откаже от заповедта. Често се чувства виновна затова.
Няма защо да се чувства виновна.
Най-напред, била е информирана погрешно, като й се казва, че няма изнасилване в семейството. Това е престъпление, което се преследва наказателно и е форма на насилието в семейството. След това не й вярват, когато казва в полицията, че е одраскала съпруга си при самозащита и я санкционират със заповед за защита. След това са я накарали да се чувства виновна и превръщат повторно в жертва. Прокурорът не трябва да я чуе – повторното изслушване в прокуратурата не е стандартна процедура за заповедите за защита – нито пък предложението да се откаже от нея. „Това е само нещо семейно, което се разрешава с помирение“ и „защо е чакала 30 години, за да се оплаче“ са две твърдения, които могат да сторят зло на жертвите на домашното население.
Учебник по превенцията и борбата с домашното насилие срещу жените за полицаи и други професионалисти от правосъдната система бе създаден по европейска програма на Общия инспекторат на румънската полиция. Той показва, че внушаването на вина и повторното превръщане в жертва могат да накарат жените да не докладват нарушенията, на които са подложени, да мислят, че заслужават това, което им се случва и да загубят напълно вярата си в публичната система за помощ.
Проблемът не е в законите, които имаме, или в процедурите, които още не сме създали. Те съществуват. Само че в момента пътят от документ до ежедневна практика е много дълъг. Както показва историята на Ана, все още има много работа за професионалистите от системата да вярват на жертвите и да им предложат защита.
Пак на хартия имаме една от най-добрите заповеди за защита в Европа. Днес полицаи могат да я издадат веднага, след като домашното насилие е докладвано. Могат да влязат в дома, където се намира жертвата, дори и ако той е собственост на агресора и да я издадат, след като зададат въпроси от въпросник, така че да установят колко опасна е ситуацията. След това тази временна заповед за защита за срок от пет дни и потвърдена или отхвърлена от прокурор. Следва съдът, където съдия решава дали да я удължи за по-дълъг период, максимално шест месеца, през което време на насилника да се забрани да се приближи до жертвата и до местата, в които тя отива (посочената дистанция е 100 или 200 метра), да й се обади или да се свързва с нея онлайн.
Но не беше никак лесно да стигнем дотук.
Първият закон, посветен на превенцията и борбата с домашното насилие бе приет през 2003 г. под натиска на неправителствените организации и на процеса на присъединяване към ЕС. Само че той не защитаваше по никакъв начин жертвите. Гражданското общество искаше спешна намеса, когато жените са ударени, но управляващите и политиците отхвърлиха предложението насилникът да получава заповед и да бъде изваден от дома, като се мотивираха с конституционното право на частна собственост, си спомня Андрея Брага, член на център „Филия“. Това е организация, която тя ръководи в продължение на шест години като част от мрежата на НПО-та за превенция и борба с насилието над жени. „Съществуваше силна съпротива срещу намесата на държавата в личния живот, като се смяташе, че правото на собственост е по-силно, а закон 217 бе фокусиран върху медиацията в нейната първоначална форма. Така че домашното насилие бе третирано като частен проблем, в който държавата би трябвало да се намеси, за да помири жертвата с насилника“.
Тогава адвокат Щефанеску-Гоанга, с която разговарях в Брашов, бе в първите години на своята кариера и започваше да работи за дома за жертви на домашно насилие на реформаторската църка „Дом на надеждата“. Адвокатът помага на жените от този дом да правят наказателни тъжби или да се развеждат. Знае за домашното насилие, защото е живяла с баща, който е удрял майка й, а и нея и братята й.
Тогава жените не са звънели на полицията, казва Щефанеску-Гоанга, защото „в момента, в който стъпят в полицейското управление, бяха подлагани на отношения, което рядко ги насърчаваше да подават оплаквания. Изглеждаше сякаш те са нарушители, които идват да си искат правата“. Били са питани какво са направили, за да провокират агресивното поведение на партньора; били са подигравани и им се е казвало често „това е любов от типа „бий ме, обичам те“ и да си ходят вкъщи, защото сигурно им е харесало; били са питани ако толкова време са чакали, защото точно сега са решили да се оплакват“.
