Владимир Митев
Статията бе публикувана на 18 април 2016 г. на сайта на списание A-specto и в приложението му „Апостроф“.
Някои иронично забелязаха, че в началото на прехода въпросът пред българите беше „Как ще ги стигнем американците”. А сега ред наблюдатели постоянно се тюхкат кога ще догоним румънците. Действително Румъния, макар и с размери и население, доближаваща се до Полша, е по-скоро в нашата категория не само заради прилики в историческото ни развитие, а и защото прилаганият модел от двете страни на Дунав е доста сходен. Това прави България и Румъния подходящи за сравнение, но разглеждането им като две различни концепции за развитието на държавата, които са в постоянно състезание помежду си, обикновено се прави за вътрешнополитическа употреба и нерядко придобива комичен оттенък.
Така например през февруари т.г. българският премиер Бойко Борисов обяви, че „до шест месеца ще настигнем Румъния” и по реформи в правосъдието, а само месец по-късно вече гръмко твърдеше, че „ние Румъния отдавна сме я изпреварили във всяко едно отношение”. Негови опоненти тутакси се втурнаха да събират доказателства в обратна посока и в аргументите си опряха както до състоянието на грижите за децата, така и до по-големия избор от чуждестранни компании на румънския пазар за онлайн спортни залози.
Попадне ли в Румъния, българинът лесно може да се почувства като в огледалния свят. Плоски данъци, битка за привличане на чуждестранни инвеститори, емиграция на стотици хиляди, работещи на Запад, бедност, корупция, криза в образованието и здравеопазването, държавни пари за частни училища, обсесия със строежа на магистрали и усвояването на еврофондове, стремеж за привилегировано общуване със САЩ и евроатлантическото семейство и други, копирани под индиго политически процеси, се повтарят и в двете страни.
Близост може да се открие и в чисто човешките отношения. Например, така както сме склонни да виждаме в северните съседи това, което на нас ни липсва, те също откриват у нас позитиви, които смятат, че не притежават. Има румънци, според които у нас сме по-загрижени едни към други, особено към възрастните. По време на протестите от зимата на 2013 г. пък бяхме пример за народ, който надига глас срещу монополите за дистрибуция на електроенергия – чуждестранни, както е и в Румъния. Преди две години, когато при съседите се разгаряха протести срещу проучванията за шистов газ, един от участниците в тях, 37-годишният програмист Тео, питаше как ние, българите, сме успели да сложим забрана върху фракинга. Изглеждаше сякаш за него България бе пример за гражданска активност и отговорност на политическите елити, нещо, с което вероятно голяма част от хората у нас не биха се съгласили.
Всъщност тщеславието на Борисов по време на първия му мандат като премиер го караше да удовлетворява исканията на улицата, за да му бъде спокойно и да вървят големите игри, които надзираваше. И ето, че така природата на Североизточна България бе пощадена. Но в Румъния, където американското влияние е по-силно, дори набеденият от свои опоненти за русофил премиер Виктор Понта подкрепи проучванията на компанията „Шеврон”, преди тя да се оттегли миналата година. Разбира се, доста спорен е въпросът, дали гражданският натиск спечели битката с нея и в двете страни, или главната причина е в спадналите цени на петрола и пукването на шистовия балон. Но е факт, че точно покрай февруарските протести от 2013 г. румънците изведнъж проявиха интерес към случващото се в България и мнозина останаха с впечатлението, че българите в по-голяма степен сме защитили своята икономика и природата си от настъплението на монополите и транснационалните корпорации. Разбира се, някой може да каже, че мафията у нас е по-силна, отколкото в Румъния. А и въпросът за българското бунтарство или емпатия също е спорен. Въпрос на гледна точка. Но остава въпросът, възможно ли е румънците да ни мислят за по-добри, отколкото сме всъщност, както и ние да ги идеализираме?
Сравненията със съседите е по-добре да се правят с едно наум, че нищо не е такова, каквото изглежда. В нашите вътрешни борби на лобита е изкушаващо да се асоциираме с даден факт или човек от Румъния, които да развяваме като знаме на своята кауза, както стана с Моника Маковей и Реформаторския блок. Но колкото и Маковей да има ореол на борец за честност у нас, не може да се отмине лесно фактът, че тя на практика е социален дарвинист – обвинява бедните за тяхното неблагополучие и смята, че индивидуалните права трябва да бъдат погазвани, когато става въпрос за националната сигурност. А битката й за принципност и честност в политиката е прикритие, зад което прокарва спорни идеи, например приватизация на здравеопазването. Затова и Маковей, и партията й са непопулярни в Румъния.
