Геополитиката в Черно море днес

Посланик Валентин Радомирски

Валентин Радомирски е бил посланик в Румъния между 2009 и 2012 г. През 1974 г. завършва Московският държавен институт за международни отношения със специалност Международна търговия и икономически отношения. Работел е в дипломатическите представителства в Лондон, Москва и Кишинев. От 2005 г. до 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на министър-председателя Сергей Станишев.

Този текст е транскрипция на изказването на посланик Радомирски на кръглата маса „Черно море – стена на сигурност или врата за политика“, организирана от българския Институт за икономика и международни отношения и фондация „Фридрих Еберт“ в София на 12 април 2016 г.

На 9 януари 1853 г. – пет месеца преди началото на Кримската война великата княгиня Елена Павловна дава вечеря за дипломатическия корпус в Петербург. Още в началото на разговора си с английския посланик Хамилтън Сеймур император Николай I  подхваща любимата си тема за „болния човек на Европа – Турция“.

„Бих искал да разговарям с Вас като джентълмен с джентълмен. Ако ни се удаде да постигнем споразумение между мен и Англия, тогава за мен ще бъде безразлично какво правят или ще направят останалите. И така, говорейки откровено, аз директно Ви заявявам, че ако Англия замисля в близко бъдеще да се въдвори в Константинопол, то аз няма да го позволя да се случи. Не Ви вменявам подобни намерения, но в такива случаи за предпочитане е да се говори ясно. От своя страна аз също съм готов да поема задължението да не се въдворявам там в качеството на собственик. Разбира се качеството на охранител е нещо друго. Може така да се случи, че обстоятелствата да ме принудят да вляза в Константинопол, ако нещо се окаже непредвидено. Но нито руснаците, нито англичаните, нито французите не трябва да завладяват Константинопол. Точно поради това няма да го получи и Гърция. Аз никога няма да допусна това.“

По-нататък царят продължава по следния начин:

„Нека Молдавия, Влахия, Сърбия и България да постъпят под протектората на Русия. А що се отнася до Египет, аз разбирам напълно важното значение на тази територия за Англия. Поради това мога само да кажа, че ако при разпределението на отоманското наследство, след разпадането на империята, вие овладеете Египет, то аз няма да възразявам. Същото ще кажа и за Кандия – (така тогава са наричали Крит – бележка на автора) . Този остров може би ви подхожда и аз не виждам защо той да не стане английско владение.“

През следващите две седмици Николай Първи и Сеймур провеждат още три разговора, доразвиващи предложението на  царя за раздел на Отоманската империя, без обаче да се предрешава съдбата на Арабия, Месопотамия и Мала Азия.

Императорът допуска три основни грешки. Първо, счита, че Франция е слаба след вълненията в края на 40-те години и че новият император Наполеон Трети няма да рискува да бъде въвлечен в далечна за него война и затова пренебрегва Франция в сметките си. Второ, изключва Австро-Унгария, за която смята, че не може да му противодейства и трето, надценява приятелските си отношения с кралица Виктория, без да разбира добре английската конституционна теория и практика.

Една година след първия разговор на Николай със Сеймур, обединеният английско-френски флот влиза в Черно море и двамата адмирали, които го командват обявяват на руските власти, че имат задача да охраняват турските кораби и пристанища от руско нападение. Приликите с отделни епизоди от последните две години едва ли могат да ни послужат за предположения какви разговори, къде и за какво са водили и се водят и до днес от великите сили, като например онази няколко часова среща в Сочи между Лавров и Кери миналата година, само два дни преди срещата на НАТО в Анталия.

През тази далечна 1853 година Черно море за първи път става център на политическите маневри и дипломатическите ходове на най-важните за онзи период геополитически играчи. От вътрешно турско езеро до края на 18 век, то и прилежащите му области постепенно се превръщат в един от най-важните геополитически райони в света. Причина за това е органичната му връзка с източното Средиземноморие, а тази връзка е отправната точка за  контрол върху обширни пространства от три континента. Разположен между Европа, Азия и Близкия изток, този кръстопът на различни култури и цивилизации, съсредоточава най-острите проблеми на съвременния „световен ред“. Това се обуславя както от пресичането на националните интереси на водещите регионални държави – Русия и Турция, така и от геополитическите и геоикономически интереси на големите световни играчи – САЩ, ЕС и Китай.

Вниманието към Черноморския регион се дължи преди всичко на неговото транзитно значение. А то се проявява както във  военно-политическото му измерение – излаза на Русия към „топлите морета“ и входа към „меките части на Русия“ от потенциалните й противници, така и от икономическото значение на преминаващите през него важни транспортни магистрали, съединяващи Запада с богатите на въглеводороди Централна Азия, Близкия изток и Кавказ. Тук обаче бих искал да отбележа, че от една страна перспективните нови проекти за газопроводи са основание да се прогнозира нарастване на ролята на черноморския район в световната икономика и геополитика, но от друга той се развива като една от точките с потенциално висока конфликтогенност. При това реалността показва, че съществуващите различни регионални структури нямат възможности за преодоляване на местните конфликти и гарантиране безопасното развитие на  района.

