Рикардо Петрела: Финансовият диктат доведе ЕС до провал, а света до опустошение

Владимир Митев

Рикардо Петрела е италиански икономист, който е бил анализатор по научната и технологичната политика към Европейската комисия (ЕК) между 1979 г. и 1995 г. Той изразява несъгласие с дефинирането на Европа от страна на Европейската комисия като съюз на конкуренцията. Петрела е основният автор на доклада „Границите на конкуренцията“ на Лисабонската група, който критикува неолибералните реформи, предприети от ЕК на Жак Делор и служещи на капитала и пазарите, но подкопаващи постиженията на следвоенна Европа.

Икономистът работи между 1967 г. и 1975 г. като научен секретар, а впоследствие и като директор на Европейския координационен център за изследване и документация в социалните науки във Виена – организация, която допринася за научния обмен между Запада и Изтока по време на разделената Европа. Между 1982 г. и 2005 г. италианецът преподава в Католическия университет на Льовен (Белгия) дисциплини като „Научна и технологична политика“ и „Икономическа глобализация“. Той е преподавал също в други университети и страни.

Между 2005 г. и 2006 г. Петрела е президент на Водната компания на Пулия (Италия). През 1997 г. основава Международния комитет за световния воден договор, чийто президент е бившият португалски държавен глава Марио Соарес. През 1998 г. Петрела публикува „Манифестът за водата“ (първо на френски, а през 2001 г. и на английски език), където разгръща визията си за водата като „общо благо“, а не стока.

Тази статия бе публикувана на 8 септември на сайта „Барикада“.

Господин Петрела, Имали сте шанса да работите във Виена по време на разведряването между Запада и Изтока през 70-те години. Вероятно можете да направите много сравнения между онези времена и днешните, когато отново възниква много напрежение между Запада и Изтока. До каква степен светът се е променил, когато погледнете на днешната глобална ситуация през призмата на 70-те години?

Най-важният катаклизъм и промяна през 70-те години бе във финансовата система. През 1971-1973 г. международната финансова система, изградена след Втората световна война, се срина. Един изцяло нов свят започна да се очертава.

Дотогавашната финансова система бе базирана на правила, утвърдени от Световната банка и от Международния валутен фонд, на фиксирани обменни курсове между долара и другите западни валути. Доларът бе единствената международна валута и останалите валути бяха конвертируеми. Контролът над монетарната политика на страните бе в ръцете на суверена – националните държави. Националните банки бяха публични, повечето от кредитно-спестовните банки също бяха такива. Търговските и финансовите дейности бяха извършвани от частни банки, а всяка от тях бе подчинена на съответните регулации. Например земеделските банки нямаха право да извършват кредитиране на индустрията.

Това бе финансова система, базирана на национален суверенитет, в рамките на глобалното западно превъзходство, стъпило на долара като международна валута. Когато контролираш своите пари, можеш да водиш и самостоятелни частни и публични инвестиционни политики.

Но след кризата от 1971-1973 г. доларът вече не бе международна валута с фиксиран курс към златото. Обменният курс между валутите стана гъвкав, а нестабилността му доведе до създаването на валутния пазар. Хората вече можеха да правят пари като купуват или продават швейцарски франкове и холандски гулдени – нещо невъзможно преди. Така валутата се превърна в стока. Националният суверенитет върху валутата намаля. Националните банки още можеха да създават пари, но стойността на валутата в обращение бе задавана от валутния пазар и вече не бе функция на лихвите на съответната националната банка или монетарен орган.

Постепенно през 80-те и 90-те години всички финансови услуги и всички спестовни банки бяха приватизирани, а публичните финансови дейности изчезнаха. Националните банки с незначителни изключения се превърнаха в представители на частните интереси. Стойността на валутата вече бе определяна от групата на големите частни банки, а не от централните банки, които можеха единствено да реагират на случващото се на валутните пазари.

Това означаваше, че националната държава е изгубила контрола върху монетарните инструменти, съответно и върху цялата парична политика. Днес 12-13 глобални банки доминират финансовите пазари. С изключение на Китай, САЩ и донякъде на германското правителство всички други са изгубили контрол върху своята икономическа политика. Финансовите министри имат единствено властта да отбелязват това, което пазарите вече са решили.