През 2011 г. Румъния е била единствената страна в ЕС без заповед за защита. Няколко месеца по-късно след протести на НПО-та, законът е приет от парламента. Той е бил на път да бъде одобрен от президента и да влезе в сила, когато една фризьорка е била простреляна смъртоносно във фризьорски салон в Букурещ (Нападателят убива и една колега на жената и ранява други шест души). Три дни след това престъпление Траян Бъсеску подписва закона и обявява, почти смеейки се, на 8 март, международният ден на жените: „Подписах закона за защита на жените в семейството… Така няма повече да бъдете бити вкъщи от мъжете. Ако ви докосне повече някой с нещо повече от цвете, да ходи в затвора“.
Но заповедта в нейната тогавашна форма бе безполезна. Полицаите не са имали някаква власт, когато съседите или жертвата звънят на 112. Не можели да влязат в дома, ако нямали съгласието на двете страни отвътре. Жените е трябвало да съберат доказателства и да отидат в съда.
Това е било несправедливо. Заповедта за защита не изваждала насилниците от дома веднага след техния акт на агресия и жените са били тези, които често ходели при роднини, по приюти или в други градове. Те си променяли живота коренно – сменяли работните места и училищата на децата. Било е така сякаш съсед е насилник с нас, а единственото решение е да напуснем ние блока.
Било е опасно. Съдиите давали заповед за защита средно 30 дни след като жените я поискали. Това е ставало дори и ако специалисти казвали, че най-опасният период за една жена е когато тя излезе от насилническа връзка и след като съобщи за агресията. Тогава жените са били принудени да живеят занапред с насилника, под натиска и заплахите му. Заради това, казва Брага, много от исканията за издаване на заповед за защита са били оттегляни. През 2016 г. след законодателна промяна, инициирана от асоциация Necuvinte срокът, в който съдиите трябва да издадат заповедта е намален на 72 часа.
Неправителствените организации поискаха в продължение от пет години да може временната заповед за защита да бъде издавана от полицаите. Проектозаконът за това, за който работят и активисти, преминава през пет правителства преди да стане реалност в края на 2018 г. Залогът бе отговорността да бъде прехвърлена от жертвата към насилника и той да бъде този, който напуска дома, казва Брага. Освен това действието трябва да започне от страна на държавата – полицаите издават спешно заповед, когато животът на жертвата и на децата й е в опасност.
През пролетта се запознах с Лидия, която е на 44 години и е учител в прогимназията. Тя е и майка на две деца в детската градина. Тъкмо бе получила заповед за защита, след като партньорът й я удря с юмруци в гърлото, лицето и главата и я дърпа за косата в нощ, в която в апартамента им спят и децата. Викът на дъщеря им го спира. Тя се обажда на полицията и той напуска дома.
Тъй като апартаментът, в който живеят, е на партньора и тя не е омъжена за него, на втория ден Лидия решава да се изнесе с децата при своя майка. Иска й се да има повече пространство, отколкото апартамент с две стаи, така че през март, когато чува за помощ за наем от 1500 леи (316 евро), давана от кметството на Букурещ на жертвите на домашното насилие, тя иска да разбере повече. Скоро след като е обявена тази помощ, кметството на столицата се отказва да финансира спешен център за жертвите, който е администриран от асоциация „Анаис“. Сградата, в която се намира този център принадлежи на Националната агенция за равенство на шансовете и е била купена с европейски проект, в който са се похарчили, съмнително, 38 милиона евро. В момента центърът не съществува.
Отидох с Лидия в кметството на столицата, откъдето бяхме изпратени на Дирекцията за социална помощ и защита на децата. Служителките там не знаеха за какво става въпрос и ни изпратиха в приют на кметството. На Лидия не й бе казан физическия адрес, а само приблизително зоната, която бе в другия край на града. „Намерете го вие, питайте!“, й казаха. Бързо разбрахме, че никой не знае процедурата, чрез която се дават тази помощ за наем. Програмата бе обявена през март, а до края на юли само един човек е получил въпросната помощ.