През последните две години една от големите черноморски държави – Украйна – претърпя резки промени и се отказа от ролята си на посредник в регионалните организации. След присъединяването на Крим към Русия и руско-турската конфронтация се очертава прогресиращо сближение на Турция и Украйна на антируска основа.

Рязкото влошаване на отношенията между двата основни регионални полюса в Черно море – Русия и Турция, доведе до ескалация на напрежението в целия регион. Изостриха се „замразените конфликти“ – стълкновенията между Армения и Азърбайджан по време на посещението на държавните им ръководители във Вашингтон показа, че под повърхността има сили, готови да се възползват от тази ескалация на напрежението. Друг пример е Гагаузката автономия в Молдова, която преди руско-турския конфликт двете регионални сили изграждаха като предмостие пред румънската идея за обединение с Молдова, а сега е разкъсвана между трите влияния. Осетино-абхазките проблеми на Грузия поддържат доста високо ниво на напрежение в североизточното крайбрежие на Черно море.

Огледалното макар и несиметрично разполагане на въоръжение и бойна техника в Крим и в черноморските страни-членки на НАТО рязко повиши риска от военно противопоставяне в самото Черно море. Бих искал да подчертая, че този риск върна Черноморието към епохата от „студената война“, когато през него минаваше „линията на съприкосновение“ на двата противостоящи си блока. Ще спомена само един от многобройните проблеми, който се върна след украинските събития и Крим – отново с пълна сила се появи проблемът за делимитацията на териториалните води и икономическите зони на крайбрежните държави в Черно море. Юридическите спорове около сблъсъка на турския кораб с новостроящия се мост към Крим са само върха на айсберга между „де факто“ и „де юре“ реалностите в Черно море. Зачестиха и публикациите, в които се прокрадва тезата за преразглеждане на статута на проливите и конвенцията от Монтрьо.

Сред регионалните сили следва да се отбележи постоянното внимание, което Румъния обръща на Черно море през последните десетилетия, което доведе до нарастване на ролята й в района. И това не е само защото доскорошния президент Бъсеску е бивш морски офицер. Нашата съседка заложи във външната си политика на Черно море като един от основните си приоритети и с това привлече вниманието към себе си на геополитическите хегемони. САЩ й определиха място като стълб на своята политика в региона и това предопредели създаването на предната база на ПРО край Черно море именно в нея. Усложнените американско-турски отношения може да спомогнат за още по-голямо нарастване на значението на Румъния за САЩ и съответно  за НАТО. Неслучайно по време на визитата си преди 20 дни в Анкара румънският президент Клаус Йоханес заяви, че очаква на планираната през юли т.г. среща на върха на НАТО във Варшава „решителни мерки за повишаване нивото на сигурност в Черно море“. Тази теза бе доразвита миналата сряда от министъра на отбраната на Румъния, който изрази надежда, че на срещата през юли ще бъде взето решение за създаване на „съвместен черноморски флот“, посочвайки изрично,че той може да бъде съставен от ВМС на Румъния, Украйна, Грузия и САЩ.

Китай също показва интерес към нашата съседка и в края на 2014 г. сключи с нея споразумения за инвестиции в размер на над 9 млрд. долара , в т.ч. за строежа на 3 и 4 блок на атомната електроцентрала „Черна вода“ и модернизацията на пристанището в Констанца.

В този кратък анализ за значението на крайбрежните страни може да се отбележи, че сред останалите държави перспективи за известно нарастване на ролята им в региона има може би само Грузия в резултат на неотдавна откритите край нея залежи на шелфов газ.

В книгата си „Стратегическа дълбочина“ Давутоглу  дава следната интересна историческа характеристика на геополитиката в нашия район:

„Отражението на глобалното съперничество върху района възражда и някои исторически сфери на влияние…. Това съперничество води до противопоставяне на три исторически субекта. Два от тях разширяват своите сфери на влияние, а един я намалява. Първият е Свещената римска империя на германската нация, която много активно разширява сферата си на влияние в източна и южна посока – от Полша през Унгария и Австрия към Хърватия и Адриатическо и Черно море; вторият е православно-славянската сфера на влияние, която първоначално олицетворява руската концепция за Третия Рим, но впоследствие е обхваната от социалистическата идеология  и предизвиква спускането на желязната завеса – тази сфера на влияние се разширява от Бесарабия през България и Сърбия към Гърция, Егейско и Адриатическо море. Настъплението на тези два фактора изтласква османския фактор, който на север разчита на традиционната си полска политика, а на юг се осланя на обществено-политическата инфраструктура на босненците и албанците като автентични балкански народи. Балансиращата британска политика от своя страна има за цел да създаде подобни на бивша Югославия буферни политически формирования, разположени между германското и славянското пространство.“

Би било интересно в дискусията днес да прозвучи темата за реваншизма – дали загубилата първата световна война – Турция, загубилата втората световна война – Германия и загубилата студената война – Русия имат основания да търсят реванш и дали той не се проявява в най-крехката зона на Европа – Балканите и Черноморието. Повод за този въпрос ми дава  подкрепата от Меркел на турското предложение за „зона за сигурност в Сирия“, идея, която засега не среща одобрението на САЩ. И на Русия, разбира се.

