Света Кока-Кола и социалистическият ангел

Русе през погледа на иранския преводач на Никола Вапцаров

Глава в романа на Фарид Гадами, озаглавен „Комуната на мъртвите или елегия за кървавата риза на София“, който се базира на неговите преживявания в България, преплетени с други истории за Маяковски, Вапцаров, Ненко Балкански, Сталин, Джеймс Джойс и българско девойка от XI век с име София, която се присъединява към асасините в Персия. Романът ще бъде публикуван в Иран през май 2020 г. на персийски език

В утрото на 13 август Яна и нейният син идват, за да ме вземат и да се отправим към Русе. Предстои петчасово пътуване през Стара Планина, потънала в зелено. Ще изнасям лекция в деня на смъртта на Елиас Канети по покана на международното дружество „Елиас Канети“. За късмет Яна и нейният син искат да отидат по същото време на концерт на Metallica в Букурещ, столицата на Румъния, която е на час и половина път от Русе. Те ще ме оставят в Русе най-напред и ще преминат по „Моста на дружбата“ между двете страни, за да стигнат до Букурещ.

Синът на Яна е на 14 години. Умен, разговорлив и висок. Говори отлично английски и е много по-зрял за 14-годишната си възраст. Когато сядам в колата, той ми подава бутилка кока-кола. Благодаря му, но заявявам, че не пия такова нещо. Яна казва, че е невъзможно Фарид някога да пие американска напитка! “Искай от него всичко, но не това!”, категорична е тя. Ето каква представа съм създал за себе си през последните две седмици…

Кока-кола е едно от ужасните неща, които човек може да пие. Тя е отровна отвсякъде! Специална храна е за раковите клетки! (Знам какво ще кажете – че писателят е бил повлиян от някакви здравни лекции, но не това е идеята ми)

В България няма такава негативна представа за Кока-кола. Някои дори я пият заради „полезността й за здравето“. Това са същите хора, които не пушат заради вредата от тютюна! Писателката Велина Минкова пуши много, но също е фен на кока-колата. Тя казва, че не я пие заради вкуса й, а заради здравето си! Велина е вероятно единственият български писател, който не пие алкохол въобще (наричам я истински мюсюлманин). Но тя е вярваща в св. Кока кола и е убедена, че това е единственият черен светец, дошъл на света да лекува хора! 

Това не е първият път да чуя подобна теза: имах приятел в Париж, който не обичаше вкуса на Кока-кола, но пиеше по половин литър от нея всеки ден, заради „ползите“! Дори едно търсене с Google може да покаже какво прави колата с човешките черва и стомах. Не знам откъде на хората им идват тези странни идеи! Изглежда, че колата е станала една от религиите на поп културата. Хората вярват в нея. А вярата и религията на хората трябва да бъде уважавана. В случая – вярата на миряните в църквата на Св. Кока-кола! (заключение: Ако ви харесва вкуса на кока-кола, пийте я, радвайте и се, но не влизайте в нейната църква, моля!)

Прекарах цялото пътуване от София до Русе загледан и впечатлен от полетата със слънчогледи, от зелените и немного високи планини на Балкана, от селата, които правят последни усилия да станат малки градове, градчета-села, от тесните пътища между дърветата и полетата, от реките, които понякога пресичахме. В един момент Яна ми каза, че едно отклонение от пътя води до селото на майка й. Решаваме да съберем красиви камъни от реката, за да украсим нашата градина по пътя на обратно към София. Но на връщане ще забравим за тази идея.

Синът на Яна е голям фен на Джеймс Хетфийлд. Той е много щастлив да отиде на концерт на Metallica. Питам Яна дали тя ще се сети да си купи памук за ушите по време на концерта. Яна ни носи баница – едно от най-вкусните неща, които съм ял: просто направена храна, която българите ядат често за закуска: хляб, сирене и кисело мляко, които се запичат заедно. Може да се яде топла или студена. Има много различни видове баница – с различни зеленчуци и с различни аромати. Според мене българите не осъзнават важността на баницата. Има възможни политически ползи за тях от съществуването й. Например, световните лидери могат да бъдат поканени в София и да им се сервира баница. Те могат да подпишат договори, които да трансформират българската икономика: човек, който има баница, може да подпише всякакъв договор – толкова е вкусна тя!

Чух за първи път за това ястие от моята приятелка Яница Радева: тя каза, че в училище понякога децата са й се подигравали, като са я наричали „баница“. Мисля, че българското външно министерство трябва да обмисля програма за бежанци поради липса на баница – хората да идват в България от целия свят, защото не могат да понесат отсъствието й и да подават молби за убежище – в една защитена територия на баницата.