Днес глобалната финансова система се характеризира от структурна волатилност (голямо изменение в цената на активите на съответните пазари – бел.прев.). На всеки 4-6 години има финансова криза. Това е криминална система, както показват и честите мащабни скандали с големите банки, които правят незаконни неща и са осъждани на глоби от милиарди долари. Тази финансова система се грижи единствено за оптимизацията на финансовата възвращаемост на инвеститорите. Днес те са най-силната група по интереси, както виждате и от всички видове споразумения за двустранна търговия и инвестиции – например TTIP.  Според системата за разрешаване на спорове между инвеститори и държава (ISDS) в тези споразумения държавите нямат власт.

Така че днес имаме изцяло нова финансова система. Тя е податлива на кризи, отворена за престъпна дейност и създава властови и финансови дисбаланси. В този смисъл тя от само себе си възпроизвежда кризи, престъпност и неравенство.

Кои други мащабни промени в света наблюдавахте от 70-те години до днес?

Финансовата трансформация бе съпроводена от друга глобална промяна, която също стартира през 70-те години – новата технологична революция, наречена Трета индустриална революция или информационна и биотехнологична революция. През 70-те и 80-те години се появиха много нови термини – биообщество, информационно общество. Всички тези понятия показваха, че тече дълбока промяна, насочвана от технологичното развитие. Тази трансформация повлия върху всички сфери на стопанството – включително зачеването на бебета, дефиницията на смъртта, личните документи. Тя позволи да бъде извършено мащабно покоряване на Космоса, да се създадат нови материали, да се направят стъпки към изкуствен интелект. Повлия и на изкуствата.

Резултатът беше, че всичко бързо се превърна в стока. Днес все повече неща, от които зависи нашият живот, вече не са естествени. Доматът е направен от човек, а не е дело на природата. Въздухът, водата, всичко е обект на технологична трансформация. Генномодифицираните организми са само малка революция в сравнение със изкуствено създадените микроби. Днес можем да правим бактерии, които не са просто генномодифицирани версии на по-ранно съществували такива, а не са съществували никога на нашата планета. Днес можем да клонираме животни. Някой ден ще можем да създаваме животни, които никога не са съществували.

В ход е растяща индивидуализация на живота и на интересите, която е продукт на финансовите и технологичните промени. Тази индивидуализация води до властови конфликти и борба за оцеляване. Животът все повече губи своята оригинална характеристика на един „колективен шедьовър“. Креативността обаче не може да бъде изцяло индивидуална, тя винаги е споделена. Ето защо нарастват колективните кризи на идентичността и насилствените прояви на ксенофобия.

Какво се случва в международните отношения през този период?

Третата мегапромяна е на „глобалния ред“, който в момента е в криза.

САЩ твърдят, че ХХІ век ще бъде отново американски. Те смятат, че ще продължат да са световният глобален и технологичен лидер заради технологизацията на военните дейности. В своята страна те смятат, че да имаш оръжие, е фундаментално право, съответстващо на способността за самозащита. По същия начин американците мислят, че единственият начин да се защити свободата на народа им е като са въоръжени на държавно ниво. Те никога няма да се откажат от своята стратегия да се борят за военно и технологично лидерство на света.

Трябва да помним, че през последните 50 години единствената страна, която има 1005 военни бази вън от границите си, са Щатите. Ще им е нужно много време, за да изоставят тези свои бази по света. Това дори е немислимо за тях. Ето защо Тръмп е вътрешна реакция на факта, че част от световното обществено мнение е приело относителния упадък на американското лидерство. Много от хората поддържаха Тръмп на изборите, който смята, че САЩ трябва да бъдат лидер на света по нов начин – като нация, водеща останалите нации. Ето защо идеите за расово превъзходство на белите експлоадираха в Щатите в последно време.

През последните 15 години Русия и Китай се промениха. Много хора говорят ласкаво за групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Република Южна Африка). Само че сред страните от тази група няма единство. Те имат само един общ интерес – да допринесат за отслабването на глобалното лидерство на САЩ.

Не виждам Китай като съюзник на Индия. Нито Индия може да е съюзник на Бразилия или на Република Южна Африка. Китай е най-сериозният кандидат да замени САЩ до 2050 г. или до 2070 г. начело на света. Но Китай не мисли за нов свят, където да се реализират интересите на цялото население на планетата – 8 милиарда души към 2023 г. Пекин гледа на света през призмата на своя народ, на своя собствен капацитет да контролира международните отношения. САЩ също не отчитат човечеството в своята визия. Тяхната визия за света е: „Това, което е добро за нас, е добро за света“.