В тази връзка си струва да цитирам изказването на Путин по време на извънредното заседание на руския Съвет за сигурност, че „военната коалиция на Запада, т.е. НАТО, нагло увеличава собствените си въоръжени сили в Източна Европа и, в частност, в Черно и Балтийско морета“. Според него, предвид агресивната тактика на НАТО по отношение на Източна Европа и претенциите на алианса за доминиращи позиции в региона, Русия ще се опита на практика да оспори военната мощ на Запада.

В резултат от ескалацията на декларации и действия на Северноатлантическия алианс по отношение на Русия, в Кремъл по мое мнение окончателно се е наложило мнението, че тактиката на НАТО в Източна Европа и Черноморието очевидно цели нагнетяването на напрежение в региона и застрашава националната сигурност на самата Русия. Тъкмо поради това Москва оценява действията си в региона като „отбранителни и сдържащи“. В същото време, нерядко пренебрежителните декларации на ръководството на НАТО относно руския военен потенциал и обвиненията за експанзионистичните намерения на Москва към Източна Европа и най-вече към Украйна, провокират рязко критичната реакция на руското ръководство. Кремъл обвинява пакта, че осъществява агресивна политика в Европа, предупреждавайки, че не възнамерява да я търпи и занапред. През февруари 2008 година в руското МВнР канят „на чай“ при Лавров тогавашния американски посланик. В разговора руският министър заявява, че руската позиция е „решительно НЕТ“. Когато посланикът пита какво се има предвид, Лавров казва,“това, което винаги сме казвали –  Русия няма да приеме никога присъединяване на Грузия и Украйна към НАТО“. Няколко месеца по-късно на срещата на върха на държавите от пакта в Букурещ обаче бяха предприети първите стъпки към приобщаването на двете държави към алианса.

Последните ходове на НАТО в източната част на Стария континент и в частност в някои от държавите около Черно море, включително решението за създаването на сили за бързо реагиране в региона, значителният ръст в броя на провежданите в него военни учения, както и плановете за изграждане на военни бази в източноевропейските страни и сериозното увеличаване на военното присъствие в Черно море, не оставят никакво съмнение у Москва за това, че алиансът (който се съобразява със съвременните заплахи за своята сигурност) за пореден път е променил военната си стратегия, съсредоточавайки отново своето внимание върху Източна Европа и Черноморския регион. Успоредно с това, пренебрежителното отношение на НАТО към договора с Русия от 1997 г., забраняващ постоянното разполагане на нови въоръжени сили в тази част на Европа, води до това, че руснаците започват да концентрират въоръжените си сили по своите западни граници, в непосредствена близост до източноевропейските държави, както и в зоната на Черно море. Последиците от това развитие могат да се окажат изключително неприятни, както за самия регион, така и за Европа и света, като цяло.

През последното десетилетие ЕС активизира своето присъствие в Черно море, което заедно с района около него, се разглежда от Брюксел като „мост“ между Европа и богатия на въглеводороди Каспийски ареал. Резолюцията на Европарламента  от 20 януари 2011 г. „За черноморска стратегия на ЕС“ призоваваше за разработка на всеобхватна стратегия за региона с цел „решения за съществуващите проблеми и осигуряване на стабилност, сигурност, демокрация и процъфтяване в района.“ Особено впечатление в резолюцията прави следния пасаж “Черноморския район има стратегическо значение за ЕС. А във връзка с това, че Черно море частично е вътрешно море за ЕС, а от географска гледна точка и европейско море, пред ЕС и пред страните от региона има редица общи задачи, изискващи съвместни решения.“

Въпреки това ЕС на практика провежда нееднозначна политика. От една страна това е прословутата „черноморска синергия“ , която обхваща всички крайбрежни държави, а от друга също толкова известната политика на „източното партньорство“, от което са изключени двете големи регионални суперсили – Русия и Турция. Тази амбивалентност често се възприема от критиците на Брюксел като „двоен стандарт“ и криеща зад общоевропейска маска претенции за усилването на влиянието на най-влиятелните западноевропейски държави в Черноморието.

Като цяло ЕС е съсредоточен върху икономическото проникване в района, докато САЩ – върху укрепване на военно-политическото си присъствие. Поради това до събитията в Украйна от февруари 2014 г. изглеждаше, че САЩ са по-пасивни от ЕС в конкретната си политика в района. Украинската криза и сирийската война изведоха на черноморската авансцена отново американците. От изхода на тези два конфликта в голяма степен ще зависи и бъдещето на района на Черно море.

И в края, ако перифразираме прочутата фраза на Метерних „Заплашва ни мир“, можем да кажем, че в  краткосрочен план в района на Черно море „Не ни заплашва стабилност“.

Снимка: Изтребител F-16 (източник: Pixabay, CC0)

Източник: БТА

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack.

About Author