Докато ядяхме баница и бяхме потънали в зелените български пейзажи стигнахме до Русе: град, който на пръв поглед напомня на селище от деветнайсти век. Човек има чувството, че след като измине разстояние от 300 км от София, той попада не в друг град, а в друг век: барокова архитектура, великолепието на рококо. Русе е наричан „Малката Виена“ от българите. За тях Русе е буржоазен град: град, който е бил пристанището, отварящо България на Запад заради Дунава. Той е порт за връзка с народите от Запада, нещо като Санкт Петербург за руснаците. Русе е и българският град на първите неща: първата българска жп линия свързва Русе и Варна, първата българска частна банка е основана в Русе. Всичко това става през втората половина на XIX век. Има много легенди за името на града: някои казват, че то идва от думата русалии – езически фестивал на Римската империя, други го свързват с името на жена, построила този град. Тя се е казвала Руса.

Жителите на Русе имат специално поведение и маниери. Те са буржоа, които разбират значението на изкуството – да въздига, и са обратното на това, което предлага универсалната американска култура (култура, която аз наричам несвета троица на поп, порно и пуканки). Смятам, че Русе е единственото място в света, където е бил основан McDonald’s и след това е фалирал и “избягал”. Жителите на Русе не са този тип хора, които биха ходели на McDonald’s, биха седнали и яли неговите храни: те стоят в своите ресторанти и кафенета, които имат стил и са на поносими цени. Тези заведения са по главните улици и площадите на града. Русенци обичат да разговорят помежду си там и да хапват.

Яна ме оставя пред хотел „Сплендид“, в който дружество „Канети“ е запазило стая за мене. Жената на рецепцията не говори английски. Казвам „Здравейте!“ (на български) и тя отговаря „Здравейте!“. Вземам ключа и отивам в моята стая на третия етаж. Асансьорът на хотела има най-бързата реакция в света на асансьорите. Веднага щом докоснеш бутона за етажа, асансьорът се издига. Бях шокиран първият път, когато го направих. После свикнах. Оставям вещите си в моята стая и излизам, за да обядвам с Яна и сина й в ресторант на открито на разстояние по-малко от сто крачки от хотела. Той се намира на главния площад на града – площад „Свобода“, където в средата има Статуя на свободата. Тя е дело на италиански архитект от началото на ХХ век и е символ на града.

Има няколко кафенета и ресторанти около площад „Свобода“ . Там е и офисът на дружество „Канети“ – в австрийската библиотека. На следващия ден ще говоря там за „Писането като превод: литературен комунизъм“. Да се използва понятието „комунизъм“ в позитивен смисъл в България може да е опасно за живота ти – особено в Русе, който е най-буржоазния град в България! Пенка Ангелова – президент на дружество „Елиас Канети“ се присъединява към нас със своя много млад асистент – Виктор. Той е и преводач на английски за нея. Виктор вярва в култа към Св. Кока-кола. Ангелова е преподавател по германска литература и не говори английски. Струва ми се, че в Русе хората дори не се интересуват от езика на Щатите. Те предпочитат техния чужд език да е немски или френски. Ангелова е жена на почти 60 години. Тя е елегантна и деликатна. Има момчешка прическа. И познава много добре литературата и философията. Много изтънчена е. Смее се. Определено е по-енергична и жизнена от трийсетгодишните посетители на McDonald’s и от младите вярващи в американската църква на Св. Кока-кола! В това отношение Ангелова е инатлив атеист: дори не съм я виждал “да целува” бутилка с кола. Тя пие бира и пуши цигара след цигара.

Скоро след това към нас се присъединява млад приятел, на когото дължа моето присъствие в Русе, защото той го предложи. Това е Владимир – журналист, който е учил иранистика в Софийския университет и говори персийски донякъде. По време на своите студентски години той е пътувал до Иран и е посветил вниманието си на приятелството между нашите народи. Поддържа сайт на български, на румънски и на английски език. Обмисля да добави персийски към своя блог някой ден.

Обядваме и казвам „Довиждане“ на Яна и на нейния син, които тръгват на път за Букурещ. Вдруги ден – 15 август, те ще се върнат, за да ме вземат и ще пътуваме обратно към София. След като говоря за утрешната презезнтация с Ангелова, се връщам в хотела, бръсна се и вземам душ. Последно заедно с Владимир отиваме на площад „Свобода“. Той е предложил да ми покаже града и да е води по време на моето пребиваване в Русе.

