Експлоатацията на работници, неизплащането на заплати и потъпкването на трудови права не е от вчера. Работниците трябва да се обединяват, а в училище е по-важно да се изучава синдикализъм, отколкото предприемачество, заявява икономическият съветник на КТ „Подкрепа“ и председател на сдружение „Солидарна България“
Николай Драганов
Ваня Григорова е родена в София през 1978 г. Завършила е Националната търговско-банкова гимназия. Магистър по маркетинг от Университета за национално и световно стопанство. Тя е икономически съветник на КТ „Подкрепа“ и председател на сдружение „Солидарна България“, което е сред основните организатори на българската част от общоевропейския протест срещу ТПТИ и СЕТА. Сдружението се ангажира основно със социална и трудова тематика.
Тази статия бе публикувана на 12 април 2017 г. на сайта „Барикада“, след появата на вълна от случаи, в които работници и служители на задлъжнели фирми не получаваха своите заплати. През декември 2017 г. българският парламент прие законодателни промени, които дадоха на работниците повече възможности да получат своите заработени възнаграждения.
Неизплатени заплати във фалирала верига хипермаркети. Неизплатени заплати в телеком с неясно бъдеще. Неизплатени заплати и обезщетения на шивачки в обувни заводи. Неизплатени заплати на миньори. Неизплатени заплати на журналисти в голям всекидневник. Изостря ли се този проблем или подобни случаи получиха повече гласност поради предизборната кампания?
Проблемът не е от вчера или днес, сега имаше кой да заговори по темата и да чуе част от работниците, които от дълго време не получават заплати. Подобни издевателства обаче има непрекъснато, не са резултат от някаква временна криза. Работодатели смятат, че това са разходите, които биха могли най-безболезнено да си спестят. Причината е, че насреща нямат организирани работници, които да могат да се защитават, както се опитват да го направят служителите на „Макс Телеком“.
В какъв смисъл „имаше кой да заговори“ – заради кампанията, по случайност или по някаква друга причина?
Всъщност кампанията нямаше никакво значение. За нито един кандидат-депутат това не беше важна тема. Нито една от видимите партии не беше предвидила мерки срещу експлоатацията и неизплащането на трудови възнаграждения. Причината за популяризирането на темата беше активността на хората от „Макс Телеком“. В допълнение централата е базирана в София, което улеснява достъпа до медиите и – ако щете – до синдикати, за да могат да получат малко повече информация какви са възможните стъпки, които могат да предприемат. С мен се свърза още преди два месеца човек, за да ме попита какво би могъл да направи, тъй като имаме подобен опит, при това точно с телеком. От друга страна служителите в „Макс Телеком“ са се свързали с активисти на Автономен работнически синдикат, които са много дейни, синдикалисти по дух. Така проблемът успя да пробие донякъде стандартните теми на медиите: какво е казал днес политикът Х или У, другият как го е затапил и какво следва от това за населението. Пробиха, но за малко – не очаквам това да стане основна тема на медиите, а проблемът едва ли ще се реши. Впрочем вече бивши служители на „Макс телеком“ ми казаха, че е имало среща между тях и ръководството на компанията, но условието тя да се проведе е било да няма представители на синдикати. Бизнесът много добре знае, че именно синдикатите са запознати с трудовото право и знаят какво могат да искат в интерес на служителите.
Ще поговорим специално и за ролята на синдикатите, но преди това ми се ще да разкажеш малко повече за твоя личен опит. Преди да се захванеш с обществена и синдикална дейност, ти си работила именно в телеком, който има сходна съдба. Какво се случи тогава?
