Ливия Нистор: Българската съвременна литература е белязана от противоречието родно-чуждо
Share this:
Интервю с авторката на първата румънска дисертация за българската съвременна литература: какво е забелязала в развитието на българския роман преди и след 1989 г.?
Владимир Митев
Доктор Ливия Нистор е българоговорящ възпитаник на Букурещкия университет, където завършва специалност българска филология през 2008 г. През 2020 г. тя защитава дисертационния труд “Българският роман в епохата на постмодернизма”, в който изследва български романи от 60-те години до началото на ХХI век. В момента тя работи като трейнър по чужди езици.
Госпожо Нистор, вие сте автор на първото румънско литературоведско изследване върху съвременната българска литература, което се занимава с постмодернистките тенденции от 80-те, 90-те и 2000-те години. Колко трудно беше за вас като изследовател да намерите източници, насоки, опит, свързани с предмета на изследването? До каква степен България и българската култура са достъпни пространства за някой в Румъния?
Въпреки че България е съседна държава, българското културно пространство не е много достъпно за румънския изследовател. Българската литература и по-специално съвременните й измерения са много малко известни у нас, където през последните тридесет години има инцидентни преводи от български език. Например, единствените романи, публикувани в България след 1989 г. и преведени на румънски, са „Естествен роман“ от Георги Господинов и „Стъклената река“ от Емил Андреев. Работата ми, посветена на постмодерния български роман, включва цялостното изследване на съвременната българска литература и разбирането на постмодернизма като културен феномен и литературно движение. Сдобих се с необходимите книги и материали по време на изследователския стаж в националните библиотеки в София и Пловдив, както и в библиотеките на университетите в Благоевград и Велико Търново. В Националната библиотека в София имах достъп до по-старите издания на списанията „Култура“ и „Литературен вестник“, най-важните публикации на българския постмодернизъм. През първото посткомунистическо десетилетие в тези две литературни периодични издания се появяват много манифести, рецензии, статии, посветени на нови тенденции, които споменавам в дипломната си работа. Участието ми в летните семинари за чуждестранни студенти от София и Велико Търново, където имах курсове по литература, някои от които проведени от теоретици и практици на българския постмодернизъм, също бяха много полезни.
Вашата докторска дисертация разглежда социалистически романи (с автори Васил Попов, Евгени Кузманов и Георги Марковски), които, както пишете, представляват литература, която подкопава нормите на социалистическия живот и проблематизира отношенията родно-чуждо. Как изглежда България от зрелия период на социализма в тези романи? До каква степен проблемите и тенденциите през 80-те години в България и Румъния са сходни?
Две от главите на дипломната ми работа са посветени на романа и българската литература от 60-те и 80-те години. През целия този период българската литература се бори да премине отвъд провинциалния и националния периметър, да стане европейска. Поезията е по-подривна, романът постепенно се освобождава от диктата на реалността, езикът се променя радикално. През 80-те години вече нямаме комунистически монопол върху литературата, но имаме два вида литература: наполовина е реалистично-социалистическа, наполовина е (пост)модернистична. Това се случва и у нас. Различните събития в българската и румънската литература обаче могат да се видят много добре през 80-те години, период, който за нашия роман е синоним на игрив постмодернизъм, докато за българския роман това означава късен, рециклиран модернизъм. Понастоящем ценените у нас романи са експерименталните (модернистични, експресионистични, постмодернистични), докато българската проза все още е доста консервативна, привързана към традиционните теми, с влияния от фолклора. „Времето на героя“ от Васил Попов, „Чайки далеч от брега“ от Евгени Кузманов и „Разказвачът и смъртта“ от Георги Марковски са романи извън утвърдените за времето си представи, защото пародират класическата литература и релативизират границите между реалното и измисленото. В същото време техните автори са бунтари, защото пародират тоталитарния режим и социалистическия реализъм.
Вашето изследване се занимава и с някои съвременни романи. Струва си да се отбележи, че според вас „Физика на тъгата“ и „Естествен роман“ от Георги Господинов са единствените истински постмодерни романи в българската литература. Какво характеризира българския постмодернизъм на Господинов? И как така книгите му са се превърнали в най-превежданите примери за съвременна българска литература в чужбина?
Георги Господинов дебютира като поет в началото на 90-те години и постмодернизацията на българската литература се дължи на поколението поети, към които принадлежи. Бихме могли да наречем поколението на Господинов щастливо поколение, защото то може да пише по-различно от предишните поколения, може да играе и да експериментира. Младите поети предлагат иронично пренаписване на българските митове, като се възползват от онези аспекти от тях, които се считат за незначителни. Георги Господинов, подобно на Мирча Картереску у нас, е качествен маркетингов продукт. Романът като енциклопедична книга, интересът към ефимерни неща, поставянето под съмнение на канона и авторитета на историята, интертекстуалните препратки към българската литературна традиция, използването на човешките емоции (емпатия, тъга, страх) и изследването на ефектите от загубата на ред, породени от бинарното мислене, са част от елементите, които съставляват конкретната марка на Господинов. Освен това авторът ни разказва автобиографични неща в почти всички свои книги, независимо от жанра им: поезия, кратка проза, роман. Този феномен на биографична литературизация ни е известен от Мирча Картереску, който освен това също е обсебен от тотализиращата творба. Ние разпознаваме поне част от реалния живот на тези двама автори, вмъкнати в техните романи, поради героите, с които се идентифицират и които са в центъра на техните истории. И двамата писатели говорят за комунизма, който съвпада с детството и младостта им, както и с преходния период. Според Георги Господинов, в нито един от тези периоди метафизиката не триумфира, следователно хората са изключително уязвими. Ето защо героите му в „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“ са личности, към които може да се изпитва емпатия: просяци, лунатици, хора, попаднали в капан в собственото си минало. Господинов пише за всички. Той знае как да разказва истории и за него историите са важни, защото човешката памет се основава на емоция и в момента, в който разкажеш история, генерираш емоция и други хора се свързват с твоята история.