Така че последните четири десетилетия доведоха до ситуация, в която няма силна международна общност, която да работи по една визия за света. Утвърждава се единствено визията на доминацията. Това се случва, независимо че от гледна точка на технологиите бихме могли да имаме визия за света. Можем да направим така, че хората да не умират от глад или от жажда. Имаме 4 милиарда души, населяващи зони без гарантиран и редовен достъп до питейна вода. Живеем в свят, който няма визия за самия себе си.

Какво Ви тревожи най-много за днешния свят?

Финансите играят всемогъщата роля на регулатор. Те по дефиниция трябва да са само инструмент, а не цел. Ролята им е да събират излишните пари (спестяванията) и да ги трансформират в инвестиция. Но те вече не правят нищо подобно. 30% от днешните финансови транзакции са с висока честота, протичат в рамките на милионни части от секундата и са генерирани от алгоритмите на могъщи компютри. Това означава, че финансите вече не са връзката между спестявания и инвестиции. Те са технологично възпроизвеждане не на живота, а на могъществото над живота (способността да принудиш другите да правят това, което ти искаш против тяхната воля; могъществото в представата на Петрела се противопоставя на властта, която е управление чрез съгласие, взаимно уважение и взаимозависимост – бел. прев.).

Попитайте програмистите, които са направили софтуера за тези високочестотни транзакции, каква е целта на тяхната програма. Те ще отговарят, че се стремят „да скалпират“ стойността на финансовия продукт в рамките на първата милионна от секундата, в която тази стойност се измени. Това са финансите днес – едно „скалпиране“.

Има ли нещо позитивно за глобалното развитие през последните четири десетилетия?

Да, мисля по-специално за три процеса.

Първо, раждането и консолидирането на глобалната социална сила, представена от жените. Т.нар. „Световен женски марш“ надхвърля, но не е дистанциран от проблемите на женския пол. На 8 март 2017 г. женското движение успя да организира за първи път глобална работническа стачка в световната история. Традиционните профсъюзи от Севера и Юга никога не са успявали да го направят. Глобалното женско движение има още много път да извърви, но то вече тръгна по него и ще бъде трудно да се спре маршът им. Това е нов, голям източник на подкрепа и надежда за бъдещи действия.

Второ, появи се ново поколение от политически лидери и от локални движения, тръгващи от социалните низини в страните на Латинска Америка – Мексико, Чили, Боливия, Еквадор, Венецуела, Бразилия, Парагвай. От 70-те години насам тези страни са били сред най-иновативните лаборатории за социални и политически промени в света.

Чавез, Лула, Луго и движението на запатистите имаха смелостта да ренационализират нефта и други природни ресурси, които преди са били под контрола на частните мултинационални компании и по-точно на американските. Те направиха тази стъпка, за да финансират иновативни програми по премахване на бедността (като Fome Zero на Лула или решението на Чавес половината от нефтените приходи да бъдат споделяни с бедните семейства).

Моралес, Кореа и други лидери са били първите водачи на народите си от индиански произход, „открили“ своята унищожена идентичност. Те управляват страните си, вдъхновени от „старите“ разбирания (например вярванията за Пачамама – андска богиня, асоциирана с планетата Земя), но в същото време с нова политическа визия (социалната философия buen vivir).

Североамериканските консервативни сили никога не им простиха за тези „смъртоносни грехове“. Знаем какво се случи с Лула. Парагвайският президент Луго бе изхвърлен от поста му през 2012 г. Отношението към Чавес бе като към опасен диктатор. Управлението на Кореа и на Моралес все повече среща съпротивата на „народна опозиция“ от … „индианските райони“, поддържана от чуждестранни и местни мултинационални корпорации. Има голяма вероятност през следващите години да станем свидетели на период на дестабилизация и кризи, провокирани и поддържани от външните доминиращи сили. Промените и прогресът в периода 1980-2010 г. обаче са били толкова съдържателни, че тяхното наследство и стойност ще продължат да съществуват и в бъдеще.