Мистерията на икономическия ръст
Погледнато като статистика, Румъния се справя по-добре икономически. На север от Дунава западният бизнес е по-добре представен, отколкото у нас. Може би е така, защото Румъния ползва латиница и това я приближава до страните със същата писменост. Може пък западният интерес да се дължи на последователно изграждания румънски имидж на страна – безкомпромисен борец с корупцията. Но най-вероятно причината е, че Румъния има повече природни и човешки ресурси от България, които да изкушават транснационалния капитал.
Европейската комисия смята, че през 2015 г. румънската икономика е нараснала с 3,6%, през 2016 г. очаква ръст от 4,1% и през 2017 г. той може да е 3,6%. За сравнение според Уникредит Булбанк през 2015 г. БВП на България е нараснал с 3%, през 2016 г. очакванията са за ръст с 3,4%, а за 2017 г. – с 3,6%. Въпреки това в румънските медии се води дебат защо обикновените хора не усещат ефекта от икономическия ръст. Да звучи познато? Когато излязоха оптимистичните данни за икономиката на съседите около 10 март т.г., медии масово обърнаха внимание на факта, че паралелно с увеличаването на БВП нараства и бедността.
Според румънския Национален статистически институт бедността, дефинирана като разполагаеми средства за живот под прага от 60% от средните доходи, през 2014 г. е била 25,4% – с 4% повече, отколкото през 2010 г. Обяснението, което дават същите медии, например HotNews, е, че в Румъния над 60% от прираста на БВП се разпределят в посока към капитала и под 40% – към труда, тоест към служителите и работниците. В Западна Европа съотношението е обърнато – 65-70% за труда, и 35-30% за капитала. С други думи печалбите от икономическото развитие на Румъния отиват за собствениците на капитала, много от които са всъщност чуждестранни компании, изнасящи навън печалбата си под различни форми. Затова и Румъния остава бедна.
Сравнението със северните съседи може да е много полезно, ако доведе до истинско разбиране на процесите, които протичат в страните ни. Всъщност всяка от тях е модел за другата, уви, в преследването на пазарната утопия. От тази година например в Румъния е в ход държавно финансиране за частните училища – спорно решение, което беше прокарано и у нас. Образователната реформа бе въведена от „технократския кабинет” на Дачиан Чолош, който дойде на власт през октомври 2015 г. Тя прилага на практика познатия ни от години принцип „Парите следват ученика” – олицетворение на свеждането на образованието до парични отношения.
Пътното строителство
Друга област, в която България е пример, е пътното строителство. Миналата година Румъния е открила едва 12 км нови аутобани. Пишейки за мащабното пътно строителство у нас, в румънските медии могат да се срещнат заглавия като „България унизява Румъния” и „Да емигрираме в България”. Без да се впуска в емоционални залитания, специализираният сайт за румънските аутобани 130km.ro посочва, че в момента в Румъния са действащи 731 км магистрали. У нас те са 780 км към есента на 2015 г., независимо че България има 3 пъти по-малко население и 2 пъти по-малка територия.
Според културния антрополог Винтила Михайлеску падането на комунизма и преходът на Румъния към пазарни отношения са означавали и преход към капитализъм на града, базиран на привличането на чуждестранни инвестиции в големите населени места. Той добавя, че тази политика на развитие има очевидна нужда от магистрали, които да свържат Румъния с пазарите и капиталите. А забавянето в изграждането им се е превърнало в показател за провала в румънското посткомунистическо развитие според дневния ред на политиците и на колективното въображение. „Но свеждайки развитието само до този абсолютен приоритет, малцина проявиха интерес към политиката на недоразвитост и на „преход към феодализъм” на селските райони. „Двете Румънии” имат историческите предпоставки да съществуват, но са и до голяма степен продукт на „двата вида пътища” на нашето посткомунистическо общество (магистралите и селските черни пътища – бел.прев.)”, обяснява Михайлеску в колонката си за вестника на румънските интелектуалци Dilema veche. Той добавя: „Имаме два проблема, а не един: освен малкото километри магистрали разполагаме и с много километри немодернизирани селски пътища. Само 29% от окръжните шосета и 9% от общинските са модернизирани, докато съответно 27% и 74% от тях са с павета или са черни пътища. И тъй като всички обичаме новото сравнение с България, при нас в селските райони 13% от всички пътища са черни (27% от общинските шосета) спрямо 1,3% в съседната държава, която нито е по-богата, нито е по-развита от нашата. Всички се сещаме за трасето DN 24 C Ръдъуци Прут–Маноляса – единствения път с национално значение в Европа, който е черен.”
