Влиянието на Пражката пролет от 1968 г. в България

Крахът на Пражката пролет убеждава българското ръководство колко опасни са политическите реформи

Искра Баева

Тази статия бе публикувана на 25 септември на сайта на румънското списание Timpul.

Преди половин век цяла Европа е разтърсена от социално недоволство и масови протести. Но докато в Западна Европа се бунтуват студентите, в Източна се извършват реформи отгоре, предизвикани от икономически проблеми. Чехословашката Пражка пролет `68 се ражда от желанието да се потърси интензификация на икономиката с помощта на пазарни механизми, предвидени в реформите на проф. Ота Шик. Само че икономическите промени предизвикват и политически, които на свой ред събуждат не само чехословашкото общество, а и целия Източен блок. През 1968 г. в повечето страни от Източния блок се оформя сблъсък между общество и власт, който завършва с решението на Варшавския договор реформите в Чехословакия да бъдат спрени с военна интервенция. Това решение ще очертае началото на края на Източния блок.

Каква е позицията на България в тези повратни събития и как Пражката пролет въздейства върху българското общество? На тези въпроси ще се опитам да отговоря накратко.

До 1968 г. България вече е заела позицията на най-верен сателит на Съветския съюз, една позиция, в която българският лидер Тодор Живков търси и намира значителни икономически изгоди. И независимо че във вътрешната и външната си политика Живков преследва българския национален интерес (например в отношенията с Югославия, с Гърция и с Турция), когато става дума за съветската воля, особено когато тя не противоречи на българските интереси, той демонстрира пълно подчинение. Тази българска специфика се проявява и по време на обсъжданията на Пражката пролет на форумите на Източния блок.

Тодор Живков не само винаги подкрепя предложенията на тогавашния съветски лидер Леонид Брежнев, а понякога играе ролята и на негов говорител – например при предложението за военна интервенция с цел да се спре изглеждащата опасна за монопола върху властта реформена акция в Чехословакия. На срещата на петте компартии, проведена във Варшава на 14 и 15 юли Живков неслуайно заявява: „Здравите вътрешни сили [в ЧКП] трябва да почувстват нашата решителна помощ, помощта на нашите партии, помощта на нашите страни, помощта на нашите въоръжени сили, помощта на Варшавския договор”. И го декларира, независимо че е пряко заинтересован от успеха на чехословашките икономически промени, защото от това зависи съдбата и на българската реформа. Двойнственото отношение – подкрепа на икономическите и критика към политическите промени, проличава в разговорите на Живков с Дубчек в Прага при посещението от 23-26 април 1968 г. за подписване на нов договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ.

Процесите на демократизация в Чехословакия повлияват и върху българското общество. Под влияние на възродената свобода на печата в Чехословакия вести през 1968 г. българската интелигенция учредява своя нов вестник „Литературни новини”, а студентите основават множество дискусионни клубове. Но и властите реагират бързо, като още на 26 март Политбюро на ЦК на БКП налага строга цензура върху отразяването на събитията в „братска” Чехословакия. Според решението информациите могат да се „разработват само от БТА и в. „Работническо дело” и да се предоставят за ползване от целия печат, радиото и телевизията”. Ограничаването на информацията обяснява пасивността на българското общество през първата половина от годината. Но с началото на IX Световен фестивал на младежда и студентите, проведен между 28 юли и 6 август в София, чехословашката тема застава в центъра на вниманието, благодарение и на активността на чехословашката делегация. Съпричастие към чехословашките реформи в България изразяват главно българските писатели, творческата интелигенция и студентската младеж. Докладите на Държавна сигурност отчитат, че в неформална обстановка все по-често се говори за Пражката пролет.

Голямата промяна в българското общество настъпва след 21 август, когато вестниците, радиото и телевизията в България съобщават официалната версия за военната интервенция на петте страни от Варшавския договор в Чехословакия: „оказване на незабавна помощ на братския чехословашки народ, включително и помощ с въоръжени сили”. България няма пряка граница с Чехословакия (единствена от петте), но това не й пречи да изпрати в Чехословакия два мотострелкови полка – Елховският и Маришкият, наброяващи 2164 души. Българските войници са убедени от пропагандата, че изпълняват интернационалния си дълг, затова са силно изненадани от враждебното отношение на чехите и словаците към тях.

Новината за нахлуването в Чехословакия на 21 август предизвиква разнопосочни реакции в България.

За хората, приветствали чехословашките реформи с надеждата, че извоюваните от чехите и словаците свободи ще се пренесат и в България, интервенцията е възприета като крушение. По-късно писателят Георги Марков си спомня: „В София хората бяха изненадани и попарени. В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение”. Известно е че българската интелигенция сравнително лесно се приспособява към социализма, но опитите на властите да получат подкрепа за интервенцията от известни личности не успяват. Много от поканените да заяват позиция отказват, макар и под благовидния предлог, че не могат да коментират, защото нямат достоверна информация за ставащото в Чехословакия. По-голямата част от интелигенцията обаче, макар и ентусиазирана от Пражката пролет, след 21 август запазва мълчание. Да, осъжда интервенцията, но без да заяви открито позицията. Валери Петров, един от най-популярните български поети, пише стихотворение в памет на самозапалилия се Ян Палах, но го пази „в чекмеджето” до повратната 1989 г. За обществото интелигентскито недоволство остава скрито – дори и Георги Марков описва реакцията си едва в емиграция.

В общата атмосфера на покруса все пак се намират и българи, готови за протест. Прави го доцент Христо Несторов, преподавател по най-нова обща история в СУ „Климент Охридски”, като на лекции през септември 1968 г. категорично осъжда военната намеса. Група студенти историци организират изготвянето и разпространението на позиви срещу интервенцията. Трима от тях – Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, са арестувани и осъдени на различни срокове затвор. Протестират още младежите около Любомир Собаджиев и Жерминал Чивиков, които също са осъдени и попадат в затвора.

Крахът на Пражката пролет убеждава българското ръководство колко опасни са политическите реформи. Приключва процесът на либерализация, започнал след осъдилия сталинизма Априлски пленум от 1956 г, Партийните наказания срещу свободомислието на интелигенцията изиграват своята роля да й запушат устата, а за реформи продължава да се говори главно в икономиката.

Българските реакции по отношение на Пражката пролет от 1968 са официални и неофициални. Те са напълно противоположни. Официалната реакция порицава чехословашките реформи и поддържа военната интервенция, докато неофициалната реакция подкрепя реформите и се надява те да успеят. Независимо от тези различия в Чехословакия и по света става известна само официалната позиция, която помества България в групата на консервативните страни, верни на Съветския съюз.

Прочети на румънски език!

About Author