Случаят поне до момента е напълно идентичен с този в „Макс Телеком“. Няколко месеца имаше финансови затруднения по обслужване на плащанията към различни контрагенти на фирмата: към други телекоми, забавени плащания за електричество, вода и други. Собствениците на компанията не се разбираха – едната част, българските, спряха участието си в инвестиционната програма, което затрудни работата и външните – офшорна фирма – продължаваха да плащат няколко месеца, за да може телекомът да продължава да предоставя услуги. В един момент и те решиха, че няма защо да продължават да наливат средства в компания, собственикът на 50% от която отказва да продължава да участва. В един момент просто ни казваха – тръгвайте по члена от закона за неизплащане на заплати, ние няма да ви платим, ще си получите заплатите от Фонда за гарантиране на вземанията на служители и работници при фирми изпаднали в несъстоятелност. Така разбрахме за съществуването на този фонд. Подадохме си молбите за напускане, регистрирахме се в Бюрото по труда, откъдето да си получаваме обезщетенията за безработица, докато си намерим друга работа и изчакаме делото по несъстоятелност на компанията да бъде открито. За съжаление, външната компания, която беше завела иск за несъстоятелност, след това го оттегли, после това упражнение се повтори. По спомен, делото се заведе около година и няколко месеца след като всички 140 служители на фирмата бяха напуснали.
Работниците имат ли право да заведат такъв иск?
Различни юристи казват различни неща. Аз не съм юрист и мога само да цитирам техните становища – те бяха противоположни. Така или иначе, ние не заведохме дело, защото вече беше подаден иск. Другото, което ни спря – знаехме, че разходите по такова дело са много големи. По нашето дело таксата беше около 20 000 лева. Няма изключение в закона, което да уточнява, че работниците не дължат такси. Това е непреодолимо препятствие пред служителя да заведе дело и да се защити.
Да приемем, че не става дума за недобросъвестност от страна на работодателя – случило се е така, че фирмата му фалира, а пари за заплати няма. Какви са възможностите на работника оттук – нататък? Сигурен съм, че много хора изобщо не са чували за съществуването на фонд, от който трябва да си получат заплатите.
На първо място, да следят Търговския регистър. Ако има стартирано дело по несъстоятелност, работниците трябва да научат номера му и да го следят в електронната система на съответния съд, за да видят в кой момент ще излезе решението. След като съдът вземе решение, то трябва да бъде вписано в Търговския регистър. Служителят има право да предяви исканията си към Фонда в срок от два месеца, след като съдебното решение бъде вписано. Това означава, че на служителя е вменено задължение да следи Търговския регистър и сам да се осведомява, за да може да задейства, евентуално, процедура по изплащане на вземанията си. Реално, работодателят също трябва да го уведоми за това, че такова дело е открито или приключено, но това много рядко се случва. В нашия случай работодателят просто изчезна. Изпълнителният директор – представител на едната от компанията-собственици, имаше забрана да напуска страната, защото не бяха платени осигуровките на служителите. В момента, в който те бяха внесени , си тръгна. Той беше руснак. Просто си тръгва и не можеш да го намериш, а се очаква да издаде документи, без които не можеш да се обърнеш към Фонда, за да си поискаш дължимото. Порочен кръг.
Да си поговорим още малко за Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“. Как е структуриран той и има ли какво да бъде направено, за да работи по-добре?
Фондът е към Националния осигурителен институт, открит е по европейска директива, която цели защитата на работници при неизплащане на заплати, когато фирмата е в несъстоятелност. Проблемът у нас е, че делата по несъстоятелност са изключително мудни. Доколкото знам, въпросният фонд е учреден и по настояване на КТ „Подкрепа“. Когато той започва работа, вноските се правят само от работодателите в размер на 0,5% от трудовото възнаграждения. Четири години размерът е бил този, след това две години е намалена на 0,1%, а от 2011 г. вноските бяха спрени. Причината е, че фондът е пълен. Към момента активите на фонда са около 250 – 270 млн. лева, тоест пари има. Но пари има, защото всъщност фондът не изплаща дължими възнаграждения. Впрочем 50% от Надзорния съвет на Фонда се състои от представители на работодателски организации. Те нямат изгода да се изплащат възнагражденията, тъй като ще се наложи отново да се правят вноски. От тях.
Като изключим външната причина – забавянето на делата и фактът, че много хора дори не знаят за съществуването на фонда, има ли проблеми в начина, по който функционира или е уреден?