След това социалните асистентки се опитаха час и половина да я убеждават да се премести с децата си в приют, защото така щяла да има по-големи шансове да получи помощта за наем. Мястото е било на другия край на гада, спрямо мястото, където бяха записани децата на детска градина, а училището, където Лидия работи, беше на трети край. Мисълта за подобна смяна на жилището ме разтърсва и сега, а аз не бях с две деца и не излизах от връзка на насилие със заповед за защита. Лидия благодари и поиска извинение от почти всеки човек, който разговаря в онзи ден, при положение, че изминатият от нас път бе така мъчителен.
Не се пренесе в приюта. Приготви папка с документи за наема и бе на няколко заседания за психологически съвети за нея и децата, които социалните работнички предложиха сед това. Опита се в продължение на месец да намери апартамент в квартала, където детските градини на децата, но мнозинството от собствениците й казаха, че не искат да сключват договор за наем, което е условие за да получи 1500-те леи. Така че се отказа. Живее пак с майка си и се занимава с процеса за попечителство върху децата, който започна тази есен. Разходите за адвокат (който се занимава и с представянето в съда на заповедта за защита) са достигнали до момента 6000 леи (1264 евро), които Лидия плаща с кредит за лични нужди.
В друг ден я съпроводих до полицейското управление, за да провери какво се е случило с наказателната тъжба, която депозира през февруари. Полицаят й каза, че работи по стотици дела и трябва да има търпение. След разговора за делото, той й даде съвет. Каза й, като вижда многото случаи на домашно насилие си е дал сметка, че понякога мъжете провокират това насилие, което би могъл да е нейният случай, така че е добре да бъде внимателна. Заповедта за защита изтича през септември и я е страх, че след изтичането й ще се срещне отново с бившия си партньор, който ще иска да си посети децата.
Даниела също я е страх от съдийката, която ще реши за попечителството на децата й. Даниела се пренесе на 500 км разстояние от Букурещ след много физически, емоционални и сексуални посегателства. Запознах се с нея преди две години, след като читателка, която й беше приятелка, но живееше в друга държава, ме помоли да се срещна с нея. Съпругът й я следвал в къщата, удрял я е пред децата, правил й е програма за ползване на банята, снимал я с фотоапарат и видеокамера. През последните две години са минали през много съдебни дела – от развод, който още не е завършен, до оплакванията защо е сменила училището на децата по време на учебната година. Този месец ще започне процесът за попечителство, чрез който тя се надява да получи от властите екслузивно право на попечителство върху децата. Адвокат Щефанеску-Гоанга казва, че би трябвало това да се случи, когато е имало насилие. Въпреки това Даниела се вълнува много, особено след като е слушала аудио запис, изтекъл в пресата, в който съдията по нейното дело Вероника Мунтяну от съда в сектор 6 на Букурещ, казва на жертва на насилие по време на съдебен процес да не се смее защото я „дразни всяка усмивка на жертва на насилие в семейство“ и я обвинява, че не знае как да се защити от заплахите и обидите на агресора.
Камелия Прока – гражданска активистка от Сибиу, води през последните години курсове за полицаи за насилие на база пол. Това са избираеми учебни програми, които не са част от задължителното обучение и не са специализация. Прока е основала преди 15 години в Сибиу организацията „Избирам“. Нейният екип говори често в училища и гимназии за равенството на половете и предлага психологическа помощ за жертвите. Тя казва, че реалната и трайна промяна трябва да идва заедно със задължително обучение за полицаи, прокурори и съдии. Ценно е, ако на подобни курсове полицаите слушат жени, които са преминали през насилие, за да разберат как се чувстват и как действат като жертва. Идеалното според Проак е ако три месеца след тренинигите бъдат организирани и интервюта за оценка, на които курсантите да кажат как са приложили в своите казуси наученото.