Борбата с корупцията
Деконструкцията на митовете в сравненията помежду ни не може да подмине борбата с корупцията, която за разлика от Румъния у нас очевидно не засяга политическия и икономическия елит. Действително на север от Дунава има реално разделение на властите – антикорупционната прокуратура DNA от години е в конфликт с парламента, който се опитва чрез законодателни действия да възпрепятства работата й. Очевидно съществуват и по-непримирими граждански групи, набрали сила с протестите през изминалите години срещу златната мина „Рошиа Монтана”, шистовия газ, изсичането на горите и корупцията. От тук и усещането, че в Румъния нещо се случва и има промени, докато в България цари стабилността на статуквото.
Румънците като цяло са доволни да видят някои от знаковите сенчести фигури на прехода с белезници или зад решетките. И в същото време мнозина от северните ни съседи са критични към действията на DNA. И то не само заради традиционното обвинение, че разиграва телевизионно правосъдие с помощта на медиите, които постоянно заснемат публични фигури, привикани на разпит. Дори прокурорите от DNA признават, че въпреки успехите в борбата с корупцията тя не намалява.
Настрана от вътрешните игри на лобитата, към DNA има поне още едно голямо обвинение – по принцип тя преследва държавните служители и румънските бизнесмени, които са замесени в корупция, но не прави много, за да се противопостави на чуждестранния бизнес, също значим генератор на подкупи. През 2014 г. избухна скандалът с делото Microsoft, в който американската компания заедно с други технологични гиганти (IBM, HP, Fujitsu-Siemens, Compaq) са създали публично-частно партньорство с румънската държава, скрепено с корупция за над 50 млн. долара. Тези компании подкупват длъжностни лица от три поредни румънски правителства, за да бъдат оскъпени лицензите на техните софтуерни продукти на румънския пазар.
„Само че, както и при други подобни казуси, общественият дискурс се насочи почти изцяло към корумпираните румънски политици. А не към корумпираните румънски служители на мултинационалните компании. Вижда се, че „антикорупционният фронт” в Румъния, включително цялата политическа и гражданска върхушка от всички правителства през последните години през специализираната прокуратура DNA до НПО-тата и медиите с неолиберален дневен ред, неглижират системно корупцията, свързана с едрия транснационален капитал. Другояче казано, големите транснационални корпорации си сътрудничат интензивно с местната мафия, за да защитят интересите си”, обяснява Владимир Борцун, редактор на левия румънския сайт Critic Atac.
Всъщност има и изключения. В края на септември DNA започва наказателно производство срещу трима румънски бизнесмени и двама френски мениджъри на фирмата, която държи концесията за водата в Букурещ и Плоещ – Apa Nova. Тя е дъщерна компания на френската Veolia, същата, която контролира и концесията на водоснабдяването на София посредством компанията „Софийска вода”. Нещо повече, заподозрян за „купуване на влияние” – вид подкуп, е французинът Бруно Рош, който от 1 юли 2015 г. е мениджър на Veolia за България. Той е управлявал „Apa Nova Букурещ” от 2008 до 2013 г. и обвиненията срещу него са във връзка с този период. След като избухна скандалът, Рош тихомълком бе изваден от ръководството на „Софийска вода”.
Ето, че румънската борба с корупцията отеква и у нас. Това само показва, че постоянното сравнение помежду ни може да е полезно като коректив. Но когато оценяваме явленията в Румъния и съответно румънците анализират България, е важно да се разбира контекстът, в който те се разгръщат и как са оценявани от различните обществени групи. Иначе можем да изпаднем в състояние, в което виждаме само това, което искаме да видим, и зад постоянната идеализация или подценяване на съседа всъщност да скриваме своето собствено неудовлетворение и липсващо самочувствие.
Източник: A-specto
Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. А тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack.
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