Освен съставът на Надзорния съвет, проблемът не е във фонда, а в закона, който определя процедурата за отпускане на обезщетенията. Работникът не може да получи документи от лице, юридическо или физическо, което е трудно да бъде открито дори от служители на НОИ. Трябва да се променят неизпълнимите изисквания към служителите. Би трябвало тези документи да могат да се открият в НОИ и НАП. Лошото е, че системите на отделните държавни институции не са свързани адекватно, не си „говорят“. За електронни услуги, електронно правителство бяха раздадени милиони, но те явно не са били разходвани по предназначение. Другият вариант е работниците да се обърнат веднага към Инспекцията по труда, която да блокира сметките на компанията. Това обаче не пречи на изобретателните работодатели и на някои „колеги“, които са част от счетоводния, правния и финансовия отдел. За съжаление това става възможно благодарение на съдействието на част от служителите вътре в компанията. Дори сметките да бъдат блокирани, активите се разпродават, парите минават през други сметки и собствениците получават голямата част от тях. Има вариант и работниците да заведат дело срещу работодателя за неизплатени заплати – в общия случай работникът печели, но след това трябва да се обърне към частен съдебен изпълнител, което се заплаща. Става въпрос за човек, който няколко месеца не е получавал заплата. Дори работникът все пак да намери пари и дори да приемем, че частният съдебен изпълнител ще се активизира, той е с вързани ръце, когато компанията вече няма никакви активи. „Параграф 22“.
Друг проблем се оказва елементарното прехвърляне на фирми на лица, които са социално слаби. Има ли решение той?
Видях предложение на Правосъдното министерство, с което да се ограничат тези практики. Не зная дали може да се случи, това е юридически въпрос – надявам се да подейства, защото рефлектира най-вече върху работниците.
Проблемът с елементарното прехвърляне на фирми не е ли следствие от приказките за „облекчаване на административната тежест за бизнеса“, за която слушаме непрекъснато? Дали от много „гъвкавост“ не счупихме гръбнака на системата си?
Най-вероятно е точно така. Когато изискването да откриеш фирма е да имаш два лева капитал, няма как нещата да стоят по друг начин, а в един момент се стигна и до тези брутални изкривявания.
Инициатива за решаване на тези проблеми лансира Омбудсманът, някои от тях се припокриват със стари идеи на КТ „Подкрепа“.
Със сигурност работниците би трябвало да са преди банките в списъка на кредиторите, когато се разпределя масата на несъстоятелността на една компания – това е едно от предложенията. Такава промяна ще мине изключително трудно, тъй като банките имат страхотни лобита. Не бих сложила служителите преди държавата обаче, защото там са осигуровки и данъци, които трябва да осигуряват функционирането на държавата, която трябва да подпомага и работника. Добре е да се плащат първо осигуровки и данъци, но след това – да бъдат служителите. Колкото до другото предложение – прекратяване на практиката работодателят да изплаща за определен период от време само 60% от възнагражденията, не можем да я спрем изобщо. Възможно е да го играем радикали, разбира се. Но в крайна сметка понякога има моменти, в които месец или два компанията има реални затруднения – по-добре е да забави част от плащането, но да продължи да функционира. Но тези 60% не бива да са под минималната работна заплата и тази практика трябва да е ограничена до месец или два максимум.
Стигаме и до въпроса за ролята на синдикатите. Занимаваш се със синдикална дейност от две години и със сигурност си наясно, че общественото мнение по отношението на синдикатите е до голяма степен негативно. На какво се дължи това – на незнание какво точно представлява синдикалната дейност или вината наистина в някакъв смисъл е големите синдикални организации?
Със сигурност профсъюзите имат голяма отговорност за това, че работниците ги приемат не като съмишленици, а понякога дори като врагове. Това най-вероятно се корени в началото на прехода, когато синдикатите е трябвало да бъдат по-активни при защитаване на интересите и правата на работниците. Това отношение срещу синдикатите днес обаче работи срещу трудещите се. Винаги казвам на тези критици: ако не ви харесва единия национално представителен синдикат, идете в другия. Ако и той по някакъв начин не отговаря на очакванията ви– направете свой, не е трудно. Да, това изисква усилия и енергия, но другият вариант е да стоим и да ни мачкат поотделно. Никой работник не може да си защитава правата сам. Дори онези, които са много ценени, тъй като има дефицит на такива специалисти, скоро също ще разберат това. Веднага давам пример с IT-тата, които получават едни от най-високите заплати. Вероятно повечето от тях още не го знаят – миналата година беше приет един списък на професии, за които работодателите не са длъжни да правят т.нар. „пазарен тест“, тоест първо да проверят дали на българския пазар на труда има специалист, който може да заеме свободната позиция, при предлаганите условия. Фирмите, които търсят IT специалисти, вече не са длъжни да търсят служители първо в България, могат директно да поканят такива от трети държави, извън Европейския съюз. Това е много изгодно, защото в държави като Украйна и Молдова заплащането е много ниско и само за последната година в България са дошли 119 специалисти от трети държави. Скоро този сектор ще усети намаление на заплатите и влошаване на условията. Тогава ще разберат, че е задължително да се синдикализират.