Една от курсантите на Прока е Феличия Хрихоришан – полицайка за превенция от Окръжния инспекторат на полицията в Сату Маре. Хрихоришан е по професия психолог. Работата й е всекидновно да говори в училища, гимназии как да се пазиш от посегателства. Понякога тя говори за правата на движението, а друг път за сексуално насилие. Тя смята, че този курс е бил много полезен в кариерата й, защото е осъзнала „колко е нужно образованието на младите, за да не станат жертви“. Това бе моментът, в който тя приема за своя мисия да говори за насилието, защото за да искаш помощ, когато си с пострадал, трябва да го признаеш. През 2018 г. е създадена с помощта на други хора от общността седмична група за емоционална помощ за пострадали жени. Хрихоришан се занимава с тази група в свободното си време.
Има и други полицаи за превенция в страната, които правят такива добри неща в общността. Но нито те, нито Хрихоришан не работят всеки ден директно с жертвите. За тази година Хрихоришан е организирала курсове за насилие над жени с полицаи от окръжното управелние. Попитах я какво може да се направи след събитията в Каракал, за да могат повече офицери на терен да си вършат работата по-добре. Тя мисли, че нещата няма да се променят от само себе си, докато полицаите са част от същото общество, в което съществува полова дискриминация. „Колкото и добре да са подготвени, отказът от стереотипи не е лесен“, казва Хрихоришан. „Може да се стигне дотам чрез много работа, чрез постоянно излагане на различни ситуации, включително чрез дискусии с жертвите на насилието, което могат да споделят собствения си опит и очаквания, довели ги до полицията.“
В Брашов се случва нещо, за което не съм чула да се провежда в други градове. От 16 години на края на всеки месец професионалисти от публичната система и от НПО-тата се срещат в продължение на два часа, за да говорят как могат да помогнат по-добре на жертвите, с които работят, какви новости има в областта или просто за да се разтоварят, защото не е лесно да работиш ежедневно с хора с травма. Това са семейни лекари, социални работници, полицаи, психолози, адвокати, активисти. Щефанеску-Гоанга, която е от самото начало в „Професионалната мрежа в областта домашното насилие и на свързаните социални услуги“, казва, че този проект прави това, което публичната система не успява да предложи. Адвокатката е на мнение, че Мрежата има силата да специализира професионалистите в домашното насилие и е помогнала за по-лесното разрешаване на някои случаи. Например, жертвите, които тя представлява, са се справили по-лесно със системата за публична помощ, защото тя ги е насочила към познати професионалисти, в които има доверие.
На срещата през май на Мрежата, на която присъствах, социална работничка бе разочарована, че някои полицайки, с които ходи в екип на случаи на домашно насилие говорят на жертвите с превъзходство. Друг социален работник каза, че е разочарован от жените, на които помага и които се завръщат в токсичните връзки, от които са излезли. Стигнали са до момент, когато не ги разбира повече и няма надежда, че може да помогне. Психоложка му каза, че помощта, която професионалистите дават на жертвата е подобен на този, когато някой те учи да караш колело. Ще има много падания настрани, но човекът, който те подкрепя, е ръка, която те държи отзад без значение какво се случва. Веднъж щом се научиш да караш колело, няма да го забравиш никога.
Срещала съм тези думи и в разговори между прокурори, полицаи, психолози и социални работници, които поканих в редакцията тази година, за да намерим заедно решения срещу домашното насилие. Млада прокурорка, сред най-отворените от своето поколение, разказа, че нито тя, нито другите от правосъдната система не разбират защо жертвите на насилие в семейството си оттеглят оплакванията. Един отговор може би е финансовата зависимост от партньора. Тогава, социалният работник й обясни, че кръгът на насилието е по-сложен: емоционалният контрол, който руши всяка форма на доверие в себе с и е толкова силен, че може да срине и независими финансово жени. Наблюдавала съм как някои от хората на срещата слушаха с внимание и ми се стори, че подобни разговори между специалисти не съществуват в професионалната среда, в която работят.