Трето, дигитализацията на обществото и на младите поколения. Днес дигитализацията на обществото – една от могъщите сили зад милитаризацията на света, превръщането на живота в стока и приватизацията на политическата власт, могат да бъдат считани за благоприятствали увеличаването на неравенствата вътре и между нашите общества, както и нарастващата индивидуализация на социалните отношения. От друга страна, всички имаме усещането, че младите поколения са на път да открият и да експериментират с форми на социални връзки и начини на живот, които ще преначертаят основите на „демократичната“ система. Имам усещането, но все още не и доказателствата, че това е нов структурен феномен. Убеден съм, че нещо ново, различно от миналото, ще бележи 30-те години на ХХI век, но никой не може да гарантира, че то ще донесе само добро.

Основната ми тревога, но и надежда е, че дигитализацията на обществото ще стане инструмент за национални и глобални политики, които целят да намалят масираната миграция към по-големи и по-населени мегаполиси (с 10, 20 или 30 милиона жители). Мисля, че неуспехът в ограничавнето на  този поток би станал едно от глобалните екзистенциални бедствия за човечеството и за живота на Земята.

В моята книга „В името на човечеството“ твърдя и че ние не трябва повече да използваме думи като бедност и беден, а да говорим за обедняване и обеднял. Бедността не е състояние на природата. Тя е социален продукт. Така, както е създадена, може да бъде и елиминирана. Мисля, че възникващото съзнание на хората от улицата в градовете на глобалния Юг създава основата тези жители да вярват в единството на човечеството.

То не съществува, а е литературна и философска концепция. Всеки говори от името на нациите или на парите, на Бога, на властта, но кой може да говори от името на човечеството? Дори ООН не говори от негово име. Ако дадена страна членка на ООН отхвърли определена идея, ООН не може да направи нищо. Същото важи и за Международния трибунал за престъпления срещу човечеството. Техните присъди не са в името на човечеството, а в името на страните, създали трибунала.

Така че за мене развитието на глобално осъзнаване за нашата взаимосвързаност е нещо позитивно. Ако не развием това съзнание, което да действа от името на човечеството, няма да постигнем по-добър свят.

Разбрах, че според Вас бурното разрастване на финансовия капитализъм създава много нежелани ефекти, но диалектически то помага и да възникне глобално съзнание, също както финансите са глобални.

Какви са трансформациите от последните 4 десетилетия по отношение на Европа? Вие сте били съветник в Европейската комисия между 1979 г. и 1995 г., а през 2014 г. сте италиански кандидат за евродепутат от листата „Другата Европа с Ципрас“. Така че Вие сте стояли от двете страни на европейското политическо уравнение. Как промени претърпя проекта за Обединена Европа от 70-те години до днес?

В края на 70-те и 80-те се появи нова концепция за общество, която беше своеобразна форма на универсална капиталистическа теология. Тя създаде една Света Троица – Господ беше Капиталът, Синът – фирмата, а Светият дух – пазарът, действащ чрез невидима ръка.

Тази троица обяви, че единственият път към спасението и богоизбраността е конкуренцията. Ако не си конкурентен, ти си виновен. Твоя вина е, ако загубиш работата си, парите си, ако си загубеняк.

Конкуренцията стана мантрата на нашето общество. То бе подчинено на могъществото на финансовия пазар заради финансовата система, заради новите технологии, заради международните отношения. Така че конкуренцията се оказа ключовият елемент за оцеляването. Животът бе интерпретиран като борба за оцеляване. Това означава да градиш и да живееш заедно с други хора на базата на представата, че трябва да убиеш другия, за да оцелееш.

Съзнанието за конкурентност бе създадено в Европа. Опитах се да се боря срещу него. Написах книга, озаглавена „Границите на конкуренцията“.

Същността на проблема през 80-те години беше утвърждаването като норма на представа за живота като война. Това означаваше, че фирмата става армията, а пазарът е бойното поле. Това доведе до Първата бяла книга от 1992 г., написана от тогавашния президент на Европейската комисия Жак Делор. Тя бе наречена: „Растеж, конкурентоспособност, заетост“. Теоремата твърдеше, че имаме нужда от растеж, от ежегодно увеличаване на БВП. Как да създадем повече БВП? Отговорът на Бялата книга беше: чрез технологични иновации, тогава ставаме конкурентни и улавяме по-голяма част от производството на богатство. А ако сме конкурентни, ще създаваме работни места.