Каква трябва да бъде посоката на функциониране – отгоре (национално представителните синдикати) да „слизат“ надолу към фирмите и да убеждават работниците да се обединяват, или обратното – първо самите работници трябва да разберат нуждата от това, да вземат подобно решение, да учредят синдикат и след това да потърсят връзка с големите синдикални организации. Струва ми се, че у нас на „синдикатите“ се гледа като на някакви странични фигури, които трябва да свършат работата, да дойдат и да ни защитят интересите, но по възможност без ние, работниците, да имаме нещо общо.
В държавите с развит синдикализъм не е нужно да се обяснява защо хората трябва да участват в синдикат – те го знаят добре. Разбира се, синдикатите и профсъюзите в много държави са подложени на умишлени атаки и опити за отслабване и компрометиране. В държави като Германия, например, синдикализацията е под 15%, но там има дългогодишни традиции на договаряне. У нас не е така. Има някои опити представители на синдикатите да отидат в някоя фирма, да организират събрание и да се опитат да обяснят на хората защото трябва да се присъединят. Разбира се, това среща невероятен отпор от страна на работодателя, поставят се множество бариери пред подобни събрания. Далеч по-сигурният и устойчив вариант е самите работници, отдолу нагоре, да проявят инициатива – те могат да се свържат с национално представителните синдикални организации, за да научат какво трябва да направят. Нужни са само трима работника, за да бъде учредена структура на синдикат в предприятието. В момента, в който го направят, ще получат удостоверение от централата на синдиката, че са част от него. Веднага след това могат да поискат работодателят да влезе в преговори за колективно трудово договаряне, в рамките на което да поискат по-добри условия от тези, които имат в момента.
Има ли всеки един работник правото на това? Има ли практика в трудовия ти договор да бъде забранено или това да се случва устно?
Колективното трудово договаряне е абсолютно право на работника, никой не може да го спре. Единствените с „орязани“ права в известен смисъл са държавните служители. Онова, което правят често работодателите, е в момента на постъпването на работа на нов работник той да получи заявление за присъединяване към сключения вече колективен труден договор, което е в ущърб на синдикатите. Така този човек няма защо да става член на синдиката – той ползва същите предимства, които синдикатите са договорили с работодателя. Само че така постепенно се отслабва самият синдикат и след два или три цикъла на преговори, просто няма да има кой да преговаря от името на работниците, за да могат да се извоюват същите отстъпки. Синдикатите също биха могли да бъдат по-активни, защото дори да се ползваш от същите условия, ако не си член на синдиката, не се ползваш от същите защити – можеш да се присъединиш към колективния трудов договор, но в следващия момент, когато работодателят започне да те експлоатира или те уволни без причина, няма кой да те защити.
Дали всички събития от последните месеци карат хората да се събудят, поне отчасти? Видяхме доста протести – служителите на „Пикадили“, на „Макс Телеком“, на завода във Ветрен излязоха на протест. Какво би казала на всички тези хора в контекста и на наближаващия 1 май?
На 1 май мястото на синдикатите е на улицата. За да покажат, че са тук, има ги и хората има към кого да се обърнат. Тогава гневът, който работниците изпитват – защото са експлоатирани или неглижирани – ще може да се материализира в конкретни действия за защита. Трябва да поискаме и настойчиво учениците да изучават що е синдикализъм. Защото вероятността, когато пораснат, да станат работници и служители – част от наемния труд, е значително по-висока от тази да станат предприемачи.
Прочети и на румънски език!
About Author
Discover more from Мостът на приятелството
Subscribe to get the latest posts sent to your email.