Динамиката на отношенията между жертвата и агресора често не се разбира заради личните преживявания на хората, които работят с жертвите на домашно насилие през целия си живот: с жертва, свидетел и агресор. Не можем да разберем насилието в семейството, докато не разберем всеки от нас собствената си връзка с насилието, ми обясни Адела Сетет, която обучава всяка година стотици социални работници, а някои й ги наблюдава в работата им. „Случва се често специалистите да се позиционират като спасители. Това засилва развитието на безсилието… В отношенията със спасител жертвата не може да бъде друго освен жертва, а когато не иска повече да получи помощта, която й се предлага (по различни причини – не й е удобна, не е готова за определен етап), подкрепата може да се трансформира в натиск, понякога в заплахи и дори в агресия“.
Навсякъде в света повечето убити жени умират заради домашно насилие, според изследване от миналата година на ООН. За жените най-опасното място е домът им. От 87 000 убити жени през 2017 г. повече от половината са убити от своите партньори или от други членове на семейството. Нивото на убитите жени в Румъния е над средното за страни-членки на ЕС: 0,92 на 100 000 души спрямо средно ниво от 0,42. Последната статистика на Евростат за фемицида (2016 г.) показва, че само Литва, Латвия, Естония, Хърватия и Сърбия имат по-лош показател. Полша, страна, с която можем да се сравняваме, има два пъти по-ниски нива на фемицид от нас.
На 39-годишна възраст Николета Ботан ръководеше частна детска градина в Букурещ, когато домакинството й с любимия от лицея започна да се променя радикално. Съпругът й й правеше забележка, че работи много, че не се занимава с дома и с децата. Нито тя, нито той, нямали традиционните роли, които са имали родителите им. Искали тази промяна. Но той налагал граници, отвъд които Николета не може да мине и тя искаше развод. Една вечер мъжът я ударил с бейзболна бухалка, докато децата ги чакали в колата. Медицинско-правния доклад показва, че нараняванията изискват 12-14 дни грижа. Мъжът признава какво е направил пред полицаите. Николета иска заповед за защита. Тя депозира наказателна тъжба срещу него. Мариус Ботан е разследван, докато е на свобода.
Мъжът настоява да го оставят в близост до децата. Моли за прошка. Казва, че депресията го е направила агресивен. Николета искаше разделение, но й се питаше колко коректно е срещу бащата на децата й да има заповед за защита. Питаше дали дали е справедливо да му даде втори шанс. Така се стигна до ден, в който му позволи да дойда де вземе едно от децата с колата си и да стигне до другите четири деца в детската градина. Както и преди се е случвало. Няколко часа по-късно Мариус Бостан я намушква в нейния офис в детската градина, докато на партера децата й и други 20 се забавляват по време на рожден ден.
Миналата година, когато бе убита Николета Ботан, бяха нарушени 1424 заповеди за защита т.е. 30-40% от издадените. Процентът на нарушения се запазва през от три години насам. Това са само цифрите, събрани от полицията, без да се отчитат случаите на нарушения, в които жертвите не се оплакват, както се случи с двойката Ботан. По принцип, полицаите трябва да проверяват дали насилниците спазват или не нужната дистанция от жертвата. Всъщност това се случва рядко, защото няма достатъчно човешки ресурси (един полицай се занимава със стотици досиета, освен случаите на терен). Подобни случаи не са сигнал за аларма за властите. Нарушаването на заповедта за защита е наказателно нарушение и се наказва със затвор между месец и година.
В съдебната практика има малко ефективни присъди за нарушаването на заповедта. Множеството нарушения, които влизат в обсега на „домашно насилие“ и „насилие на база пол“ предвиждат наказания под пет години затвор. Поради тази причина те са считани за нарушения с ниско ниво на социална опаност. Затова малко насилници са задържани или арестувани за удар или за нарушение на заповед за защита.