В началото на 90-те години налаганата от Запада мантра беше: „Нека бъдем конкурентни“. Така че европейският императив стана: „Да бъдем конкурентна Европа“. Обясняваха ни: „Тогава ще намалим безработицата. Ще имаме по-добри условия на живот“. Това твърдение беше и продължава да бъде абсолютно невярно. Ако си конкурентен, конкуренцията работи спрямо факторите на производство. Един от най-важните производствени фактори е трудът. За да бъдеш конкурентен в областта на труда, трябва да го заменяш с технология: да въвеждаш информатизация, компютъризация и т.н. Това не увеличава заетостта. Ако уловиш по-голямата част от създаването на богатство, тогава намалява ролята на труда. Така че когато станеш конкурентен, ти не създаваш работни места в твоята страна и дори елиминираш тези в чуждите държави. Не възниква триадата – растеж, конкурентоспособност, заетост. Създават се растеж, конкурентоспособност, капитал.

Всъщност, миналата година средната младежка безработица в Европа беше повече от 17%. Бедните хора бяха огромен брой. Така че триадата от първата Бяла книга не породи подобряване на условията за живот и богатство за всеки. Проблемът не е в преразпределението на богатството. Той е в неговото създаване. Минималният доход, базовия доход, универсалният доход и т.н. не са решение, защото те ще играят ролята си само след като богатството вече е създадено по неравномерен начин. Ако не промените механизма, който поражда неравнопоставеността в създаването на богатство, няма да разрешите проблемите чрез преразпределяне.

Триадата бе наложена от приятелите на Делор. Резултатът е провал. Гърция е най-очевидният пример. Ако една страна не е конкурентноспособна, тя влиза в порочния кръг на задлъжняването, от който не може да излезе. Същият провал е свързан и с втората Бяла книга, написана от ЕК на Делор – за управлението.

Тази книга правилно заяви, че нямаме нужда от олигархична и концентрирана национална власт. Трябва винаги да търсим решения, които децентрализират властта, позволяват на всеки да бъде гражданин и да участва във вземането на решения за живота си. Но можете ли да си представите колко малко хора в нашите страни са в състояние да кажат: „Чувствам, че принадлежа на демократично общество“. Заради трансформацията на финансовата система се появи идеята, че нашето бъдещо общество е станало прекалено отворено, базирано на индивидуалната креативност. Но не индивидуална в смисъла на ХІХ век – на т.нар. личности от елита.

Става въпрос за индивидуално в смисъла на обикновения човек. Това е силна и позитивна идея. Тя отдава висока стойност на индивидуалната креативност. Тази концепция накара много от нашите лидери да смятат, че организациите, командвани от върха към низините, трябва да бъдат заменени от такива, в които решенията идват отдолу-нагоре. Тези лидери казват: „Да основем нашия живот на базата на самоорганизирани местни групи.“ Единственият негативен аспект е, че те забравят как животът е колективно изкуство или творение. Процесите отдолу-нагоре и отгоре-надолу са линейни концепции за живота. Но животът не е линеен. Той е разнообразен и многопосочен.

Концепцията за мениджмънта бе приложена в управлението на обществото в края на ХХ век. Идеята за правителство – представящо съвместното усилие на общността, бе заменена от понятието за управление – което е финансова концепция. Това означава власт на заинтересованите страни в името на капитала и на финансовите интереси, а не на хората и не в името на общността. Смятам, че триадата „растеж-конкурентоспособност-заетост“ и преминаването от концепцията за  правителството към тази за управление са двете от най-големите грешки, направени от европейското общество през последните две години.

Друга грешка е разрешението да бъдат патентовани живи организми. През 1980 г. Върховният съд на САЩ позволи да бъдат патентовани живи организми с цел печалба. ЕС повтори същото решение през 1998 г. Четвърта грешка е юридическото позволение да съществува право на собственост върху всякакъв вид информация, което я превръща в обект на частно овладяване.

Ако са били направени толкова важни грешки, ако има толкова слаби резултати от реформите в ЕС през 90-те, защо има толкова малко съпротива срещу тях?

Историята на европейската интеграция доведе до невъзможността да се окаже съпротива на тези тенденции.

Същите хора, които създадоха Европа, бяха и лидерите, взели решенията. Водачите на профсъюзи, на учителите, на хората на изкуството приеха заявената „уместност“ на триадата „растеж-конкурентоспособност-заетост“. Те приеха идеята, че общественият живот е война. Дори мнозинството от интелектуалците в Европа поддържа доминиращите концепции и структури. Функцията на интелектуалците, особено днес, е да служат на елитите.