Не съм пил чай от сутринта. На границата съм да имам получа ужасно главоболие. Мисля, че чаят е един от проблемите, с които иранците се сблъскват при пътуванията в чужбина. Толкова сме пристрастени към чая, че дори не го осъзнаваме. Кафето и подобните нему не ни помагат въобще. Моля Владимир да ме заведе до кафене, където мога да пия чай. Влизаме в подобно заведение, което е топло, красиво и удобно като всички видяни от мене кафенета в България. Всъщност това не е кафене, а механа. „Механа“ идва от персийската дума за кръчма – „мейхане“. Поръчвам чай. Келнерът казва, че не знае дали имат такъв. Тръгва си и се връща след десет минути. Мисля, че той е намерил едно от ужасните пакетчета чай в боклука, хвърлил го е в затоплена вода и ми го е донесъл. Дори не мога да го вкуся. Има вкус на всичко друго, но не и на чай. Цветът му прилича на урината на човек, който е пил два-три чая преди час…

Изгарям от желание да видя Дунава. Тази река е свързана в съзнанието ми с валса „Хубавият Син Дунав“. Въпреки че става късно през нощта, се насочваме към Дунава. Рядко някой взема такси в Русе. Няма много коли по улиците. Повечето хора вървят пеша. Трудно ми е да повярвам, че такъв впечатляващ град може да съществува през XXI век: съвременен град, пълен с великолепни сгради, библиотеки, театри, музеи и забележителни ресторанти и кафенета, но без таксита и коли, без McDonald’s и KFC. Не мога да повярвам, че журналист е бил убит тук преди една година – Виктория Маринова. Някои казват, че убийството може да бъде свързано с разкриването на корупция, свързана с фондовете на ЕС, а някои са го свързали с разпространеното насилие над жени. Преди смъртта си Виктория Маринова се е появила по телевизията, нейното тяло е открито в парк малко по-късно. Тя е била убита след брутално изнасилване.

Русе е известен още с комарите си – може би заради близостта с река Дунав и влажността. Градът е пълен с комари. Комарите са силни като пчели, които жилят. Разбира се, имам късмет те да са гостоприемни и да нямат нищо против чужденците. Свалям им шапка!

Понякога говорим с Владимир на персийски. Когато той се умори, превключваме на английски. Той обича Иран и го познава добре. Неговото любопитство към страната ме впечатли. Без Владимир нямаше да мога да видя Русе: той е моят социалистически ангел в Русе. Въпреки впечатлението, което той създава на пръв поглед, той е много песимистичен. Вижда всичко по най-критичния възможен начин. В същото време е отворен, дружелюбен и мил.

Когато стигаме Дунава е вече нощ. Мечтая да видя призрака на реката откъм булевард „Придунавски“, който минава над кея: мечта за русалки, които внезапно изкачат от река Дунав, за флейти и рогове в техните ръце, както и за цигулки, изпълняващи валс на Йохан Щраус. Русалките, които излизат от синята река, мълвят:

Die Nixen auf dem Grund,

die geben’s flüsternd kund,

was Alles du erschaut,

seit dem über dir der Himmel blaut.

Drum schon in alter Zeit

ward dir manch’ Lied geweiht;

und mit dem hellsten Klang

preist immer auf’s Neu’ dich unser Sang.

Вървим по булевард Придунавски. В близка бирария ядем риба и пием бира. Отиваме в стария градски център на площад „Александър Батенберг“. Площадът е голям и красив. Заобиколен е от барокови сгради – като регионалния исторически музей или библиотеката „Любен Каравелов“. Ул. „Александровска“ – една от най-красивите улици в Русе, е чудесно място за разходка, което свързва стария и новия център на града. Сградата на първата частна банка в България се намира на същата ул. „Александровска“ – Гирдап. Същата дума на персийски означава „водовъртеж“. Това е бяла сграда на три етажа с часовник над нея. Площад „Свобода“ е по-оживен и по-населен, докато площад „Батенберг“ е по-удобен и тих.

Около полунощ говорим заедно с Владимир на персийски език и вървим. Момиче и момче, които вървят след нас се провикват и ни питат: „На какъв език говорите? Толкова е красив“. Аз казвам: „На персийски език“.

На площада в стария център казвам „довиждане“ на Владимир и вървя обратно до площад „Свобода“ по ул. „Александровска“, като се къпя в мечтата ми за Русе.

Кафенетата са отворени на площад „Свобода“ до 23 часа, а сега е след полунощ. Почти сам съм. Площадът е пуст. Около площад „Свобода“ пред красивото Доходно здание – сградата на театъра с впечатляваща архитектура, стоя, пушейки късна цигара. Не искам да оставям тази красота сама и да се върна в хотела. Русе е като странен наркотик за мене: той ме кара да мечтая и да изпадам в екстаз.

Вглеждам се в Статуята на Свободата за няколко минути. Тя прилича на жена, държаща меч, издигната на пилон. В подножието му има два ревящи лъва, а до тях топ. Свободата се постига само чрез топ и меч. Изглежда това е посланието. Българите разбират тези неща по-добре от всеки: те са били във война за свободата си в продължение на стотици години срещу османците, срещу фашизма и срещу сталинизма. Трябва да си легна по-рано, за да мога да видя Владимир отново на сутринта и да предприема обиколка на града с него: град на статуи, паметници и великолепни сгради.

Прочети на английски език!

Прочети на персийски език!

Прочети на румънски език!