НПО-тата поискаха електронни гривни за агресорите. Това решение би улеснило работата по наблюдение на полицаите. Това лято министерството на вътрешните работи постави на публичен дебат проектозакона за въвеждането на електронни гривни.
През март присъствах на курс за домашното насилие за полицаи, медици от спешната помощ и социални асистенти в Сату Маре. Той бе проведен от Прока и от нейния екип в „Избирам“. Разказах на участниците за случая на Николета, за който бях писала малко преди това, и ги попитах какви може да са превантивните решения за подобно престъпление. Някои от тях казаха, че служителите на детската градина би трябвало да знаят за заповедта за защита и че биха могли да обявят, че тя се нарушава. Други казаха, че Мариус Ботан е трябвало да бъде арестуван превантивно още първият път, когато е ударил съпругата си. Мнозинството от хората, включително жени, които са социални работнички, казаха, че Николета е трябвало да се защити и да не позволи приближаването на агресора.
След десет години, в които си говорихме, че жените трябва да напускат домовете, че те провокират, че те са виновни, ни е трудно да намерим стратегии, чрез които системата би могли да защитят по-добре жертвите.
Екатерина Балика е социолог. Работи в Института по социология на Румънската академия и работи с Европейската обсерватория за фемицида, група за изследване на убийствата на жени. Терминът „фемицид“ е използван, за да означи убийството на жена от нейния актуален или бивш интимен партньор (съпруг/любим/приятел). През последните години изследователите говорят за разширяване на дефиницията на понятието, като някои смятат, че става дума за убийство на жена въобще без значение каква е връзката между насилник и жертва.
Балика би желала в бъдеще да създаде статистическа база данни за престъпленията в семейството, за да разберем по-добре феномена. Като прави медиен анализ, тя е забелязала, че в Румъния „случаите на фемицид не са свързани със случаите на домашно насилие, които са ги предхождали. Не се говори за историята на връзката между жертвата и агресора и за заплахите със смърт. Всяко убийство е представено като уникално. Случаите на фемицид в дадената година не са представяни в контекст.“
Балика забелязва и, че „жертвата е описвана в негативни понятия: тя е личност, известна с многото си партньори, тя е фотомодел за списания за възрастни, отказва да се помири с агресора, която я обича, оттеглила е оплакването си в полицията. В същото време за насилника научаваме, че има добро образование или работа, че идва от добро семейство, че е жертва на жените, които са влезли в неговия живот, че е бил ревнив и че е бил болен и заради това не е успял да си контролира действията“. Балика ще представи тази година Румънската обсерватория за анализ и превенция на убийствата – лаборатория за интердисциплинарно изследване в партньорство със отдел „Убийства“ на генералната дирекция на полицията на Община Букурещ.
С какво помага подобна изследователска инициатива? В други страни се дебатира много и се изследва фемицида сред партньорите. Случаите се анализират от мултидисциплинарни екипи на социолози, полицаи, психолози, за да се намерят решения за избягване на бъдещи престъпления. В САЩ например след като много престпъления между партньорите са били анализирани са открити няколко рискови фактори, които се появяват преди агресорите да убият партньорите си: насилствен секс, заплахи със смърт, удушаване.
Американската журналистка Рейчъл Луис Снайдър пише в книгата си „Без видими рани: това, което не знаем за домашното насилие, може да ни убие“, че 50% от жертвите на домашно насилие са в даден момент са душени от мъжете. Подобни ситуации могат да доведат до наранявания на мозъка, някои леки, а други тежки, така че жертвите на насилитео, които казват, че са били душени, трябва да бъдат тествани. Това и се случва в Щатите.
„Намирам се в леден куб, от който не мога да изляза“. Така Ана описва състоянието си на пленничество всеки ден, защото й е трудно да взема решения – малки или големи. Иска да се разведе, особено при положение, че съпругът й отдавна иска това, понеже той си има друга. Страх я е обаче, че икономическото разделяне на двойката няма да е в нейна полза. Тя би желала да си намери работа, но не знае откъде да започне и не вярва, че на 52-годишна възраст ще я назначат. Чувства се несигурна и понякога е много отстъпчива в отношенията с другите. Друг път се страхува, че говори много силно и дразни останалите. Знае, че преминава през травма. Чете за нея. Ходи в група за емоционална помощ за жени, които са излезли от токсични връзки. Знае, че е трудно да излезе от профила на жертва. Чувства се виновна и за това.