Откъде трябва да дойде съпротивата? От левите?

Левите не съществуват в Европа от много време. Истинските леви в смисъла на хора, преследващи утопия и мислещи, че е възможно да се промени светът, действащи в защита на бедните и слабите, не съществуват в страните, където съм живял. Изчезнаха преди 25-30 години. Сега е много трудно да създадем лявото отново. Имам Facebook страница с 4600 последователи. Ксенофобският лидер на Северната лига Матео Савини разполага с близо 2 милиона последователи.

Хората днес са доминирани от желанието да станат богати. Те знаят, че ако не са богати, са нищо. Знаят, че ако нямат пари, бъдещето им не съществува. Населението обеднява все повече и повече. Ето защо обеднелите хора започват да се борят с други обеднели, а не срещу богатите. Обеднелите хора на Румъния, България и други страни искат да строят стени, защото могат само да се надяват, че в държавите им няма да дойдат други обеднели като тях. Страхът е, че ако такива дойдат, ще стане война на всеки срещу всеки.

Ето защо голямата част от хората, които трябва да са срещу системата, са за нея. Този феномен винаги е съществувал в различни степени. Преди той е бил на нивото на Франция или България. Днес е на планетарно ниво. Не знам дали ще бъде по-лесно, или по-трудно да се промени обществото. Знам, че в най-мрачния момент на нощта един пламък може да е голяма звезда. Въпреки тази тенденция, хората развиват съзнание. Никой не може да каже как то ще бъде проявено, но сигурно ще се изрази.

Знаете, че през 70-те години комунистите в Италия бяха на път да вземат властта. Споменахте, че този вид леви хора са съществували някога, но вече ги няма в Европа. Защо лявото западна като влияние и идеи и каква е позитивната теория за Европейската левица?

Според мене има две основни причини. Първо, доверието на лидерите на левите социални движения в научния и технологичен прогрес. Тези хора отдават голямо значение на образованието и особено на инженерните и на техническите знания. Не трябва да забравяме, че големият социален въпрос на ХІХ и ХХ век е бил тясно свързан с дохода в сферата на производството, с формите на производство и с капитала, т.е. с ролята на труда. „Социалистическите“ лидери и синдикатите виждат технологичната иновация и промяна като двигател на икономически и социален прогрес – възглед, който през десетилетията се утвърждава все повече. В същото време концептуалната автономия и реалната сила в преговорите и контрола върху капитала на тези хора намалява.

През 70-те и 80-те години придържането към подобни разбирания достига върха си. Верността на левите елити към императива за растеж и конкурентоспособност поставя край на разнобоя между капитал и труд и създава противопоставянето между „богатия“ труд и бедния труд. По отношение на основните принципи на икономиката и обществото „левите“ лидери нямат значителни различния в концепциите, теориите и изборите спрямо онези на доминиращите групи.

Второто обяснение също е свързано с културните и идеологическите промени в света на левите хора. Техните лидери не са могли да създадат алтернативен разказ спрямо наложения от доминантните групи и да се опълчат на превръщането на различните аспекти от живота в стока и на конкурентната глобализация на икономиката. Те се оказаха прекалено интегрирани – защитници или заложници на властовата система. Примерите в тази посока са многобройни и важни. Ще дам само два от тях.

Паскал Лами е бил в продължение на няколко години шеф на кабинета на президента Делор и в своята позиция е бил силният мениджър зад двете вече споменати бели книги. Когато мандатът на Делор свършва, Лами е повишен и сам става член на Европейската комисия, отговарящ за международните отношения. Той действа енергично и убедено в полза на засилването на европейската конкурентоспособност в света. Бори се да направи ЕС по-либерализиран, по-дерегулиран, по-приватизиран. Завършва кариерата си като генерален директор на Световната търговска организация (СТО). През 2012 г. приема тежко неуспеха на СТО да стане световен икономически регулатор заедно с МВФ и Световната банка.

Помислете малко: един от най-влиятелните европейски социалистически лидери, технократ от кариерата, посветил последната част от своята политическа кариера да направи СТО световен икономически регулатор!

Вторият пример е тъжен като първия. Става въпрос за бившия испански социалистически премиер Фелипе Гонзалес. Неговият „велик“ социален пакт за Испания е програма за консолидация на конкурентна Испания в ерата на глобалния пазарен капиталистически ред, считан от него за неизбежен. Неслучайно в една от своите речи като президент на Глобалния социалистически алианс за световен прогрес той провъзгласява “No hay democracia  sin mercado” (“Няма демокрация без пазар”).