Занимавате се и с романа на Алек Попов „Мисия Лондон“, който проблематизира вечния проблем – Бай Ганьо в българския културен код – тенденцията българинът да не бъде „пълноценен европеец“, а да има нещо ориенталско, да носи срамни черти пред големия свят, черти, които му придават жизненост и го правят автентичен, но също така някак глупав и неуместен. Освен това изследвате романа „Възвишение“ на Милен Русков, който пресъздава реалността на България преди освобождението от османското иго, когато прогресивният елемент в българското общество е носен от онези, които са били отворени за чужди влияния и са искали да привлекат вниманието на света към страданията на българите под Османската империя чрез въстания и терористични актове. Какво разбрахте от тези два романа за динамиката между родно и чуждо в българската култура? И защо през 21 век българската култура все още се върти около противоречията на 20 век?
Конфликтът между родно и чуждо или, с други думи, опасението, че чуждото влияние ще унищожи националната идентичност се актуализира всеки път, когато българската култура се опитва да разшири своя кръгозор и да се справи с общочовешки въпроси, а не само с това, което е българско. Например, в ранните дни на модернизма, автохтонният дискурс твърди, че българската литература и изкуството като цяло трябва да възпроизвеждат националната специфика, българското, идентифициран с местните проблеми и теми, за да опознае българинът по-добре себе си. Известната конфронтация се активира отново, дори когато българските писатели започват да пишат в постмодернистичен стил. Романите, които споменахте и които анализирам по-нататък в дипломната си работа, не изключват традицията, но я пренаписват, както правят поезията и романите на Господинов. Интересното е, че са настъпили промени в парадигмата, но постмодерните писатели остават отдадени на миналото. В своите романи те повдигат въпроса за маргиналността на българската култура и актуализират традиционната тема за отношенията между България и Запада. Романът на Милен Русков „Възвишение“ придава живот на деветнайсти век и на Възраждането, един героичен и труден период, когато страната се трансформира и еволюира. Гичо и Асенчо, двамата постмодернистични герои на романа, искат България да бъде свободна държава и нейните граждани да станат истински европейци или поне полуевропейци. Те винаги правят сравнения с идеализирания Запад и искат да стигнат дотам. Гичо смята, че чуждото влияние не е лошо, но българинът трябва да стане по-образован, за да разпознава ценни неща. По този начин той няма да бъде уязвим и лесен за манипулиране, както всъщност е случаят в “Мисия Лондон”. От романа на Алек Попов идва идеята, че дори днес България не е развита европейска държава, с добре образовани и честни граждани, както искаха Гичо и Асенчо. Героите на този роман са българи от посткомунистическия преходен период, които са емигрирали в чужбина. Попаднали на Запад, за който винаги са копнели, те не разбират неговите ценности. Определящите черти на тези българи са наглост, опортюнизъм, пресилена грижа за собствения имидж, липса на доверие в себе си и другите. Те напомнят за недостатъците на Бай Ганьо. В един свят на релативизация на ценностите е нещо естествено да наблюдаваме демистификацията на истините, считани дотогава за абсолютни за българския канон, на митовете, допринесли за формирането на националната идентичност, на представите за България и за Запада. Вярвам, че постмодернизмът е бил благотворен за българската литература, защото с негова помощ той надхвърля известните си граници и постига това, което винаги е преследвал: разнообразието и глобалната валидност.
Колко печелите от владеенето на българския език и писането на това задълбочено изследване? Доколко вашата отвореност към българското пространство прави живота ви по-интересен, по-ценен и смислен в днешна Румъния?
Завърших български език във Факултета по чужди езици на Университета в Букурещ, след това следвах в рамките на същия факултет магистърска степен по превод и продължих да пиша докторска дисертация по постмодерния български роман. Всеки от тези етапи беше важен за мен и за обучението ми. Удовлетворението от говоренето на езика на друга култура, особено на съседна култура, която всъщност ние, румънците, не познаваме дори сега, е особено. Искам скоро работата ми да излезе, защото съвременната българска литература заслужава да бъде известна в по-голяма степен, още повече, че се отличава с много оригинални неща.
Снимка: Ливия Нистор (източник: Ливия Нистор)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвайте канала на блога “Мостът на приятелството” в YouTube! Блогът има и акаунт във Facebook и Twitter.