Леденият куб е съставен от моментите, когато тя се е чувствала сякаш не става за нищо – когато й се казва, че е „нула“, че „говори много, глупаво и без смисъл“. В тези моменти, когато не е давала съгласието си за секс на своя съпруг. Когато е решавала да остане още с него.
Дъщеря й казва да не приема развода без равно разделяне. „Каза ми, че би желала да има модел на майка победител, а не на загубила майка. Ако изляза унизена от връзката, тази стигма ще я имаме и двете. Ще съм победена, защото агресията ме побеждава.“ Тъй като често среща жени с подобен опит, тя мисли какви може да са решенията, за да може и тя, и те да бъдат по-смели, да бъдат чути от властите, да могат да изградят оттук нататък здрави отношения.
Така че тя мечтае за идеалното решение: да започне всеки ден от седмицата с сесия по терапевтична консултация, където „някой да те води докато си смениш софтуера. Ставаме все по-фрустрирани и ни е дори по-зле. Една от моите приятелки си смени работата и попадна на токсичен шеф. Ние привличаме това, когато не сме господари на самите себе си. Привличаме агресията, докато не стигнем до изкупление и станем стопани на своето подсъзнание.“
Днес Ана е част от „Мрежата на победителките“. Това е неформална група от жени, които са напуснали или се опитват да напуснат токсични връзки. Асоциация „Избирам“ създава този проект през 2018 г. по испански модел, където бивша жертва на домашно насилие успява след много години да предложи емоционална подкрепа на пострадалите жени, работни места, които да им дадат финансова независимост и кураж да съобщават за посегателствата.
Прока и екипът й искат да помогнат на общност в колкото се може повече градове да изградят подобни групи за емоционална подкрепа. Те съществуват вече в Сибиу, Букурещ, Брашов и Сату Маре и са създадени от неправителствени организцаии и от други хора като полицайката Хрихоришан. Това е мрежа, в лесно могат да се намерят една друга жени, които предлагат съвети, включително юридически, които намират работа едни за други, които гледат деца и говорят публично за това как са се измъкнали от насилието, за да вдъхновят останалите. Теорията на промяната зад мрежата е, че ако много жени говорят, други ще признаят, че живеят в токсични отношения и ще се опитат да ги накажат. Това означава по-малко жертви, по-малко деца, живеещи в семейства, пълни с насилие и по-малко убити жени.
Когато постоянно тече насилие мозъкът се изпълва с кортизол. Това влияе на паметта, на концентрацията, води до емоционален стрес, до треога, до депресия, до проблеми със съня. Това са симптомите, които се борят всекидневно и при жените, които интервюирам през последните години. В случая, когато те са майки – а мнозинството от тях са, натискът е огромен. Обикновено стават самотни майки и трябва да се грижат и за травмите на децата си.
Травмата, която провокираме едни в други в среда, в която би трябвало да се чувстваме сигурно, е най-сложната, казва Габор Мате – лекар и изследовател на травмата, който дойде в Румъния за лекция. „Мъжете имат много неудовлетворения – по икономически, политически, исторически причини или заради детството си. Мъжете, които са фрустрирани, не знаят какво да правят със своето неудовлетворение. Те ще проектират своята ярост върху близки хора и обикновено това са жените и децата. Това не се случва, защото са лоши, а защото така действат човешките същества. Това означава ново поколение от травматизирани деца, които на свой ред ще повлияят на децата си. Така нещата се предават в поколенията. Как да спрем това? Първото нещо, което трябва да направим, е да признаем въздействието на този ефект, така че в даден момент обществата или хората с власт да не искат повече това да се предава нататък и да се запитат: Как бих могъл да се държа с новото поколение, така че да не го предавам? Полицаи, учители, лекари, терапевти, хора от правосъдието, всеки има въздействие върху хората и трябва да реши в какво общество искаме да живеем и как да се държим едни с други?“.