Очевидно е, че щом приемете комодификацията на живота (превръщането му в стока – бел. прев.), няма ляво ориентирано движение, което може да оцелее. Ако превърнете всичко в стока, ако приватизирате всичко, какви леви хора ще останат?

Това не означава, че левите трябва в крайна сметка да изберат авторитарна система или икономика, доминирана от спекулативните финанси. Да си ляво ориентиран означава да утвърждаваш и защитаваш правото на живот. Значи, че другият, който е с тъмна кожа, също е човешко същество, че нямаш право да разрушаваш реки, че можеш да споделяш властта на глобално ниво, като започнеш от местни системи. Това е левицата. Ако превръщаш водата в стока, ако превръщаш образованието в стока и правиш същото с въздуха, семената, алгоритмите, тогава налагаш граници върху живота и лявото.

Разбирам, че търсите лявото в т.нар. споделени неща. Вие сте автор на „Манифестът за водата“. Също сте президент на международна организация, която се бори водата да е общо благо. Бихте ли ни казали повече за своите успехи и провали в битката си по отношение на водата?

Да. Мога да говоря много, особено за моите провали.

Водата е живот. Никой организъм не може да съществува без добра вода, независимо дали тя е извадена от реките или е добита чрез обезсоляване на океана. Просто за информация: 20% от питейната вода в Израел е обезсолена. Китай иска 10% от потреблението на вода в страната до 2020 г. да е на обезсолена вода. Технологичното развитие кара обществото да мисли, че водата е като всеки други индустриален продукт. Само че това представлява една мистификация и измама за природата и ролята на водата.

Днес питейната вода в Сингапур е рециклирана вода от тоалетната, а не идва от дъжда. Тоест тя е произведена във фабрика. От една страна, превръщането на водата в продукт не може да бъде спряно. От друга, фактът, че човекът може да произвежда вода, е голямо предимство за човечеството и живота. Но водата, въздухът, слънчевата енергия и семената трябва да бъдат достъпни за всички човешки същества и за другите форми на живот. Идеята, че водата е живот, а не стока, е първият принцип на водния манифест.

Вторият принцип казва, че водата трябва да бъде основна отговорност на колектива и на публично избраните власти. Заради своята жизненоважна роля отговорността за водата не може да бъде оставена – или дори предадена – на властта на частни лица и интереси. Очевидно е, че публичните власти трябва да бъдат некорумпирани, ефективни, отговорни, честни, а не винаги е така.

Третият принцип на манифеста гласи, че разходите, позволяващи на всеки да има достъп до вода, трябва да бъдат поети от колектива. Не трябва да плащаш водата, която ползваш, в името на живота си – за пиене, за земеделие, за здраве. Различен е случаят, когато ти трябва вода за твоя плувен басейн.

Накрая, съществува и друг принцип – че трябва да имаме организация с децентрализирана власт. Например, по отношение на дунавската вода властта за вземане на решение трябва да принадлежи на колектива. Споделените неща могат да бъдат основа за новата форма на демокрация – хора, вземащи заедно решения за живота.

Успехът ни е, че допринесохме да освободим водата от дебата за околната среда и  я поставихме в сърцевината на политическия и социален дебат. Преди 25-30 години хората говореха за водата като за екологичен въпрос. Аз казах, че тя не е само природен въпрос. Тя е и политически въпрос. Необходима е не само за биологичния живот, а и за индустрията, икономиката и т.н. Водният въпрос трябва да бъде обсъждан ежедневно. Може би имам успех в тази посока.

Подкрепяте ли протести на европейско и международно ниво?

Заедно с други граждани подкрепих създаването на няколко движения в различни части на света – в Европа, в Северна Америка, в Латинска Америка, в някои части на Африка. Ние не успяхме обаче да спрем комодификацията и приватизацията на водата.

Кои са случаите, в които сте успявали?

Борбата срещу комодификацията и приватизацията имаше успех в Белгия, в някои важни френски градове като Гренобъл, Париж, Каен, Рен и в стотици малки общини. Същото стана в Берлин, Мюнхен, Фрайбург. Но не успя особено в Испания, във Великобритания.