Друг отговор на този въпрос е да изградим феминистко образование. Това е решението, за което говорят всички хора, с които обсъждам равенството на половете и насилието над жени. Мария Букур – историк и университетски преподавател в Индиана, САЩ, изучава от десетки години неравенството на половете и казва, че мизогинизмът е заучена форма на възприятие на света, което означава, че може човек да се отучи от нея. Жени и мъже, всички можем да преосмислим мизогинистките нагласи, с които сме отгледани без да осъзнаваме, да ги цензурираме и санкционираме. Би трябвало да слушаме не само веднъж, а много пъти жертвите, защото те са единствените, които могат да обяснят какво са преживяли. Би трябвало да имаме повече грижа за моменти, когато в училище насърчаваме момчетата да се изразяват критично и критикуваме момичетата, ако го правят. Би трябвало всеки път да привличаме вниманието към токшоутата по телеввизията, когато за насилие срещу жени говорят само мъже.
Имаме нужда да обучим децата, като семейства и като обучители, за равенството на половете, за това как не трябва да толерираме никакво насилие, как травмата не е само физическа и как да изграждаме здрави връзки в двойката. Да ги научим от малки да се опознаят и да говорят за емоциите, които изпитват, когато става въпрос за неудовлетворение и тъга. А ние като възрастни да ги приемем. Има нужда да и научим да са критични и да излизат на улицата и на протестите – големи и малки, каквито са манифестациите за жените жертви на насилие. Моята тригодишна дъщеря се забавлява, когато от време на време скандира вкъщи „Искаме сигурност, вкъщи и на улицата!“, което ми напомня за последния протест, на който бях с нея. Радвам се, но знаем, че не е достатъчно и че имаме много работа, за да й помогна да реагира навреме на несправедливостите, през които сигурно ще премине.
В Испания всеки 8 март на улицата излизат милиони испанци във „феминистка стачка“, за да протестират срещу дискриминацията и насилието на база пол. И те са имали и още имат проблеми като нашите: мизогинистко общество и удряни, насилвани и убивани жени. След известен случаи от края на 90-те години, когато 60-годишна жена е ударена, хвърлена от балкон и после запалена от бившия си съпруг, Испания въведе истинска реформа. Обучиха полицаи, магистрати, въведоха заповед за защита и създадоха съдилища, специализирани в насилието над жени. Всичко стана след голям натиск от страна на феминистките организации и гражданите, които искат постоянно неща от държавата.
Колкото и много да направим като граждани, нужна е и политическа воля за силна реформа. По-големи бюджети за задължителни курсове за полицаи и хора от правосъдието, специализирани граждански съдилища и електронни гривни ще се появят само ако политиците решат това. Попитах жена, която се оттегли от политиката след десет години, в които израсна в тази област, защо нито една от жените политици не е подела тази кауза. Каза ми, че румънската политика все още е свят на мъжете, така че домашното насилие не е тема, за която да намериш съюзници.
За да се покаже, че насилието над жените е прироет №1 за държавата, е нужно тази декларация да дойде от президента, от правителството, от официалните лица. Това, което ние можем да направим е да не мълчим и да поискаме те да ни чуят и да сътрудничат с нас.
Можете да пишете винаги на авторката на нейния имейл адрес oana@decatorevista.ro така че да и споделите мислите си по темата, идеи или да се свържете с неправителствени организации, които работят в областта на домашното насилие – споменатите в текста или други.
Забележка на репортера: Имената на жените, преживели токсични и насилтвени връзки са изменени по тяхно искане, защото още не са готови да говорят публично за опита си. Ако искате да четете повече за насилието в семейството в Румъния, можете да намерите повече текстове на сайта на dor тук.
Прочети на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
1 thought on “Отвъд мълчанието, отвъд насилието”