През 2011 г. в Италия успяхме да спечелим обществен референдум срещу комодификацията и определянето на цена за водата. 27 милиона италианци гласуваха за водоснабдяване, чийто модел не се базира на печалба, и за публично управление на водните услуги. Но управляващите класи не уважиха демократичната воля на народа. Дори и днес те не са премахнали отхвърления на референдума закон. Страхотен скандал!

На лично ниво бях назначен за президент на водоснабдителната компания на Пулия – район в Южна Италия с население от 6 милиона души. Подадох оставка 18 месеца по-късно, защото политиците, които ме номинираха за тази работа, не спазиха обещанието си да върнат компанията под публичен контрол. Уви, комодификацията на водата и приватизацията продължават да са силни тенденции днес. Битката срещу тези процеси трябва да продължи и да бъде засилена по целия свят.

Казвате, че доминацията над живота става все по-голяма от страна на финансовите и технократски елити. Но и че този процес в крайна сметка ще бъде спрян. Имам впечатлението, че на 76-годишна възраст Вие още имате свои утопии. Как бихте дефинирали Вашата утопия?

Историята показва, че утопията е главният фактор, подбуждащ човечеството към оригиналност и креативност. Винаги утопията, а не консервацията на статуквото е била тази, която кара хората да извършват промени. Не можеш да кажеш никога кога промяната ще се случи, но тя със сигурност настъпва. Противоположно на мисленето на много хора, утопията вече не е невъзможна, а напълно приложима.

Ако погледнете към времето, което ни дели от издаването на книгата „Утопия“ на Томас Мор през 1516 г., почти всичко, считано за утопия в тази книга по отношение на човешките и работническите права, днес е приложено.

Ние сме отишли дори отвъд утопията на Мор. Опитах се да убедя представителите на Италианската Академия да променят дефиницията на думата „утопия“. Тя не значи да мислиш за нещо, което ние знаем, че никога няма да бъде приложено. „Утопия“ значи да мислиш за нещо, което знаеш, че може да бъде реализирано.

Вече съществува виртуална реалност. Летенето в небето се практикува. Животът става все по-дълъг. Дори имаме демокрация. Преди сто години още е съществувало два вида правосъдие – един за благородници и друг за бедните. Дори преди 50 години все още е имало правосъдие за хората на църквата и за  онези, които са вън от нея. Кой си е мислил някога за платени отпуски? Може би след 100 години ще правим това, което днес считаме за невъзможно.

Утопията е силата за промяна. Утопия – това е процесът на вземане на решение за постигане на дадена цел. Европа е в упадък през последните 30 години, защото утопията е отменена, защото икономическата и човешката дейност е била комодифицирана.

Говорите за абстрактната дефиниция на понятието „утопия“. Но Вие имате и Ваша собствена утопия. Каква е тя?

Моята утопия е всеки от нас да действа от името на човечеството. Няма фиксирана веднъж завинаги човешка природа. Тя е процес и можем да я модифицираме. Днес този процес има негативни тенденции, но можем да му влияем. Не е нужно да считаме природата за нещо дистанцирано от нас. Както казах, ние сме съставна част на природата.

Имам три „велики“ утопии за човечеството и живота. Първо, забраната върху войната. Щастлив съм, че на 7 юли 2017 г. за първи път 122 страни подписаха договор против употребата на ядрено оръжие. Страните, които притежават такова, не искаха да участват в преговорите по документа. Независимо от това, сега има международно споразумение, одобрено от мнозинството от страните членки на ООН за забрана на ядрените оръжия. Това е голяма стъпка към общо обезоръжаване. Когато 50 страни го ратифицират, договорът ще стане правно обвързващ.

Второ, ние трябва да обявим обедняването за незаконно. Процесът на превръщане на хората в обеднели е незаконен по отношение на конституционните закони в повечето страни по света.

Третата утопия – трябва да модифицираме структурно финансовата система (финансовите механизми, спекулацията, данъчните убежища, приватизацията на банките…). Това е предварително условие за прилагането на другите две утопии.

Бъдещето все още не е предопределено. Трябва да го напишем в името на човечеството и на живота. В това ще се състои нашето „величие“.

Снимка: Рикардо Петрела (източник: Рикардо Петрела)

Последвай канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube, където са публикувани много видео и аудио интервюта! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Каналът му в Telegram е тук. Тук е неговият англоезичен нюзлетър в Substack. А тук е неговият канал във Viber на български език.

About Author